Стивън Кинг
Трите карти (3) (Тъмната кула II)

1

— Три. Това е числото на твоята съдба.

— Три ли?

— Да, три е мистично число. Тройката е в основата на мантрата.

— Каква тройка?

— Първият е чернокос. Готов е да краде и убива. Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.

— Що за демон е това? Никога не съм чувал за него, дори в най-древните предания.

Опита се да продължи, но от устата му не излезе нито дума, замлъкнаха и гласовете на Оракула, на Звездната блудница. Курвата на ветровете. Видя как в непрогледния мрак се появи карта, сякаш паднала от небето. Иззад плещите на млад чернокос мъж се хилеше бабуин; палците му, които приличаха на човешки, така се бяха впили в шията на младежа, че ноктите бяха потънали в плътта. Като се вгледа по-внимателно, Стрелецът видя, че маймуната държи камшик. На лицето на мъжа бе изписан безмълвен ужас.

2

— Затворникът — прошепна мъжът в черно (на когото преди години Стрелецът бе имал доверие и бе наричал Уолтьр). — Страхуваш се от него, нали? Плаши те… плаши те… плаши те…

Стрелецът се стресна в съня си и размаха осакатената си ръка. Беше сигурен, че само след миг някое от чудовищните създания от Западния океан ще се нахвърли върху него и ще започне да му задава отчаяните си въпроси, докато отделя кожата от лицето му. Вместо това видя някаква морска птица, привлечена от блясъка на копчетата по ризата му, да отлита с тревожен писък. Той седна.

Ръката му пулсираше от ужасната болка. Дясното му стъпало също. Болеше го така, сякаш двата му пръста бяха на местата си. Долната половина от ризата му липсваше; остатъкът приличаше на парцал. Беше използвал едно парче, за да превърже ръката си, друго — за крака.

„Изчезвайте — прошепна той, сякаш да пропъди липсващите части от тялото си. — Вече сте призраци. Изчезвайте!“

Това не му помогна особено. Е, съвсем малко. Да, бяха призраци, но живи. Хапна малко пастърма. Устата му не желаеше храна, стомахът му — още по-малко, но все пак знаеше, че трябва да се храни. Когато я изяде, се почувства по-силен. От пастърмата не остана почти нищо; щеше да свърши съвсем скоро. Чакаше го работа.

Изправи се неуверено на крака и се огледа. Птици се спускаха и гмуркаха във водата; светът сякаш принадлежеше единствено на него и на тях. Чудовищата си бяха отишли. Може би излизаха само нощем, по време на прилива. В момента това нямаше никакво значение.

Океанът бе огромен; сливаше се с хоризонта в една мъглива синя точка с неопределимо местоположение. За няколко минути гледката накара Стрелеца да забрави агонията. Никога преди не бе виждал толкова много вода. Бе слушал за океана в детските приказки, разбира се, дори учителите му го бяха уверявали (е, не всички, само някои), че той наистина съществува. Но да видиш огромната шир, толкова много вода след години, прекарани сред безплодни земи… гледката беше трудна за възприемане… трудна за гледане.

Задържа погледа си очарован, застави очите си да го видят, в смайването си временно забрави болката. Но едва се зазоряваше — чакаше го толкова много работа. Потърси челюстта, която бе пъхнал в задния си джоб, опипваше внимателно с дланта на дясната си ръка; не искаше чуканчетата, останали от пръстите му, да се допрат до нея, ако тя все още бе там. Там беше. Добре. Следващата стъпка.

Разкопча несръчно патрондашите си и ги положи върху огряната от слънцето скала. Извади револверите, отвори барабаните, изсипа празните гилзи и ги захвърли встрани. Някаква птица, подмамена от блясъка им, грабна една в клюна си, сетне я изпусна и отлетя.

Револверите се нуждаят от грижи, но без амуниции нито един револвер на този (или на някой друг) свят, не е нищо повече от парче желязо. Затова, преди да направи каквото и да било, Стрелецът сложи патрондашите в скута си и докосна кожата с лявата си ръка.

