Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране и разпознаване
hammster (2012)
Корекция
taliezin (2013)
Допълнителна корекция
moosehead (2013)

Издание:

Георги Караславов

Мравчо-Главчо

 

Съставител: Слав Г. Караславов

Редактор: Методи Бежански

Художник: Тоня Горанова

Художествен редактор: Мариана Белопитова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Мария Бозева

 

Библиотека „Дъга“

Български писатели за деца и юноши

 

Дадена за набор на 27.II.1979 година.

Подписана за печат на 21.IV.1979 година.

Излязла от печат на 13.V.1979 година.

Поръчка №107. Формат 60×84/16. Тираж 30 141 броя.

Печатни коли 10. Издателски коли 9,33.

Цена на книжното тяло 0,76 лв. Цена 1,20 лв.

Българска. Първо издание. ЛГ V.

Тематичен №13/9537272211/6054-13-79

 

Издателство „Народна младеж“ — Издателство на ЦК на ДКМС

Държавен полиграфически комбинат „Дим. Благоев“, София, 1979 г.

История

  1. — Добавяне

Стоянко Арабаджията, тъй го знаеха в цялата околия. Той беше дребничък на ръст, но як и пъргав човек. Работеше той коларството от малък и всички бяха доволни от работата му. Направи си хубава къщица, купи си градина и малко, ниви, колкото да има какво да си посява, из двора му шетаха крави, кокошки, пуйки. Гледаха отстрани хората, клатеха глави и си думаха:

— Замогна се Стоянко, и това си е.

Минаха години, трудолюбивият колар омъжи дъщеря си, ожени двамата си сина, които и от него по-добри майстори бяха станали, понареди се, както се казва, и един ден рече на жена си:

— Е, старо, стига ми на мене толкова, време е да предам всичко на синовете.

И синовете останаха много доволни и радостни.

Оттогава те поеха всичко, те приемаха поръчки, те предаваха работата и получаваха парите. А когато се случеше клиентите да попитат за нещо и Стоянка, той отвръщаше:

— Аз не знам, аз не се меся в работата им… всичко съм предал на тях…

Съседите слушаха постоянно тези приказки на стария и се усмихваха.

— Наистина ли баща ви всичко е предал на вас? — подпитваха те лукаво.

— Всичко — отвръщаха синовете.

— Ами паричките, дето ги е трупал толкова години, тях предаде ли ви?

— Какви пари? — питаха с присмех братята. — Никакви пари няма баща ни.

— Че той има пари, това, изглежда, само вие не знаете — казваха уверено всички. — И ако не си отваряте очите, сигурно ще ги пипне зет ви.

Днес приказка оттук, утре приказка оттам и поддадоха се братята, повярваха, че баща им е спестил пари, но не иска да им ги даде. Започнаха да странят от зетя си, а когато сестра им дойдеше на гости, те я гледаха накриво, като че ли беше се вмъкнала в къщата им да ги обира. Гледаше ги майка им, чудеше им се и не можеше да се досети откъде иде всичко това. Веднъж баща им ги попита защо са такива нацупени и отпуснати.

— За туй, че е време да ни предадеш, каквото си спестил — отвърнаха те с наведени очи, но твърдо. — Като ще ни предаваш работата, предавай ни я изцяло — искаме и парите.

— Какви пари? — изгледа ги смаян баща им. И се усмихна тъжно. — Нямам никакви спестени пари. Което събрах през живота си с толкова труд и постоянство, то е пред вас. А дето съм ви изхранил и дето съм ви дал по един златен занаят, то отделно.

Не повярваха двамата братя, прибраха се в работилницата и сгърнаха ръце замислени и недоволни.

— Тъй значи — думаха си те. — Има пари, то се вижда, само че ги пази за зетя… Че ние не сме ли му синове? Дал ни занаят. Благодарим. Че защо не ни даде и парите — не сме ли му и ние деца?

