Луиз Бегшоу
Искри (30)

Двадесет и осма глава

Естествено, че нямаше как да не отиде. Първо, бе приел поканата, а в това отношение Хю бе старомоден — дадената дума бе непоклатима.

Освен това събитието съвпадаше с най-важната стъпка в бизнес кариерата му. Партито на Софи Масо по степен на важност щеше да засенчи дори и нощта на Оскарите в това отношение.

Погледна се в огледалото. За подобни случаи винаги обличаше смокинг; сега просто за миг провери дали всичко е както трябва — увери се, че няма гънки по сакото, че папийонката му е нагласена под точния ъгъл.

Взе малката кутийка от нощното си шкафче и я претегли в дланта си. Бе му отнело известно време да избере идеалния подарък. Решението бе сложно. Той неизменно носеше подарък на домакинята и обикновено това бе бижу; някой от по-изисканите модели на „Мейбъри“.

Очевидно не би могъл да даде подобно нещо на Софи. А и дори и да не водеха битка за над петдесет милиона долара за компанията й, той никога не би й предложил бижу на „Мейбъри“. Софи произхождаше от средната класа, но обноските й, интелигентността й, нейната елегантност — всичко това я издигаше в очите му и според него тя излъчваше много по-голямо благородство от доста натруфени графини и херцогини. Затова бе избрал за нея старинно бижу; нещо, което без да е много скъпо, определено бе красиво.

Телефонът звънна.

— Да?

— Колата ви е готова, мосю.

— Веднага слизам — отвърна той.

Сложи си палтото, взе подаръка и излезе от апартамента. Лимузината кротко мъркаше точно на входа на хотела. Бе ясна нощ и звездите се виждаха въпреки градските светлини. Студеният вятър бе престанал и сега въздухът бе освежаващо хладен, но не мразовит; идеалната нощ за парти.

Шофьорът затвори вратата на колата след него и Монфърт се разположи удобно на седалката.

— „Дом Масо“ на улица „Фобур Сент Оноре“ — каза той.

Колата се включи в забързаното движение по улиците и Хю почувства нещо странно. Напрегнато очакване. Точно така.

Вероятно бе съвсем нормално да се вълнува. Софи явно страдаше от заблудата, че едно парти ще спаси затъващата й компания и ще спечели сърцата на акционерите. Той щеше да присъства лично — да се убеди, че не е вярно.

Тази нощ щеше да е последното издихание на стария му враг, Пиер Масо.

Но нещо му нашепваше, че не е напълно искрен пред себе си. Вълнението му бе предизвикано не само от задоволството, че „Дом Масо“ скоро ще бъде в ръцете му и ще е постигнал целта си за „Мейбъри“.

Очакваше с нетърпение обаче нещо много повече: искаше отново да види Софи Масо.

* * *

Том седеше до баба си в колата и сърцето му биеше ускорено. Чудеше се дали и Катрин се чувства по същия начин. Тя бе изпънала гръб и не бе продумала през изминалите двайсет минути. Бе дошла да го вземе с шофьора си, набързо бе огледала облеклото му, приела бе комплиментите му за своя тоалет и бяха потеглили към улица „Фобур“.

Искаше му се да каже нещо на баба си, нещо различно от похвалите за тоалета й. Тя определено се бе постарала. Том не помнеше някога да е виждал Катрин Масо в толкова изискан вид. Така грижливо се бе нагласила, сякаш искаше наистина да изглежда красива, а не просто да поддържа обичайния си елегантен вид. Фризьорът й бе направил много сложна фризура, като бе повдигнал бялата й коса в блестящ кок, който бе напръскан с перлен блясък, и го бе закрепил с три разкошни гребена, инкрустирани с диаманти; лицето й бе напудрено, върху бузите й с голямо старание бе нанесен дискретен руж, който придаваше мек цвят на скулите й, без да изглежда гримирана като клоун. Роклята й бе от бледосива коприна, поръбена със сребриста дантела, а на шията си бе сложила масивно колие от малки перлички и диаманти, плътно като яка; така прикриваше увяхвалата от възрастта кожа; подсиленият корсет и пищната й пола оформяха така фигурата й, че ефектът бе наистина впечатляващ.

Баба му не бе подминала и най-дребния детайл. Том трябваше да признае, че изглежда великолепно. Дори и овдовяла кралица на Франция трудно би засенчила Катрин Масо тази вечер. Краката й бяха обути в удобни пантофи с остри върхове, направени от старинен сребрист китайски брокат, изпъстрен със златни нишки, които изобразяваха птички и дракони; костеливите й ръце бяха скрити в снежнобели ръкавици от телешка кожа на „Хермес“ и бе загърната в палто с качулка — тъмносив кашмир, безкрайно мек и скъп. Когато свалеше ръкавиците си, дългите ръкави на балната й рокля, които завършваха със сребриста дантела, щяха да прикрият кожата на китките й. На пръстите си, които определено издаваха годините й и не можеха да бъдат напълно скрити, Катрин бе сложила скъпоценни камъни, които да отвличат погледа: върху лявата си ръка носеше цвете от изящни овални диаманти, а на дясната бе рубинът тигрово око, запазена марка за „Масо“ — огромен овален камък от Бирма, кървавочервен, идеално прозрачен, четиринайсеткаратов камък, поставен между два трикаратови светлозелени сапфира.

Чантичката към тоалета й представляваше красива торбичка от сребрист сатен с дръжка от бяло злато, закрепена за тънката й китка с копринен шнур. В момента разсеяно потупваше коляното си с неизменното си ветрило от слонова кост.

Том с облекчение спря поглед върху ветрилото — то бе единственото познато нещо у баба му. Под великолепието на Катрин тази вечер несъмнено клокочеше много злоба. Бе й подхвърлил, че се надява да не злепоставят майка му тази нощ и че баща му не би искал да има каквито и да било неприятности, а Катрин само бе отвърнала, че това се разбира от само себе си, но тонът й бе леден и надменен; и това бе всичко, което размениха по този въпрос.

Размърда се на задната седалка, докато умът му трескаво работеше. Наближаваха улица „Фобур“. Том бе уверен, че ще бъде мъчителна вечер, и искаше всичко да приключи по-бързо.

Майка му се бе опитала да се свърже с него. Някак бе открила телефонния номер в апартамента (а той не бе в указателя) и му бе оставила пет съобщения; в гласа й се долавяше молба, която късаше сърцето му. Не бе готов да говори с нея и затова не бе и отговорил на обажданията й.

Но макар да му се струваше, че би било нелоялно към баба му, която му бе предложила помощта си, когато имаше нужда от нея, вероятно тази вечер би могъл да използва случая. Можеше да дръпне майка си настрани, да поговори с нея, да се сдобрят. Дори ако тя бе предала баща му, като го бе обявила за мъртъв, и бе отказала да изчака няколко години… дори да бе обезценила акциите на компанията… все пак би могъл да й даде възможност да се защити.

Липсваше му. Колкото повече време прекарваше с Катрин, толкова повече ценеше нещата, които по-рано бе пренебрегвал, а напоследък дори бе презирал — топлотата на Софи, спокойствието й, откритата проява на любовта й към него. Тя бе нежна жена, нежна и загрижена майка, а синът й погрешно бе взел това за глупост.

