Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Eureka, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Масларова, 2002 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 17 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- MikoBG (2007)
Издание:
EUREKA
WILLIAM DIEHL
BALLANTOIE BOOKS, NEW YORK
© 2002 by Gunn Productions, Inc.
© Емилия Масларова, превод, 2002
© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 2002
© ИК „БАРД“ ООД, 2002
ISBN 954-686-354-9
УИЛЯМ ДИЙЛ
ЕВРИКА
Американска, първо издание
Превод Емилия Масларова
Редактор Мария Трифонова
Художествено оформление на корица „Megachrom“
Петър Христов
Компютърна обработка ИК „БАРД“ ООД
Линче Шопова
Формат 84/108/32 Печатни коли 20
ИК „БАРД“ ООД — София 1124
жк „Яворов“, бл. 12-А, вх. II
тел. 943 76 89
E-Mail: bard(при)bulnet.bg
www.bard.bg
ВСИЧКИ ПРАВА НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК ЗАПАЗЕНИ!
История
- — Добавяне
13.
Наблюдавах го как си проправя път през блъсканицата. Не гледаше към мен, аз обаче усещах, че не ме изпуска от поглед с крайчеца на окото. Приближаваше се дълго — точно като змия, която си играе със зайче. Когато беше само на три крачки от мен и продължаваше да поздравява поддръжниците си, и аз като него извадих клечка кибрит и я драснах в нокътя си, за да си запаля цигарата. Клечката се счупи и вятърът отнесе горната половина. Кълан се извърна и ме погледна, извади от джобчето на жилетката си клечка кибрит, дойде при мен, запали я и я затули с длан — да не я угаси вятърът.
— Разрешете — рече ми.
— Благодаря — отвърнах аз и поех запалената клечка.
— Вие, предполагам, сте Банън.
— Зийк Банън — представих се и протегнах ръка. Кълан имаше хватката на горила.
— Броуди Кълан — каза ми мъжът. — Наричайте ме „капитане“.
Имаше ведра усмивка. Дори и да се притесняваше, не го показваше с нищо. Владееше се до съвършенство и вече започвах да проумявам защо мнозина наостряха уши още щом чуеха името му. Всички му се подчиняваха и с толкова много власт Кълан се чувстваше в свои води. Беше човек, който много отдавна е забравил що е страх.
— Значи сте получили визитната ми картичка — рекох аз.
— И си умирам от любопитство. — Той отпусна длан върху рамото на едрия мъж до него. — Това е нашият бивш окръжен прокурор, Брет Мерил — представи го Броуди и посочи с палец шофьора. — А това е дясната ми ръка — Ръсти Данциг. — Хвана ме за лакътя и ме поведе към края на парка далеч от множеството. — И какво мога да сторя за вас, сержанте? — попита, когато наближихме улицата и спряхме на сянка под кичест дъб.
Мерил застана на хвърлей от нас — като всеки едър човек биеше от сто километра на очи. Данциг пък пазеше отстрани.
— Би могло да се каже, че тук съм с мисия на добра воля.
— Виж ти! — подхвърли лениво Броуди и се усмихна на някакъв човек, който минаваше покрай вас. — Много доблестно от ваша страна.
— Познавате ли случайно жена на име Върна Хикс? По мъж се води Виленски. Вероятно е напуснала града някъде в средата на двайсетте. Надявах се да открия родителите и или някой друг роднина.
Той ме погледна едва ли не развеселен.
— Оттогава са минали близо двайсетина години.
— Точно така.
— Гордея се много с това, че познавам всички наоколо — натърти Броуди. — Но вече съм на възраст, когато времето преди петнайсет години ми се струва много далечно. — Той се обърна към Мерил. — Името говори ли ти нещо? Лично аз не помня в града ни да е живеел човек на име Хикс.
Мерил се позамисли и поклати глава.
— Не помня тук да е имало Хикс.
— Какво е направила въпросната жена? — поинтересува се Кълан.
— Умряла е.
Това вече прикова вниманието му.
— Убита ли е?
— Защо решихте, че е убита?
— Заради служебната ви визитна картичка. Банън, отдел „Убийства“ към Централното управление на полицията…
— А, да, разбира се — подметнах и смутен, завъртях очи. — Не, не е убита. Докато е излизала от ваната, се е подхлъзнала и е съборила радиото във водата. — Божичко! — възкликна Мерил.
— Майко мила, какъв трагичен край — отбеляза и Кълан, проявявайки едва доловима загриженост. — На колко години е била?
— В шофьорската и книжка пише, че е на четирийсет и седем.
— Казвате го така, сякаш не вярвате, че това е истинската и възраст.
Усмихнах се.
— Знаете ги жените, крият си годините.
