Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skyhook, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Violeta_63 (2012)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Дж. Нанс. Операция „Скайхук“

Американска, първо издание

ИК „Коала“, София, 2004

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-093-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Понеделник вечерта

Над залива Аляска

Югоизточно от Анкъридж

— А! Какво става с това нещо? — попита командир Джийн Хамънд.

Неочакваният въпрос на главния пилот-изпитател накара Бен Коул да подскочи на място и отвлече вниманието му от лабиринта на компютърните екрани. Той инстинктивно притисна дясната слушалка по-силно към ухото си, сякаш се опитваше да чуе отново репликата.

— Не знам — отвърна вторият пилот.

Погледът му се стрелна към преградната стена на кабината в преоборудвания бизнес-самолет и той си представи двамата цивилни пилоти, приведени над уредите си на десетина метра от него. Усети как гълфстриймът[1] леко наведе нос, а шумът от обтичащия го въздух се засили ведно с увеличената скорост; неочакваната маневра още повече изостри усещането му за самота в изцяло оголения салон.

— Корона, нарочно ли ни снижавате? — попита Хамънд шефа на изпитанията по радиото. — Мисля, че планът не беше такъв.

По тялото на Бен пробягаха ледени тръпки, след като се застави да погледне отново дисплея, данните, върху който потвърждаваха снижаването и увеличената скорост.

— Не — долетя отговорът от борда на военния самолет тип ауакс. — Изчакайте така.

Невидимото присъствие на ауакса, огромния четиримоторен боинг, бе окуражаващо — той беше като майка-орлица, надвиснала в нощното небе на около три хиляди метра над и на няколко мили зад рожбата си — гълфстрийма. Но в същото време бе и твърде далеч. Бен знаеше, че пещероподобният салон на ауакса е претъпкан с електроника, на борда му имаше един генерал с две звезди, двама служители от компанията и екип от инженери, всички в очакване на така необходимия безупречен изпитателен полет, провеждан в завършващата фаза на свръхсекретния проект, който можеше да донесе успех или да провали напълно компанията „Юниуейв индъстриз“.

— Снижаваме се с хиляда сто и трийсет метра в минута и курс двайсет и пет градуса — докладва Хамънд. Напрегнатият му тон сякаш подкопаваше вярата на Бен, че хората са призвани да летят.

Бен Коул, доктор на електротехническите науки на Калифорнийския технически университет, извърна поглед от компютърните екрани и погледна през прозорчетата вляво от себе си — всички до едно черни дупки в бездната на безлунната нощ над Аляска. Преглътна и шумът изведнъж стана оглушителен.

— Работим по въпроса, Мъдрец десет — обади се шефът на изпитанията, използвайки обичайните небиещи на очи позивни на гълфстрийма.

— А ние тук, долу, сме абсолютно блокирани — отвърна Хамънд.

Бен потърси опипом ключа на микрофона си.

— Какво… какво става, момчета?

Отначало не последва отговор, тишината сякаш се бе сговорила със спрялото време да подсилва растящите опасения, които го ядяха отвътре.

— Почакай, Бен — отвърна най-сетне вторият пилот с характерния си спокоен и равен тон. — Шибаната ти програма ни снижава. Да не правиш нещо там, отзад?

— Не! — отвърна Бен остро. — Получавах верните сигнали, когато осъществихме връзката с програмата. Тук нищо не показва погрешни данни.

Прекъсна го гласът на началника на изпитанията:

— Мъдрец десет, ние не сме задавали снижение. Дистанционното управление тук, при нас, показва хоризонтален полет по прав курс. Сигурни ли сте, че получавате нашия сигнал?

— Имай ми вяра — сопна се Хамънд. — Курсът е прав, но полетът изобщо не е хоризонтален, а сме свързани с телеметричното управление. Всичко това започна около две минути, след като ви предадохме управлението, веднага щом проверихте скоростта. Вие държите управлението, Корона, и вие ни снижавате от четири хиляди и шестстотин метра височина.