Майка му не би могла съзнателно да е предала баща му. Сигурно е била подведена. Бе спазила траура, показала бе нужното уважение. А колкото до онази история с любовника, ами… Това бе версията на баба му. Том не знаеше мнението на майка си по въпроса. Може би беше сбъркал, като не бе пожелал да научи.

Докато колата забавяше ход, доближавайки улица „Фобур“, Том взе твърдо решение. Майка му просто бе подведена. Можеха да се сдобрят. А и тя може би се справяше малко по-добре в компанията, отколкото бе очаквал от нея.

Не вярваше, че се е променила коренно, така, изведнъж. Не можеше да не изпитва уважение към баща му. Грешките можеха да бъдат простени.

Настроението му леко се повиши. Вероятно вечерта все пак нямаше да е толкова ужасна.

* * *

Таксито на Джуди бе заседнало в задръстване. Тя се въздържа да не се развика на шофьора. Трафикът в Париж бе такъв; човек трябваше да го приеме спокойно или просто да се сбогува с нормалното си кръвно налягане. Не искаше да се появи сред хората ядосана — това парти бе важно и Джуди искаше да бъде в най-добрата си форма.

Лично бе подбрала журналистите, които щяха да присъстват, и трябваше да бъде там, за да се погрижи да го отразят такова, каквото бе всъщност — безсрамно, разточително прахосване на парите на акционерите.

Джуди можеше да нарисува яркоцветна картинка. Екстравагантност, егоистично и безразсъдно поведение. Горките възрастни дами с техните пенсионни вноски, които щяха да бъдат стопени от срива на акциите на „Масо“. Вместо да обърне курса, тази нощ щеше окончателно да го затвърди. Разкошът на отделните детайли, които бе зърнала, направо я бе оставил без дъх.

Нямаше дори да се наложи да подсказва много на репортерите. Похарчените средства просто избождаха очите.

Таксито отново се придвижи малко напред. Джуди се загърна в копринения си шал; беше топло облечена, но омразата вътре в нея бе ледена и корава като скъпоценен камък.

Беше с модерна рокля. Тази вечер щеше да има достатъчно традиционни бални рокли — разкош в стила на Луи Четиринадесети, с който тя не можеше да се мери. Вместо това бе предпочела контраста. Естествено, тя не бе някоя възрастна вдовица, обсипана с диаманти. Щеше да блесне в истинския си вид — модерна млада американка. Вероятно пълна противоположност на Софи.

Тоалетът й бе в яркочервено — коприна, обшита с хиляди мъниста, тежка и прилепваща плътно по тялото й, след като специално я бяха преправили в ателието; роклята бе дълга, тясна в горната част и до коленете, където се разкрояваше като рибя опашка, а деколтето бе обло и дълбоко, за да разкрива изваяните й ръце и изправени силни рамене. Бе похарчила десет хиляди евро за нея. Не съжаляваше нито за цент.

Естествено, не носеше бижута — роклята блестеше цялата и не изискваше допълнителна украса. А и Джуди си даваше сметка, че не би могла да си съперничи с никого в това отношение. Някой ден, когато щеше да заслепи всички, да. Но не и тази нощ. Беше абсолютно лишена от украшения. Нямаше дори и малки обеци на ушите си.

Носеше елегантна чанта плик от твърди червени пайети на „Джудит Лийбър“ и вишневи обувки на „Маноло“ — идеално допълваха роклята. Заедно с яркочервеното червило на устните й, те бяха абсолютно достатъчни за завършек на тоалета. Бе се наметнала със семпло черно палто на „Джоузеф“ и бе уверена, че когато го свали, ще последват възхитени въздишки.

Софи й бе казала, че ще присъства и Хю Монфърт; просто го бе споменала между другото. Това означаваше, че е още по-важно да блесне тази вечер. Джуди бе напълно уверена в себе си. Изглеждаше зашеметяващо. Щеше да покаже на онзи негодник какво е изпуснал.

* * *

— Добър вечер, господине. Мога ли да видя поканата ви? — Вежлив мъж в униформа на служител на „Масо“, с ушит по поръчка костюм, се усмихна ведро на Хю. Говореше на френски.

— Заповядайте — отговори му на английски Хю и я подаде.

Малък тест.

Човекът я погледна набързо.

— Отлично, сър, много благодаря — отвърна той на чудесен английски. — Приятна вечер.

Монфърт остана впечатлен. Отпред на тротоара бе пълно с поканени; много дами на средна възраст с кожени палта, въпреки топлото време, доста наметки и господа в кашмирени палта. Всички изглеждаха наистина много елегантни и въпреки стълпотворението, служителите на „Масо“ се справяха чудесно: дискретно упътваха някой банкер, насочваха графинята в другия край; проверяваха поканите и гостите биваха въвеждани в залата без излишно суетене и неловко протягане на вратове.

Обърна се надясно и забеляза — на дискретно разстояние, зад въже от велур, мястото на непоканените на партито. Такива имаше много — добре облечени типове, но без разкоша, който отличаваше истинските гости, вероятно по-предприемчиви представители на медиите. Служители на охраната на „Масо“, в тъмни униформи, с бицепси като стомана, стояха със скръстени ръце и не се поддаваха на никакви молби; наблизо бе паркирана и полицейска кола, просто в случай, че някой започне да изразява разочарованието си по-буйно.

Хю пъхна поканата обратно в смокинга си. Тъкмо щеше да влезе вътре, когато вниманието му бе привлечено от една сценка, която бе прекалено колоритна, за да я подмине.

Сребрист ролс-ройс, стар модел, спря на свой ред пред червения килим. Шофьорът излезе и отвори задната врата с приведена глава; оттам слязоха много възрастна жена и младо момче.

Бляскавата тълпа около Хю леко отстъпи назад; той чу дискретните шушукания, познатия копринен шум на благовъзпитаните клюки. Всички зяпаха двойката. Монфърт също отстъпи крачка встрани и ги загледа.

Настана кратко суетене. Служителката на „Масо“ на входа, облечена в розов костюм на „Шанел“, преглътна с мъка и с голямо притеснение помоли да види поканата на дамата.

Тя изпъна рамене. Хю й се възхити; беше великолепна.

— Аз съм Катрин Масо — студено изрече на френски тя — и ще вляза.

Тълпата остана със зяпнали уста. Жената бе смайващо величествена, тоалетът й проблясваше в сребристи тонове, на ръцете й имаше огромни бижута, а на шията й искреше бляскаво колие; младият мъж до нея — Хю предположи, че вероятно е на около двадесет години — стоеше с надменен вид, но мълчалив, и вероятно, според Хю, леко засрамен. Запита се дали това не бе всичко — една сцена и партито щеше да бъде съсипано, а той дори не бе влязъл още. Зад велурения шнур репортерите и другите настръхнали зяпачи бяха очаровани, правеха снимки като побеснели — бяха надуши кръв върху червения килим.

Вратата към салона на „Масо“ се отвори широко и с дискретно прошумоляване на коприна навън се появи Софи Масо.

Хю се смая. Както и Катрин, и момчето — стана ясно веднага. Свекървата гледаше с мрачно презрение, докато момчето изглеждаше шокирано и наранено и върху лицето му бе изписана уплаха.

— Катрин! Том! — възкликна Софи отчетливо и високо. Приведе се и целуна и двамата по бузата; те останаха неподвижни като статуи. — Колко мило! Чудесна изненада. Заповядайте, влезте! — И тя им направи място да минат покрай нея.

