Дорис Мортман
Пътуване за никъде (1)

Пролог

Маями, 1978 година

Ослепителнобелият форд краун Виктория премина покрай множеството, което се бе събрало около съдебната палата в последния ден на процеса. Други два форда — единият отпред, а другият — отзад, също намалиха скоростта. Местната полиция обкръжи сградата, като образува солидна защитна линия в синьо. Разположени върху околните покриви и въоръжени с впечатляващ арсенал от автоматични оръжия, представители на „Групата за специални операции“, дясната ръка на „Федералната служба за защита и сигурност на съдопроизводството“^[1], стояха на пост, когато поръчаният седан и ескортът спряха. Над главите кръжеше правителствен хеликоптер.

Петима агенти, с очи, скрити зад слънчеви очила с огледални стъкла, изскочиха от двете придружаващи коли, заеха позиции и насочиха мощни автоматични оръжия към множеството, като се надяваха да разубедят всеки, който можеше да се изкуши да се втурне към главната кола. Задната врата на тази кола се отвори и шефът на ФСЗСС Самюъл Бейтс слезе от нея, машинално огледа обстановката в непосредствена близост, после се протегна вътре да помогне на жената, която бе в центъра на тази буря.

Ръката на Синтия Стантън потрепери, когато краката й докоснаха земята, но само агент Бейтс би могъл да знае това. Външното й държане изразяваше абсолютно спокойствие. Посрещнаха я викове на подкрепа. „Върви и ги залови!“ изглежда бе всеобщото отношение. Други викаха: „Ние сме с вас!“ и „Вие сте смела жена!“ Те вдигаха глъчка за едно махване с ръка или за една усмивка, или дори за едно кимване, но тя не реагира. Вместо това се извърна и започна да изкачва широките каменни стъпала. Решителната й походка се разколеба само веднъж: когато единичен глас се извиси над навалицата.

— Кажи здрасти на Кен!

Синтия се смрази, лицето й пребледня, но тя продължи да върви.

— Добре ли си? — попита я Бейтс. Той продължи да гледа право напред, като лиши злия смутител от удовлетворението да знае, че са го чули.

— Не, не съм — прошепна Синтия, а гласът й лъкатушеше между гнева, мъката и страха. — Но чаках твърде дълго и пожертвах твърде много, за да обръщам внимание на боклук като него. Днес единственото нещо, за което ме е грижа, е присъдата — очите й се навлажниха, но останаха втренчени. — Искам тя да е справедлива — додаде тя тихо. — Заради Кен.

Кен, по-големият брат на Синтия и старши служител в Националната служба за борба с наркотиците, който бе работил под прикритие, бе убит преди няколко месеца — малко след като Синтия се бе съгласила да стане главен свидетел в един процес на правителството срещу група заподозрени в изпиране на пари за колумбийски дистрибутори на кокаин. Името й не бе публикувано в никакъв вестник, не бе излъчвано по никое предаване, нито бе станало предмет на приказки в някоя от замесените служби. И все пак някак си те бяха открили самоличността й. Убийството на Кен бе предупреждение.

Вместо да бъде уплашена от неговата смърт, Синтия бе разгневена. Много хора, и в частност семейството й, я увещаваха да не свидетелства, да остави властите да решат това дело без нея. Когато други двама агенти от Службата за борба с наркотиците — единият, който бе внедрен във фабриката за производство на кокаин в Кали — Колумбия, а другият — сред една от дистрибуторските мрежи в Ню Йорк — също се оказаха мъртви, натискът тя да се откаже да свидетелства се увеличи. Но заедно с него се увеличи и яростта на Синтия.

В края на седемдесетте години Южна Флорида бе епицентърът на процъфтяващата търговия с наркотици в Америка. Тъй като Маями бе първостепенна входна врата за колумбийските наркотици, окръг Дейд бе мястото, където правителството съсредоточи усилията си за строго прилагане на закона. Отрядът със специална задача на Кен бе само част от мащабна операция, която бе замислена от Министерството на финансите, Агенцията за борба с наркотиците и Службата на федералния прокурор. Беше погубен животът на много хора. Животът на други бе съсипан. Както често става с гангстерските саги, пресата придаде романтичен характер на тази история. „Операция ден за изпиране“ бе сред главните новини в продължение на месеци. На процеса Синтия Стантън се превърна в национална героиня. Освен това тя се превърна и в мишена.

 

 

Когато Синтия се омъжи за Лайънъл Беърд, всички си мислеха, че те си подхождат в най-голяма степен: остроумен, високо образован, с приятна външност, здраво стъпил на крака. Но още оттогава те не бяха щастлива двойка. След като се роди тяхната дъщеря — Ерика, и първоначалното им взаимно привличане отслабна, различията им се изостриха. Синтия искаше да съчетае брака, семейството и работата. За Лайънъл работата и амбицията представляваха постоянен конфликт с брака и семейството. Работата винаги печелеше. Когато Синтия откри, че той бе започнал да запълва свободните си часове с дъщерята на шефа си, подаде молба за развод и пълно попечителство над четиригодишната им дъщеря. Напусна „Натансън и Спелинг“, за да заеме висок пост в престижната „Хъдзън Нешънъл Банк“. Когато майка й се разболя, Синтия се върна в съда и измоли разрешение да заведе дъщеря си в Маями, така че да може да бъде близо до родителите си.

Лайънъл, който се бе оженил за Нан Натансън, не оспори, когато съдията обяви, че за Ерика ще е по-добре да отиде с майка си във Флорида. Новата му жена проявяваше слаб интерес към детето му. Щедро му бяха обещани права да се вижда с дъщеря си и в началото той упражняваше тези права с почти религиозна страст. Но тъй като изискванията на кариерата му и обществената дейност на Нан Натансън започнаха да поглъщат времето му, неговите посещения станаха непостоянни. Въпреки че разговаряше с Ерика почти всеки ден, все повече и повече от срещите им в края на седмиците биваха отлагани. Имаше коктейли, където задължително се изискваше неговото присъствие, вечери с клиенти, танци в кънтри клуба и излети за игра на голф, които той просто не можеше да пропусне. Ти разбираш, нали, сладурче! стана негова мантра.