Бяха мокри от катарамите до мястото, където коланите кръстосваха бедрата му; от тази точка нагоре изглеждаха сухи. Стрелецът внимателно извади всеки патрон от патрондаша. Макар и осакатена, дясната му ръка се опитваше да свърши всичко това сама, без да обръща внимание на болката.

„Очакват ме сериозни проблеми“ — помисли си той.

Струпа на купчинка патроните, поне тези, които се надяваше, че са сухи. Бяха общо двайсет. От тях поне няколко щяха да засекат. Не можеше да разчита на нито един. Извади останалите и направи ново купче. Трийсет и седем.

„И без това не бяха много“ — каза си той, но беше принуден да признае, че имаше значение дали притежава петдесет и седем годни куршума или може би двайсет. Или десет. Или пет. Или един. Или нито един. Струпа на нова купчина патроните, в които се съмняваше. Слава Богу, че чантата не беше изчезнала. Сложи я на скута си, бавно разглоби револверите и извърши „ритуала“ на почистването. Изминаха цели два часа, преди да приключи. Болката бе толкова силна, че главата му щеше да се пръсне; не можеше да разсъждава логично. Спеше му се. Никога преди не бе копнял за сън. Но чувството за дълг не му позволяваше да заспи.

— Корт — каза той с глас, който сам не можа да познае, и се изсмя.

Бавно, много бавно сглоби револверите си и ги зареди с патроните, които смяташе за годни. Когато свърши, хвана оръжието, предназначено за лявата му ръка, дръпна петлето… сетне бавно го върна на мястото му. Искаше да разбере… Да, искаше да разбере дали оръжието реагира все така послушно на всяко натискане на спусъка или ще чуе само безполезно изщракване. Но изщракването нямаше да означава нищо, а изстрелът щеше да сведе запасите му на деветнайсет… или на девет… или на три… или на нула.

Откъсна ново парче от ризата си, сложи в него намокрените патрони и го завърза, като използва зъбите и лявата си ръка. Прибра вързопчето в торбата.

„Спи — настояваше тялото му. — Спи, трябва да заспиш сега, преди да се стъмни, останал си без сили, изтощен си…“

Стрелецът се изправи неуверено на крака и огледа пустия бряг. Пясъкът имаше цвят на мръсно бельо и беше осеян с безцветни раковини. Тук-там стърчаха огромни камъни, покрити с гуано; по-старите пластове бяха жълти като старчески зъби, по-новите — съвсем бели.

Полуизсъхнали кафяви водорасли отбелязваха линията на прилива. Парчета от десния му ботуш и меховете за вода лежаха близо до нея. Беше истинско чудо, че не са били отнесени навътре в океана от някоя по-висока вълна. Тръгна бавно към тях, като накуцваше болезнено. Вдигна единия, доближи го до ухото си и го разклати. Беше останала малко вода. Повечето хора не биха направили никаква разлика между двата меха, но Стрелецът ги различаваше както майка близнаците си. Пътуваше с тях от много, много години. Водата се разплиска вътре. Това беше добър знак — дар от Бога. Съществото, което го бе нападнало (а и всяко от събратята му), би могло да разкъса меховете с едно изщракване на щипките или на челюстите, но не го беше сторило; приливът също ги бе пощадил. Нямаше и следа от чудовището, макар битката помежду им да се бе разгоряла високо над линията на прилива. Може би други хищници го бяха изяли или пък себеподобните му го бяха погребали в морето, също като слоновете, гигантските създания, за които бе слушал в детството си, че погребват своите мъртви.

