Лин Ериксън
Огнена стихия (2)

Първа глава

Пайпър се отпусна върху старото си легло в апартамента над гаража в дома на своите родители на Крофорд Стрийт и впери поглед в тавана. Наоколо й бяха разхвърляни куфари и чанти, от които се подаваха нейни дрехи. В единия ъгъл се мъдреха поизносените й ездитни ботуши, шапката с твърдо дъно, седлото и кожения бич, който Даяна й бе подарила преди години за рождения ден.

Тя въздъхна, бъркотията създаваше чувство за празнота и тревога. Колко много вещи — как бе успяла да натрупа толкова много неща за годината и половина, прекарани в Нова Зеландия?

— По дяволите! — възкликна Пайпър и прибра косата си зад ушите.

Все пак успя да закачи малко дрехи по закачалките, но през цялото време имаше чувството, че снимката в сребърна рамка, поставена на бюрото под прозореца, й прави знак с ръка. „Ела тук, Пайпър“ зовеше я тя. Накрая Пайпър я взе, погали с пръсти гладката сребърна рамка и усети как някъде дълбоко в стомаха й се образува бучка с големината на юмрук.

Даяна и Дан разрязват сватбената торта.

С плувнали очи тя се взираше в снимката и почувства как въздухът в гърлото й започна да трепти. Даяна бе толкава красива този ден. А Пайпър бе изпитала ревност. Сега умираше от срам заради тази низост. Пред Пайпър имаше един цял живот, а Даяна… Даяна нямаше нищо.

Майка й бе подготвила тържествена вечеря в чест на завръщането й, но по пътя от гаража към просторната жълта къща, разположена до изворите Стиймбоут в долната част на града, последното нещо на света, което я вълнуваше, беше храната. Още от миналия декември беше наясно, че завръщането вкъщи ще бъде трудно — но то се оказа истински кошмар. Където и да погледнеше — дали хамака, боядисаната в бяло градинска мебел или пък старата автомобилна гума, която висеше на едно въже от разклонената върба — всичко й напомняше за Даяна. Толкова голяма част от живота й бе свързана с тяхното приятелство. Закачки, момичешки тайни, много смях…

Познати неща; масата сервирана така, както Бети винаги я подреждаше за голяма компания. Миризмите бяха същите, ароматът на родния дом.

Майка й сияеше, когато постави на масата бон филето, любимото ястие на Пайпър. Само столът на брат й Глен бе празен, но така беше вече няколко години, откакто той се ожени и се премести в Санта Фе.

И столът на Даяна… Спомените нахлуха — всички тия вечери, когато Даяна седеше там и вечеряше с тях като член на семейството.

— Така, колко казваш, беше голямо това ранчо в Нова Зеландия? — питаше Джон.

— Няколкостотин акра. Съвсем не беше голямо. Там пространствата не са големи — отвърна Пайпър.

— Изглежда е било красиво място — обади се майка й.

— Да, така е. С нещо ми напомняше родния край, заради планините, но там те не бяха толкова близко. И климатът е много по-влажен. Проблемите с конете бяха различни.

— М-м — промърмори бащата й, й предложи още месо.

Заобикаляха темата, Пайпър усещаше. Една глупава, безсмислена катастрофа преди година през декември и Даяна…

Някой почука на входната врата. Джон Хилиърд се намръщи.

— Кой ли би могъл да дойде сега, точно по време за вечеря? — рече той и се надигна от стола в уютната трапезария.

Пайпър тъкмо поднасяше към устата си няколко пържени картофа, когато чу познатия глас. Ръката й замръзна във въздуха.

— Господи — прошепна на майка си, — Дъч.

— Пайпър! — в гласа на Бети прозвуча предупреждение.

Пайпър рязко остави вилицата. Дъч. Чука на вратата по време на вечеря. Не беше случайно.

— Не, не — ужаси се тя, — нали не мислиш, че татко може да го покани?

