Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Too Meet Again, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
n0na (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
sonnni (2012)

Издание:

Лас Смол. Този път завинаги

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0047-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Всичко започна с пакетче дъвка. Може би нищо от това, което щеше да се случи, нямаше да стане, ако Лора Фулъртън не бе решила, че й е нужен специален вид дъвка за бъдещия полет. Тя бе усетила, че ушите й са напрегнати до спукване, а кръвното й налягане се бе покачило.

Лора стоеше пред една лавка на летище „О̀Хеър“ в Чикаго. Там я забеляза Табита, нейна съвипускничка от университета. И това беше първата стъпка.

— Лора! — повика я Таби фамилиарно, като че бяха първи приятелки.

Лора се обърна, смътно припомняйки си гласа. Сигурно бе на някаква позната, но щом споменаваше името й, значи се познаваха добре.

Таби беше прекалено слаба и носеше модерен пътен костюм, чийто златист цвят подхождаше на черната коса и зелените й очи. Изглеждаше така, сякаш бе слязла от кориците на „Вог“.

А Лора бе облечена с елегантен костюм в морскосин цвят и ярка шемизета, а русата й коса бе умело прибрана назад. Спортните й обувки подсказваха, че полетите са нещо обичайно за нея.

— За къде пътуваш, Лора?

— Към Колумбия, Южна Каролина, с междинно кацане в Атланта.

— О, чудесно! Дай ми билета си, за да го прехвърля за друг полет, с който пак ще можеш да направиш връзката, но ще пътуваме заедно до Атланта.

Лора се усмихна с крайчеца на устните си.

И така, през онзи априлски ден двете жени, за които общото бяха само часовете по гръцки език, седяха една до друга на чикагското летище и чакаха полета си.

— Колко чудно, че се срещнахме!

Зелените очи на Таби изучаваха спътницата й със скрития интерес на добре охранена котка. Знаеше, че Лора е на около тридесет години, само с една година по-млада… Ъъъ… По-стара от нея. Таби признаваше само тридесет от годините си и променяше възрастта си според обстоятелствата. Тя забеляза, че Лора още беше стройна като осемнадесетгодишно момиче, а косата й подозрително си оставаше все така руса. Дали бе изсветляла от слънцето? Или просто бе изрусена? Освен това, очите на Лора никога не са били толкова сини, мислеше тя. Дали наистина имаха такъв цвят? Или носеше цветни контактни лещи?

Те си говореха общи приказки, защото не бяха кой знае какви приятелки. В същото време Лора оглеждаше всички минувачи, които забързано крачеха нанякъде, пъплеха в нестройни редици или чакаха.

— Е, Таби, животът е наистина нещо невероятно! Срещам напоследък хора, които не съм виждала от години. Никой ли не ходи сега да работи? Целият свят ли пътува?

— Ще трябва да свикнеш с това. Животът отдавна вече не е такъв, какъвто беше преди години.

— Колко време си живяла така, Табита?

— Ами… Около… Всъщност още от колежа. Дипломирах се млада. Взех две години за една… на времето.

— Винаги си била предвидлива — сухо отбеляза Лора.

— Лора, ти да не би да носиш контактни лещи?

— Не. Защо?

— Не носиш ли изобщо очила?

— Не. Все още не. Произхождам от семейство на хора с орлови очи.

— Учудващо. — Таби не беше убедена в думите й.

— Знаеш ли на кого попаднах миналата седмица? Никога няма да отгатнеш. Ан Томсъп!

— Ан Томсън ли? — Таби се мъчеше да си припомни името.

— Не си ли спомняш? Омъжи се за Джордж Милър.

— Никога не съм познавала никаква Ан Томсъп. Как изглежда?

— Ами…

— Полетът за Атланта, Джаксънвил и Маями… — прекъсна я гласът на диспечера.

— Това е за нас — надигайки се от мястото си, каза Таби.

Те събраха нещата си и се придвижиха към опашката на гишето за регистрация на пътниците.

— Ан Томсън… — Таби все още предъвкваше името, като се мъчеше да го свърже с лице.