— Не, не сме ние — прозвуча нечий друг глас.

Пилотът на дистанционното управление се намираше в копие на кабината на гълфстрийма, монтирано на борда на ауакса. Според плана той трябваше да управлява гълфстрийма чрез връзка за скоростно предаване на данни в продължение на пет минути, преди да включи автоматичната програма, която трябваше да изпитат — програмата, върху чието усъвършенстване Бен се бе трудил неуморно по осемнайсет часа в денонощието в продължение на всичките изминали осемнайсет месеца. Вече бяха стигнали до заключителните изпитания и дори мисълта за отлагане бе неприемлива.

— Ако нещата продължат така — започна пилотът на гълфстрийма, — най-добре е да прекратим.

— Не още — прокънтя в слушалките им гласът на шефа на изпитанията. — Почакайте, ние… работим по проблема.

— Бен? — В обръщението на Джийн Хамънд към бордовия инженер по изпитанията прозвуча нова нотка на опасения, но както винаги той се опитваше да скрие загрижеността си зад шеговития тон на стресирания авиатор, който за нищо на света не би признал, че е подложен на огромно напрежение. — Бен, сега е най-подходящият момент да ми кажеш какво си въобразява твоето отроче. Да не би да е изпаднало в нервна криза?

Бен натисна отново ключа на интерфона и се опита, за съжаление — неуспешно, да влезе в небрежно-лековатия тон на пилота.

— Не знам! Ако от ауакса не са задали това снижение, мога със сигурност да ти гарантирам, че то не е в програмата.

— Да не би програмката да мисли сама, Бен? — добави вторият пилот. — Нали разбираш, да взема някакви решения, за които ние не знаем? Ти да не си таен почитател на компютъра ХАЛ-9000 от „Космическа одисея — 2001“?

Мислите на Бен се втурнаха през невъзможната плетеница от технически подробности в търсене на окуражителен отговор. Такъв обаче нямаше.

— Може би ще е най-добре да прекратим връзката.

— Корона? — обади се първият пилот без колебание. — Свалям предпазителя на превключвателя за изключване на връзката. Ако се снижим под две хиляди и шестстотин метра, дърпам шалтера на Намигвачко.

Бен успя да потисне бодналото го раздразнение. Никак не му харесваше прякора, който пилотите изпитатели бяха измислили, за да омаловажават сложната автоматизирана система. Намигвачко, как пък не! Бяха му обяснили, че пилотите и инженерите винаги се заяждат едни с други, и сега той се убеждаваше на практика в истината на това твърдение. Натисна отново ключа на интерфона:

— Можем да опитаме с рестартиране на програмата — рече той, сигурен, че на ауакса не могат да го чуват. — Възможно е да са прецакали нещо там, горе, при въвеждането на плана за маневриране. Например — височините за изпитанията.

— Корона? — обади се отново Хамънд. — Слизаме под три хиляди и триста, скоростта ми вече е почти пределна и вашият мъдър съвет ще бъде много високо оценен — сега и веднага.

— Изчакайте… — отвърна шефът на изпитанията.

Последвалата пауза преди Хамънд да се обади отново бе кратка само един миг.

— Не… твърде късно е. Изключваме се.

„Мамка му!“ — изруга наум Бен. Въздъхна и се облегна назад, усетил да го обгръща мъглата на разочарованието. В компанията щеше да настане истински ад след неуспешното изпитание. Той, разбира се, нямаше да бъде единствената мишена на недоволството на шефовете. Повече от шейсет експерти по програмиране работеха върху свръхсекретната система. Но тъкмо доктор Бен Коул, младият и смел учен, бе заложил на карта перспективната си кариера и заслужения си статут на вундеркинд, за да оглави екипа на трийсет и четири годишна възраст.

