Георги Караславов
Прощаване

Гошко язди, върти се нетърпеливо и често слага длан над очите си. Най-сетне! Ето, градът се вижда вече! Баща му ще му купи симид и халва. Ще види влак, високи къщи и каменни улици. Сърчицето му тупа радостно. Кога е ходил в града? Много отдавна, преди една година. Отиват с баща си да продават магарето. Ако го продадат, ще се върнат с чичовата Минчова талига. Но дано не го продадат. Мило му е, така е свикнал с умното и кротко магаре. От мъничко го е отгледал, трева край плетищата му е брал, на ръка с трохи го е хранил. Кичил го е с глухарчета и къклица, от черничеви кори капистри му е плел. И сега, когато магарето порасна и Гошо започна да го язди, отиват да го продават!

Баща му върви замислен. Колко грижи са струпани на главата му. Гошко го поглежда крадешком, иска му се да каже:

„Моля ти се, татко, не го продавай!“ — Но мълчи, защото знае, че го продават от нужда. Сестричето му цял месец боледува вече. Трябваха пари за лекуването, а пари нямаха. Продадоха, каквото имаха, и на магарето дойде ред.

Градът гъмжеше от народ. Крясъци и викове ехтяха от всички страни.

— Това е чаршията — каза баща му. — Като продам магарето, ще се върнем да ти купя нещо.

На широк мегдан край града беше говеждият пазар. Колко много добитък! Колкото десет селски черди! И какво ли няма: волове, биволи, коне, мулета, овце! Блеят, цвилят, ритат се. Търговците ходят по двама, по трима, оглеждат всичко, питат за цените, спират се и подхващат пазарлък. Дърпат ръката на продавача, убеждават го, корят стоката, викат. Но и продавачът не дреме. Той се обръща към съседите си и пита:

— Кажете, могат ли да намерят по-хубава стока от моята, а?

Съседите клатят отрицателно глава и се нахвърлят върху търговците:

— Какво? Та вие искате да му вземете добитъка без пари! Такова нещо няма да намерите вече, хайде, късайте цената.

И след страшна крамола се спазаряват.

— Да се не сбият бе, татко? — пита плахо Гошко.

Баща му се смее:

— Не, те само викат, така стават продажбите на говеждия пазар.

— А защо след всички пазарлъци все към оная къщурка отиват бе, татко?

— Там издават билети за продадения добитък. Без такъв билет продажбата не се смята законна.

Най-сетне двама търговци спряха и пред Гошковото магаре. Погледнаха го, потупаха го по гърба, махнаха с пръчка пред очите му, за да видят дали не е сляпо, и попитаха за цената.

Запазариха се. Гошко трепереше. Ето баща му ще склони и магарето ще иде с чужди, непознати хора. Но баща му не отстъпи и търговците си заминаха. Гошко въздъхна радостно. Не му харесваха търговците: бяха много дебели, викаха и тупаха магарето по гърба.

После спряха неколцина селяни. Един от тях даде по-добра цена и Гошковият татко склони.

— Рита ли бе, момче? — попита селянинът.

— Не рита, чичо, много е кротко — отговори живо Гошко. — Само ви се моля да го не биете!…

— Няма, няма — успокои го купувачът.

Изкараха нов билет в малката къщурка, сбогуваха се.

— Хайде сега да те разведа из града — рече Гошковият баща. — Продадохме го добре, ще ти купя цървули…

Но Гошко не се зарадва. Мъка му беше за магарето, така беше свикнал с него, така добре го яздеше.

— По-бързо! По-бързо! — канеше го баща му.

На всяка крачка Гошко се обръщаше и търсеше с поглед кроткото дългоухо животно. А когато завиха зад няколко покрити коли и сивият гръб на магарето изчезна, той преглътна слюнката си и две едри сълзи се търкулнаха по прашните му бузички.