Служебното положение на Синтия като вицепрезидент на отдела за дългосрочни кредити на клона на „Хъдзън Нешънъл Банк“ в Маями й позволи да си купи малък, но разкошно обзаведен дом в един нов квартал в северната част на Маями, на по-малко от час от местоработата й и на десет минути от жилището на възрастното семейство Стантън. Майката на Синтия се бе възстановила след борба с рака и в момента и двамата й родители бяха здрави, Ерика имаше много приятели, добро училище и близък парк, където можеше да тича с кучето си Чекърс, както и просторен плаж, където да играе. Виждаше се с баба си и дядо си почти всеки ден и често с вуйчо си Кен. Те я водеха на музеи и концерти както в Маями, така и в Палм Бийч, събираха миди по плажа и през сезона вечеряха всяка втора неделя в „Каменните раци“. Вуйчо Кен я водеше на кино и веднъж, когато тя го помоли да й покаже къде работи, й направи обиколка на обзетата винаги от трескава възбуда областна полиция на Маями, което той почувства, че ще бъде далеч по-вълнуващо, отколкото тихите кабинети на Националната служба за борба с наркотиците. На Ерика й хареса много и изведнъж реши, че когато порасне, ще стане полицай като вуйчо си.

В продължение на три години животът на Синтия поддържаше своя приятен ритъм, в голяма степен благодарение на присъствието на Кен. Когато Синтия и брат й се шегуваха за временното си безбрачие, бяха благодарни за възможността да изпробват взаимната си привързаност като брат и сестра. Винаги близки като деца, те попаднаха в един познат образец на взаимна обич. Синтия, която се люшкаше между паниката от опасностите и обаянието, присъщи на неговата работа, му вадеше душата, за да й разкаже всичко, което може, за работата си в Националната служба за борба с наркотиците. Кен проявяваше същата доза любопитство за това какво става в банката.

Работите вървяха добре, „Хъдзън Нешънъл Банк“ процъфтяваше от огромен приток на пари. В действителност почти всяка банка в Южна Флорида се радваше на внезапен, но постоянен приток на валута. Въпреки че това би трябвало да бъде добра новина, Синтия чувстваше вътрешно безпокойство. Първоначално тя отдаде загрижеността си на старата мъдрост, че след всеки възход следва и упадък.

После прозвуча тревога. По време на периодичните си проверки тя откри, че големи количества валута редовно биваха внасяни и теглени от определени сметки. Пари в наличност — големи количества в малки купюри, биваха депозирани и няколко дни по-късно биваха препращани до банки в Панама или Швейцария. По-нататъшната проверка разкри, че титулярите на тези сметки бяха фиктивни.

Може би защото Кен бе повишил осведомеността й за нарастващото присъствие на трафиканти на наркотици в Маями, тя веднага заключи, че в основата на това финансово процъфтяване стоят наркотиците и се зае с тайно, но задълбочено разследване.

Започна да проверява дали тези свръхактивни сметки са в съответствие със „Закона за съблюдаване на банковата тайна“. Съставен, за да подпомогне проследяването на дейността по изпирането на мръсни пари, „Законът за съблюдаване на банковата тайна“ заставяше да се докладва за всички сделки над десет хиляди долара от един и същ човек в един и същ ден. Това, което Синтия откри, я озадачи. Много от фиктивните сметки се изплъзваха от внимание, защото депозитите им бяха ограничени до девет хиляди долара, което им позволяваше да се промъкнат току под нивото, за което се изискваше докладване. Други сметки поглъщаха пари в брой като всеядни животни и излапваха суми, донесени в банката в кутии за обувки, книжни торби и куфари. Двамата банкови служители, които редовно получаваха тази плячка, изглежда рядко се сещаха да проследяват движението на парите.

В собствения й отдел бяха издавани подписани от касиера чекове от името на банката за огромни суми на личности без всякакви изискуеми документи за заеми. Големи количества откраднати или фалшиви ценни книжа бяха залагани в качеството си на обезпечения.

От годините, прекарани в „Натансън и Спелинг“, Синтия знаеше, че повечето от вътрешните кражби бяха насочени към празните сертификати. Знаеше също, че да се откраднат ценни книжа беше лесно. Вътрешният служител трябваше само да сгъне формулярите в някой вестник, да ги натъпче в някой куфар или да ги пъхне в джоба си и можеше да излезе, без да бъде забелязан. Когато — и ако — се откриеше, че тези ценни книжа липсват, брокерската къща ги включваше в единия от горещите списъци от откраднати ценни книжа, поддържани от „Информационния център за националната престъпност“, „Интерпол“ или системите за установяване валидността на ценните книжа. За нещастие дотогава повечето от тях биваха превръщани в пари в брой и не можеше да бъдат проследени.

Очевидно, наред с другите си недостатъци, няколко от колегите на Синтия бяха пренебрегвали проверката на горещия списък, защото изброени като заложени в качеството си на обезпечения за серия от съмнителни заеми бяха партиди от ценни книжа, оценявани на няколкостотин хиляди долара. Според Информационния център за националната престъпност точно тези сертификати бяха откраднати от „Натансън и Спелинг“.

В продължение на няколко дни Синтия обмисляше следващия ход на поведението си. Като осъзнаваше, че вероятно бе разкрила нещо много мръсно, тя се срещна с Кен.

— Единственият начин да се спечели тази битка с картелите — каза той на Синтия — е да се направи задушаваща хватка на потока от наркодолари извън страната. Ако направим движението на наркопарите толкова рисково, колкото и самото пренасяне на наркотиците, бихме могли действително да ги възпрем.

Преди да отнесе проблема пред Националната служба за борба с наркотиците обаче, Синтия настоя да проучи подозренията си.

— Няма да съсипя живота на някого заради едно предположение.