Бен усети как малкият самолет се разтресе, навлязъл в зона на лека турбуленция. „Вече изключват“ — рече си той и позволи на съзнанието си да се изключи за няколко секунди, да потъне в един от онези мисловни лупинги на разсеяност, които винаги му помагаха да зареди отново батериите си.

Каквото и да се случеше, той щеше да си намери работа. Все още можеше да постъпи където пожелае, можеше дори да потисне част от безкрайните си амбиции и да си поживее. През последните две години в Анкъридж се бе откъснал напълно от света. Беше прекалено зает дори да си намери гадже, макар да бе излизал на няколко пъти с местни момичета и да бе ходил от време на време на екскурзии.

„Не научих почти нищо за Аляска“ — помисли си той и за стотен път реши да вземе четиримесечен отпуск, когато цялата тази дандания свърши. Би могъл да пообикаля пешком из националния парк Динейли. Не се чувстваше тъй свързан с природата, както баща си, но сладките спомени за лагеруването и скитането из Скалистите планини през юношеските му години с баща му като водач, никога не избледняваха — бяха върховно изживяване, което трябваше да се повтори. Сигурен бе, че още помнеше основните правила на лагеруването в планината. Пък и в крайна сметка да се построи палатка си бе просто едно приложно инженерно умение.

Вниманието му привлякоха подновените разговори по радиото и той насочи отново мислите си към настоящите проблеми, очаквайки да чуе решението да се завърнат към изходната позиция и да опитат отново.

— … при вас, горе ли? Аз не получавам нищо подобно тук — докладваше Хамънд, пилотът на гълфстрийма.

Бен се взря в екраните, учуден, че данните за височината не показваха край на снижението и изправяне на самолета. Нали бяха слезли под две хиляди и шестстотин?

— Опитваме се оттук да прекратим връзката, Мъдрец десет, но компютрите не реагират.

Бен разпозна гласа на шефа на полетите. Какво означаваше това „компютрите не реагират“?

Чу как Джийн Хамънд се сопна в отговор.

— Корона, снижихме се до хиляда и триста, със същата скорост и същия курс. Направете нещо!

Бързо променящите се данни, изписани върху екрана му, показваха височина от хиляда и шейсет метра.

— Бен! Чуваш ли ни? — питаше Хамънд с тон, който подсказваше, че Бен бе пропуснал предишното му повикване.

Докато отговаряше, в кръвта му нахлу силен прилив на адреналин и гласът му прозвуча малко странно.

— Да, тук съм.

— Направи нещо, по дяволите! Помогни ни да прекратим връзката.

— Използвайте превключвателя — отвърна Бен.

— Направихме го. Не подейства — каза пилотът, а в същото време прозвуча и гласът на помощника му: — Петстотин метра. Летим право към водата. Какво ще правим сега, Бен?

— Превключвателят не работи? — повтори объркано Бен, съзнанието му бе сякаш замъглено. Как бе възможно човек да мисли при такова напрежение? Числата на екрана пред него намаляваха стремглаво, докато набираше командата за прекратяване на изпитанията и я изпращаше светкавично по телеметричната връзка до главния процесор на борда на ауакса.

— Триста метра! — Вторият пилот вече бе изоставил всякакви опити гласът му да звучи спокойно и бе повишил тона с половин октава.

— Аз… дърпам щурвала… но… не мога да преодолея… — говореше Хамънд през зъби.

— Сто и шейсет! — докладва вторият пилот. — О, Господи…

Бен си помисли да набере отново командата, но нещо го натисна толкова силно към седалката в мига, в който носът на гълфстрийма се вирна внезапно и земното притегляне стана такова, че инженерът се почувства невероятно тежък. В следващия миг също тъй внезапно гравитацията се върна в нормалните си граници.

И изведнъж самолетът вече се бе изправил, а шумът от прекалено високата скорост започна да стихва зад опашката му.