Катрин Масо се поколеба, но явно нямаше какво да стори; кимна сковано на снаха си и влезе величествено навътре, а внукът й я последва, без дори да погледне майка си.

На Хю му се стори, че за миг по красивото й лице се изписва болка, но Софи се овладя и влезе обратно като истинско въплъщение на спокойствието.

Хората отново се скупчиха и зажужаха дискретно, този път одобрително. Репортерите се дръпнаха назад разочаровани. Кризата бе избегната.

Проправи си път през вратата. Искаше да наблюдава майката и сина. Двамата най-големи акционери на компанията. Но искаше да види пак и Софи в тази невероятна рокля. Монфърт не бе вярвал, че тя може да изглежда по-прекрасна, отколкото бе последния път, но явно бе сбъркал. Софи бе оставила черното; вече не бе в траур. Балната й рокля бе в розово — а каква рокля само, никога не бе виждал подобна. Докато влизаше в салона на „Масо“ под приглушения одобрителен шепот на гостите, нежните звуци на струнния квартет и звъна на чашите шампанско, Хю Монфърт вече я търсеше с поглед.

* * *

Джуди влезе и се запъти направо към гардероба, където можеше да остави семплото си палто на „Джоузеф“; леко и обучено сви рамене и го смъкна грациозно, използвайки стегнатите мускули на гърба си. И бе възнаградена богато.

Точно както бе очаквала, последваха възхитени въздишки. Харесваха я. Дори и възрастните дами, застанали около нея в традиционните си бални рокли и бижута с огромни камъни, дори и каймакът на парижкото общество; всички се възхищаваха на Джуди Дийн. Джуди Дийн, дъщеря на механик от Охайо.

Тържество и удоволствие се смесваха с гнева й. Главозамайваща смесица от чувства, която караше очите й да блестят, когато се отправи към главния салон. Край нея мина сервитьорка и й предложи висока чаша с шампанско. Можела да си избере, както й казаха — розе, сухо или полусухо.

Джуди избра чаша розе. Беше отлично, вероятно бе „Перие Жуе“ и определено бе отлежало. Бледият му цвят на розов грейпфрут подхождаше на роклята й. Джуди наистина се чувстваше много шик, абсолютно стилна в тази зала, пълна с пищни рокли и дантелени шалове — нейната прилепнала и покрита с пайети рокля се набиваше на очи.

Зоркият й поглед обходи залата. Само за десет секунди бе преценила обстановката. От пръв поглед се виждаше, че партито явно потръгва много успешно — всички бяха приели поканите и всички бяха дошли; цял Париж, всеки, който се числеше към висшето общество и притежаваше астрономическо богатство. Повечето от присъстващите дами носеха своите брошки „Масо“ на видно място. Но Джуди, естествено, го бе очаквала. Да, всички бяха тук.

Беше права. Безумно разточителство — доказателствата бяха навсякъде около нея.

Отлежалото шампанско бе само началото. Безумието да облече продавачките в „Шанел“ бе надминато драстично. Сервитьорите се движеха наоколо с табли, върху които имаше хапки, каквито кулинарните репортери само си мечтаеха да опитат: хайвер, естествено, купища хайвер! Но освен него имаше и плата с най-прекрасните провансалски трюфели — нарязани на филийки и хрупкави; зелени тиквички, оформени като цветя; пастет от маслини; крехки говежди хапки, поръсени с пипер; миниатюрни петифури, подсладени с лавандулов мед; мусове с натурален шоколад в порцеланови съдинки, големи колкото яйце; сок от бъзов цвят; лимонов и ягодов сладолед…

Софи бе наела за случая — на невероятно висока цена — един от тримата главни готвачи във Франция, чийто ресторант притежаваше четирите звезди на „Мишлен“ и храната бе фантастична.

Представителният салон бе великолепен, но Джуди вече го бе виждала. Софи бе запазила обстановката вътре такава, каквато беше и през нормалното работно време — с изключение на обикалящите наоколо сервитьори. Единствената украса бяха огромните фонтани от рози, чието ухание се смесваше с парфюмите и божествения аромат на храната. Софи искаше да покаже на гостите си един магазин на „Масо“ такъв, какъвто бе наистина.

Но тази вечер имаше и една съществена разлика, която — тържествуващо си помисли Джуди — най-сетне щеше да убеди всички заинтересовани, че Софи Масо е просто безотговорна богата глезла, на която не бива да се поверява управлението на сериозна компания.

Върху витрините с изложените бижута нямаше никаква защита. Стъклата бяха махнати — навсякъде. Колиета, пръстени, гривни, обеци — безценни, абсолютно безценни скъпоценности, в този представителен магазин имаше над девет милиона евро в стока — всичко бе изложено свободно на показ. Пред очите и ръцете на всеки от гостите, който би искал да ги докосне.

И не само да ги докосне. Дамите ги вземаха и ги пробваха; играеха си с нанизите от изумруди. Възрастните вдовици се забавляваха със скъпоценностите на „Масо“, сякаш са обикновени играчки.

Джуди се усмихна. Несъмнено някоя от тези стари вещици щеше да пъхне диамантен пръстен в джоба си или в чантичката си. Кой щеше да забележи в тази тълпа? Истинска лудост!

Огледа се наоколо, за да потърси послушните си репортери. Забеляза ги в малка групичка един до друг — Полин Вент от „Пари Мач“, Бернар Фримс от „Фигаро“ и Джийн Ансе от „Вог“. По вдигнатите им вежди и възбудените им лица заключи, че и те са шокирани колкото нея.

Лицето й грейна; плановете й се подреждаха. Съсипването на Софи щеше да е детска игра.

Отпи голяма глътка от студеното шампанско и закрачи развълнувано към тях. Разбира се, трябваше да действа деликатно…

— Скъпа — поздравиха я жените.

Джуди размени с тях въздушни целувки и се здрависа делово с Бернар, както винаги.

— Какво парти! — обади се Полин. В думите й имаше острота, която бе музика за ушите на Джуди.

— Нали? — възкликна тя. — Много е скъпо, разбира се, но съм сигурна, че си струва.

Тонът й бе преднамерено уклончив и репортерите я заобиколиха.

— Колко точно, Джуди?

— Защо бижутата не са защитени?

— Тази клиентела е прекалено възрастна. Не съм виждала никого от тях на модните ревюта. Може би само един или двама…

— Кой е наредил да се раздават безплатни брошки?

— Това, което носи онази асистентка, истински „Шанел“ ли е?

— Страхотен декор. Колко струва?

— Чух, че главен готвач тази вечер е Лайнел Терон.

— Скъпи мои, скъпи мои. — Джуди вдигна едната си ръка с идеален маникюр и ги изгледа с измъчен вид. — Не можете да искате от мен да коментирам това. Знаете, че съм лоялна към Софи.

— Прелестна рокля, скъпа — опита се да я размекне Бернар. — Но ми кажи защо са тук вдовицата Масо — имам предвид възрастната мадам и наследникът?

— Къде? — попита Джуди.

Той махна дискретно и Джуди се извърна рязко. Божичко, каза си тя, беше истина — тук бяха, бяха дошли. Катрин Масо, величествена в сребристия си тоалет, изглеждаща почти красива, както и висок, разглезен на вид младеж до нея — красив и начумерен. Двамата разговаряха оживено помежду си.