Повдигна меха с левия си лакът, отпи голяма глътка и почувства как силите му се възвръщат. Десният ботуш бе разкъсан… но подметката беше здрава — може би щеше да успее да измайстори нещо, с което да изкара известно време…

Причерня му. Опита се да се бори с обзелата го слабост, но краката му се подкосиха и той седна, като прехапа езика си. „Няма да припаднеш — каза си мрачно. — Не и тук, не и където и да било, защото някое от онези чудовища може да се върне и да довърши започнатото.“

Изправи се на крака и привърза полупразния мех на кръста си. Бе изминал едва двайсетина метра към мястото, където бе оставил револверите и чантата си, когато се строполи на пясъка, останал без дъх. Полежа малко, притиснал лице в пясъка. Острият ръб на раковина се заби в брадичката му; покапа кръв. Роланд отпи от меха и допълзя обратно до мястото, където се бе събудил. На двайсет метра нагоре по склона растеше юка. Искаше му се да легне под сянката и.

Стори му се, че върви с часове, но все пак се озова под оскъдната сянка. Излегна се под юката, положил глава на тревата, изпаднал в състояние, което можеше да означава и сън, и безсъзнание, и смърт. Вдигна поглед към небето и се опита да прецени колко е часът. По дължината на сянката прецени, че скоро ще стане пладне. Вдигна дясната си ръка и я разгледа; търсеше издайническите червеникави ивици на инфекцията, на отровата която неуморно пълзеше в тялото му.

Дланта му бе матово червена. Лош признак.

Погълна го мрак; спа в продължение на шестнайсет часа. В ушите му неуморно кънтеше прибоят на Западния океан.

3

Когато се събуди, водната шир отново бе потънала в мрак, но на изток проблясваше оскъдна светлина. Утрото щеше да настъпи скоро. Той седна, зави му се свят.

Сведе глава и зачака. Когато слабостта му премина, погледна ръката си. Беше инфектирана — издайническа червена подутина се простираше по дланта и китката. Спираше там, но вече проличаваха нови бледорозови линии. Беше му горещо, имаше температура. „Нуждая се от лекарство — каза си той. — Но нямам.“ Нима бе стигнал чак дотук само за да умре? В никакъв случай. Но ако все пак трябваше да загине, щеше да умре на път към Кулата.

„Забележително, Стрелецо! — възкликна в съзнанието му мъжът в черно. — Ти си неуморим! И романтичен в тъпото си упорство.“

— Майната ти! — изграчи Стрелецът и отпи от меха.

Оставаше му съвсем малко вода. Пред него се простираше цял океан — вода, много вода, но нито капка за пиене. Това нямаше значение.

Закопча коланите си и ги привърза. Отне му толкова време, че когато свърши, вече се развиделяваше — настъпваше новият ден. Сетне направи опит да се изправи на крака. Не беше убеден, че ще се справи, но най-сетне успя.

Придържайки се за юката с лявата си ръка, грабна полупразния мех с дясната и го метна през рамо. Сетне взе и чантата си. Когато се изправи, отново му притъмня. Наведе глава и изчака да му поразмине.

Закрачи с неуверените стъпки на пиян човек и тръгна по крайбрежната ивица. Спря, погледа океана с цвят на вино от черници, сетне извади последното парче пастърма. Изяде половината; този път и устата, и стомахът му приеха храната малко по-охотно. Обърна се и изяде другата половина, докато наблюдаваше как слънцето се издига над планините, в които Джейк бе намерил смъртта си. Отначало то пълзеше по острите, оголени зъби на върховете, сетне се издигна високо над тях.

Роланд обърна лице към огнения диск, затвори очи и се усмихна, сетне изяде остатъка от пастърмата.

Помисли си: „Много добре. Сега съм човек без храна, с два пръста по-малко, отколкото съм се родил. Аз съм Стрелец с патрони, които може и да не гръмнат. Ухапан съм от чудовище и не разполагам с лек срещу инфекцията. Имам вода само за един ден, и то ако я пестя. Може би ще успея да измина петнайсетина километра, при положение, че дам всичко от себе си. С две думи, положението е сериозно.“

Накъде да поеме? Бе дошъл от изток; не можеше да тръгне на запад, без да разполага със свръхестествените способности на медиум. Трябваше да избира между север и юг.

На север.

Това подсказваше сърцето му.

На север.

Стрелецът тръгна на път.

