Георги Караславов
В ковачницата

Днес чашка в кръчмата на Пеня, утре чашка и свикна чичо Филчо ковачът да си попийва, да се почерпва, да се връща в къщи пийнал и намусен. Ковачницата от ден на ден запустяваше, поръчките намаляваха, хората го напущаха един по един. Имаше дни, когато чичо Филчо и не отваряше работилницата си…

Веднъж той пи много, разболя се и цели три дни лежа на легло.

— И днес нашият майстор няма да дойде — рече тъжно наковалнята.

— Че какво, като не дойде? — изпъшка презрително прашното духало. — Малко са те чукали досега, та нещо ти е омръзнало да седиш празна.

— Без мене наковалнята не струва пет пари — обади се тежкият чук, излегнат в един ъгъл.

— Че и без мене не струва — обади се и средният чук.

— То, ако се погледне справедливо, и без мене за нищо не струва — подметна и най-малкото чукче.

— А без мене и вие нищо не струвате — изсмя се гърлесто прашното духало.

— Че ти пък каква работа вършиш? — сопна му се големият чук. — Само знаеш да пухтиш и да се надуваш.

— Такава ми е работата — ако не се надуя, няма и огнището да се разпали.

— Бре! Бре! По-полека! — обади се и огнището. — Стига въглища да има, мога и без твоето глупаво пухтене да си горя. Без мене ковачницата не струва счупена пара.

— Прости инструменти сте вие — скръцна от своя ъгъл и бормашината. — Представете си, че мене ме няма, на какво ще заприлича тази работилница? На първобитна пещера.

Клещите, закачени на стената, не се стърпяха:

— Ами ако ни няма нас, кой ще вади нажежените късове от жаравата, а? — надуха се и те. — Без нас майсторът не може нито една секунда.

— Я мълчете вие там, жаби глупави! — изгледа ги злобно и презрително големият чук.

— Защо обиждаш така! — надигна се бормашината. — Ти си един невъзможен грубиян и простак… Личи си, че цигани са те работили.

— Ех, пък ти какво си, европейско плашило! — надигна се застрашително средният чук. — Едно време без тебе по-добре се работеше в ковачницата.

— Ти си нищожество! — сопна му се бормашината.

— Ще видиш какво съм, като те прасна и те направя на парчета! — закани се средният чук.

— Вие, чуковете, само с грубата си сила се разправяте — рече духалото. — Нямате капчица култура и възпитание.

— С тебе и аз мога да се разправя, мръсна опушена пунгийо! — извика с тънкото си гласче най-малкото чукче и като подскочи ловко, удари духалото отгоре по дъската.

— Олеле! На помощ! Счупи ми гърба — ревна духалото и се сгърчи.

— Как смееш да биеш? — кресна огнището и глътна дървената дръжка на малкото чукче.

Големият чук се вдигна и с все сила се стовари върху огнището. Но когато да се надигне сред разтрошените тухли и разпръснатите въглени, бормашината го блъсна и го пречупи през средата. Средният чук също се насочи към огнището, но най-големите клещи посегнаха и го спипаха. Средният чук обаче успя да се завърти и счупи върха на бормашината. Тя изрева отчаяно и се преви, безпомощна вече, в своя прашен ъгъл. От стените наскачаха и други инструменти, нахвърлиха се едни срещу други, блъскаха се, ругаеха се, чупеха се и пъшкаха. Една твърда, обгоряла по краищата метличка се беше развъртяла и чукаше де кого свари. Огнището беше разровено, духалото беше пробито на няколко места, ъглите на средния чук бяха олющени, дръжката му беше разцепена. Една голяма и дълга метла само тичаше из ъглите, обираше паяжините и дигаше облаци прах.

Най-сетне, изморени, задъхани, повредени, инструментите се натръшкаха безредно из ковачницата. Нямаше нито едно гвоздейче на мястото си, нито едно въгленче в капичнатата кофа.

Когато пооздравя от тежкото пиене и влезе в работилницата, чичо Филчо се хвана за главата.

— Това ми се пада — изпъшка той. — Забравих се с това пусто пиянство, оставих си работилницата и ето какво намирам сега. Но и така трябва да бъде — не се ли работи с едно нещо, то само се поврежда…