— С най-голямо удоволствие — гласът на Дъч отекна от другата стая. — От колко време не съм вкусвал хубавите гозби на госпожа Хилиърд. Само да не ви безпокоя?

— Не ни притесняваш, Дъч. Ще ни доставиш удоволствие — чу тя отговора на баща си. — Бети винаги готви в големи количества.

Ботушите му потракваха, когато последва баща й през хола. Дъч. Влязъл в любимата си роля, доброто момче. Как само манипулира…

— Виж кой е тук — весело подхвана баща й.

Пайпър стисна зъби.

Дъч бе все така широкоплещест и снажен, както си го спомняше. И както винаги носеше униформата на шериф на Раут Каунти в официално приетия цвят каки от главата до петите, любимите му слънчеви очила от авиаторски тип, небрежно провесени от джоба на каубойската риза, широкополата шапка „Стетсън“ в ръцете, кобурът и коланът на пистолета, лъснати до блясък, здраво стегнати около кръста му. Беше много едър и вместо да изглежда тромав, използваше масивността си като емблема на авторитета, така както пистолета или значката.

Тъй, налагаше се да бъде любезна с Дъч, последният човек на света, когото искаше да види. Беше пристигнала толкова скоро, че едва бе успяла да преодолее часовата разлика, и ето ти го него, сякаш нищо не се е случило, сякаш не бе прекарала цели година и половина далеч от дома.

— Здравей, Дъч — каза тя.

— Пайпър — усмихна се той ласкаво, — колко се радвам да те видя. Изглеждаш страхотно, направо страхотно!

Приближи я, надвеси се и я целуна по бузата, а после седна на стария стол на брат й, като че беше господар на къщата.

— Е, явно клюките бързо се разнасят — каза тя сухо.

— За какво говориш? — Дъч невинно вдигна брадичка.

— Имам предвид, че съм тук едва от няколко часа.

— Да, всъщност Боб долу от бензиностанцията ми спомена, че си пристигнала.

— Колко е малък градът — промърмори Пайпър.

Дъч унищожаваше месото, като че ли умираше от глад.

— Наистина е много вкусно — каза той и кимна на Бети. — Бях забравил каква добра готвачка сте, госпожо Хилиърд.

— Пак заповядай — рече Бети, но за момент улови погледа на Пайпър и добави бързо, — макар вече да не готвя тъй често.

Колко писма й бе написал Дъч? Може би стотина през последните година и половина? Сякаш изобщо не беше чувал за нейния отказ да му стане съпруга, сякаш след като се е върнала в Стиймбоут Спрингз, всичко между тях беше наред. Как можеше нещо да е наред след смъртта на Даяна — тази безсмислена, ужасна смърт…

— Ще се хванеш ли пак със старата работа в ранчото на Даяна? — запита я Дъч с пълна уста.

Пайпър го стрелна с очи. За пръв път се споменаваше името на Даяна, откакто си бе дошла. Тя почувства напрежението, мълчанието на родителите си.

— Аз… аз не съм сигурна — прошепна Пайпър, борейки се с бучката, която изведнъж заседна на гърлото й.

— Сигурно ще се захванеш — нехайно подхвърли Дъч и отново се зае с храната.

Ала Пайпър улови блясъка в погледа му, точно преди той да се съсредоточи върху чинията и почувства раздразнение от проницателността зад синята повърхност на тези невинни очи.

Не бива да забравя, че Дъч далеч не е селският глупак. Трябва да помни, че под на пръв поглед небрежния му маниер се крие преднамереност, трябва да му каже недвусмислено, че не се интересува от подновяване на връзката.

След вечеря Пайпър го изпрати до служебния блейзър на шерифския отдел. В момента, когато застанаха под старата върба, тя осъзна, че е стояла с Дъч точно на това място хиляди пъти досега. Същото си беше, нищо не се бе променило, но същевременно бе съвсем различно, защото всичко друго бе претърпяло промяна.

А Дъч сякаш изобщо не усещаше това.