4

Вървя в продължение на три часа. Падна на два пъти; втория път дори не вярваше, че ще успее да стане. Сетне видя надигаща се вълна и се изплаши, че револверите му ще се намокрят. За секунда скочи на крака и се олюля като да беше на кокили.

Пресметна, че за три часа е успял да измине не повече от пет-шест километра. Слънцето вече напичаше, но все пак не достатъчно силно, че да причини пулсиращата болка в главата му или потта, която се лееше по лицето му. Ветрецът, идващ откъм океана, не беше толкова студен, че да го кара да настръхне и зъбите му да тракат.

„Треска, Стрелецо — прошепна мъжът в черно. — Всичко, което е останало у теб, ще изгори в нея.“

Червените линии на инфекцията бяха станали по-отчетливи; вече се простираха от китката до лакътя.

Роланд измина още километър и пресуши меха с водата. Привърза го на кръста си до другия мех. Пейзажът бе еднообразен и отблъскващ. Океанът бе отдясно, планините — отляво, сивият, осеян с раковини пясък хрущеше под износените му ботуши. Вълните идваха и си отиваха. Стрелецът се огледа за омароподобните чудовища, но не видя нито едно. Идваше незнайно откъде, отиваше незнайно къде, човек, дошъл от друга епоха, която както изглеждаше, бе достигнала безсмисления си край.

Малко преди обяд той отново падна и осъзна, че не може да се изправи. Значи тук му беше съдено да умре. Подпря се на лакти и колене и вдигна глава като пребит боксьор… някъде в далечината, на километър-два или може би на четири-пет (трудно му бе да прецени разстоянието заради еднообразния пейзаж, а и треската караше очите му да пулсират от болка), Роланд видя нещо ново. Нещо, което се издигаше на брега.

Какво ли беше?

(три)

Нямаше значение.

(е числото на твоята съдба)

Отново успя да се изправи на крака. Промълви нещо с прегракнал глас, може би някаква молба, която само кръжащите наоколо морски птици чуха („С какво удоволствие биха изкълвали очите ми — помисли си той, — как биха се зарадвали на подобен деликатес!“) и продължи. Олюляваше се повече от преди и оставяше след себе си зигзагообразни следи.

Не откъсваше поглед от онова, което се издигаше на брега. Слънцето достигна зенита си, горещината беше нетърпима. На Роланд му се струваше, че отново се намира в пустинята и изминава разстоянието между колибата на заселника

(ядеш боб, гърмиш като топ)

и крайпътната станция, където момчето

(твоят Айзък)

очакваше пристигането му.

Краката му се подкосяваха. Когато косата му падна пред очите, не си направи труда да я отметне; нямаше сили за това. Погледна към странния обект, който хвърляше сянка към планините, и продължи напред. Вече виждаше, че това е врата.

На триста-четиристотин метра от нея коленете му отново се подгънаха и този път той падна. Дясната му ръка се зари в твърдия пясък, чуканчетата на пръстите му изгаряха от болка и започнаха отново да кървят.

Стрелецът запълзя, в ушите му бучеше равномерният тътен на вълните. Навярно вятърът продължаваше да духа, защото студ пронизваше тялото му, но единственият полъх, който усещаше, бе от собственото му дишане.

Вратата се приближаваше.

Най-сетне, когато денят започна да преваля, Стрелецът достигна целта. Приклекна и впери уморения си поглед във вратата.

Беше висока около два метра, изглеждаше направена от тропическо дърво. Дръжката на бравата блестеше като че беше от чисто злато. На нея бе издялан образ, който той разпозна — ухилената физиономия на бабуин. Не се виждаше никаква ключалка.

Вратата имаше панти, но те не бяха закрепени към нищо („Или само така ми се струва — помисли си Стрелецът. — Това е мистерия, най-необикновената мистерия, но всъщност е без значение… Умирам и моята мистерия — единствената, която има значение за всеки мъж или жена — скоро ще бъде разгадана.“).

