Георги Караславов
Гнездо

Ние тичахме радостни — щъркелите кацнаха в гнездото на високия бряст и затракаха весело. Но след няколко дни пристигнаха други два щъркела, извиха се над тях и в клоните на дървото пламна лют бой. Биеха се за гнездото. Но кои бяха нашите щъркели и кои пришълците, не можехме да различим. Само гледахме и тръпнехме от страх. Когато едните отлитаха за малко, започвахме горещи препирни:

— Победиха нашите!

— Не са нашите!

— Нашите са!

— Не са.

— Щом не са, по какво ги познаваш? — питаше чичов Кольо. Динчо мълчеше. Но се обаждаше след малко:

— А ти по какво познаваш, че са нашите?

— На нашите клюновете са по-дълги — измисляше Кольо. — Пък са и по-силни.

— Чичо Минчо, защо се бият? — попита Кичка.

Кольов татко погледна нагоре.

— За гнездото — отговори той.

— Ами чуждите нямат ли си гнездо?

— Че те всички са наши — отговори чичо Минчо. — Старите щъркели са умрели в топлите страни, сега малките се бият за гнездото.

А! Ето каква била работата! Ние пък мислехме, че някои готованковци са дошли.

И когато борбата пламна отново, ние не ги деляхме вече на наши и чужди, не се препирахме, не пляскахме с ръце, гледахме само и ни беше много мъчно.

— Защо не живеят заедно? — попита Кичка.

— Тясно е гнездото — отговори чичо Минчо.

Щъркелите налитаха един върху друг, пъшкаха като хора, изтракваха с дългите си клюнове, махаха с крака като с дълги червени тояги. Над бряста летеше перушина.

— Ах! — изохкахме ние и се вцепенихме. Един от щъркелите се завъртя, строполи се върху горните клони и започна да се търкаля надолу.

— Пада! Пада! Пада! — викахме ние и тичахме около дървото. Щъркелът се удари върху най-долните клони, профуча над главите ни и кацна на бунището. После подскочи смешно и се дигна нагоре. Клюнът му беше разтворен.

— Уморен е — рече Динчо. — Пак ще падне.

— Ще почакаш — сопна се Кольо.

Другият щъркел го посрещна и го поведе към реката. Победителите останаха в гнездото, започнаха да чистят перушината си и да потракват радостно. Но радостта им не беше за дълго. Ние бяхме се залисали в игра, когато Динчо извика:

— Ето ги!

Победителите разпериха криле и дигнаха застрашително клюновете си. Борбата пламна с нова сила.

Дойде и дядо Ангел, подпря се на тояжката си и дигна длан над очите си.

— Дядо, защо се бият? — попита Кичка нажалена.

Дядо Ангел погледна разярените птици и поклати тъжно глава.

— И те са като хората — рече той. — За всички има място на земята, ама всеки гледа да заграби хубавото. Вижте ги, скубят си перушината, не вземат да си струпат още едно гнездо и да си заживеят братски…