Младият наследник, Томас, изведнъж извърна глава и погледна към нея. Погледът му се спря върху Джуди разфокусирано, без да я забелязва. Той гледаше през гостите и говореше нещо на Катрин.

Джуди зяпна. Момчето — мъжът, вече бе мъж — бе истинско копие на Пиер! Може би в брадичката му имаше нещо и от Софи — лека гънка по средата — но в останалото бе самият Пиер — мили боже, той беше…

Усети как й причернява пред очите. Олюля се на високите си токчета.

— Джуди — рязко я повика Джийн. — Добре ли си?

— Да не те хвана вече шампанското? — недодялано я закачи Бернар.

— Не… не, добре съм — успя да отрони Джуди. Възвърна си самообладанието. — Чувствам се отлично. От топлината е.

Останалите се спогледаха. Залата бе отлично климатизирана.

— Предполагам, че е голям шок да се видят тук тези двамата — с лукава усмивка подхвърли Джийн. — Според слуховете мадам Катрин никак не е доволна от мадам Софи. Нито пък наследникът. Има ли нещо вярно в това, Джуди?

Тя поклати глава.

— Знаете, че не бих могла да ви отговоря на това.

— Аха! — тържествуващо възкликна Полин.

— Сигурна съм, че Томас и Катрин Масо напълно подкрепят Софи. Ще се убедим на акционерното събрание.

— Наистина ще видим тогава — съгласи се Бернар. — Раздор в семейството! Колко апетитно!

— И Хю Монфърт — заприглася му Полин Вент.

Годините никак не бяха благосклонни към тази жена — приличаше на проскубана врана в черно кадифе и с доста посредствени диаманти. Джуди си каза, че от нейна страна това е проява на лош вкус — да носи диаманти на подобно парти — двукаратовият камък върху пръстена й бе като дребно мънисто сред изключителния лукс наоколо.

Но Полин, може би най-малко елегантната жена на това парти, репортер на модната библия, ни най-малко не се интересуваше от ефекта, който оставя след себе си. Работата й бе да отразява клюките. И очите й искряха по-силно и от крушовидните диаманти на обеците на Софи Масо.

Джуди проследи погледа й. Наистина бе той — Монфърт. Също толкова красив, както и преди, но сега вече не й въздействаше. Той отпиваше от шампанското си и делово оглеждаше залата. Преценяваше конкуренцията.

— Защо е тук? — попита Полин. — Той е от противниковия отбор. Да не би Софи да си играе някакви игрички с парите на акционерите?

Джуди се постара да си придаде шокиран вид.

— Как можа да ти хрумне, Полин! Цялото това парти е едно рисковано и натруфено зрелище.

— Сега разбирам — възкликна Джийн. — Софи Масо — новата Мария Антоанета!

— Който няма хляб, да яде хайвер… — подсказа Бернар.

— О, не бива да пишете нищо подобно — неубедително се обади Джуди. Извърна се към Томас Масо, а после и към Хю. Трябваше да остави репортерите. Работата й тук бе свършена и журналистите вече бяха подготвени да разпънат Софи на кръст. — Трябва да проявите разбиране — подметна тя, преди да остави хайката. И добави лукаво: — Софи има най-добри намерения… Забавлявайте се.

Изпъна рамене и се запъти към Монфърт. Не че означаваше нещо особено важно за нея, не. Но искаше да му покаже, че не я е страх от него.

Тълпата се раздвояваше, докато тя вървеше напред; стройното й стегнато тяло в блестящата червена рокля излъчваше енергията на породист хищник. Джуди се гордееше, че в погледа й ясно се чете: никой да не ми се пречка!

Неколцина от мъжете наоколо, възрастни барони и графове и други светски лъвове, банкери и министри, прехвърлили петдесетте, я изгледаха одобрително, докато минаваше покрай тях. Джуди забеляза възхитеното проблясване на очите им, както и съответните недоволни погледи на съпругите им и всичко това й даде нови сили; адреналинът кипеше във вените й и тя изпъна рамене, за да покаже още по-добре все още прекрасно стегнатия си бюст; тя правеше по петдесет лицеви опори всеки ден и макар да не можеше да повлияе на мастната тъкан на самите гърди, поддържаше мускулите над тях в такава форма, че те бяха все така по младежки еластични.

Чувстваше се жива, когато мъжете я заглеждаха. Гордостта й бе поласкана. Огледалото я уверяваше, че все още е привлекателна, а сега и тези мъже, най-добрата част на парижкото общество, все потомствени богаташи, й показваха същото.

Монфърт да върви по дяволите. Джуди вирна високо глава. Щеше да иде при него и да го предизвика открито. Нека той после да намери Софи, където и да се бе свряла, и двамата можеха да си разменят удари цяла вечер.

Хрумна й блестяща идея, истинско гениално прозрение. Щеше да намери Томас Масо. И с негова помощ да съсипе и двамата.

* * *

Том застана в един от ъглите. Баба му се бе оттеглила за кратко освежаване и беше останал сам. Слава богу.

Изпи до дъно шампанското в чашата си и махна с ръка на един минаващ наблизо сервитьор.

— Вие пиете розе, нали, мосю? Имам само полусухо тук. Веднага ще ви донеса…

— Няма нищо — прекъсна го Том. — Ще взема от това.

Алкохол. Просто искаше някакъв алкохол.

Чувстваше се слаб и потиснат. Какъв шок, какъв ужасен и срамен шок. Точно когато бе решил да говори с майка си и да сложи край на всички недоразумения, след като бе убедил себе си, че тя още уважава баща му…

Софи бе поздравила сърдечно и двама им с баба му. И не носеше траур. Никъде по нея нямаше и една черна нишка! Дори не бе облякла нещо по-тъмно, като например мораво или тъмносиньо. Вместо това бе избрала розово.

И не какво да е розово. Майка му бе облякла разкошна, със сигурност старинна рокля с висока талия в най-светлия нюанс на бледорозовото, обсипана с малки бели перлички, така че цялата блестеше и грееше нежно в съчетание с бледата й кожа. Косата й бе вдигната на кок, закрепен с гребени от слонова кост, украсени с диаманти, и носеше диамантени обеци — истински розови диаманти, едни от най-редките и ценни камъни на планетата — във формата на круша, четири карата всеки, на стойност милиони евро, както и колие, много изящно, макар и вероятно не чак толкова скъпо, от розови перли, естествено, съчетани с бледозелен перидот. Централно място заемаше много рядък голям перидот, шлифован като мънисто и тежък поне десет карата, който лежеше точно в средата на деколтето й. И привличаше вниманието именно натам. Майка му бе в рокля от осемнадесети век, която доста смело разкриваше гърдите й; при това пред най-благородните и аристократични семейства в Париж.

Том направо не можеше да си поеме въздух, толкова засрамен и ядосан се чувстваше. Майка му излагаше не само паметта на баща му, но и името на рода.

Само й бе кимнал сковано и се бе отдалечил заедно с баба си.

Отпи голяма глътка от новата чаша с шампанско. Щом баба му се върнеше в залата, щеше да се махне оттук. Бяха дошли и бяха изпълнили намерението си. Сега трябваше да си тръгнат и да оставят майка му да се излага, без да има публика и от страна на семейството.