— Бих искал да те видя, Пайпър — каза той и посегна да хване ръката й. — Какво ще кажеш за петък вечер?

— Виж — отвърна тя и стисна ръце зад гърба си, като подритваше с върха на обувката чакълената настилка на алеята, — искам малко да остана сама, Дъч. Току-що съм си дошла.

— Разбира се — рече Дъч, — изобщо не бързам. Но има един чудесен оркестър в…

Той просто не я слушаше. Пайпър вдигна очи, като ги засенчи с ръка от лъчите на залязващото слънце.

— Не си се променил. Наистина, Дъч.

Но той каза само:

— Моля те, Пайпър, аз не бързам. Просто се радвам, че най-после се върна.

Влезе в колата и й се усмихна.

— Ще се видим — каза Пайпър и проследи мрачно как колата се отдалечава надолу по Крофорд Стрийт.

Пайпър поседя на верандата с родителите си до доста късно тази вечер. Всичко останало в живота й сякаш се бе изкривило, но те бяха добри хора, тревожеха се за нея, но не се намесваха, оставяха й свобода да се чувства щастлива или тъжна и винаги бяха там, когато се нуждаеше от тях. И към Даяна се отнасяха по същия начин след смъртта на родителите й.

— Колко е хубаво, че си пак вкъщи — пророни Бети, нарушавайки вечерната тишина. Някъде из люляковите храсти се обади щурец.

— Радвам се, че съм си у дома, мамо. Наистина. Но понякога съжалявам, че не се върнах… за погребението.

— Не е нужно да обясняваш — рече Джон. — Беше много далеч оттук.

— Зная — тихо отвърна Пайпър. — Само че, струва ми се, все пак изпитвам нужда да я… погреба.

— Естествено — намеси се Бети. — Да загубиш приятел, и то на тази възраст… Тежко е.

— Отвратително е — добави Пайпър и се засмя тъжно.

— Иди на гроба — каза майки й. — Ще ти помогне, скъпа. Наистина ще ти помогне.

— Е — поде след малко Джон, — мислила ли си за работа това лято?

Пайпър сви рамене и обгърна коленете си в тъмното.

— Дори не знам дали искам да остана в Стиймбоут Спрингз. Бих могла да работя с еднакъв успех, където и да е в щата.

— Ти си висококвалифициран треньор на коне, да, така е — каза Джон от своя люлеещ се стол. — Но тук се нуждаят от теб.

Пайпър се обърна.

— Не искахме да те тревожим, мила — добави Бети, — но на Дан Бурн му е много трудно с ранчото.

— Какво искаш да кажеш?

Дан, помисли си Пайпър, тя почти не се бе сещала за него, след като научи за смъртта на Даяна. Дан Бурн… вдовец.

— Та този човек въобще не разбира от коне. Чувам, че има проблеми с помощниците. Има и недоволни клиенти.

Пайпър се изправи на стола си.

— Искаш да кажеш, че ранчото на Даяна запада? Но това… това е невъзможно. То е най-доброто в цялата околност. Хората винаги чакаха да се освободи място, за да тренират конете им там.

— Вече не е така — натъртено рече Джон. — Хората говорят, че Дан има нужда от всяка помощ, която му се предложи.

Пайпър разтърси глава, невярваща.

— Това просто не може да бъде.

Бети обясни:

— Мисля, че загуби няколко треньора през последната година. Нали знаеш, след… след катастрофата на Даяна.

— Знам, че можеш да си намериш работа навсякъде, но сигурно би могла да помогнеш на Дан, скъпа — каза Джон.

— Дан? — промълви тя, все още шокирана. — Мислиш ли, че давам пет пари за този човек?

Джон се наведе напред и сложи длан върху гъстата къдрава коса на дъщеря си.

— Знаем, че той не те интересува, Пайпър, но нали те е грижа за „Елк Ривър Ранч“? Ако беше жива, Даяна щеше да разчита на помощта ти.