Кен й помогна, като започна тайна проверка на кредитите на служителите от „Натансън и Спелинг“. Много от крадците на ценни книжа са хора, чиито дългове към букмейкърите или акулите по заемите ги правят уязвими за фамилиите от организираната престъпност, които ги принуждават да крадат ценни книжа в замяна на изплащането на сметките им по дълговете. В списъка на заподозрените бяха няколко служители, един счетоводител и един чиновник от вътрешноведомствен контрол с отрицателни оценки на кредитоспособност. Двама от тези мъже имаха ипотекирани къщи, коли, чиято собственост предстоеше да бъде прехвърлена, и ежедневни заплахи от искове от агенциите по събиране на вземанията.

След кръстосана проверка с данните от градската полиция на Ню Йорк бе установено, че един от мошениците акули, които даваха краткосрочни кредити, задържан от нюйоркската полиция, е изтървал името на единия мъж от списъка на своите длъжници: един нещастен хазартен играч, чиято пристрастеност бе излязла извън контрол.

Синтия не разпозна името на мъжа като някого, когото бе познавала, докато работеше в „Натансън и Спелинг“, но отново не пожела да го обвинява без абсолютно доказателство. Импулсивно тя се обади на Лайънъл и го попита дали знае нещо за някоя специфична група сертификати от „Натансън и Спелинг“, които да са в горещия списък.

— Само това, че са били откраднати и за тях е било надлежно съобщено. Защо?

— Защото се оказва, че са странична улика срещу някои много подозрителни кредити.

— Значи са били укрити. Какво очакваш да направя в случая?

Синтия не хареса тона на Лайънъл. Беше надменен и граничеше със самоотбрана.

— Очаквах да си загрижен — тросна му се тя. — Изпират се пари от наркотрафика. Властите са започнали разследване. Когато се появи името „Натансън и Спелинг“, си помислих, че ти правя услуга, като ти съобщавам. Особено откакто върви слухът, че и твоето име ще бъде вписано сред основните съдружници на фирмата.

През последните няколко години Лайънъл бе допринесъл страшно много за огромното процъфтяване на бизнеса на „Натансън и Спелинг“. Толкова много, че неговият наставник и тъст — Морис Натансън, се почувства притиснат не само да направи Лайънъл висш служител, но също и да прибави името му към това на фирмата. Синтия си спомни как се бе смяла, когато нейният източник й съобщи, че Лайънъл бе настоявал за космическа заплата. Когато бе чула, че искането му е изпълнено, тя осъзна колко влиятелен е станал.

— Благодаря ти за загрижеността — промърмори Лайънъл, — но ако някой краде от нас, едва ли можем да бъдем считани за отговорни.

— Властите могат да гледат на нещата по друг начин — отвърна Синтия. — Невежеството невинаги е адекватна защита срещу обвинения в съучастничество.

— За какво, по дяволите, намекваш?

— Крадецът или крадците могат да бъдат някои от персонала.

Лайънъл избухна.

— Това е глупаво!

Синтия се пребори със съвестта си за това доколко би могла и трябваше да каже на Лайънъл.

— Понякога, когато хората ги налегнат трудни времена, те стават отчаяни и вършат неща, които никога не биха извършили при нормални обстоятелства.

Последва дълго мълчание. Когато Лайънъл заговори, тонът му бе предпазлив.

— Предполагам, че имаш някои имена, които искаш да провериш чрез мен.

— Така е — Синтия се зарадва, че амбициите му не бяха унищожили всичките му принципи. Вместо да попита за един мъж, тя проследи целия списък, и дори добави няколко имена. Сърцето й спря да бие, когато Лайънъл избра да защитава точно този мъж.

— Как може дори да си помислиш за него? — попита сурово Лайънъл.

— Съгласна съм, че е добър човек — каза тя, като се надяваше, че Лайънъл няма да си спомни, че той е започнал работа в „Натансън и Спелинг“, след като Синтия бе напуснала, — но чух, че изпитва затруднения.

— Това просто не е вярно — възкликна Лайънъл с по-голям патос, отколкото бе необходимо. — Последния път, когато говорих с него, планираше да заведе жена си на пътешествие в Европа. За какво, по дяволите, е всичко това?

Предпазливо, тя започна да обяснява, че бе вероятно този мъж да е откраднал въпросните ценни книжа и би могъл да е във връзка с колумбийските картели за наркотици.

— О, за Бога, Синтия! Да не би слънцето на Флорида да е размътило мозъка ти? Започвам да си мисля, че всеки, който живее в или близко до Маями, счита, че целият свят е свързан с колумбийците.

Тя реши да пренебрегне сарказма му.

— Никога не съм те смятала за наивник, Лайънъл, но ето нещо, над което да се замислиш. „Натансън и Спелинг“ има взаимоотношения с един едър съсобственик на швейцарски банки. Някои от тях са заподозрени в извършване на бизнес с големите трафиканти. Ако бях на твое място, бих наблюдавала за някой, който получава необичайно големи суми в брой или чекове срещу големи количества ценни книжа.

— А ако аз бях на твое място, Синтия, не бих си пъхал носа там, където не ми е работа!

Той продължи да я обвинява за това, че е съчинила целия този сценарий, просто за да го затрудни и изтормози. Говореше й с надути фрази и хапливо за развода им, ревнуваше новата си жена и с кисел тон спомена, че името му като партньор е добавено към това на фирмата. Точно тогава Синтия му затвори телефона.

Когато тя съобщи за старателно събраната информация от разговора си с Лайънъл — редактирайки въображаемите му бленувания — Кен направи още една проверка на техния заподозрян и разкри, че този мъж бе като по чудо без задължения. Нещо повече — имаше впечатляващ баланс в банковата си сметка и наистина бе завел жена си на второ сватбено пътешествие — до Швейцария.

Когато Кен предложи, че вече е време да предаде цялата информация, която бе разкрила досега, на службата на федералния прокурор, Синтия се поколеба.

— В минутата, в която им дам онова, което имам, с кариерата ми е свършено — каза тя на Кен. — Защо някой би искал доносник сред персонала си?

Като агент, който се канеше да работи в сянка, за да издири някои, които бяха замесени в търговията с наркотици, Кен не бе доволен от решението на Синтия. Като брат не можеше да не се съгласи с нея. Вместо това той предложи компромис: преди да замине по новото си назначение, щеше да разпореди наблюдение на Националната служба за борба с наркотиците над въпросните банкови служители. Тя щеше да си държи очите и ушите отворени.