— Джордж Милър — подсказа й Лора.

И тогава стана втората среща, вече съдбоносна за Лора. Един мъжки глас я повика по име:

— Лора?!

— Пит? Това ти ли си? Ей, здравей! — засмя се Лора, когато той се наведе да я целуне.

— Съвсем наскоро научих — каза весело Пит, — че ти и Том сте се разделили преди няколко години. Всъщност учуден съм, че този брак изтрая толкова дълго.

Какво трябваше да му отговори? Тя побърза да смени темата.

— Таби, спомняш ли си Питър Уоткинс?

Тя си спомняше мъжете и се въодушеви:

— О, да! Здравей!

Усмивката й го обгърна за миг, за да угасне, когато Лора попита:

— Как е Моли?

— Моли и двете бебета… — Питър зарови из джобовете си за снимки.

Беше сравнително лесно да седнат един до друг в самолета, така че той се намести между тях. Разговорът беше оживен. Питър попита:

— Чували ли сте нещо за Танър? Или поне да си го спомняте?

— Танър? Спомням си го отлично — заяви Таби съвсем сдържано. — Какво става с него?

Лицето на Лора застина, защото усети, че това беше третият важен момент.

— Той преживя ада на катастрофа — поклати глава Пит. — Поршето му е станало на пух и прах. Нямало е част, която да не е била изпотрошена или най-малко — изкривена.

— А какво е станало с… Танър? — попита Лора със затаен дъх.

Звуците наоколо бяха заглушени от бученето на ушите й и тя съвсем ясно си представи Танър. Беше висок, дългокрак, с разпилени тъмни коси и сини, много сини очи. Чу отговора на Пит, като че през разстояние:

— Танър? О, той е много добре. Сега живее на север от Миртъл Бийч, в лятната вила на родителите си. Дали са му отпуска, за да се възстанови. Но се съмнявам, че някога ще се съвземе, загубвайки…

Сърцето на Лора спря да бие за миг.

— … това порше. Беше наистина чудесна кола. Беше. Това е точната дума. Каква бъркотия! Видях снимки. Точно в стила на Танър — да прави снимки на собствената си трагедия. Никога не съм виждал такъв човек. Всъщност… — Пит бавно поклати глава и се засмя иронично. — Коствало им е почти един час, за да го измъкнат изпод останките на колата.

— Той добре ли е? — гласът на Лора прозвуча дрезгаво.

— Не съм го виждал. Чарли ми показа снимка на автомобила му. Спомняш ли си Чарли? Ходя му на гости два пъти в годината на най-различни места. Той е църковен служител! Можеш ли да си представиш? Чарли! Последния път, когато го видях, беше в Денвър. Какво ще кажеш, май целият ни курс се подвизава някъде наоколо, а?

— Явно.

Лора все още беше зашеметена и гореше от нетърпение да накара Пит да се върне към темата за Танър.

— А ти какво правиш сега, Лора? Летиш хей така за удоволствие или по работа?

— Аз съм художник-дизайнер по вътрешна архитектура — усмихна се Лора.

— Аха. — Той нямаше представа какво може да означава художник-дизайнер, поради което не беше и заинтригуван.

Лора уточни:

— Аз бях магистър по изкуството и се занимавах с вътрешен дизайн, но от известно време насам разширих дейността си. Образува се група, която оформя и проектира верига от почивни домове. Шефът беше видял някои от работите ми и сега ми дава картбланш да опитам силите си и да сключа договор за декориране на тези домове. Това е моят първи по-голям проект.

Това не впечатли Пит и той само кимна.

— Вие, момичета, за Маями ли летите?

— Аз, да. — Таби облиза устни, за да освежи усмивката си.

— Аз, не. — Лора все още не можеше да се съсредоточи. — Изложбата ми е в Колумбия, Южна Каролина.

— Така ли? Ако имаш време, трябва да се отбиеш към брега и да видиш стария Танър. Той е толкова самотен там!

— Танър никога не е оставал сам — каза Лора. В гласа й се чувстваше напрежение.

