Георги Караславов
Мартенски огньове

От една седмица децата се готвеха за мартенските огньове. Те обикаляха из зимниците, качваха се на таваните, назъртаха в килерите — търсеха стари, захвърлени тенекии. Който намереше две тенекии, той вече бе богат, защото можеше да ги замени с костур, с топка. Всеки даваше мило и драго, само и само да си намери тенекия.

От няколко дни търсеше и Ванчо. Но не можеше да намери, защото, докато да се сети, Трифон и Петко бяха задигнали двете стари, непотребни тенекии. Ходеше той загрижен, молеше се на по-големите си братчета, но те го гледаха пренебрежително и дори не му отвръщаха на молбите. И като отпуснеше отчаяно глава, той се присламчваше до баба си.

— Бабо — гледаше я той умолително, — дай ми една тенекия ма. Ти имаш.

— Защо ти е? — питаше, без да го погледне, баба му.

— За марта.

— Уху! — махаше баба му с ръка. — Още колко време има до марта! Чакай, малкил не си е отишъл.

— Кой малкил, бабо? — ококорваше се Ванчо, макар и да знаеше за кой малкил казваше тя.

— Този месец, на̀ — отвръщаше троснато баба му.

— Февруари ли?

— Февруари ли е, мевруари ли е, аз не знам. Ние си му викаме малкил, и толкова. Та като мине малкил, тогава ще ти намеря тенекия.

— Ама няма да забравиш, нали?

— Няма, баби, няма. Ха̀ иди си играй!

Ванчо изтичва при братчетата си и им разказва, напушен от смях, как баба му казва на февруари. Те тичат към нея, спират се на два-три разкрача и като се преструват на прости и глупави, питат:

— Бабо ма, кой месец имаме сега?

— Аз, като взема една тояга, ще ви науча кой месец имаме, гиди поразеници такива. — И като се надига тежко, тя се заканва.

Децата прихват и хукват да бягат.

— Малкил! Малкил! — викат те.

Последните дни на февруари са по-меки и по-приятни. Слънцето грее вече по-силно, денят става по-голям. Мирише на пролет, на зеленина, на трева. Някои деца са обиколили горичките и широките слогове и са донесли първите кокичета.

Една вечер Трифон дръпна Ванча в ъгъла зад вратата и го погледна миловидно.

— Намери ли си тенекия? — попита го той.

— Не съм намерил, но баба каза, че ще ми даде.

— Кога?

— Като наближи марта.

— Какво ще чакаш да наближава? — рече му поверително Трифон. — Утре първи март.

— Утре ли?

— Утре ами. Ще ставаме рано, да го знаеш.

Добре, че му каза. Инак Ванчо щеше да си се наспи и да стане чак когато всичко е свършено.

Той изтича при баба си и поиска тенекията. Баба му се помъчи да го успокои, обеща да му я даде утре рано, като го събуди, но Ванчо тупаше с крак и не искаше да знае.

— Тенекията си искам! — викаше той. — Ти ми обеща, давай си ми тенекията!

Гледа го баба му, тъй му дума, инак го въртя, па току стана, заведе го в избата, бръкна в една празна, прогнила бъчва, на която обръчите бяха — се разхлабили и която нямаше нито дъно, нито горнище, извади оттам хубава тенекия с дръжка и му я подаде.

— На̀, вземи! — рече тя галено. — И да знаеш, че каквото обещае баба, то е в кърпа вързано… Само да не блъскаш много тенекията, че може да я продъниш.

Ванчо скочи навън, втурна се в къщи, заудря с юмруци, ритна котето, блъсна наръч дърва и ги разпиля, закачи стол и събори и размята някакви кълба, които майка му току-що беше оставила, за да издои кравата.

— Аз имам най-хубавата тенекия! — викаше той. — Да вадим кой от вас ще се мери утре сутринта с мене.