— Можеш да попаднеш на нещо, което би довело до арест — каза той, като й връчи името на колега, с когото да контактува вместо него. — Ако ги заловим в директен, личен контакт с някой, свързан с картела, вероятно бихме имали нужда от теб или от твоите папки.

Три месеца по-късно, просто с късмет, Синтия дочу разговор за един от служителите, който щеше да се среща с Хайме Бастидо по-късно в онзи следобед. Според нейната връзка в Националната служба за борба с наркотиците Бастидо бе основна фигура при прането на пари за картела Еспиноза. Екипът за наблюдение бе вдигнат по тревога.

Проследиха банковия служител до един паркинг. Там той се срещна с Бастидо, който бе придружаван от двама от неговите куриери. Един голям червен куфар бе преместен от едната кола в другата. Агентите извършиха незабавен арест. Когато претърсиха Бастидо, откриха две хиляди в брой в джобовете му, двадесет и пет хиляди напъхани под предната седалка на колата му и други четиристотин двадесет и шест хиляди в чекове, натъпкани в куфарчето му. Когато отвориха големия куфар, очакваха да открият още пари в брой и вероятно скривалище на откраднати ценни книжа. Вместо това намериха петдесет килограма кокаин.

Именно тогава животът на Синтия Стантън се промени веднъж завинаги. Разследването, което бе провела почти година преди това, я бе обрекло на изнурителна работа, от която нямаше връщане назад. Документацията, която бе събрала за тримата служители на „Хъдзън Нешънъл Банк“, доказваше, че тези хора бяха извършили сериозни нарушения на „Закона за опазване на банковата тайна“, като не бяха попълнили съответните документи, както и пред някои инстанции, като бяха попълнили фалшиви данни. Бяха получили огромни възнаграждения в замяна на приемането на смущаващо високи нелегални депозити в брой и проценти от сделките, включващи издаването на подписани от касиер чекове на фиктивни имена. Те бяха приемали и борсови сертификати, за които бяха знаели, че са откраднати, и бяха улеснили безналичните прехвърляния на милиони долари към офшорни банки. Това, без съмнение, бе ценно свидетелско показание, но както главният прокурор каза на Синтия, без нейното потвърждение делото не би било толкова солидно.

Синтия внезапно осъзна, че дотолкова бе обвързана с това разследване, че не си бе направила труда да размисли за последствията. На някакво ниво тя бе помислила, че ще може да връчи тази информация на властите и да се измъкне. Адвокатите говореха, че това няма да се случи. В продължение на седмици тя се колебаеше какво да прави, като се обвиняваше, че бе позволила хусарските й инстинкти да надделеят над благоразумието й. Тогава се сети за Кен, не беше го чувала от месеци. Той се занимава с неговата част от работата — мислеше си тя. Тя трябваше да се заеме с нейната. И, освен това, колкото по-бързо свършеше всичко, толкова по-скоро Кен щеше да може да се прибере вкъщи и животът да се върне в нормалното си русло.

Когато се съгласи да свидетелства разкри, че присъствието й бе изисквано за два процеса, а не за един. Правителството бе хвърлило голяма мрежа. В Маями тя щеше да дава свидетелски показания директно срещу колегите си в „Хъдзън Нешънъл Банк“. Косвено щеше да помогне да потвърди обвинението на властите срещу Бастидо, както и срещу колумбийските му работодатели. В Ню Йорк пък щеше да свидетелства срещу служителя на „Натансън и Спелинг“, както и срещу няколко гангстери от престъпни фамилии, които разпространяваха колумбийско злато, т.е. наркотици. Отново, като че ли да се оправдаят пред себе си, адвокатите се поглавоболиха доста, за да я предупредят за последствията. Хората са отмъстителни — казаха й те. И колкото по-голяма злоба ги обзема, толкова повече стават отмъстителни.

Тя си мислеше, че разбира. После надупченото от куршуми тяло на брат й бе намерено на един плаж и тя осъзна, че не бе разбрала нищо, освен това, че бе изложила своя живот — и живота на всички около нея — на опасност.

 

 

В деня на погребението на брат й един непознат човек се извиси над единия край на тълпата присъстващи. За миг на Синтия й мина през ума, че той може да е някой пратеник от картела Еспиноза, но бързо отхвърли тази ужасяваща мисъл. Церемонията се охраняваше от твърде много полицаи. Освен това късата подстрижка, слънчевите очила и морскосиният костюм издаваха, че е държавен служител, вероятно един от колегите на Кен в Агенцията. По-късно, у дома, когато Дан Конър показа сребърната си звезда и се представи като главен агент от ФСЗСС, Синтия бе смутена и потресена. Както и много други, тя вярваше, че агентите бяха пропаднали някъде извън населените райони.

Конър, привикнал с такова неразпознаване от страна на цивилните, обясни, че ФСЗСС отговаря за сигурността на федералното съдопроизводство.

— И това е така от двеста години насам.

В общи линии той и неговите служители щяха да защитават Синтия, Ерика и семейство Стантън по време на процеса. Те щяха също така да се погрижат Синтия да достига до съдилищата и да се връща от тях без инциденти.

— Тук в Маями — каза той — местните служители ще ви транспортират с нашите собствени превозни средства. Когато ще трябва да свидетелствате в Ню Йорк, ще бъдете придружавана от група агенти.

Тя кимна, но почти не внимаваше какво й говори. Останала няма от събитията през деня, всичко, което искаше, бе да ускори заминаването на агент Конър, така че да може да остане сама с мъката си. Едва когато той спомена за преместването им с Ерика извън дома им на някое безопасно място, тя наостри слух.

— Трябва да ви преместим извън зоната на опасност колкото е възможно по-скоро — обяви той отривисто.

— Аз няма да ходя никъде, нито пък дъщеря ми!

— Вие сте важен свидетел. Застрашен свидетел, за да бъда по-точен. Трябва да бъдете защитавана. Смъртта на брат ви би трябвало да ви е изяснила това — той говореше без всякакво видимо състрадание.