Пайпър все още се опитваше да смели новината. Ранчото в беда. Какво, за Бога, бе направил с него Дан Бурн. Тя скочи на крака и отметна косата си назад.

— Не мога да повярвам. Като че ли си знаех, че той ще й донесе нещастие още от деня, в който се запознаха.

— Хайде, миличка…

— Знаете ли… — Пайпър се надвеси над перилата на верандата и се загледа в моравата, — знаете ли, имам чувството, че ако Дан Бурн не беше дошъл тук, ако Даяна въобще не го бе срещала, тя щеше да е жива днес.

— Какви ужасни думи! Дан също изстрада. За Бога, Пайпър, той загуби жена си — отсече майка й.

— А аз загубих най-добрата си приятелка.

Малко след това дъщерята прекоси стотината метра, които деляха гаража от къщата и се качи в апартамента си. Бе заявила пред родителите си, че за нищо на света няма да помогне на този човек. И те повече не отвориха дума за това. Ала знаеха, точно както и тя, че накрая ще отстъпи от лоялност към Даяна и нейното наследство.

Тя изхлузи обувките и дънките и приготви нощницата си, като с мъка намираше къде да стъпи сред бъркотията. Точно тогава видя колата, която патрулираше по тихата уличка — колата на шерифа, чиито фарове осветиха прозорците й, когато завиваше в края на задънения път. Застана в тъмната стая и дръпна пердетата. Без съмнение, беше Дъч. „Наблюдава къщата? Прекрасно“, прошепна тя.

Зората протягаше перлени пръсти над върховете на Скалистите планини и осветяваше разстланата долина на Ямпа, когато Пайпър изкара джипа си на другата сутрин. Мислите й бушуваха. „Иди до Елк Ривър Ранч и прецени сама или пък забрави всичко“, тъй или иначе, след като Даяна я нямаше, Пайпър не беше сигурна, че може да се справи с положението.

А и Дан Бурн. Родителите й казаха, че самото ранчо изглежда добре поддържано, земите се обработват, къщата е все тъй стабилна, но че Дан Бурн не може да се справи с конете и клиентите.

Добре, мислеше си Пайпър, подкарала джипа нагоре по хълма на Крофорд Стрийт към града, значи той е градско копеле и не може да разпознае коня от кравата. Как да го вини за това. Но хората, които оставяха конете си в ранчото и очакваха първокласни треньори там, можеха. Трябвало е да наеме някой с опит, който да ръководи този бизнес. За Бога, та там всъщност бяха парите!

В този ранен час центърът на града беше пуст. Само няколко пикапа и фургона бяха паркирани пред ресторанта. Без съмнение, неколцина фермери и случайно минаващи рибари закусваха с кафе и яйца.

Прекоси кръстовището с мигащия жълт светофар и почувства хладния въздух на свежата майска утрин върху лицето си. Току-що измитите улици блестяха на бледата светлина. Няколко големи стари памукови дървета край Ямпа, която течеше през града тъкмо разцъфтяваха. Изглеждаха някак крехки с новите си, тъй бледозелени листа.

В този момент видя блейзъра на Дъч, паркиран пред едно кафене в западната част на града и благодари на мигащия светофар, че не бе длъжна да спре. Дъч можеше да я види и да излезе… Защо не я остави поне ден-два на спокойствие, преди да се появи?

Остави града зад себе си и пое по магистралата, която в миналото е била почти единствения транзитен път през щата. Стиймбоут Спрингз продължаваше да привлича туристи както през лятото, така и през зимата. В зимния сезон те идваха заради късния дивеч, на лов за лосове и, разбира се, да карат ски. През пролетта и лятото пристигаха да ловят риба и къмпингуват, да обикалят многото известни места в Северно Колорадо. Понякога градът се превръщаше в зоопарк от туристи. Друг път, като тази сутрин например, той принадлежеше само на Пайпър, свеж и хладен, целият пролетно зелен, реките ромоляха, белоснежните върхари се извисяваха на фона на бледото утринно небе.