Дотук с уреждането на въпроса тихомълком. Вече нямаше никакви задръжки. Още утре сутрин щеше да свика пресконференция и да обяви пред всички, че той и Катрин Масо ще гласуват против майка му.

* * *

Монфърт я наблюдаваше.

Тя стоеше там. Не го виждаше; вниманието й бе ангажирано от някаква възрастна дама в бледосиня бална рокля. Старицата разглеждаше един пръстен; бижуто бе със зелен камък и тя го слагаше и сваляше от костеливия си пръст.

Софи, истинско видение в розово, разговаряше с нея с вежливо внимание. Обноските й бяха изискани, също като тоалета й.

По дяволите, колко красива беше. И сексапилна — невероятно сексапилна. Запита се как ли изглежда стройното й тяло под балната рокля. Беше все още в трийсетте си години и си личеше; тази жена изглеждаше по-млада и по-свежа всеки път, когато я видеше. Караше кръвта му да кипи буйно.

Хю си даде сметка, че я желае.

Не можеше да се отърси от мисълта, че е най-привлекателната жена, която някога е срещал. Вярно, не най-красивата в традиционния смисъл; но у нея имаше нещо специално, имаше нещо в дързостта й, в поведението й, всичко това го привличаше с невероятна сила.

Бореше се със себе си. Вината никога не го напускаше. Опита се да извика в съзнанието си образа на своята Джорджи, сладката Джорджи. И я видя в мислите си, тя никога не бе далеч, но този път образът й бе малко неясен и размит.

Обикновено, когато си спомнеше за Джорджи, жената пред него, която и да беше тя, губеше цялата си власт, превръщаше се в обикновена и скучна персона, която не представляваше никаква опасност.

Не и този път. Възрастната жена каза нещо и Софи се засмя; той я наблюдаваше и вината полека се стопи в душата му. Нещо проблесна вътре в него, нещо силно. Хю почувства прилив на радост; в този миг не мислеше за „Масо“, за сделката или за каквото и да е, свързано с бизнеса.

Душата му, която толкова отдавна бе скована от зимата, започна да се размразява; много леко, но забележимо. Така както бледозелените стръкчета на кокичетата напукват леда и снега и разцъфват под бледите лъчи на януарското слънце.

Пулсът му се ускори; почувства се привлечен и изпълнен с удоволствие. Направи крачка към нея. Нямаше представа какво ще й каже. Каквото и да е. Нямаше значение.

— О, добър вечер.

Той се извърна неохотно.

Американката. Стоеше пред него. Джуди, май така се казваше, Джуди Дийн. Беше в яркочервена рокля, блестяща, лъскава втора кожа от пайети; Монфърт си каза, че това е идеалният избор за нея; подхождаше на пламтящия й гняв, който тя не си бе направила труда да прикрие.

Беше по-млада и по-напориста от Софи във всяко отношение. Както по характер, така и във външния си вид. Имаше красиви рамене, загорели и блестящи от лосиона й за тяло, разголени от роклята, която очертаваше всяка извивка на стегнатата й фигура.

Но сега Джуди му се струваше още по-малко привлекателна, отколкото преди. Атлетичното й тяло със сигурност допадаше на определен тип мъже; Хю обаче не бе от тях.

— Добър вечер — поздрави той в отговор без капка заинтересованост.

Това само разпали пламъците на гнева й.

— Изненадана съм, че се осмелявате да се появите тук — каза Джуди.

Монфърт я изгледа. Цялостният й външен вид бе внимателно изчислен; не носеше бижута, което показваше, че поне на теория познава елементите на добрия тон; беше с възможно най-високи токчета, подходяща чанта. Но се стараеше прекалено. Озари го внезапното прозрение, че за това момиче всичко е битка, всичко е предизвикателство.

Изпита съжаление към нея.

— Бих могъл да кажа същото и за вас — уморено отвърна той.

Джуди отметна дръзко глава.

— Сякаш сте невинен като новородено.

— Никой не е. Сега, ако ме извините, трябва да…

— Джуди — обади се Софи. — Колко се радвам да те видя.

И двамата се извърнаха рязко. Софи се бе промъкнала през тълпата от гости; Джуди не я бе забелязала и сега се изчерви ярко като домат; Монфърт също се смути.

— Скъпа! — Джуди се плъзна гъвкаво напред и целуна Софи и по двете страни. — Изглеждаш великолепно — каза ласкателно.

— Ти също. Каква рокля! — възкликна Софи.

Джуди се усмихна, но сърцето й се бе свило. Как, как успяваше да го постигне Софи? Черното вече го нямаше, а тази рокля, толкова прекрасно нежна и женствена… Ако Софи би могла предварително да зърне какво тя самата е избрала и се е опитвала да намери нещо, което да засенчи нейния тоалет — то бе тъкмо това.

Не можа да се въздържи. Погледна Монфърт и забеляза, че собствената й оценка се чете и в неговите очи. Той гледаше Софи с възхита, която дори и Джуди не би могла да отмине с лека ръка.

Почувства се замаяна от завист. И болка. Защо винаги, винаги беше на второ място?

— Партито се радва на успех, нали?

Софи гледаше нея, но говореше и на двамата. Хю Монфърт изглеждаше напълно запленен и Джуди усещаше как всичко се повтаря. Мъжът, който я бе отхвърлил, не откъсваше възхитен поглед от Софи — по-възрастна от нея, с поотпуснато тяло и с видими бръчици около очите и устата.

Както някога с Пиер. Софи бе предпочетена отново. Софи бе избраната.

— Чудесно е — тихо каза Джуди. — Трябва да поздравя гостите ни. Да поговоря с журналистите. Приятна вечер, господин Монфърт. Купете си някое от бижутата на „Масо“.

Вдигна леко чашата си с шампанско и се завъртя, след което се отдалечи от тях с най-голямата бързина, която й позволяваха десетсантиметровите токчета.

Софи се загледа след нея с одобрение.

— Много е всеотдайна в работата си — каза тя. — Трябва да видите какви досиета пази. Изрезки от вестници, събирани цели десет години, а при това не е разполагала с особено добър материал. Нашата модна линия е истинска катастрофа.

— За разлика от бижутата?

— С бижутата всичко е наред — каза Софи. Нямаше сили да погледне Монфърт право в очите. Смущаваше я изражението му. Усещаше онази предателска тръпка на привличането дълбоко в себе си; постара се да я потисне. — Но представянето им не е било каквото би трябвало.

— Настоящото представяне е идеално — отбеляза Монфърт.

— О, благодаря.

Канеше се да отвърне нещо шеговито, но изразът на лицето му я спря. Потърси убежище в чашата си шампанско.

— Но както вече подчертах, е прекалено скъпо. И прекалено закъсняло.

— Не мисля така — заяви Софи. — Чухте ли какво си говорят гостите?

— Току-що пристигнах.

— Значи не сте чули коментарите им. „Дом Масо“ още утре ще се превърне отново в стабилна компания.

— Пиете бяло шампанско — отбеляза Монфърт след кратка пауза. Отчаяно се стремеше да измести разговора от темата за бизнеса. — Розето повече би подхождало на роклята ви.

Софи се засмя.

— Но аз предпочитам полусухото вино — изтъкна тя и повдигна леко чашата си. — Сладко шампанско. Предполагам, че ще сметнете това за ужасно буржоазно.

— Смятам, че всеки човек би трябвало да пие каквото му харесва.