— Може би това, което ми показа смъртта на брат ми, е, че не е трябвало да ставам свидетел — въздъхна Синтия.

Той не се трогна от думите й.

— Твърде късно е за това. Те знаят какво ви е известно. Дали ще се закълнете в това пред съда, или не, е без значение.

Логиката на думите му и прозаичният тон на гласа му ужасиха Синтия, защото това, което каза той, бе истина. Тя беше направила своя избор преди време, сега трябваше да се справя с последствията от това решение.

През следващите няколко седмици Синтия се срещаше често с агент Конър, понякога с родителите си, понякога без тях. Споровете им — много от които бяха доста разгорещени — се съсредоточаваха върху най-добрия начин да бъде защитена тя и семейството й. Неизбежно бе повдиган и въпросът за новото им постоянно местожителство.

— Федералната служба за сигурност действа по специална „Програма за защита на свидетелите“ — поясни той, предчувствайки отрицателния отговор, който получи. Почака да стихне тирадата на Синтия, преди да продължи. Вместо да се опита да я убеждава, той я изненада, като й напомни колко сериозно нещо е промяната на местоживеенето.

— Докато ФСЗСС взема всички необходими предпазни мерки, за да защити отделния човек — предупреди той, — твоята сигурност определено зависи от готовността ти да следваш нашите указания. Казано по-просто, ние можем да те защитим само ако пожелаеш да бъдеш защитавана.

Синтия не бе глупава жена. Последното нещо, което би искала за дъщеря си, за родителите си — или за себе си — бе да се окаже легнала в гроба до Кен.

— Разбирам доколко моето положение зависи от волята на друг — започна тя с очевидна вътрешна борба, — но не мога да свикна с мисълта, че трябва да прегърна идеята просто да изчезна от лицето на земята.

— Уверявам ви, че няма нищо сложно в това, госпожо Стантън. Независимо от всичко, призовавам ви да позволите да придвижим този процес. Вие трябва да вземете важно решение, а нямате много време, през което да го вземете.

Дъхът на Синтия секна. Мразеше, когато той повдигнеше въпроса за времето. Караше я да се чувства като че ли някой голям часовник се люлее необичайно бързо над главата й. С всяка секунда часовникът се спускаше малко и разпръскваше сянката си върху нея като тъмно петно, което замъгляваше живота й, а нея заличаваше като личност.

— Добре — прошепна тя, като едва бе в състояние да произнесе думите поради страха, че самият акт на изговарянето им щеше да я изпари на място. — Да свършваме с всичко това.

На следващия ден местен агент на ФБР доведе един психолог в дома й за първи път от много посещения. През следващите няколко седмици на нея, на Ерика и на семейство Стантън бяха зададени стотици въпроси. Някои бяха изключително лични, като се почне от сексуалните предпочитания на Синтия и се стигне до това дали Ерика се напикава в леглото. Най-голямо внимание обаче бе обърнато на взаимоотношенията майка — дъщеря, внучка — баба и дядо, баща — дъщеря.

Синтия попита дали родителите й можеха да се присъединят към „Програмата“ с нея. Страхуваше се от това какво би могло да се случи, ако двете с Ерика бъдат откъснати от тях скоро след смъртта на Кен. Агент Конър отвърна, че не би се ангажирал с това, но ако семейство Стантън не отиде с тях, двете с Ерика щели да са в състояние да поддържат връзка посредством защитени канали на предаване на пощата. Той я увери също, че дори биха могли да разговарят по защитени телефонни линии. За Синтия това беше все пак едно удобство.

След като бяха зададени всички въпроси и бе получена последната частичка информация, съществените данни бяха оценени от сектора за привеждане в действие на секретните операции към криминалния отдел на Министерството на правосъдието. Техните решения изненадаха Синтия.

— Като взехме предвид смекчаващите обстоятелства, както и техните психологически характеристики, счита се, че вашите родители могат да бъдат еднакво защитени и тук — обяви Конър.

Той очакваше Синтия да изпита облекчение, че не й предлага да скъса всички връзки с родителите си. Тя изпита всичко друго, но не и облекчение.

— Кен ми разказа за насилието, съпътстващо процесите, свързани с наркотрафика. Разказа ми, че онези негодници се придържали към някакъв извратен кодекс да унищожават не само свидетелите, но също и семействата им — тя едва сдържаше потока от емоции, който заплашваше да я удави. — Те вече убиха Кен. Не бих могла да живея с товара да знам, че съм убила и родителите си.

Дан Конър бе вътрешно съгласен с нея, но работата му бе да я убеди, че това, което Службата бе решила, е най-доброто.

— Синтия, ние можем и бихме осигурили ново местожителство за родителите ти. Искам да знаеш това. Искам също да знаеш, че психологът не го препоръчва точно поради същата причина, която и ти спомена. Смъртта на Кен, свързана с участието ти в този процес, е разстроила тяхното емоционално равновесие. Ние считаме, че те не биха понесли това преместване. Да се приспособят към нова среда и нова идентичност би било твърде тежко за хора на тяхната възраст, особено при сегашното им състояние на духа.

— Бих им помогнала — застъпи се тя, като се бореше със сълзите си и много се стараеше да се покаже силна и възприемчива. — Моля ви! Ако нещо им се случи заради мен…

— Нашето виждане е, че онези, които биха пожелали да ти отмъстят, няма да се занимават с родителите ти, защото — изрече той с непривичен изблик на неудобство — те са доста възрастни и ако тяхната смърт би те разстроила, тя няма да те съсипе. Но ако посегнат на дъщеря ти, ти ще бъдеш свършена.

Синтия се почувства така, сякаш някой я бе залял с ледена вода. Дълго време тя просто се взираше в пространството.

— Ако родителите ми останат във Флорида, аз ще се преместя сама. Рики може да отиде в Ню Йорк и да живее с баща си.

Дан Конър трепна. Болката й бе толкова остра и толкова силна, че жегна и него в сърцето. Той поклати глава. Не намери смелост да проговори.

— Лайънъл я обича. Би направил всичко, за да я защити.

