Георги Караславов
Първият ден

Най-напред Ванко отвори очи, погледна гредите на сайванта и се сепна. „Време е“ — рече си той, седна на леглото и започна да мига често-често. Широкият двор беше оживен вече. Чудно слънце заливаше земята. Кокошките крякаха весело и тичаха около кладенеца. И чак когато стана и слезе долу, той прехапа изпръхналата си устна:

— Ами днеска ще ходим на училище!

Майка му мина край него със запретнати ръкави и с менче в ръка, поспря се и го погледна:

— Защо си станал толкова рано, камбаната още не е ударила.

— Ами теличката, мамо?

— Ще я изпратим с говедаря — отвърна майка му спокойно и тръгна бързо към кочината, дето прасето квичеше и се въртеше недоволно.

И чак сега Ванко разбра, че днес ще се разделят с кроткото добиче. Свършиха се хубавите летни дни, свършиха се палавите полски игри, няма вече да тичат из ниви и ливади, да газят тръни и стърнища, да се катерят по дърветата и да се люлеят на широките здрави клони. И мъка сви сърцето му.

Имаше още много време, докато да удари училищната камбанка, но Ванко беше свикнал да става рано. Той мина зад къщи, дето в един тесен ъгъл връзваха през лятото добитъка.

Теличката лежеше. Тя беше беличка, чистичка, с малки, светли остри рогчета. Преживяше. Като го видя, че отива към нея, тя стана пъргаво, тънка и гладка като риба, изпъна се, прозя се и наведе глава. Така беше свикнала всяка сутрин: като я пуска от въжето, да я помилва и да й продума нещо галено. Но този път Ванко не я отвърза, само я помилва по шията, потупа я по гърба и се загледа в нея.

— Е, Мицке, няма вече да сме заедно — рече той тихо. — От днеска съм на училище.

Теличката като че ли го разбра, наведе се над празната ясла, подуши и се дръпна настрана.

— Няма вече, няма — повтори той тъжно и тръгна към хармана. — Догодина пак.

Първият ден от учебната година е толкова приятен, колкото и последният. След такава дълга раздяла пак се видяха с учителя си, а нямаше още уроци, нямаше изпитване. Гледаха се с него като стари приятели. Той дигаше учениците си, разпитваше ги как са прекарали лятото, какво са работили.

— А ти, Ванко, много си почернял — погледна и него учителят.

— Почернях — отвърна Ванко ухилен.

— Много трябва да си работил.

— Работих.

— Какво работи?

— Пасох теличката — Ванко наведе глава и помълча. — И помагах на нашите по жътва.

Учителят го похвали, похвали и другите.

Така мина първият ден от новата учебна година.

Ванко се увлече в новите игри, видя се с мнозина от другарите си, с които рядко се срещаше през лятото, и пак забрави теличката. Само когато учителят го попита, той си спомни за нея и се помъчи да си представи как ли прекарва там, със селската черда.

— Дали говедарят няма да я бие? — тревожеше се той.

Привечер говедата се завърнаха. По пепеливите улици се дигаха облаци прах, мучаха крави, макаха биволици, цвилеха коне. Ванко стоеше пред пътната врата и чакаше. Търсеше с очи светлите рогчета, тънката шия, бялата козина. Цял ден не беше виждал телицата, а тъй беше свикнал с нея, така му се щеше да й даде от торбичката сухо къшейче хляб, да я помилва.

Показа се най-сетне. Идеше последна, вървеше тежко — уморена, посърнала. Той се спусна към нея, тя се спря, наведе покорно глава и го подуши. Хълбоците й бяха хлътнали, гърбът й беше посипан с пръст, краката й бяха изцапани чак до корема. На плешката й се червенееше диря от напорено. Ванко я прихвана през врата, залепи си лицето до влажната й муцуна и се помъчи да й прошепне нещо галено, но не можа. Плачеше му се от мъка.

— Е, хайде, остави я! — извика някой откъм вратнята. Беше баща му. Ванко я пусна и наведе засрамен глава.

— Мъчно ли ти е? — усмихна се баща му.

— Мъчно ми е.

— Е, с чердата е така — рече той. — Хубаво я пасеше ти, но свърши се вече, догодина пак.