Монфърт се усмихна и тя му отвърна по същия начин, неволна широка усмивка, която бе първата проява на искрено дружелюбие помежду им; това го развълнува неочаквано.

— Значи е буржоазно да се вълнуваш какво мислят другите, така ли? — попита Софи.

— Нещо такова.

— О, по дяволите — възкликна тя изведнъж и Монфърт се извърна и забеляза трима от гостите, които се приближаваха към тях. Позна мъжа — Бернар Фримс от „Фигаро“; бе му дал интервю във връзка с плана „Масо“ миналата седмица.

Значи това бяха представителите на пресата. Монфърт забеляза как Софи отстъпи леко назад и стената помежду им отново се издигна.

Наблюдаваше всичко внимателно.

— Колко удобно — обади се една от жените. — Разговор тет-а-тет?

Софи се усмихна ведро.

— Просто показвам на господин Монфърт колко добре се приема новата колекция на „Дом Масо“.

— Фантастично парти. Колко струва на акционерите ви? — наперено попита другата жена.

— Джуди Дийн е нашият директор на отдел „Връзки с обществеността“.

— Джуди ни сподели само официалната позиция — каза Бернар Фримс. — А ние искаме да чуем истината.

— Истината е, че новото ни представяне е невероятен успех — отговори Софи. — Огледайте се.

— Скъпа моя! — Слабата по-възрастна жена, облечена в черно, постави кльощавата си ръка върху деликатната материя на роклята на рамото на Софи. Монфърт застина; искаше му се да махне оттам тази нахална лапа. — Вярно е, че партито е прекрасно, и ако ставаше дума за твои лични средства, никой нямаше да каже и дума.

— Това, което виждаме тук — добави и Фримс с лукава захаросана усмивка, — е как гостите ви се забавляват със скъпоценности на стойност милиони евро.

— Много рисковано.

— Крайно неблагоразумно.

Хю настръхна от ярост. Искаше му се да скочи и да защити Софи. Всъщност искаше да я прегърне и да я отведе далеч от тази глутница чакали. Където и да било. Например… в хотелската си стая.

Но Хю също трябваше да мисли за акционерите на фирмата си. От него се очакваше да се бори с нея. Би трябвало да се наслаждава на това разпъване на кръст; вместо това той изгледа журналистите с едва прикрито презрение.

Фримс се обърна към него:

— Вие, мосю, имате желание да изкупите акциите на компанията. Как ще коментирате това безразсъдно пилеене на средства?

Хю го изгледа отвисоко.

— Моята оферта е публично достояние. Бях поканен на това парти и дойдох като гост.

— Това подкрепя предложението ви към вашите акционери, нали така… това фиаско?

Монфърт погледна Софи.

— Моето възхищение от бижутата на „Дом Масо“ е добре известно. Нашата оферта е на масата. И извън това, в качеството ми на гост, би било крайно невъзпитано от моя страна да правя каквито и да било коментари тази вечер.

— Напълно в английски стил — присмя се Фримс. — Но какво биха казали за това собствените ви акционери, господин Монфърт?

Хю, пресметливият бизнесмен, погледна Софи и реши, че всъщност наистина не го интересува. За пръв път от много години той отчетливо започваше да усеща, че в живота има и друго, освен пари. Нещо друго, нещо като… Софи.

— Дами, господа. — Софи се усмихна на лешоядите с безукорна учтивост, което отново го възхити. — След малко ще произнеса кратка реч, а после можете да задавате каквито искате въпроси. Извинете ме, ако обичате.

Кимна им изискано и отстъпи встрани, а после се промъкна през тълпата и се запъти към малък подиум, където бе поставен микрофон, щедро украсен с цветя.

Репортерите погледнаха Хю, но лицето му бе каменно. Разбраха, че няма да изкопчат нищо от него, затова се оттеглиха и тръгнаха да търсят Джуди Дийн.

* * *

Софи се качи на подиума, леко прихванала поли; платът бе много фин, но леко овехтял. Монфърт си я представи как работи в градината, приклекнала и цялата оцапана в кал; картинката бе изкусителна.

Тя се приближи до микрофона и с периферното си зрение той забеляза как репортерите се скупчват около американката. Лицето й бе оживено. Бе сигурен, че ги настройва срещу Софи. По заобиколен начин, но именно с това се занимаваше тази жена.

Взе решение. Каквото и да станеше, щеше да намери начин да изобличи протежето на мадам Масо. Софи играеше с открити карти; заслужаваше да направи поне това за нея.

— Дами и господа. — Ясният й глас прозвуча в залата и веднага се възцари тишина.

Хю наблюдаваше тълпата: Том Масо и свекървата, застанали в ъгъла с ледено изражение — там назряваше проблем, репортерите се бяха вторачили напред с блеснали очи; Джуди Дийн не криеше тържеството си; гостите я гледаха топло и сърдечно, а в ръцете на мнозина все още имаше безценни бижута.

— Много ви благодаря, че ни удостоихте с компанията си тази вечер. Днес представяме новото лице на „Дом Масо“ марката, която основа покойният ми съпруг.

Монфърт забеляза как младият Масо се опитва да се владее.

— Пиер превърна тази компания в една от големите компании във Франция, в марка, която представя класическите френски традиции за съвършенство в уникалните бижута по целия свят. Тази вечер аз отдавам своята почит пред него и пред неговата мечта. Надявам се част от вас да решат да закупят някои от бижутата, които ви представяме. Но независимо дали ще го направите или не, пожелавам на всички да се насладят на една прекрасна вечер.

Последваха мигновени възторжени аплодисменти. Софи вдигна брадичка и диамантите, розови като първите утринни лъчи, проблеснаха примамливо под светлината на прожекторите.

— Някой има ли въпроси? — попита тя.

Погледна право към тримата репортери, застанали до Джуди Дийн. Монфърт си помисли колко е безстрашна, абсолютно безстрашна.

— Да! — Облечената в черно нахалница изобщо не бе впечатлена от смелостта на Софи, нито от решимостта й. — Можете ли да обясните за нашите читатели защо на гостите ви е позволено да вземат в ръце всички тези невероятно скъпи бижута без никаква допълнителна охрана в залата?

— Естествено. — Софи се усмихна мило. — Разбирате ли — започна тя, — тук сме в общество само на дами и джентълмени.

В залата се разнесоха приглушени въздишки, тих шепот, а след това и нови, много по-продължителни аплодисменти. Жената в черно се озърна сепната, после измъкна бележник и се зае да драска бързо в него.

— Нещо друго? — попита Софи.

Репортерите останаха мълчаливи и затова тя каза само:

— Пожелавам на всички приятна вечер.

Слезе спокойно от подиума и се смеси с гостите. Тълпата я погълна и Монфърт я изгуби от поглед.

Тогава, пред очите му, една от аристократичните дами, в бална рокля от жълт сатен, се отправи към касата на магазина. Държеше в ръка масивно колие от розови камъни. Хю реши, че си спомня това бижу — разкошен модел, турмалин, заобиколен с александрит — онзи рядък камък, който сменя цвета си в зависимост от светлината и струва повече и от чудесен диамант.

Не вярваше да струва по-малко от седемстотин и петдесет хиляди евро.