— Мили боже, Корона! — чу той гласа на Хамънд в слушалките си. — То ни изправи малко преди…

Изречението довърши вторият пилот:

— Петнайсет метра. По радиовисотомера. Държим се на петнайсет метра, скорост триста мили в час.

— Какво е състоянието ви, Мъдрец десет? — попита началникът на изпитанията.

— Нашето състояние ли? Тук хипервентилираме, ако това ви говори нещо — отвърна пилотът и замълча. Бен чу дългата му въздишка. — Онова проклето нещо за малко да ни убие! Не знам какво става в малкото мозъче на това силициево психарче, но то иска да летим на петнайсет метра височина и аз все още не мога да го изключа.

— Но… носът се изправи, така ли?

— Да… засега. Инак нямаше да можем да си бъбрим с вас. Но сме на една кихавица време от водата, а някъде пред нас се намира и сушата. Бен? Махни този проклет електронен октопод от щурвала ми!

 

 

На борда на Корона

На борда на ауакса генерал-майор Мак МакАдамс си позволи да въздъхне, след като огледа мрачните лица около себе си. Всички се бяха съсредоточили в малките си слушалки „Телекс“ и се бяха скупчили зад пилота, който седеше зад дистанционното управление на гълфстрийма, полетял към океана.

Началникът на изпитанията Джеф Камински се огледа, срещна поглед с Мак и поклати потресен глава.

— Какво става, по дяволите? — попита генералът.

— Не знам, господин генерал. Изчакайте. — След това натисна отново бутона за предаване. — Мъдрец десет, ние ще изключим платките на компютъра и ще прекъснем връзката.

— Не! — изрева глас от гълфстрийма.

— Кой е това? — попита Камински.

— Бен Коул. Не изключвайте никакви платки! Ако всичко това е дело на вашия компютър и изключите първо не онази платка, която трябва, това ще ни забие направо в морето.

Камински погледна объркан генерала:

— Знаете ли каква е причината за това, доктор Коул?

— Не… но… просто се досещам. Проблемът може да е тук, при нас, но може и да не е.

— Какво ще кажете тогава за прекратяване на радиовръзките между нас? — попита началникът на изпитанията.

— Почакайте, не прибързвайте и с това — отвърна Бен Коул. — Работя по проблема.

— Мъдрец — рече Камински, — виждаме ви на петнайсет метра височина и със скорост триста мили в час.

В слушалките им изръмжа гласът на Хамънд:

— Да бе, и Намигвачко е натиснал ръчките ми за газта до дупка. Би ли могъл някой там при вас да провери дали по пътя ни няма някой остров или нещо друго?

Завръщането на Бен Коул в ефира бе белязано от вик:

— Добре! Виновникът е нашият компютър. Давайте, изключвайте радиовръзката.

Камински натисна един от бутоните на интеркома и предаде съобщението на инженера, който се намираше на команден пулт само на три метра от него.

— Прекъсвайте. Добре, доктор Коул, връзката е вече история. Сега управлението освободено ли е?

— Не — отвърна Хамънд. — По дяволите, още сме блокирани! Бен? Какво става там отзад, мамицата му?

Каналът утихна в продължение на няколко безкрайни секунди, през които един от операторите в ауакса се изправи бързо от мястото си, приближи и си проби път към генерала и Камински. Разтревоженото му изражение означаваше, че се е породила нова опасност.

— Какво има? — сопна се Камински.

— По курса му има… проблем — отвърна операторът от изпитателния екип.

Вниманието на Камински се насочи към оператора, без да изпуска от очи данните на екрана.

— Казвай — рече той.

— Според данните на радара ми по курса му на около четирийсет мили разстояние има голям кораб.

Джеф Камински се завъртя със стола си и погледна оператора в очите.

— Какво имаш предвид с това „голям кораб“?

— Мъдрец десет лети на петнайсет метра височина — отвърна операторът. — Познавам тази част от залива и знам, че целта пред него е голям кораб.

