Георги Караславов
Срещу Нова година

Денят преди Новата година винаги беше най-тревожният и най-радостен ден. Ние тичахме нагоре-надолу, постоянно преглеждахме сурвачките си, приготвени, изгладени и накичени отпреди цяла седмица, и се питахме един друг в колко часа да излезем. Панчо, най-големият и най-смелият измежду нас, наръчаше:

— Щом чуете да се вика: „Сурва!“, грабвайте сурвачките — аз ще мина да ви взема.

Кога ще дойде този щастлив дългоочакван миг?

Дядо казваше:

— Щом стане дванадесет часът, и вече е Нова година.

Братчето ми не разбираше и дърпаше баба за полата:

— Бабо ма, кога е туй, дванадесет часът?

— Полунощ, баби.

— Да ме дигнеш, чу ли? — заповядваше братчето ми и лягаше със сурвачката си.

И аз се мъчех да си легна рано, че нали уж рано щяхме да излизаме за сурвакане, но все се мотаех с възрастните, а и когато си легнах, дълго време не можах да заспя. Все ми се струваше, че по улиците тичат вече децата и викат: „Сурва!“ Тъкмо когато започнах да се унасям в сън, ставах и търсех мама в другата стая, дето още пълнеха луканки.

— Да ме вдигнеш точно в дванадесет часа! — казвах и се връщах в леглото. Братчето ми вече спеше. „То ще се наспи и ще ме изпревари“ — мислех си аз. Лягах си пак, затварях очи, но сега вече не можех да заспя. Чух как дядо се прибра в съседната стаичка, за да си легне, скочих и изтичах при него.

— Моля ти се, дядо! — гледах го покорно. — Като стане полунощ, да ме дигнеш, та докато дойде Панчо, да съм готов.

— Бива, момчето ми, бива! — тупаше ме дядо по рамото и се смееше. Защо се смееше той? Дали не мисли да не ме дига толкова рано и само ми обещава?… Тръпнех от страх да не се успя и Панчо да ме не завари в леглото. Ще има да ми се присмиват след това. Защото между другарите си аз минавах за юнак и за ранобудник. Казвах, че ставам, когато си поискам, и че дори будя и мама, за да пали печката. Моите другари цъкаха учудени, но ми вярваха. Голям срам щеше да бъде, ако на Нова година ме намереха в леглото!

Аз дълго още бдях и мислех. Усетих, когато мама и баба привършиха работата в кухнята и легнаха да спят. Преди да угаси лампата, мама ме погледна, подгъна покривката на гърба ми, но аз се престорих на заспал. А кога всъщност съм заспал, не помня.

Събудих се уплашен, трескав, настръхнал. По улиците кънтят стъпките на ранобудните сурвакари, гласовете им се извиваха над заледеното село, по дворищата лаеха ожесточено кучета. В стаята беше светнало, топло, приятно. Дядо и баба седяха до печката и си приказваха.

— Стана ли полунощ? — попитах аз.

Дядо се смееше:

— Че то се разсъмва вече — за каква полунощ бълнуваш!

— Ами Панчо идва ли?

— Панчо ли? — мигна дядо. — Не е. И той, види се, е спал много.