Кълан се подсмихна, но не каза нищо. Струваше ми се, че чувам как чарковете в главата му се въртят. Той знаеше, че това не е всичко.
— Но има и някои странни неща — допълних аз.
— Винаги има странни неща.
— Не е оставила завещание, а притежава доста голямо имущество. Никакви роднини, никакви писма, нищо, което да подскаже какъв е бил животът й преди двайсет и четвърта година.
— А какво се е случило през двайсет и четвърта година?
— Дошла е да живее в Лос Анджелис. И оттук започва странната част. Работела е в данъчната служба, получавала е четирийсет долара на седмица. А е платила къщата в брой. Автомобилът й — марка „Десото“, модел отпреди две години, както и предишните и коли също са платени в брой. И в спестовната и книжка има деветдесет и осем бона, че и отгоре. Кълан подсвирна между зъби.
— И какво ви води насам? — попита той, сетне се обърна, за да даде на един малчуган автограф.
— Деветдесет и осемте хилядарки. От двайсет и четвърта година насам жената е получавала всеки месец банкови преводи за петстотин долара. Повечето преводи да пратени от тукашните банки.
Кълан не ме погледна веднага. Върна на хлапето писалката, после сините му очи се присвиха.
— Рекох си, че ако намерим втория екземпляр на един — два от преводите и видим кой ги е пращал, може би ще открием човек, който да се бръкне за прилично погребение или да наеме адвокат и той да отклони домогванията на щата да прибере наследството.
По лицето на Кълан не трепна и мускулче. Той продължи да ме гледа вторачено със сините си очи, без да реагира.
— Както ми го описвате, излиза, че издирвате безследно изчезнал — рече Броуди някъде след минута. — Защо ченге от отдел „Убийства“ се е нагърбило с подобно нещо?
— Тъкмо да ни свърши смяната, и ни повикаха за случая — обясних аз. — Шефът ми отпусна ден-два, за да се опитам да открия някой роднина. И на него ония приятелчета от щатската данъчна служба не са му особено симпатични.
— И кой е вашият шеф?
— Лейтенант Мориарити. Дан Мориарити.
— Може и да съм го чувал — отбеляза той безизразно.
— Защо търсите точно тук? — намеси се Мерил.
— Защото повечето банкови преводи са направени в четирите банки в града ви. Надявах се да ми съдействате. Единият от директорите ме изрита като мръсно псе от кабинета си, другият ме прати за зелен хайвер.
— Макбърни наистина вдигна врява до небето, че сте искали поверителни сведения, но този дъртак си е такъв — крив му е целият свят. На осемдесет и една години е, шотландец до мозъка на костите. Спестява минутите в буркан, който държи под писалището си.
Кълан ме разиграваше като маймуна. Даваше ми да разбера, че е наясно как съм ударил на камък при Макбърни и вероятно при Бен Горман, а също че двамата смешници в понтиака са му докладвали всичко от игла до конец. После смени темата.
— Как ви се вижда малкото ни градче? — попита любезно Кълан.
— Много е живописно — отвърнах аз. — Прилича на картина на Норман Рокуел.
— Харесвате ли Рокуел?
— Прекалено рязък е за моя вкус.
— А какъв е вкусът ви, сержанте?
— Падам си повече по Ван Гог.
— А, значи харесвате съвременните художници. Аз предпочитам майсторите от едно време. Харесвам Рембранд.
— По-млад съм от вас, никога не съм го срещал.
На Кълан явно му доставяше удоволствие да си разменяме остроумия, все едно беше на дуел и си пробваше сабята с противника, преди да е започнал истинският двубой.
— Колкото до банките… — подхванах аз.
— Съжалявам — отсече Кълан. — В това отношение не мога да ви помогна.
— Противозаконно е — намеси се благо Мерил, в гласа му се долавяше лек южняшки акцент. — Трябва да извадите съдебна заповед.
— Защо изобщо си правите този труд? — възкликна Кълан. — Мен ако питате, ако някой се е крил толкова усърдно, значи не е искал да се разбира кой е. Но това е мое мнение.
— Правя си този труд, защото, както е тръгнало, ние със съседите и кучето на жената ще бъдем единствените, които ще идат да сложат на гроба и по една роза.
— Имала е куче, така ли? Какво стана с него?
— Вероятно спи под дървото в задния ми двор.
Кълан ме изгледа многозначително. Устните му се разшириха в усмивка.
— Сантиментален сте, Банън. Внимавайте много, може да ви струва живота.
— Това може да се изтълкува и като заплаха — подметнах аз и отвърнах на усмивката му.
— Грешите, няма такова нещо. Най-малкото в нашия град няма да ви заплашва никой — възрази той. — Държим под око гастролиращите стрелци.
— Заради това ли онези двамата бабаити ме следват по петите още откакто съм пристигнал?