И все пак вратата означаваше нещо. Беше странна, необикновена и изглеждаше вечна като океана. В горния и край беше изписана с черни букви една дума:

„Душата му е завладяна от демон. Името на демона е ХЕРОИН.“

Стрелецът чу тих, монотонен звук. Отначало реши, че това е вятърът или халюцинация вследствие на треската; постепенно обаче разбра, че е звук от двигатели…, които работят от другата страна на вратата.

„Отвори я. Не е заключена. Знаеш, че не е заключена.“

Вместо да стори това, Стрелецът се затътри тромаво и я заобиколи от другата страна. Нямаше друга страна. Само тъмносив пясък. Само вълни, мидени черупки и следите от собствените му стъпки. Погледна отново и очите му се разшириха от учудване. Вратата я нямаше, но сянката и беше там.

Понечи да вдигне дясната си ръка — ох, колко бавно свикваше тя с новата си „роля“ — отпусна я и повдигна лявата. Заопипва пред себе си, очаквайки да срещне невидима преграда, но ръката му не срещна нищо, освен въздух на мястото, където трябваше да се намира — макар и невидима — вратата.

Шумът от двигателите бе изчезнал. Той чуваше само вятъра, вълните и чука, който кънтеше в главата му. Бавно се върна от другата страна на това, което го нямаше, вече смяташе, че халюцинира, когато…

Той спря.

В един миг гледаше на запад към надигналата се безкрайна сива вълна, сетне вратата внезапно се появи. Стрелецът виждаше резето, което също изглеждаше направено от злато. Откри нещо странно — всеки път, когато обърнеше главата си, вратата ту изчезваше, ту се появяваше. Всъщност не се появяваше — просто си беше там.

Заобиколи и отново застана с лице към нея, като се олюляваше на краката си.

„Дали мога да премина от другата страна, където няма нищо?“

Толкова много неща не му бяха ясни, но истината бе проста: тук, сред безконечния бряг се издигаше една врата и той можеше да направи две неща — да я отвори или да я остави затворена.

Стрелецът си рече с мрачен хумор, че може би смъртта не е толкова близо, колкото му се струваше. Ако умираше, щеше ли да изпитва страх?

Протегна лявата си ръка и докосна дръжката. Не го изненадаха нито студенината на метала, нито слабата топлина, която излъчваха гравираните руни.

Натисна дръжката, дръпна и вратата се отвори към него.

Онова, което видя, надмина всичките му очаквания.

Той се вцепени, изкрещя от ужас и затръшна вратата. Трясъкът и — нищо, че нямаше рамка, в която да се удари — подплаши птиците и те отлетяха от скалите, по които бяха накацали, за да го наблюдават.

5

Когато надникна през вратата, му се стори, че се намира високо в небето, на огромно разстояние от земята. Видя сенките на облаците, които обвиваха кълбото и се носеха около него като призраци. Видя онова, което орелът щеше да зърне, ако можеше да се издигне три пъти по-високо от обичайното. Ако прекрачеше прага, щеше да пада в продължение на минути, да крещи и да се забие дълбоко в земята.

„Не, ти видя нещо повече.“

Той седна пред вратата, положи осакатената си ръка в скута си и се замисли. Над лакътя му се бяха появили първите червеникави ивици. Инфекцията скоро щеше да се разпространи.

Стори му се, че чува гласа на Корт.

„Слушайте, влечуги. Един ден думите ми могат да спасят живота на някого от вас. Никога не виждате всичко, което е пред очите ви. Една от причините да ме изпратят при вас е да ви покажа онова, което не виждате, когато сте уплашени, когато се биете, бягате или любите. Никой човек не вижда всички подробности, но преди да станете стрелци, с един-единствен поглед ще се научите да виждате повече, отколкото някои хора виждат през целия си живот. И ако в този момент пропуснете нещо, ще го видите после с «очите» на вашата памет… разбира се, ако останете живи, че да си го спомните. Защото разликата между това да видиш нещо или да го пропуснеш може да се окаже разлика между живота и смъртта.“

Бе видял земята от тази огромна височина (гледката бе по-неясна от видението, което бе имал в края на срещата си с човека в черно, защото картината, разкрила се през вратата, не бе видение) и беше успял да забележи, че нямаше нито пустини, нито морета; това бе някаква планета, покрита с буйна растителност, заобиколена от вода, която го наведе на мисълта за блато…

„Видя още нещо!“ — сякаш прозвуча гласът на Корт.