— Да, така е — ухили се Пит. — И започва да добива загар, както по-рано. Той беше по-голям от нас, спомняте ли си, защото след това отиде във Виетнам. Ако искаш, Лора, намини и му изпрати много поздрави от мен. Ще се зарадва. Мястото на Морънови е лесно за откриване. Само трябва да тръгнеш на север от Миртъл Бийч по булевард Оушън. Това е голяма дървена сива къща. Не може да не я забележиш. Предай му поздрави от мен, а ето ти пари и за букет. — Пит измъкна портфейла си и взе една банкнота. — Ето, предай му букета. Той ще го хареса. Ще му се обадя и ще му кажа, че му изпращам покана да ме посети. Нали така? Ето адреса му.

Лора взе банкнотата, макар че вътрешно се възпротиви на мисълта да отиде. Все пак, дали да не отиде? Пит и Таби продължаваха да бъбрят, а Лора мислеше за Танър. Би могла да се отбие да го види.

А дали трябваше?

Отдадена на тези размисли, тя се сбогува с Пит и Таби в Атланта. Даваше си сметка, че оставя Пит насаме с Таби и че това може да му навлече неприятности. В крайна сметка реши, че не е малък, освен това обича жената и децата си. От дълги години бе женен. Значи можеше да се справи с внезапно възникнали, катастрофални ситуации.

След това кратко и не дотам приятно размишление, тя се върна към основния въпрос — дали да отиде? Какво би станало, ако види отново Танър? Дали е пострадал тежко? И всичко това преди нейното представяне пред взискателния дирекционен съвет на изложбата! В съзнанието й оставаше дилемата — дали да отиде?

Все още не бе решила, когато нае кола. Междувременно, докато караше на изток по Хайуей, съобрази — всички тези вътрешни угризения са малко прекалени. Тя отиваше при Танър.

Танър! Само името му бе достатъчно да породи еротични вълни по тялото й. Спомни си как за първи път го срещна около университета в Блумингтън и помисли, че е преподавател. Той изпъкваше сред тълпата от хиляди студенти. Бе по-възрастен, по-уравновесен и в негово присъствие всички други момчета изглеждаха като пубери. Танър…

Един ден минаваше покрай нея и й намигна. Това сякаш я хипнотизира и тя тръгна след него, като някакъв програмиран робот. После, през целия ден, възстановяваше напрегнатите си нерви.

Това бе единственият случай, когато го срещна сам. Той винаги бе заобиколен от приятели. Винаги беше засмян. Привличаше хората като магнит. Безгрижен, с лек характер, в ленивата му усмивка имаше нещо тайнствено. Тъмната му коса беше небрежно разпиляна, а сините очи сякаш се забавляваха от света.

По-късно Танър винаги намигаше на Лора, щом я срещнеше. Дори когато бе заобиколен от умилкващи се обожателки, той винаги й намигаше. Това бе нещо като целувка, нещо съвсем лично между тях. Мисълта за него я изпълваше с копнеж. Нощем, когато лежеше върху хлътналия си дюшек в женското общежитие и слушаше дишането на съквартирантките си, заспали спокоен сън, Лора мислеше за Танър.

Веднъж го беше срещнала случайно. Тя си бъбреше — с кой ли беше той? — когато Танър се появи зад нея. Тогава чу гласа му, който изрече: „Ей, здравей! Кой пък е този?“.

Тя само си спомняше, че тогава видя сините му очи, впити в нея. Допускала ли беше точно такова запознанство? Вероятно не. Тогава беше зашеметена. Не можеше Танър да харесва младо в невинно момиче! А тя бе доста наивна, за да знае как да го спечели. Направи несръчен опит и проигра шанса си…

Това са глупости, мислеше Лора, докато шофираше към къщата на Танър. Всъщност никога не бе имала реален шанс с него…

Той я беше целунал. Ето кое разби на пух и прах нейната целомъдреност. Целувката му я омагьоса…

И сега защо ли караше през Южна Каролина с желанието да го види? Може би, защото имаше нужда да застане лице в лице с неговото странно обаяние, което й бе пропиляло толкова много години. Щеше да проумее, че всичко това е било несбъдната мечта и тогава щеше да се освободи от мисълта и спомена за него. Трябваше да го види заради самата себе си!