— Значи сте ги забелязали.
— То оставаше да не ги забележа. Само дето не ми бръкнаха в очите.
— Момчетата нямат опит. Напоследък рядко им се налага да следят някого в Сан Пиетро — подхвърли нехайно Кълан.
— Просто се опитвам да уредя жената да напусне както подобава този свят — върнах се аз отново на темата.
— Не се и съмнявам — рече той. — И изобщо не ви вълнува кой й е пращал тия петстотин долара месечно, нали? Пропуснах покрай ушите си подигравката.
— Значи не я познавате, не сте я познавали, де.
— От вас чувам за пръв път името й.
— Ами ако сте я познавали под друго име?
— Дори и да съм я познавал, откъде да съм сигурен за кого става въпрос?
— Е, капитане, тук все пак има човек, който я е познавал, и то добре.
Той ме изгледа втренчено.
— Значи според вас е изнудвала някого — провлечи Кълан. Това не беше въпрос.
— Възможно е.
— И да е възможно, това не ме засяга по никакъв начин.
— Повечето преводи са направени от четирите банки тук, в Сан Пиетро.
— Съвпадение — отсече мъжът.
— Не вярвам в съвпаденията.
Кълан замълча отново, без да сваля очи от лицето ми. Върху устните му се мярна подигравателна усмивка.
— Наистина ли очаквате да се хвана на тия дрънканици за клетата женица, която нямало кой да погребе? — рече той. — Дошли сте тук, слухтите и притеснявате някои от най-уважаваните ни граждани, а дори не можете да обясните за какво става въпрос. Радиото е цопнало във водата, жената се е сварила, точка по въпроса. Какво сте тръгнали да ровите? Дори и да е изнудвала някого, това вече е без значение. Важното е, че госпожата е мъртва и каквото и да е криела, ако изобщо е криела нещо, то също е умряло с нея. Държите се като някакъв разлигавен новобранец. Или… — Кълан замълча в вдигна вежди така, че челото му се набръчка. — Или не токутака сте ми цъфнали тук и ровичкате.
Усетих как мускулите по лицето ми се изопват. Кълан ме предизвикваше, притискаше ме до стената. Отстъпих крачка назад и си наложих да се поуспокоя.
— Обясних ви вече за какво става въпрос — отвърнах — вероятно прекалено тихо.
— Чух какво ми обяснихте — натърти Кълан. Бръкна в задните си джобове така, че палците му да сочат надолу. Заснова много бавно пред мен. — Но няма да се учудя, ако сте от предизборния щаб на Остърфелт или на Белини и сте дошли колкото да видите дали нямам някакви кирливи ризи, които да извадите на показ. Или пък сте си наумили оттук нататък да изнудвате вие. Да разберете кой е пращал парите и занапред да ги прибирате вие. Нали ме разбирате?
— Жената заслужава прилично погребение — пророних тихо аз. — Пет пари не давам дали е президентът на Съединените щати — който и да е превеждал парите, е познавал жената и трябва да научи, че тя е починала.
— И държите да му го съобщите вие.
— Аз работя по случая. Нося отговорност. Кълан престана да снове и само ме изгледа.
— Вижте какво — подхванах аз, — сигурно можете да убедите някого от своите приятелчета — банкерите, да провери и да съобщи на когото трябва. Мен ме оставете.
— Противозаконно е, банките нямат право да разгласяват такива сведения — напомни отново Мерил. — Те са поверителни.
— В такъв случай не ми остава друго, освен да взема призовки от съдията — рекох аз. — Бихте ли повторили как се казва?
— Не бих си правил този труд — отвърна Кълан. — Гюс Уейнрайт? Има лош дъх, слабо сърце, подагра, половината му сиво вещество вече е изфирясало.
— То и банките сега са федерални — вметна Мерил. — Трябва да отидете при федерален, а не при щатски съдия.
— И цялата тая дандания заради едно куче и един ковчег — поклати глава Кълан.
— Най-близкият съдия вероятно е Хомър Дженингс в Санта Мария — казах аз. — Обикновено съдейства на полицията.
Кълан трепна едва доловимо. Очите му, които бяха поомекнали, отново помръкнаха. Той стисна зъби, после пак ги отпусна.
— В Сан Пиетро няма какво да научите — отсече рязко мъжът.
— Длъжен съм да си върша работата, капитане. Не смятам да се отказвам.
— Добре тогава, вършете я, сержант Банън — рече той. — А аз съм длъжен да поговоря с избирателите. Приятно пътуване до Лос Анджелис.
Той се обърна и се върна при множеството.
Погледнах са в краката, сякаш очаквах да видя ръкавицата, която Кълан току — що ми е хвърлил, но там на тревата нямаше нищо.