Една от служителките в костюм на „Шанел“, без излишно суетене, обслужи вежливо дамата и вече опаковаше покупката й. Докато тя се занимаваше с меката хартия и розовия сатен, докато връзваше панделките, дамата бе последвана от един господин, който носеше гривна — широка златна лента, обсипана с овални рубини в бароков стил; а след него вече чакаше друга дама, която стискаше нещо прекалено дребно, за да може Монфърт да го различи. Докато наблюдаваше това, той изпита горчивото задоволство от гледката на опашка пред касите. Тези хора, членове на строго отбрания елит на Париж, действително се редяха на опашка — естествено, бяха прекалено добре възпитани и спазваха почтителна дистанция помежду си — за да си купят скъпоценности и бижута, чиято цена започваше от петнадесет хиляди евро нагоре.

Всички служители на магазина бяха ангажирани; беше истински щурм — много добре подплатен с богатство, много вежлив, но настоятелен щурм. Монфърт разпозна какво става, като го сравняваше със своите недотам изискани колекции. Възрастните дами, естествено, не се блъскаха с лакти, но изборът на модели намаляваше и макар учтиво, те настоятелно се опитваха да се доберат до откритите витрини, за да си изберат модел на „Масо“ от изложените тази вечер; не искаха да останат по-назад от другите.

Хю не вярваше някой от купувачите да съжали на другата сутрин. Той самият бе изваждал на няколко пъти своята брошка перо от сейфа само за да й се порадва; майсторската изработка и неподправената й красота не спираха да го вълнуват. Цената, погледната в перспектива, му се струваше маловажна.

Погледна над главите на гостите. Софи Масо не се виждаше. Беше заобиколена от плътна стена от хора; сигурен бе, че всички искат да я поздравят.

Монфърт подаде празната си чаша на един минаващ покрай него сервитьор и си проправи път натам. Софи го забеляза; прошепна учтиви извинения на събеседниците си и се приближи към него, гордо усмихната, докато на ушите й проблясваха розовите диаманти.

— Е? — попита тя.

— Впечатляващо. Не смятам, че ще промени по някакъв начин гласуването, но признавам, че предизвикахте голям интерес.

— От вашите уста това наистина е голяма похвала — каза тя.

Монфърт искаше да я целуне, много силно. Задоволи се само с лек поклон.

— Трябва да тръгвам.

— За да коригирате офертата си вероятно — дръзко подхвърли тя.

Той се усмихна.

— Категорично не. Но имам съвет към вас.

— Слушам ви.

— Не се доверявайте на Джуди Дийн.

Софи отвори широко очи; леката закачка в тях, която сякаш не можеше да обуздае, изчезна.

— Какво имате предвид?

— Точно това, което казах.

— Ако има в какво да я обвините, най-добре е да ми кажете направо, нали?

Погледът й тревожно потърси Джуди, която бе ангажирана в задълбочен разговор с репортерите.

Монфърт поклати глава. Бе я предупредил; не би могъл да постъпи толкова неподобаващо на един джентълмен, че да й разкаже всички подробности.

— Джуди е моя приятелка — твърдо заяви тя.

Монфърт кимна отсечено.

— Благодаря ви за поканата, мадам Масо — вежливо се сбогува той.

Отправи се спокойно към гардероба и си тръгна. Софи го проследи с очи чак до външната врата.

* * *

— Невероятно.

— Фантастично.

— Наистина е забележително. — Полин Вент се усмихна накриво на колегите си. В момента всеки искаше другите да ги няма; но сега трябваше да споделят пикантната история. — Какъв обрат, нали? — отбеляза Полин. — Вижте ги — ще изкупят всичко в салона.

— Това ми прилича на най-новия зашеметяващ успех в Париж — обяви Джийн. — Последният писък във висшата мода на бижутата.

— Джуди — развълнувано се обърна към нея Бернар, — всички тези бижута уникални модели ли са? Всички?

Джуди без удоволствие кимна утвърдително.

— Значи щом бъдат купени — край? Помислете само, това е като да купуваш произведения на изкуството. Все едно изкупуваш цяла галерия със световни шедьоври!

— Отлично сравнение — съгласи се Полин.

— Ще последва истинска треска за бижута на „Масо“. И не само в Париж, според мен.

— Като се има предвид майсторската им изработка, със сигурност ще покачат цената си.

— Вижте, това е принцеса Дьо Савой. Купува си… какво е това?

— Обеци. С висулки от сапфир май.

— Накъдето тя погледне, натам се обръща и цяло Милано.

— Трябва да тръгвам веднага — тържествуващо обяви Полин. — Крайният ми срок е тази нощ.

Щеше да изпревари другите двама и те я изгледаха гневно.

— Значи… Наистина ли смятате, че това ще промени всичко? — отчаяно попита Джуди. — Все пак това е само едно парти. Мислите ли, че и останалите клиенти ще реагират така?

— При тази треска? Със сигурност! — Джийн присви очи. — Ти нали искаш мадам Софи да успее?

— Естествено. Нямате представа… какво облекчение е за мен. При всички тези разходи… — Джуди нарочно не довърши започнатото изречение, но никой не захапа въдицата.

— Добре похарчени средства, до последния цент.

— Радвам се да го чуя — сухо каза тя. Бе прекалено ядосана, за да продължи; не биваше да им позволява да видят разочарованието й. — Трябва да се върна при гостите. Извинете ме.

Отдалечи се от групичката и потърси единствения човек, който все още би могъл да промени вечерта.

Катрин Масо си бе тръгнала още преди Софи да произнесе кратката си реч. Бе заявила с кралско високомерие, че е видяла достатъчно; бе разменила няколко сурови реплики с неколцина от приятелите си и бе казала на Томас, че шофьорът й ще я върне в дома й в имението.

Том имаше намерение да си тръгне с нея, но бе пропуснал момента. Едно от досадните момичета, които бе срещнал на вечерята в апартамента си, го бе приклещило в ъгъла и баба му, която бе прословута с нетърпеливостта си, се бе изнесла с шумолящи копринени поли навън, като портиерите буквално се бяха поклонили при кралския й вид.

Том бе изругал мислено, но не всичко бе изгубено. Имаше мобилен телефон; извика си лимузина под наем. Автомобилът вече закъсняваше, вероятно заради задръстването покрай партито. Погледна ролекса си. Ако колата не дойдеше до десет минути, щеше да тръгне пеша.

Гостите масово купуваха бижута. Подписваха чековете си и си тръгваха, изящно придържайки придобивките си в новите розови торбички от сатен — творба на майка му. Тълпата оредяваше и той нямаше желание да остане близо до нея. Разговорът им нямаше да е от приятните. Бе изпил няколко чаши и усещаше раздразнение; едно тънко трезво гласче в дълбините на съзнанието му го предупреждаваше да не предизвиква повече публични сцени.

Би могъл да стори нещо ужасно. Да се развика пред всички тези аристократи и светски персони. Или още по-лошо — да заплаче.

Нямаше да чака; тръгваше си незабавно. Бе прекалено опасно да остане тук, близо до майка си, с тази нейна рокля с твърде голямо деколте…

— Извинете.

Том вдигна глава. Пред него стоеше някаква жена. Красива и изискана, в средата на трийсетте, с много стегнато тяло, облечена в прилепнала лъскава рокля от яркочервени пайети. Фигурата й бе слаба и говореше английски с американски акцент.

— Да? — каза той.