На една миля извън града тя зави по Елк Ривър Роуд и влезе в позната долина. Пътят се изкачваше, минаваше покрай летището и навлизаше във фермерския район. Гъстите борови и трепетликови гори по склоновете на далечните планини тъкмо започваха да улавят меките златисти утринни лъчи. Из хълмовете наоколо пасеше добитък, коне припкаха на хладина в този ранен час.

Пайпър не знаеше какво да очаква, когато пое по мекия път, който извиваше в широка дъга насред полето и водеше до къщата на Даяна. Всичко бе до болка познато, и същевременно чуждо. Може би заради дългото й отсъствие, може би, защото никога вече нямаше да види Даяна тук.

Стори й се, че моторът на джипа изрева прекалено силно, когато го паркира край плевнята. Макар да бе още доста рано, Дан Бурн и онези, които работеха в ранчото трябваше вече да са на крак.

Тя надникна в плевнята.

— Хей? — извика.

Никой. После отиде при конюшните. Наоколо се разхождаха няколко коня — някой им беше дал сено сутринта. Но къде бяха всички? На полето? Не, не и толкова рано. После, загледана в хълмистата местност, тя замръзна на мястото си, сякаш невидима сила я задържаше. Да, точно там, до това дърво тя и Даяна бяха обяздили породистия жребец Ред и той бе буйствал, вдигнат на задните си крака — за малко да удари Пайпър с копито.

Пайпър се отърси от спомените и прекоси двора в посока към къщата. Не можеше да не признае, тя наистина изглеждаше добре. Оградата бе здрава, всичко бе прясно боядисано. Но беше тъй тихо. Разбира се, при толкова малко коне наоколо…

Почука. Изчака. После пак почука. Трябваше да има някой вътре. И изведнъж се почуди какво ще каже на Дан Бурн, когато го види. Те съвсем не бяха приятели. Всъщност едва го познаваше. А и не беше сигурна, че харесва онова, което знае за него. Пак почука, силно, и вече се приготви да го търси другаде. Къде беше той?

Отдалечи се, сложи ръце на хълбоците и прехапа долната си устна. Търпението никога не е било силата й.

В съзнанието й изникна неговият образ. Представи си го облечен в сватбения му костюм, в раирани панталони, официалната риза с плисиран нагръдник, черна вратовръзка. Спомни си лицето му: със силни черти, ъгловато, надменен нос, мека, права черна коса.

Почука още веднъж и вратата рязко се разтвори. Незнайно защо очакваше да изглежда като на сватбата, колкото и абсурдно да беше това. Но мъжът, който застана пред нея, беше полугол, само с една увита около бедрата хавлиена кърпа. Погледът на Пайпър неотклонно се придвижи от небръснатото лице към тук-таме окосмените гърди, после надолу по стегнатия корем и проследи ивицата къси черни косъмчета, които изчезваха под ослепително бялата кърпа.

— Е — тя пое дъх и очите й отскочиха нагоре. Дан Бурн сви вежди.

— Пайпър Хилиърд! — възкликна той. — Да пукна, ако съм очаквал…

— Това е очевидно — изрече тя, преди дори да помисли.

Устните му се извиха в лека усмивка, той вдигна ръка и я преметна през горната част на вратата.

— Трябваше да ми позвъниш — каза той. — Кога се върна?

— Вчера — отговори тя. — Прибрах се вчера.

Погледът й се плъзна покрай голото му рамо. Обзе я неизмеримо смущение, сякаш с полуголия си вид той й отправяше директна обида.

— Толкова отскоро — продума той, без да помръдне, приковал очи в нея.

— Да — отвърна Пайпър и вдървено скръсти ръце, отвръщайки на погледа му.

Тогава тя си спомни неговия подигравателен маниер, суровия поглед в очите му, който говореше за неща, непознати за обикновения човек, предизвикателството, присмехулното свиване на устни, което недвусмислено заявяваше, че никой не може да го изненада.