— И е на пътя на Мъдреца? Голям кораб?

— Да, сър. Курсовете им водят към сблъскване. Корабът е на курс сто и двайсет градуса, движи се под прав ъгъл към нашия човек.

— И е достатъчно голям, та надстройката му да е на петнайсет метра от водата, така ли?

— Ако е супертанкер, който излиза от пристанището Валдес — да. Корпусът му ще е по-висок от петнайсет метра. Ако самолетът се удари в него, то ще стане под прав ъгъл. Дори да отмине кораба, самолетът ще се блъсне в един от хребетите на остров Хичинбрук, който се намира на още двайсет мили по курса му.

Генералът улови оператора за рамото.

— Искаш да кажеш, че това е натоварен танкер?

Мъжът кимна.

— Според данните от радара той е натоварен, дълъг триста метра супертанкер, който се движи на югоизток, излиза от протока на остров Хичинбрук към залива Принц Уилямс. Подобни кораби обикновено са високи най-малко двайсет и един метра, когато са натоварени — отговори операторът и с изумление видя как генералът изведнъж се врътна и изчезна.

Джеф Камински въздъхна и кимна, след което се обърна отново към екрана си.

— Дръж ме в течение — каза той и веднага съжали за изречените думи, осъзнавайки безсмислеността им. — Мъдрец десет — продължи Камински, — как върви работата по прекратяването на връзката?

Главният специалист по софтуера отговори напрегнато:

— Не мога просто да изключа компютъра, без да знам с кой канал имам проблеми.

— Доктор Коул? Чуйте ме. Разполагате максимум с около две минути, за да изключите онова нещо и да върнете отново управлението в ръцете на пилотите си.

— Опитвам се… изчакайте — отвърна Коул. — Може да ми потрябват повече от две минути. В момента правя аварийна диагностика на програмата.

— Не разполагате с повече време, докторе. Налага се да дръпнете шалтера, в буквалния смисъл на думата. Да рестартирате компютъра или нещо поне толкова драстично.

— Какво става? — намеси се Хамънд. — Какво означават тези две минути?

Джеф Камински въздъхна тихо, докато преценяваше колко да им каже.

— Има… вероятност на пътя ви да се появи препятствие. Трябва или да промените курса, или да се издигнете… в рамките на две минути.

* * *

На около седем метра от дъното на салона на ауакса генерал МакАдамс замени слушалките си и посочи към едно „прозорче“ в комуникационния пулт, след като привлече вниманието на един млад сержант.

— Бързо ми наберете УКВ-честота триста двайсет и две, точка четири.

— Слушам, сър — отвърна сержантът, набра числата и вдигна победоносно палец.

Мак се включи в пулта и настрои радиото на предаване.

— Пастир пет, тук е Корона.

Последва мигновен отговор:

— Тук е Пастир пет.

— Прехванете го на максимална скорост. Съобщете ми, когато влезе в обхвата ви за стрелба.

Водещият пилот на двойката изтребители F-15 от военновъздушната база Елмъндорф в Анкъридж, потвърди кратко заповедта. Мак си представи как на форсаж двата изтребителя ще вдигнат скорост два пъти по-висока от тази на звука и ще глътнат на един дъх онези осемдесет мили, които ги деляха от по-бавния гълфстрийм.

Мак се застави да не мисли за ужаса на ситуацията и мислено се поздрави за предвидливостта да вдигне двата изтребителя в случай, че стане нещо непредвидено, което да застраши цивилни интереси.

И това „нещо“ се бе случило. Един нефтен разлив като този от „Ексон Валдес“[2] бе достатъчен.

— Уловихте ли двете цели на радара? — обърна се Мак към сержанта, който се бе навел към екрана си.

— Тъй вярно, сър.

— Съобщавайте ми скоростта на сближаване през шест мили.