Трифон и Петко го възпряха, взеха тенекията, огледаха и свиха устни. На Петка тя много се хареса, но той знаеше, че и да я поиска, Трифон няма да я отстъпи. И наистина Трифон чукна леко тенекията и погледна под вежда братчето си.

— Да ги сменим с моята — предложи той направо.

— Не! — рече Ванчо и посегна да си вземе тенекията. Но Трифон я дръпна.

— Дай ми я — помоли се той. — Как ти казах, че утре е първи март. Ако не бях ти казал, нямаше да знаеш, нямаше и тенекията да получиш.

— Не я давам! — разтрепери се Ванчо и посегна пак. Но Трифон и този път я дръпна и същевременно отстъпи крачка назад.

— Ще ти дам шарения фарфалак — предложи той.

— Не ти искам фарфалака — отказа решително и малко троснато Ванчо.

— И дряновото бастунче ще ти дам.

— Защо ми е?

— Ще ти дам дървената пушка.

— Ако дадеш дървената пушка, фарфалака и бастунчето, тогава — облещи се Ванчо. Но Трифон изкриви устата си и смигна.

— Много искаш, приятелю! — рече той. — И пушката ти е много, но нейсе, нека от мене да замине.

— Тю-ю, даде си пушката! — залепи се до него Петко. — И защо ти е тази ръждива тенекия! Утре като я поблъскаш малко, и толкова — баба ще си я прибере и ще я скрие някъде.

— Нека — малко смутен и като че разочарован от тази смяна, клатеше глава Трифон. — Аз ще си направя нова и по-хубава пушка. Оня ден каква видях в града…

Вечерта децата толкова много приказваха за тенекиите и за мартенските огньове, че на другия ден се успаха и ако не беше баба им да ги събуди, тъй и щяха да си останат. Тя блъсна Трифона, сбута Петка и леко, галено поклати Ванча по рамото. Но децата само се извърнаха, мляснаха и не се събудиха. Тя ги раздруса отново, по-силно и по-грубо, извика им и ги погледна. Трифон се събуди, вторачи се, помисли нещо, мигна и като разбра защо го вдигаха толкова рано, скочи като ужилен.

— Съмна ли се? — извика той изплашен.

— Не се е съмнало, тъкмо навреме ставате.

— Петко! Ванчо! — разблъска ги бързо и нетърпеливо Трифон. — Хайде, хайде, змиите и гущерите ви чакат зад вратата.

Още сънливи, но възбудени и радостни, трите момчета се измъкнаха от къщи. Навън беше хладно, но приятно. Небето полека-лека се проясняваше, последните звездички трептяха безпомощно и като че си вземаха сбогом от събудената земя. А земята наистина беше се събудила със страшни викове, с шум, със смехове и олелии. Из цялото село тропаха тенекии и пищяха пронизителни детски гласове. Трифон, Петко и Ванчо грабнаха тенекиите си и дървените бухалчици, които още от вчера бяха си приготвили, наредиха се един зад друг и тръгнаха покрай къщата, покрай плевнята, надолу край зида на хармана и градината. Те блъскаха тенекиите и викаха в един глас:

— Бягайте, змии и гущери, баба Марта иде да ви коли!

Когато обиколиха няколко пъти двора, хармана и градината, те се спряха по средата на хармана, дето баща им беше донесъл ръжанка и се тъкмеше да я подпали. В съседните хармани вече се извиваха високи пламъци. Леки пламнали сламки се издигаха високо и гаснеха над тъмните покриви на плевниците. Като че цялото село беше пламнало в светлината на мартенските огньове. Когато метнеха някое по-голямо валмо ръжанка, огънят се извиваше нависоко, лизваше надвисналата здрачевина и пак се свиваше надолу. Виждаше се отдалече как децата се засилваха и скачаха пъргаво през буйните пламъци. По-малките деца се притичаха, когато огънят се смъкнеше надолу.