— Сигурен съм, че би се опитал, Синтия, но той не е подготвен нито душевно, нито физически да предложи на Ерика онази сигурност, от която тя се нуждае.

Синтия го изгледа така, сякаш й бе подал кирка и я бе помолил собственоръчно да изкопае гроба на дъщеря си.

— Той й е баща — гласът й едва се чуваше. — Не мога да я помоля да се лиши от него — сълзи се стекоха по бузите на Синтия. — Не мога да я накажа така. Тя не е направила нищо лошо.

Риданията й удариха Дан като куршуми. Той беше агент от двадесет години. През осемте години, откакто официално бе приета „Програмата за защита“ — и известно време преди това — беше преместил стотици хора. Повечето от тях бяха престъпници, които свидетелстваха, за да избегнат собственото си попадане в затвора, рядко се случваше някой от тях да предизвика у него особено съчувствие. Синтия бе различна. Тя бе невинна.

— Често организираме и контролираме срещи между деца и родители, които не са в „Програмата“ — рече той, като й предложи сламка, за която да се хване.

Синтия избърса очи с опакото на ръката си и заслуша с внимание. Беше го опознала достатъчно добре досега, за да бъде в състояние да различи онова, което той считаше за добра идея, и онова, което не бе. Усети какво би я посъветвал, а също, че тя самата трябваше да вземе решение.

— Каква е лошата страна на това? — попита.

— Безопасността на Ерика зависи от това дали светът ще мисли, че тя е мъртва. При цялото ми дължимо уважение към Лайънъл Беърд притеснява ме неговата показност. Разтревожен съм, че не би могъл да си държи устата затворена.

За първи път от месеци Синтия се засмя.

— Напълно си прав за това!

Той я остави да се наслади на краткото си развлечение.

— Тогава е уредено. Ти и Ерика ще влезете в програмата сами.

Усмивката й изчезна за миг, когато разбра на какво се съгласяваше при напускане на дома.

— Как ще се отрази това на дъщеря ми?

Той й се възхити за това, че не го попита как ще се отрази това на самата нея, и все пак бе загрижен поради същата причина.

— Защо не поговориш с доктор Фелдър? Тя е по-подготвена да ти отговори на подобни въпроси.

 

 

Психоложката проявяваше съчувствие и то бе искрено. Тя каза на Синтия, че влизането в „Програмата за защита на свидетелите“ бе катаклизмично психологическо събитие. То бе равносилно на преживяване на социална смърт и последващо раждане.

— За да поддържате вашата физическа безопасност — заговори доктор Фелдър — „Програмата“ ви премахва от всичко, което определя емоционалната ви безопасност. Трябва да прекъснете вашите взаимоотношения с роднини и приятели, да се откажете от онова социално положение, което сте имала във вашата общност, от професията, която ви е носила удовлетворение, и от доходите, които са ви носели удобства. Ще бъдете преместена в съвсем нова общност и ще ви помолят да се приспособите, без да привличате внимание към себе си. Най-лошото от всичко е, че ще бъдете лишени от имената си и всякакви притежания, които могат да ви застрашат чрез обвързването си с тях.

— Като например любимо животно? — попита Синтия, като си помисли за обичания от Ерика кокер шпаньол Чекърс.

— Страхувам се, че е така.

В петте си години работа с ФСЗСС Хана Фелдър бе консултирала много потенциално защитавани свидетели. Никой не я трогна така, както Синтия Стантън. Това не бе някой невзрачен криминален тип, който се опитва да избегне затвора. Това бе жена, която се терзаеше за това, как ще научи детето си да лъже, след като девет години я бе поучавала да говори истината. За това, как щеше да каже на това дете да се откаже не само от приятелките си, от дядо си и баба си, от баща си, а също и от името си. Нейната самоличност. Нейното място в единствената вселена, която познаваше. Щеше да й се наложи да обучава едно дете, което по природа бе открито, да умее да пази тайна, което дотогава бе експресивно, да бъде сдържано и загадъчно, което бе естествен приятел, да се превърне в постоянен странник:

— Би ми се искало да имам рецепта за справяне с едно толкова сложно положение като това, в което ще трябва да се окажете, но няма вълшебно хапче, Синтия, а аз те уважавам твърде много, за да те лъжа. Най-добрият съвет, който мога да ти дам, е, че децата следват примера на родителите си. Ако ти се справиш добре, ще се справи и Ерика. Тя е едно любопитно малко момиче, затова ще изисква много обяснения. Бъди колкото се може по-искрена, макар че понякога от истината боли. Между вас двете трябва да съществува искреност, дори и да не може да има искреност между вас и останалия нов ваш свят. Защото без истина ще допуснеш едно чувство на неяснота и недоверие да набере сила.

Синтия мисли дълго и съсредоточено над това, което й каза доктор Фелдър. Тя мисли доста и над гледната точка на доктора относно това как да се справи с проблема Лайънъл.

— Не мога да обясня това, че съм я взела от баща й поради някакъв избор, който съм направила — въздъхна Синтия.

— Нито пък можеш да я оставиш да й се случи нещо лошо, за да уталожиш вината си.

— Той е богат и властен и независимо от това какво говори семейната ни история за него, обича Ерика и би рискувал живота си, за да я защити.

— Може би е така, но би ли направила същото и жена му!

Нан. Нан Натансън Беърд внезапно се превърна от досадница в ключов елемент при решението за бъдещето на Ерика. Синтия не можеше да си представи, че тя тенденциозно би рискувала живота на едно дете, но Нан не бе майка на Ерика. Можеше да не се чувства обвързана със същите правила за мълчание.

Необходимо бе известно време, докато се отработят подробностите и се убеди Синтия, че „Програмата“ наистина бе неин реалистичен избор, но в края на краищата тя се съгласи с Конър: колкото и болезнено бе да отнеме на Ерика възможността да се среща с баща си, това бе най-доброто за всички заинтересовани.