 

 

На борда на Мъдрец десет

Бен Коул усети как мисълта му трескаво набира скорост, опитвайки се с все сили да предотврати внезапно пропадане на самолета.

Софтуерното управление на гълфстрийма бе негово дело и той знаеше, че съществуват ограничен брой възможни причини то да не се изключи, половината от които вече бе отхвърлил. Оставащите обаче бяха достатъчно сложни, включително процедурите за безопасност, в случай на срив в радиовръзката. Системата би трябвало да може да управлява който и да е реактивен самолет на ВВС, където и да е над планетата.

„Седем възможности проверени, остават още четири!“ — помисли си Бен и усети как времето го притиска още по-силно. Разполагаше с още една минута. Сега вече всичко бе въпрос на числа, но за да разиграе играта, му бе необходимо време.

— Бен, обади ми се, по дяволите! — чу гласа на Джийн Хамънд по интерфона. — На радара се вижда нещо по пътя ни, на около тринайсет мили разстояние.

Младият мъж дръпна ръката си от клавиатурата, само колкото да натисне бутона за предаване.

— Работя по въпроса. Изчакай.

Опита се да игнорира чутото и да запази концентрацията си. Съществуваше една допълнителна възможност, която не бе взел предвид. Дали да й отдели време и да я изследва? Допреди десет секунди това не влизаше в плановете му.

„Не! Върши онова, с което си се заел!“ — укори се сам, изключвайки гласа на пилота, който бучеше отново в ухото му.

— Бен, старче, какво ще кажеш да рестартираме този твой проклет компютър? Евентуално ново внезапно пропадане вече няма да има значение, ако не поемем отново управлението, нали се сещаш?

Последва мълчание.

„Оставаха още две възможности. Трябваше да е една от тях.“

Още няколко удара по клавишите, пръстите му летяха със сръчна увереност над клавиатурата.

— Бен, по дяволите, изключи онова нещо веднага! Моля те, Бен. Бакшишът ти зависи от това. Бен? Отговори ми, за бога! Бен?

„Още една възможност. Според закона на Мърфи, решението ще е последното, което ще опитам.“

Той изстреля последната поредица от команди, но нищо не се промени и това му подейства като неочаквана плесница. Беше сгрешил, решението не се намираше сред тези възможности.

„И сега — какво? Може би блокаж на захранването! О, Господи, дано да е в захранването…“

— Бен, изпращам втория пилот при теб — или да те накара да изключиш, или да те убие. Моля те, момко, изключи този проклет компютър веднага! Остават ни още осем мили.

Бен чу как вратата на кабината се отвори рязко и през нея влетя вторият пилот.

— Бен? Какво, по дяволите, правиш? Издърпай му щепсела! — изкрещя мъжът, но Бен поклати глава, преди да вдигне очи.

— Не мога да повярвам — рече той.

— Какво? — попита вторият пилот, още по-силно разтревожен.

— Не реагира!

 

 

На борда на Корона

В продължение на няколко критични минути генерал МакАдамс гледаше мълчаливо как отметката на гълфстрийма върху радарния екран се сближава с 340 мили в час с огромния тристаметров супертанкер. От Бреговата охрана бяха потвърдили идентичността му, но предупредиха, че капитанът на танкера няма време да промени курса си.

Мак отново и отново проигра на ум възможностите, но уравнението непрекъснато получаваше един и същи отговор.

— Остават осем мили, сър — рече тихо сержантът.

МакАдамс въздъхна и вдигна микрофона към устните си, поколеба се, преди да натисне бутона за предаване.

— Пастир, бъдете готови. Стрелба само при моя команда.

— Разбрано, Корона. Прехванат е, разстояние двайсет мили, намаляваме скоростта.

Сержантът тихо напяваше числата на сближаването и наблюдаваше дали генералът ще даде някакъв знак, че надвисналата над тримата мъже смърт ще може да бъде избегната.