Със свободната ръка Дан търкаше гъстата черна четина по бузата си. Пайпър моментално забеляза, че вече не носи венчалната халка. Естествено, че няма, помисли с горчивина.

— Излизам от банята — обясни той. — Ще се избръсна и облека, докато ти направиш кафето.

— Докато направя кафето — повтори Пайпър.

Но той само сви рамене и се обърна, излагайки на показ широката гола повърхност на загорелия си гръб. По врата му се стичаше капчица, която се бе отцедила от мократа коса.

— Прави каквото искаш — рече той. — Ще дойда след няколко минути — после, сякаш току-що се бе сетил, каза: — Добре дошла у дома, Пайпър.

Когато той изчезна, тя влезе вътре и огледа хола, обзаведен във фермерски стил. Отново я порази странната мисъл, че всичко изглежда както преди и въпреки това някак си не е същото. В дома на Даяна витаеше тишина. Празнота.

В крайна сметка направи кафе, като си каза, че самата тя иска да изпие чашка, а Дан Бурн да върви по дяволите. Докато кафето се изцеждаше, тя обиколи кухнята, прокара пръст по мазната повърхност на печката, дори надникна в хладилника, преструвайки се, че търси сметана. Ако Дан изобщо се хранеше, то сигурно не разчиташе на полупразния хладилник. Накрая си сипа чаша кафе, сложи си захар и се облегна на мивката в до болка познатата кухня, за да чака вдовеца.

Той се появи след пет минути и се запъти право към каната с кафе, без да обръща внимание на Пайпър. Когато се обърна, отпивайки дълга глътка, тя забеляза, че ризата му не е закопчана, нито пък пъхната в панталона, и че горното копче на дънките му също зее разтворено.

Той наистина се мисли за нещо много, реши тя и се зачуди дали наглостта, цинизма му бяха истински или само поза. Мнозина мъже от каубойския тип притежаваха мъжествено излъчване — Пайпър бе свикнала с това — но неговата мъжественост бе прекалено градска, прекалено издокарана за нея. Разбира се, припомни си тя, той дълго време е бил полицай в големия град. Интересно й стана дали сам съзнава впечатлението, което произвежда върху жените.

Пайпър сръбна от изстиващото кафе в чашата си и над ръба й срещна погледа на сините му очи.

Между тях в кухнята на Даяна се възцари тишина, тишина, която пулсираше във въздуха. Пайпър отпи още една глътка. Тогава забеляза тъмните кръгове под очите му и си помисли, че той съвсем не усеща тъй силно напрежението в стаята. Не. Мисълта му очевидно беше другаде. Освен това изглеждаше уморен. Дали е будувал през нощта?

Пайпър рязко остави чашата на масата и се извърна отвратена. Скръсти ръце и започна да се чуди какво, за Бога, бе харесала Даяна у този мъж. Без да се обръща, каза:

— Виждам, че не са ти останали много коне тук.

Последва дълга пауза. После:

— Не, загубих някои клиенти.

— Защо?

— Не е трудно да се разбере защо — отвърна той. — Аз не съм треньор на коне. Клиентите знаят това.

— В такъв случай наеми някого.

— Направих го.

— И?

— Не се получи.

— Виждам — тя най-после се обърна. — Не можеш да управляваш ранчо и да ставаш, по което идиотско време ти скимне сутрин.

— Така ли?

— Да — сопна се Пайпър. — Няма ли някакви работници тук?

Дан бавно поклати глава и устните му се извиха в невесела усмивка.

— Имам двама местни мексиканци. Правят каквото могат момчетата.

— Е, това е страхотно — каза Пайпър. — И къде са те сега? Или и те бяха с теб в града снощи, какво?

В момента, в който произнесе това, тя разбра, че е несправедлива. Но за Пайпър бе типично да не отстъпва, дори да изпадне в неловка ситуация. Когато бе права, просто излизаше от кожата си, а когато грешеше, ставаше враждебна. Стоеше там, изпъчила гърди, и посрещна смело сърдития поглед на Дан, предизвикваше го.