Когато я покани да излязат заедно за първи път, тя вече бе казала „да“ на Майк. Върна се в стаята си и плака цяла нощ. Осъзна обаче, че ако беше излязла с Танър, щеше да му отдаде цялата си душа. Беше по-добре да има сигурност с човек като Майк, отколкото да възседне въртележката на лудостта, която Танър споделяше и с други.

После тя скъса с Майк и започна да излиза с Том. Вече бе сгодена за него, когато срещна Танър отново. Каза й, че е чул за разрива им с Майк и предложи да се виждат. Ала тя пропусна и втория си шанс да бъде с Танър. Прекара няколко мъчителни дни. Том бе внимателен и добър и тя се омъжи за него. Танър пристигна за сватбата. Бе спокоен и сериозен. Целуна я на приема и точно това развали медения й месец…

Чудеше се дали Танър някога се е женил. Сега трябваше да е на около тридесет и пет. Как бе живял през всичките тези години? А ето, и тази ужасна катастрофа…

Щеше да го види. Но щеше ли да се излекува? Или това щеше напълно да я изкара от релсите?

Лора спря при един цветарски магазин на Миртъл Бийч и купи букет лилави карамфили с малко аспарагус. После подкара по булевард Оушън към вилата на Танър Морън.

Пристигна, когато се свечеряваше. Отдалече къщата изглеждаше необитаема и самотна. Гледаше към Атлантическия океан. Наоколо безспир шумоляха палми, сякаш в непрекъснат порив да се прегръщат с вятъра. Океанът… До този момент никога не го беше виждала.

Чак сега усети, че се е схванала от напрегнатото шофиране. Слезе от колата и се протегна, като даде възможност на мускулите си да се отпуснат. Огледа се. Дървената къща бе сива, с големи веранди и широки прозорци. В градината бяха нацъфтели пролетни лалета, грижливо подредени в лехи. Разбира се, имаше и пясък.

Тя пое красивия, обвит в целофан, букет от Пит и се изкачи на верандата, като умишлено тракаше с токчета по стъпалата, а после — и по самата веранда.

Дали бе чул колата? Дали я наблюдаваше отнякъде? Опита да си внуши, че всичко това е някаква несериозна история — какво пък толкова, да дойде дотук и да се види с Танър?

Тя чу как се отваря вратата и се обърна, леко усмихната. Значи я беше наблюдавал. Бе облечен в меки памучни дрехи и ходеше с патерица. Той излезе, погледна я, но не се усмихна. В този миг тя беше сигурна, че не си я спомня.

— Здравей, Танър!

— Лора… — Той изговори само името.

— Значи си спомняш за мен? — овладя тя приветливата си усмивка, като мачкаше букета в ръката си.

— Очевидно, да.

— Не си се променил.

— Малко съм поочукан от живота. А ти изглеждаш… Не мога да повярвам, че си тук. — Гласът му беше мек. Лицето — все още сериозно. Около очите му се открояваха тънки бръчици, сякаш да подчертаят факта, че в момента не се усмихва. Защо ли бе толкова сериозен?

— Пътувах със самолет от Чикаго и видях Пит в самолета. Той ми каза, че си тук и… Наех кола да те видя. Как си?

— Отлично.

Колко тъпо!

— Пит ти изпраща този букет — засмя се тя притеснено и му подаде карамфилите.

— Благодаря. — Той ги пое, като продължаваш да я гледа.

Все още стояха на верандата. Лора не знаеше как да се държи. Той не я бе поканил да влезе. Дали вътре нямаше цял харем и той не желаеше нейното натрапничество?

— Заповядай, влез моля. — Като че ли едва сега осъзна, че е домакинът.

— Ами… Благодаря… — Не би трябвало толкова бързо да се съгласи да влезе. Искаше всичко да изглежда непреднамерено.