Те отидоха при него и втори път, но сега той се разсърди и ги нахока. Цяла седмица след това старецът ходи като пребит от обида и горчивина. А братята все по-често и по-често се застояваха в ъглите на работилницата, нищичко не пипаха и само за парите на баща си мислеха. Работата им взе да изостава, клиентите ги напущаха един по един. Работилницата запустя, в къщи нямаше пари, понякога майка им се чудеше какво да сготви. Полека-лека тя изпродаде всички кокошки, всички пуйки, продадоха и кравите. Но пак не можаха да вържат двата края, защото готовото бързо се изяда. Братята започнаха да се застояват в кръчмите, да си попийват, да се връщат по никое време и да се карат за щяло и нещяло. Бащата и майката се загрижиха. Мислиха те ден, мислиха два, цяла седмица те мислиха и какви не планове не минаха през главите им. И най-сетне намислиха. Повика старият синовете си, погледа ги и му стана мъка.

— Слушайте — рече им той, — право казвате вие: имам спестени пари и реших да ви ги дам, но като направите сто коли…

— Обаждаш ни това чак сега, когато изгубихме клиентите си — отвърна малко троснато малкият брат.

— Клиенти лесно се печелят, стига да давате здрава и съвестна работа — погледна ги насърчително бащата. — Идете довечера по кръчмите и кафенетата и обявете, че правите коли без капаро — който не ги хареса, да ги не взема.

Зарадваха се братята, че най-сетне са превили скъперничеството на стария и че ще пипнат паричките му. Но сто коли трябваше да направят — много нещо. Ще мине време, ще падне работа, ще има да се потят гърбините им.

Като чуха хората, че правят коли без капаро, завъртяха глави и си рекоха:

— Много се разпуснаха Стоянковите синове, но щом работят без капаро, ще поръчаме, няма нищо да изгубим…

И заработиха двамата братя, искри хвърчаха от ръцете им. Колите се лееха като от калъп — здрави, стройни, красиви, — да им се ненагледаш. Юрнаха се пак хората при двамата братя, славата им отново прогърмя по цялата околия. В къщата им пак бликна радост, пак понакупиха едно друго, пак из двора им започнаха да се мяркат кокошки и пуйки. Помагаше им и старият — понякога им даваше съвети, понякога късаше пазарлъците, прибираше парите от клиентите и ги скътваше. Синовете само работеха и за друго не се грижеха — те знаеха, че баща им няма за нищо да ги излъже и в края на краищата ще устои на обещанието си. Времето летеше, колите се редяха — тридесет, четиридесет, петдесет… Измина една година, изминаха две години, навлезе третата. Двамата братя работеха с остървение, защото наближаваше да направят стотната кола. И когато предадоха и нея, бащата поръча да приготвят богата трапеза, повика ги, ядоха, пиха веселиха се. Накрая той донесе едно вързопче.

— На̀ — подаде им го той, — вие устояхте на обещанието си, устоявам и аз.

Синовете прибраха вързопчето, развързаха го и погледнаха парите. Не бяха много, не бяха, колкото очакваха, но и на толкова са благодарни. И те му се поклониха, целунаха му ръка, обещаха и за в бъдеще да работят все така здраво и усърдно.

— Благодарим ти, татко, благодарим ти — само повтаряха синовете, затрогнати и просълзени.

— Няма защо да ми благодарите — усмихна се благо бащата. — Вие сигурно очаквахте много пари, цяло богатство, но това е всичко. И то си е ваше, защото вие със собствен труд сте го спечелили.

— Че нали ти си спечелил тези пари? — изгледаха го учудено синовете.

— Това, което аз спечелих, деца мои — подхвана кротко бащата, — то е налице, то се вижда: аз учих занаят, научих го, трудих се цял живот, завъртях си дом, отгледах ви — и ето вие сте ми най-голямото богатство, най-голямата ми радост. Парите, които ви дадох, това е печалбата от стоте коли. Малко са те, но не е в тях работата. Работата е там, че най-сетне отрезвяхте от хорските приказки. И вярвам, че отсега нататък ще работите и ще живеете като честни и трудолюбиви хора.

Наведоха глави синовете, прегърнаха баща си, промълвиха виновно и покорно:

— Благодарим ти, тате, за добрия урок. Пък за горчивините, дето ти причинихме, прости ни и ги забрави.

Край