Да. Бе видял нещо бяло.

Бели върхове.

„Браво, Роланд!“ — изкрещя въображаемият Корт и Стрелецът едва не падна от плесника на коравата, мазолеста длан. Той трепна.

Беше погледнал през прозорец.

Изправи се с усилие, протегна ръка и усети едновременно студ и горещина. Отново отвори вратата.

6

Гледката, която очакваше да види — земята, видяна от някаква ужасяваща, невъобразима височина — бе изчезнала. Пред очите му бяха изписани странни думи. Почти ги разбираше; сякаш буквите от Свещения език бяха малко променени…

Над думите имаше картина на превозно средство без коне, моторна кола, с каквито се предполагаше, че светът е бил пълен, преди всичко да се промени. Изведнъж Стрелецът се сети за нещата, които Джейк му бе разказал, когато го беше хипнотизирал.

Това превозно средство без коне, карано от засмяна жена с дълъг шал, може би приличаше на онова, блъснало момчето в странния друг свят.

„Това е онзи, другият свят“ — помисли си Стрелецът.

Внезапно гледката…

Тя не се променяше; тя се движеше. Стрелецът се олюля, зави му се свят, повдигна му се. Думите и образите изчезнаха и сега виждаше пътека с двойни седалки. Почти нямаше свободни места, повечето бяха заети от мъже, облечени в странни дрехи. Предположи, че това са костюми, макар никога досега да не бе виждал подобни одежди. От вратовете им висяха странни парчета плат, може би вратовръзки, но и тях виждаше за пръв път. Доколкото можеше да прецени, никой не носеше оръжие — нито сабя или кинжал, камо ли револвер. Що за доверчиви хора са това? Някои четяха вестници, изпълнени с миниатюрни букви, осеяни тук-там със снимки, други пишеха нещо с писалки, каквито Стрелецът никога не бе виждал. Но писалките малко го интересуваха. Интересуваше го хартията. Той живееше в свят, в който златото и хартията имаха една и съща стойност. Никога през живота си не бе виждал толкова много хартия. Един от мъжете откъсна лист от жълтия бележник, който лежеше в скута му, и го смачка на топка, макар да бе изписан едва до половината. Въпреки изтощението на Роланд му причерня от ужас и гняв от безумното разточителство.

Зад мъжете се издигаше овална бяла стена и множество прозорци, наредени един до друг. Някои от тях бяха покрити с нещо като капаци, но през останалите Стрелецът видя небето.

На прага застана жена, облечена с нещо като униформа, каквато не бе виждал. Беше яркочервена, а долната и част се състоеше от панталони. Той виждаше мястото, където краката и се сливаха като че беше гола.

Непознатата застана толкова близо до вратата, че Роланд се изплаши да не би да прекоси границата и отстъпи крачка назад; имаше късмет, че не се спъна. Тя го наблюдаваше с презрителното изражение на жена, която не е подчинена на никого, освен на себе си. Не това интересуваше Стрелецът. Смая го фактът, че изражението и не се промени, когато го забеляза. Не може да се очаква една жена, а и не само жена, да не трепне при вида на мръсен, изтощен тип, който едва се държи на краката си, препасан с патрондаши, увил окървавен парцал около дясната си длан, обут в скъсани джинси.

— Искате ли… — попита жената в червено. Каза и още нещо, но Роланд не разбра думите и. „Храна или вода“ — помисли си той. Този червен плат не беше памучен. Приличаше донякъде на коприна, но…

— Джин — отвърна някой и Стрелецът разбра думите му. Разбра и нещо повече. Това не беше врата.

Бяха очи. Колкото и невероятно да изглеждаше, това бе някаква карета, която се носеше по небето. Той виждаше през нечии очи. Чии?

Знаеше отговора. Гледаше през очите на Затворника.