След като веднъж бе взела решение, Синтия отказа да поглежда назад. Тя подписа меморандума за съгласие, който определяше правата и задълженията на онези, включени в програмата: те не можеха да рискуват сигурността си, като се връщат в Зоната на опасност, откъдето щяха да бъдат преселени, да имат непосредствени контакти с хора от тяхното минало, без специално разрешение, или дори да споменат нещо, което би възбудило подозрение. Ако го направеха, това бе основание за прекратяване на споразумението.

— „Програмата“ ви премества някъде далеч от Зоната на опасност, където ще знаете, че сте на сигурно място — обясни Дан. — Ще изоставите всякакви външни форми на идентификация като свидетелства за раждане, шофьорска книжка, карта за социални осигуровки и т.н. Ще ви снабдим с всички нови документи, както и ще ви осигурим постоянно наблюдение от един от нашите служители. Ще ви помогнем да си намерите работа, дом, и, което е най-важно, нова самоличност.

— А какво ще стане с мен? — попита Синтия. — Коя съм аз и всичко, за което съм работила толкова упорито, за да го постигна? Какво ще стане с моя живот?

— Накратко — рече той тихо, — ти си изтрита.

 

 

В края на деня трима служители от „Хъдзън Нешънъл Банк“, вицепрезидентът на отдела за дългосрочни кредити, един кредитен инспектор и главният касиер, бяха обвинени в изпиране на повече от деветдесет милиона долара. Хайме Бастидо и двама от неговите разбойници също бяха признати за виновни. Заедно с гангстерите и служителя от „Натансън и Спелинг“, който бе съден в Ню Йорк, всички щяха да излежат дългосрочни присъди в затвора. Синтия бе очаквала, че ще тържествува, но когато заедно с агент Бейтс излязоха от съдебната зала и се натъкнаха на стена от репортери, всичко, което почувства, бе страх. Ами ако някой от тях работи за картела? Това бе същата мисъл, която преминаваше през ума й многократно през деня — всеки ден — откакто започна процесът. Ето защо тя не можеше да дочака това мъчение да свърши.

След като промълви без коментар дузина пъти и като се предпази от настоятелните проблясъци на щракащите светкавици на фотоапаратите, тя позволи на Сам Бейтс да я улови за ръката и да я придружи надолу по затъмнения коридор. Излязоха през една странична врата. Полицията бе обградила малък район и действително успя да задържи множеството на почетно разстояние.

Фордът и антуражът му се измъкнаха от съдебната палата. Когато се придвижиха надолу по улицата, една неопределима кола изскочи от близкия паркинг и потегли след тях. Някакъв репортер, чиято кола бе на същия паркинг и следователно присъстваше на мястото на събитието, я забеляза, защото погледът му долови нещо странно: колата в тъмен цвят нямаше регистрационни номера. Като се придвижи бързо, той и неговият оператор скочиха в тяхната кола и започнаха преследване.

Процесията се придвижи нагоре до бариерата като разстроен погребален кортеж, като премина с ниска скорост, зигзагообразно към дома на Синтия в северната част на Маями. Там, на булевард „Палмето“, фордът спря. Водещата служебна кола зави на ъгъла на „Ибис Лейн“ и спря отстрани на къщата. Охраняващата кола отзад паркира под ъгъл на средата на улицата, като предотврати навлизането на външни лица в района. Колата без регистрационни номера се въртеше една пресечка по-назад. Репортерът спря в една просека, като се надяваше да отклони всякакво нежелано внимание. Погледите ма всички бяха насочени към къщата.

Агент Бейтс придружи Синтия до вратата. Той я отвори и извика на някого вътре. Секунди по-късно агентът, който пазеше къщата с двора, въведе Бейтс и Синтия вътре. Изминаха няколко минути. Бейтс се появи на вратата, очевидно, за да наблюдава един работник по поддръжката на басейна, който излезе иззад къщата и се запъти към тротоара, качи се на колата си и си замина. Когато се увери, че всичко е както трябва, Сам Бейтс се върна до своята кола. Фордът потегли, последван от охраняващата отзад кола. Третата кола остана паркирана отстрани.

Внезапно колата без регистрационни номера се стрелна заплашително към къщата. Един прозорец се отвори и нещо, което приличаше на оръдие, насочи смъртоносната си цев навън. Чу се силен трясък, последван от ужасяваща експлозия. Пламъци обгърнаха къщата. Колата се придвижи, изстреля снаряд в служебния седан, после отпраши с висока скорост, като остави смърт и разрушения след себе си.

Тази вечер репортерът, който бе наблюдавал целия този огромен пожар, говори пред нацията сред овъглените остатъци на къщата на семейство Стантън.

„… по-малко от три часа след завършването на процеса, на който нейното свидетелстване доведе до обвинението на шест души, замесени в изпирането на мръсни пари за колумбийските наркокартели, Синтия Стантън, нейната деветгодишна дъщеря Ерика и двама агенти бяха убити, като доведоха «Операция ден за изпиране» до ужасяващ край.

Детективите остават със стиснати устни, но ние научихме от надежден източник, че Националната служба за борба с наркотиците счита, че това е замислен ответен удар, платен от картела Еспиноза. Местните длъжностни лица, като напомниха на всички, че госпожа Стантън е свидетелствала също и на един процес в Ню Йорк, след който в затвора бяха натикани повече от дузина души, се обявиха срещу този бандитски акт. Според нашия източник, който и да е отговорен за това злодеяние ще плати скъпо. Синтия Стантън бе добра самарянка и съвестна гражданка. Тя защитаваше справедлива кауза и я завърши, като плати с живота си, както и с живота на брат си и на дъщеря си.“

Синтия и Ерика гледаха новините в един отдалечен служебен хангар в задния край на международното летище на Маями. Сълзи изпълваха очите на Синтия, докато наблюдаваше как къщата й избухва в пламъци. Погледът на Ерика изглеждаше блуждаещ.

Дан Конър изключи телевизора. Беше важно поверените му хора да видят репортажа. Те трябваше да знаят, че ФСЗСС бе удържала на думата си: за голямата част от света те щяха да са мъртви и, въпреки че картелът Еспиноза и мафията знаеха поотделно, че не са поръчвали този удар, те не биха могли да бъдат сигурни, че това не е дело на другата страна. Колкото и да нямаше търпение да изпрати Синтия и Ерика по определения им път, той не ги притесни. Те имаха нужда от още няколко минути на земята, в миналото.