— Идваш чак от Чикаго? Какво си правила там? — Като държеше вратата, той се отдръпна, за да й направи място да влезе.

Обстановката отвлече вниманието й от въпроса му. От широкия хол, където я покани, тя прецени, че къщата е по-голяма, отколкото си мислеше. През отворените врати на няколкото стаи можеше да се огледа мебелировката им. По всичко личеше, че са необитаеми от дълго време.

— Чудесно е! — рече тя, като се оглеждаше. — Възхитително!

— Също като старо сребро, покрито с патина, която повишава стойността му. — Той гледаше само нея. — Дългите години са покрили къщата с любовен пласт. — Речникът му я изненада и тя го погледна втренчено. Мекият му глас продължи да гали като кадифе: — В тази къща са живели четири поколения. Моите прадеди са я купили, така че всичките им правнуци и техните деца да прекарват заедно летните месеци. Къщата е просмукана със смеха, кавгите и бръщолевенето на много роднини. Помисли само какво би могла да ти разкаже, ако можеше да говори! Харесва ми мисълта за многото човешки съдби, свързани с това място. — Очите му я наблюдаваха постоянно.

— И на мен също ми харесва.

Тогава като че ли нещо му дойде наум. Попита:

— А как е Том?

— Доколкото ми е известно, добре.

— Кога се разведохте?

— О, има три… Не, не, четири години или нещо такова. Разведохме се две години след брака.

— Не знаех. Бях чул, че работиш нещо. Но никой не ми е споменавал за развод. Омъжи ли се повторно?

— Не. А ти женен ли си?

— Не.

И двамата се раздвижиха, за да намалят напрежението. Танър занесе цветята от Пит в кухнята и Лора тръгна подире му. Той постави букета в празен буркан от фъстъчено масло и сипа вода.

— Не мога да се изкача по стъпалата, ала можем да разгледаме и оттук. Има красив изглед. Ела да видиш.

И той я разведе из стаите, чиито врати и прозорци бяха широко разтворени. Той куцукаше, подпрян на патерицата си.

Тъй като бе художничка, Лора естествено разглеждаше картините по стените. Той й разказваше откъде са и кой ги е рисувал. Почти на всички тях се виждаха море, палми, къщата, лодки в най-различни комбинации. Бяха творение на негови роднини-художници. Всички бяха нарисувани с майсторство.

Самата къща също притежаваше чар. А изгледът от верандата беше направо великолепен! Виждаше се как някакъв скутер пори вълните и оставя след себе си пенливи дири. За да запълни мълчанието, ала най-вече, за да чуе собствения си глас отново, тя попита:

— Къде живееш постоянно?

— Където работя.

— О! А можеш ли да плуваш? — попита тя, за да промени темата.

— Напоследък — не. А ти можеш ли да плуваш?

— Не. И за първи път виждам океана…

— Докато си тук, ще те науча да плуваш. Всъщност ще останеш ли известно време? Или имаш някакви други ангажименти?

— Ами…

— Ще ме спасиш от невероятна скука, Лора. — Бе сериозен.

— Не мога да повярвам, че можеш някога да скучаеш!

— Току-що открих, че е така.

Какво ли искаше да каже?

— Мога да пренеса багажа ти през верандата, но стъпалата все още ме затрудняват. Съжалявам.

Да не би да искаше да остане при него?

— Няма нищо, не се притеснявай. Аз… — Тя се засмя на собственото си притеснение. Радваше се, че напрежението изчезна. Всъщност защо ли беше напрегната? Той наистина искаше тя да остане!

— Сигурно би желала да вземеш душ и да се преоблечеш? Вероятно имаш някакви домашни дрехи. Ако не, в килера е пълно с всякакви дрехи. Не са модерни, обаче в замяна на това, са много удобни и меки. Можеш да поразровиш там.

Как така прецени толкова бързо, че тя ще остане при него? А защо пък не? Имаше достатъчно стаи за гости и дори облекло. А домакинът бе Танър! Хайде, Лора, не бъди глупачка, каза си тя.