— Вие сигурно сте Томас Масо. — Тя му протегна ръка и той я стисна. — Казвам се Джуди Дийн. Имах честта да работя за баща ви.

— Как ме познахте? — попита той директно.

Жената се усмихна; имаше съвършено правилни бели зъби, типично американска усмивка. Изглеждаше цветуща от здраве и много енергична, различаваше се коренно от всички тези повехнали стари дами и побелели мъже в смокинги.

— Поглеждали ли сте се в огледалото скоро? — попита тя. — Вие сте абсолютно негово копие. На колко сте години? Двадесет и три? Двадесет и четири?

Том се усмихна глуповато; беше дръзка, напомняше му за Поли.

— На осемнадесет — отвърна той, поласкан от въпроса й.

Джуди въздъхна.

— Прекалено млад за мен. Жалко. — И му намигна.

Том остана очарован. И в замаяното му от алкохола съзнание се надигна мъжката гордост.

— Определено не сте права — заяви той, като произнасяше думите внимателно и се стараеше да не ги провлачва. — Мъжът винаги е мъж. А и вие едва ли сте на повече от двадесет и пет.

Нагло ласкателство. Американката бе поне на трийсет и пет, но на Том му бе все едно; беше много добре изглеждаща трийсет и пет годишна жена. Имаше набито око и знаеше, че тяло като нейното понася добре възрастта. Тренировките щяха да забавят пораженията на годините, беше естествено слаба и имаше високи скули — дори и на петдесет щеше да е красива.

Докато тази светкавична оценка мине през главата му, комплиментът му бе улучил целта си. Джуди, която се бе заела да го съблазни, бе изненадана и поласкана.

Изчерви се; тази лека проява на уязвимост я направи още по-привлекателна за Том. Той отново се озърна в постепенно опразващата се зала.

— Искате ли да се измъкнем оттук? — предложи той. — Колата ми закъснява, но съм сигурен, че можем да хванем такси. Наоколо може да има някое прилично кафене…

Искаше да изтрезнее; прохладният нощен въздух и една кана кафе щяха да му дойдат добре.

Джуди кимна.

— Ако се тръгне по страничните улички, има някои чудесни местенца. Знам едно, недалеч от тук, където правят страхотно еспресо и петифури.

Том произнесе отчетливо:

— Звучи чудесно.

И й предложи ръката си.

* * *

Софи остана до късно. Когато и последният гост си тръгна и хората от фирмата за почистване се захванаха за работа, тя набързо обсъди с екипа си преминалата вечер. Всички бяха чули само комплименти, макар Клодет да отбеляза, с много деликатност в тона, че мадам Катрин не изглеждала напълно доволна. Софи изчака, докато направят равносметка за всички продажби от вечерта: бяха закупени двеста седемдесет и три отделни бижута, на практика се падаше по една покупка на всяка двойка, а общата сума в евро наближаваше двайсет и шест милиона. Сред закупените модели бяха няколко от най-ценните им колиета и гривни.

Но този успех бе просто незначителен на фона на реакцията на пресата. Журналистите щяха да опишат всичко в много цветни краски и в напълно положителен тон — надяваха се хората на Софи, продажбите щяха да скочат до небето, а цената на акциите да се вдигне. Софи въздъхна облекчено; беше постигнала целта си.

Благодари на служителите, изпрати ги да си вървят и се качи в лимузината, която я очакваше. Ричард добре знаеше, че не бива да я заговаря; движението бе спокойно и тя скоро бе извън града, на път към Сейнт Од и замъка, сама с мислите си.

За пръв път от месеци насам се замисляше за съпруга си. Спомни си за Пиер и колко близо бе до това да загуби наследеното от него. Но сега вярваше, че с малко късмет е успяла да го спаси.

Беше ясна нощ; звездите грееха ярко в мастиленото кадифе на небето, докато неоновите светлини на Париж постепенно избледняваха в далечината. Софи видя дома си, замъка, който се извиси пред нея; беше сив и застрашителен на вид под лунната светлина, но безспорно достолепен със строгата си красота. Какъв живот и какъв истински дар й бе донесъл бракът й. Въпреки недостатъците му, тя бе напълно спокойна в материално отношение. В крайна сметка Пиер съвсем не бе искал от нея твърде много в замяна.

Тази нощ, мислеше си тя уморено, но и доволна от себе си, бе изплатила дълга си. Бе спасила онова, за което бе работил той, защитила бе наследството на сина им. Отпусна се и се облегна на меката кожа на седалката, докато гумите на колата скърцаха по чакъла на алеята.

Софи усети особено чувство на свобода. Щом веднъж приключеше тази история с акционерното събрание, щеше да се заеме с бизнеса. Да заработи сериозно, да развие и подобри „Дом Масо“. Щеше да предаде компанията на Том, когато му дойдеше времето, в много по-добро състояние, отколкото я бе заварила. Дори и по-добро от вида, в който я бе оставил Пиер.

Тази мисъл предизвика странно задоволство у нея. Партито бе истински триумф и тя бе изпитала дълбока радост. Нямаше защо да го крие повече: светът на бизнеса очевидно й харесваше; имаше качества, беше добра в това. Въпреки цялата драматичност на събитията, самооценката й се бе повишила значително след времето, прекарано в „Масо“.

— Пристигнахме, мадам.

Ричард спря и заобиколи, за да й отвори вратата. Икономът Жуно вече отваряше входната врата; в банята я очакваха затоплени хавлии и любимият й кашмирен халат; копринените чаршафи на леглото й бяха приготвени; готвачът със сигурност бе оставил затоплено мляко в кухнята, в случай че поиска чаша шоколад.

— Благодаря ти, Ричард. Свободен си.

— Чудесно, мадам.

Той се качи в колата и потегли.

— Добър вечер, мадам — посрещна я Жуно. — Ще желаете ли нещо от кухнята, мадам?

Софи помоли за чаша мляко и малко плодове и сирене; не бе хапнала на партито, тъй като бе прекалено заета с гостите.

Докато се качваше по пищните мраморни стъпала към стаята си, тя се замисли за сина си. Том не й бе казал нито дума; дори не я бе целунал по бузата. Отново си представи разкошната рокля на Катрин и ледения й поглед и това отприщи вълната на гняв и негодувание в гърдите й. Том поне бе видял със собствените си очи, че не е занемарила задълженията си и се грижи за фамилния бизнес.

А сега, след като партито бе отминало и заплахата от публичен скандал бе изчезнала, тя щеше да го потърси. Софи нямаше намерение да остави детето си в покритите със скъпоценности костеливи лапи на Катрин. Ако се наложи, би отишла пред апартамента му и би останала да чака, докато той се върне. В крайна сметка той все пак бе един тийнейджър с бушуващи хормони, който се цупеше по детски наивно; такава бе природата му.

Качи се в покоите си и напълни ваната. Когато й донесоха леката закуска, освободи всички от прислугата. Свежото сирене бе много вкусно, както и сочната круша и поръсените със захар ягоди. Софи похапна бавно, наслаждавайки се на всяка хапка, и се зае с обичайния си ритуал в банята преди лягане.

Но не можеше вечно да отпъжда мислите си за него. За Хю Монфърт. Той винаги оставаше някъде в дъното на съзнанието й. И когато се потопи в топлата вана, отново си го представи, а последният образ, който остана в съзнанието й, преди да заспи, бяха тъмните му очи, вперени в нея.