Ванчо гледаше как и техният огън се разгаря, как баща му мята вързопи ръжанка, и му ставаше весело и приятно. Само едно не му излизаше от ума — той не знаеше дали наистина през тази мартенска сутрин, още призори, са излезли всички змии и гущери и дали са избягали от думкането на тенекиите и виковете на децата.

— Татко бе, наистина ли има змии и гущери? — залепи се Ванчо до баща си, когато Трифон и Петко отидоха до купата да донесат още ръжанка.

— Къде? — попита го, заплеснат на другаде бащата.

— Тук, в нашия двор… на хармана и в градината?

— Ха — разбра и се оживи бащата. — Има, има. Нали затова чукате тенекиите и викате — да ги изгоните.

— Ами те бягат ли, татьо?

— Бягат, как да не бягат!

— А защо не видях нито един гущер?

— Защото беше още тъмно.

— А може ли някоя змия да си остане тук, а?

— Може. Който не е чукал и не е викал както трябва, той е изтървал някоя змия.

— И какво ще стане, ако някоя змия е останала, а, татьо?

— Какво ще стане ли? — попита, замислен в нещо друго бащата, и додаде на шега: — Змията ще се оплете в краката му. Ето това ще стане.

Ванчо млъкна и се огледа в краката си. „Аз виках добре — утешаваше си се той, — но не чуках наздраво с тенекията, защото е много ръждясала… Яд ме е, че смених тенекията си за една дървена пушка…“

Трифон и Петко донесоха два големи вързопа ръжанка, оставиха ги настрани и започнаха да хвърлят валма в позагасналото огнище. Пламъците пак се извиха нагоре и леките пламнали сламки се издигнаха.

— Хайде, скачайте сега през огъня, да видя кой от вас е най-големият юнак — рече баща им и сам подхвана да хвърля ръжанка.

Трифон се ухили, отстъпи десетина разкрача, погледна към буйните пламъци, отстъпи още четири-пет крачки и като се опули, подскочи леко, засили се и се преметна като котка през огъня.

Петко също така отстъпи десетина разкрача назад, спусна се и също прескочи.

— А ти, Ване? — обърна се бащата и към най-малкото си момче. — Ха да те видя и тебе!

— Защо всички прескачат огньовете? — спря се Ванчо, като погледна изпитателно баща си.

— За здраве отвърна бащата. — Който може да скокне най-високо, той е най-здрав.

Ваньо се дръпна назад, измери с поглед разстоянието до огъня, отстъпи още няколко крачки, пак погледна, плюна в дланите си, разтърка ги и подскочи към огъня. Но, кой знае защо, в този момент му хрумна, че някоя змия е изтървана в хармана и че ей сега ще се сплете в краката му. Като направи още две-три крачки, той се спря, започна да ситни и да рита, изрева и жълт като ръжанка, хукна към баща си.

— Какво ти е? — грабна го баща му на ръце. — Уплаши ли се?

— Змия, змия! — трепереше Ванчо и сочеше назад.

— Каква змия те е нашла по това време, холан — хем се засмя, хем се поразсърди бащата. — Че сега е още студено, змиите още не са излезли.

— Змия бе, татко — настояваше Ванчо. — Ей там е, на̀, сплете се в краката ми.

Бащата пристъпи към мястото, дето Ванчо се спъна и изрева, спуснаха се след него и другите две момчета. Трифон се наведе бързо и дигна нещо дълго, сиво, отпуснато.

— Хе-хе! — извика той. — Ето на наш Ваня змията.

Ванчо се наведе и погледна. Наистина Трифон държеше нещо, което приличаше на змия, но то не беше никаква змия, а едно въженце, с което одеве Петко беше завързал ръжанката. Като я отвърза и я изтърси до огъня, той метна въженцето настрана. Ето това въженце Ваньо беше взел за змия.

Като се успокои, той скочи през огъня.

Беше се разсъмнало вече. Съседните хармани бяха опустели — децата бяха си се прибрали по къщите, само тук-таме се виждаха черните купчини на буйните и весели мартенски огньове.