— Всичко бе много достоверно — промълви Синтия, като се опита да окуражи смълчалата се нейна дъщеря. — Никой не беше там, скъпа Рики. Никой не е пострадал.

Рики кимна, но очите й останаха втренчени в потъмнелия екран. Тя бе толкова помръкнала, с такова празно изражение, че Синтия се запита дали не е в шок.

— Ами Чекърс? — очите й бяха затворени. Синтия не можеше да каже дали тя преживяваше ужасните картини отпреди няколко минути, или по-приятните спомени от времето, прекарани с любимия й кокер шпаньол.

— Той е в безопасност. Нали си спомняш, че помолихме Аня да се погрижи за него?

Долната устна на Ерика потрепери при споменаването на Аня Колон. Тя бе най-добрата й приятелка и бяха такива още от деня, когато Ерика и Синтия се нанесоха да живеят в къща от другата страна на улицата.

— Аня ще се грижи добре за него, Рики.

Сам Бейтс ги прекъсна.

— Съжалявам, но самолетът е готов. Трябва да вървим.

Той отвори една врата и ги поведе към пистата. Дан Конър прегърна Синтия.

— Късмет — изрече тихо той, като я притисна за кратко към себе си и остави ръката си на талията й, докато наблюдаваха как Ерика се изкачва по стълбата заедно със Сам и как влиза в самолета. — Тя ще се оправи. Ще мине време, но, повярвай ми, тя ще бъде добре.

— Надявам се — отрони Синтия.

— Ще бъде добре — той се усмихна на Синтия. — Тя има теб.

— А аз кого имам? — попита Синтия. За първи път тя изглеждаше уплашена. Наистина уплашена.

— Ти имаш мен — каза Дан, като я придружи до стълбата, където я чакаше Сам Бейтс. — Имаш дъщеря си. Имаш също и Сам.

След едно последно довиждане Синтия се забърза нагоре по стълбата, уплашена, че ако се позабави още някоя секунда, никога няма да тръгне.

Летяха около час, когато Ерика проговори.

— Къде отиваме? — попита тя.

Синтия, Дан и Сам Бейтс бяха прекарали вече часове да обясняват целта на „Програмата за защита на свидетелите“ и защо Синтия бе решила, че двете с Ерика трябва да изчезнат. Убийството на Кен бе направило затрудненото им положение особено остро. Въпреки че мразеше да повдига тази тема отново и отново, доктор Фелдър бе казала на Синтия, че мъчителната реалност на неговата смърт кара Ерика да разбере по-лесно необходимостта те да се скрият. Прибавени към това бяха месеците, през които агентите живяха в къщата им, това бе компромис, измислен от Дан и Синтия. Вместо да разстроят живота им, като ги изпратят до някоя безопасна къща, агентите ги предпазваха на място. Както бе казал Дан на своите началници: Те ще напуснат тази къща и този живот достатъчно скоро.

— Към един малък град в средата на нищото — промълви Синтия тихо. — Към някое място, където ще бъдем в безопасност.

— Татко знае ли, че сме в безопасност?

Синтия мислеше, че нищо неразбито не бе останало от сърцето й. Очевидно беше останало.

— Да, миличко. Сега той знае, че сме в безопасност.

— Изпрати ли му снимките? Не искам той да ни забрави.

Синтия и Ерика бяха приготвили пакет с любимите си снимки. Дан бе обещал, че ще ги предаде на Лайънъл при почитане на паметта им, родителите на Синтия бяха отказали да отслужат погребение. Той щеше да му каже, че снимките са били в метална кутия и затова не са изгорели.

— Татко ти никога не би могъл да те забрави, Рики. Той те обича. Трябва да запомниш това.

Ерика кимна, но бавно, безжизнено.

— Ще ми липсва — гласът й бе шепот, пропит от скръб.

В продължение на няколко минути тежка тишина изпълни кабината.

— Какви ще бъдат новите ни имена? — попита тя, а гласът й показа усилието, с което се опитваше да се държи като голямо момиче.

— Аз ще трябва да сменя и двете си имена, но агент Дан каза, че ти можеш да запазиш рожденото си име, ако искаш. Можеш да бъдеш Ерика Някоя-си — Синтия се усмихна, като се опита да направи така, че този ужасен процес на смяна на имената да изглежда като игра.

Ерика размисли върху своя избор известно време, после погледна към майка си със сериозно и замислено изражение.

— Не — сви очи тя. — Ние сме заедно с теб в това, майко. Ние сме екип, ти и аз. Спомняш ли си? Това ми каза ти — Синтия кимна. Не можеше да говори. — Щом ти сменяш рожденото си име, и аз ще го сменя.

След като това бе решено, тя насочи вниманието си към облаците извън самолета. Точно тогава те бяха по-ясно очертани и по-лесно човек можеше да се справи с тях, отколкото с тъмните облаци, които изпълваха кабината вътре.

— Ще трябва ли завинаги да се крием? — попита тя след малко.

Неспособна да промълви нищо, Синтия погледна към агента, който бе прикрепен към тях, да отговори на Ерика.

Самюъл Бейтс знаеше, че в подобни случаи, въпреки че известен брой хора бяха обвинени и изпратени в затвора, други — които бяха косвено свързани, се скитаха свободни. Някои щяха да отстъпят в мълчалива анонимност, щастливи, че тяхното участие — независимо дали е голямо, или минимално — не ги е довело до някой федерален затвор. Някои можеха да останат в анонимност и далеч да не бъдат щастливи и определено да не мълчат.

Можеха да минат години, преди Службата да счете за безопасно за Ерика и Синтия да излязат от програмата, ако въобще това се случеше. Синтия го наблюдаваше с надежда. Той също знаеше, че в този момент, особено с малко дете, и най-малкото извъртане от негова страна можеше да им коства живота и затова не й предложи такава надежда.

Отговори направо и твърдо:

— Да — каза той на Ерика. — Ти и майка ти трябва да се криете завинаги.