— Шест мили и половина. Шест и четиристотин. И триста.

 

 

На борда на Мъдрец десет

Вторият пилот бе мярнал аварийната брадва до кабината и преди да стигне до Бен я бе откачил от стената.

— Покажи ми къде до го прасна! След броени секунди ще се разбием.

— Няма нужда — отвърна Бен. С едната си ръка включи интерфона. Протегна другата към един-единствен ключ отстрани на кутията на главния компютър.

— Поеми управлението, изключвам.

Изведнъж се почувства огромния натиск на земното притегляне, след като пилотът рязко издигна носа на самолета.

 

 

На борда на Корона

— Пастир, тук е Корона. Според моята отметка… Не! Изчакайте.

Сержантът клатеше енергично глава и сочеше радарния екран.

— Отбелязвам промяна във височината и курса, сър.

— Забрана за изстрелването, Пастир. Включете предпазителите на оръжията си. Потвърдете.

— Издига се бързо — каза сержантът, докато водачът на двойката изтребители отговаряше.

— Разбрано, Корона, забрана за изстрелване. Оръжията са на предпазители. На стендбай съм, целта се издига стръмно.

— Мили боже — намеси се отново сержантът. — Той се катери като… като…

Сержантът погледна уплашено към генерала, който се усмихна с облекчение и поклати глава.

— Катери се като червеногъза маймуна, нали? Не се безпокой. Чувал съм достатъчно подобни изрази.

— Щях да кажа „издига се като носталгичен ангел“.

— Има си хас да бе друго! — изсмя се МакАдамс и пое много дълбоко въздух, докато натискаше бутона за предаване, за да нареди двата F-15 да се насочат обратно към база „Елмъндорф“.

 

 

На борда на Мъдрец десет

След като вторият пилот се върна в кабината, командир Джийн Хамънд — главният пилот-изпитател на „Юниуейв“ му предаде управлението и се запъти към Бен Коул, без да бъде сигурен дали да го прегърне или да го цапардоса.

— Е, Бен, какво се случи с Намигвачко?

— Аз… наистина не бих искал да го наричате така.

Забеляза как чертите на пилота се изостриха в изблик на гняв.

— Когато едно глупаво парче силиций се опитва да ме убие, ще го наричам както си искам! Кажи сега, какво, по дяволите, стана?

— Не знам.

— Но… ти каза, че ти трябва време, а после го изключи успешно.

— Не, казах, че трябва да проверя, за да съм сигурен, че ако изключа компютъра, това няма да ни свали във водата, което и сторих в крайна сметка — проверих серия от… данни. Програмата бе изключила връзката с дистанционното, но в някаква сложна последователност и аз не знам защо.

— Значи не знаеш какво се е повредило?

— Не знам.

— Не знаеш дори дали проблемът ще се повтори?

— Не знам.

— Но ти каза на генерал МакАдамс, че за тази вечер сме свършили. Знаеш, че шефовете на компанията слушаха, нали?

— Да.

Хамънд въздъхна и поклати глава.

— Тогава дано Бог бъде милостив към всички нас, Бен. В най-добрия случай ни остава поне още един изпитателен полет, за да направим този проект продаваем, а като познавам МакАдамс, мога да се обзаложа, че висим на косъм.

— Знам това — отвърна тихо Бен, а съзнанието му вече бе заето с възможностите да намери и да поправи навреме може би един-единствен пропуск в софтуерна програма, състояща се от над шест милиона реда бинарни кодове. „Ако имам късмет, помисли си той, бих могъл да приключа с тази работа, преди да закръгля седемдесет години.“

„Юниуейв“ обаче трябваше да реши проблема за четирийсет и осем часа.

Бележки

[1] Марка реактивни самолети, използвани за бизнес-полети. — Б.пр.

[2] Супертанкерът, който през 80-те години заседна в залива Принц Уилям и причини екологична катастрофа. — Б.пр.