— В града — повтори той с остра самоирония.

Тя стоеше пред него със скръстени ръце и с пламнали очи.

— Всъщност, случи се тъй, че прекарахме нощта при едно болно жребче.

— Такъв е животът в ранчото — сряза го тя. Някъде в подсъзнанието й един тъничък, плах глас я съветваше: „Спокойно, не ставай гадна“, но тя старателно го отхвърли.

Дан Бурн тръсна леко глава, сякаш не можеше да повярва.

— Е, на какво дължа честта за това посещение? — най-накрая попита той, като внимаваше да не повишава тон.

Пайпър отпусна ръце и впери поглед в пространството малко над рамото на Дан.

— Чух, че имаш нужда от помощ — отвърна тя.

— Мило от твоя страна — сухо отбеляза той.

— Е, помислих си… — тя се завъртя на токове и се загледа през прозореца към познатия пейзаж. — Искам да кажа, ти се нуждаеш от помощ, а аз съм свободна. Познавам работата тук и бих могла…

— Не става.

— Защо?

— Не мога да ти плащам — той сложи кафената чаша в мивката, сви рамене и започна да закопчава ризата си. — Нямам пари, Пайпър, а, сигурен съм, ти струваш скъпо.

— Аз ще… — тя се замисли. — Ще работя безплатно. Ако искаш, можеш да си оправим сметките по-късно. Мога да започна…

— Не — отсече той, — не търся ничия милостиня.

Погледна я право в очите и силните думи продължаваха да ечат в стаята.

Ето пак, помисли Пайпър, пак тази непоклатима мъжка арогантност.

— Знаеш ли — подхвърли тя рязко с издадена напред брадичка, — ако питаш мен точно това правиш.

Ответният поглед бе смразяващ, но Пайпър не се уплаши, гледаше го в очите и се мъчеше да извиси своите метър и седемдесет до нивото на неговите близо метър осемдесет и пет. Сякаш мина цяла вечност, докато впития леденосин поглед се откъсна от кафявите й очи.

Накрая Дан проговори:

— Слушай — гласът му звучеше със стоманена нотка, — май не те свърта. Не знам дали винаги си такава, или точно на мен имаш зъб, госпожичке. Ще ти кажа истината, всъщност не ми пука. Уморен съм и си имам достатъчно проблеми. Най-добре ще е да си вървиш вкъщи.

Пайпър стисна зъби. Усещаше как цялото й тяло започва да трепери. В мозъка й се оформяха думи, нагли реплики, но дори тя чувстваше, че ще прозвучат злобно. Осъзна, че стои твърде дълго там, впила очи в него, безмълвна, с две ярки петна, които изгаряха бузите й.

Той я наблюдаваше, нехайно подпрян на мивката, скръстил ръце в очакване. Нямаше да каже нищо повече. Нямаше да се извини, да се огъне или да поднови темата. Позата му излъчваше пълна категоричност.

Пайпър стисна здраво устни, за да не изръси някоя глупост. Тя се поизпъчи, хвърли му унищожителен поглед и се запъти много бавно към задната врата. Отвори я, пристъпи и не можа да се сдържи да не я блъсне малко по-силно от необходимото след себе си.

По пътя за вкъщи куп въпроси се блъскаха в главата й: как не е могла Даяна да прецени какъв егоцентричен гадняр е той? И още, защо в крайна сметка Дан бе дошъл тук? Беше напуснал полицията във Филаделфия, но защо? Дали не са го принудили да го стори?

Все още кипнала, Пайпър пристигна у дома и завари родителите си да закусват. Щом влезе, майка й повдигна въпросително вежди.

— Мислех, че днес ще си на работа, мила.

Пайпър се строполи върху кухненския стол насреща й.

— Кажи ми, мамо — попита тя със суров глас, — абсолютно цялото имущество на Даяна ли наследи Дан?