Сабрина Джефрис
Не дърпай лъва за опашката (10)

9

„Драга Шарлът,

Искрено се надявам, че знаеш какво вършиш. Мъже като лорд Норкорт не са лесно управляеми, както си мислиш. Щом проявяваш такова любопитство по отношение на виконта, защо не разпиташ приятеля си Годуин за него? Говори се, че сестра му е била метреса на Норкорт, преди да се омъжи повторно. Тя със сигурност познава характера му по-добре от всеки друг.

Твой притеснен братовчед,

Майкъл“

 

 

Антъни напрегна всяка частица от волята си, за да не изтича след Маделин. Тя обаче бе права: това не беше нито мястото, нито времето за прелъстяване. Не би могла да му помогне, ако й създадеше проблеми с директорката.

Само дето…

Когато й разказваше как тя ще го жадува, имаше предвид, че той я жадува. Тази нощ я беше сънувал. Бездруго сам никога не спеше хубаво, но снощи бе по-зле от обичайно: със спорадични еротични съновидения, в които Маделин обещаваше да задоволи всичките му желания.

Призори се беше самозадоволил още при ставането си, само че това не се оказа достатъчно. Беше дошъл направо тук, нетърпелив да я види. Залъгваше се, че това е, за да й изтръгне отговори и да се увери, че скритите й кроежи няма да повлияят неблагоприятно изхода на съдебното дело за попечителство.

А всъщност искаше да преспи с нея. Почти го беше осъществил, излагайки на риск целите им.

Боже, тази жена имаше плашещата способност да изкарва наяве звяра у него. Сега беше само някой да го види: като вихрогон, заковал се на място, с разтуптяно сърце и бучащи уши, а лошото му момче опъваше шева на бричовете му.

Цял живот се беше борил да озапти животното в себе си, да не бъде роб на желанията си. Години наред се беше учил да обуздава похотта си, докато не настъпи подходящия момент, да докарва жените до точката, когато те не можеха без него.

Една целувка от Маделин и всичкият този контрол бе изчезнал. С нея ги нямаше финесът, фасадата на джентълмен, умението да сдържа апетита си.

В секундата щом я целуна, самообладанието му бе започнало да се руши, а накрая жаждата така го погълна, че когато Маделин се опита да си тръгне, той за малко не я спря с груба сила. Отсега нататък тя щеше да внимава с него и кой би могъл да я вини?

Най-лошото бе, че той все още не бе постигнал първоначалната си цел. Всичко на всичко знаеше, че тя държи на това парти и иска то да се осъществи час по-скоро. Но защо — това все още бе загадка. Тя все още бе загадка, проклета да е.

Защо ти е да ме прелъстяваш?

Уместният въпрос кънтеше в главата на Антъни. Уж би трябвало да е фасулска работа: да изкуши даскалицата да разкрие тайните си и така да я държи в шах относно записването на Теса, ако нещо с партито не се получи. Но щом си помислеше, че я е разбулил, мистерията се задълбочаваше.

Той закрачи из класната стая, борейки се да овладее тялото си. Непрекъснато си спомняше изражението й, когато обхвана с шепа нежната й гърда. Заклеваше се, че никой мъж не го е правил с нея досега. Но ако това бе истина, защо му разрешаваше такива волности? Имаше ли тя опит, или не?

Би могла да е достатъчно опитна, за да е наясно как го привлича привидната невинност. Номерът й работеше, понеже с всеки въпрос без отговор Антъни се захласваше все повече по нея. Това безумие нямаше да го бъде. Тъй или иначе щеше да разбере какво е намислила, дори ако трябваше да разпита нейните ученички зад гърба й.

Или пък мисис Харис.

Обмисли тази възможност. Като ум вдовицата не падаше по-долу от Маделин. Решеше ли, че по някаква причина той се интересува от учителката й, бързо щеше да развали сделката им. Смееше ли да рискува?

Накрая се оказа, че решението е взето, но не от него. Докато си възвърне в достатъчна степен самообладанието, за да се присъедини навън към другите, в каретите не бяха останали места, като се изключи откритото ландо на мисис Харис. Тъй като директорката беше разпределила кой къде ще седи, тя недвусмислено държеше той да пътува с нея.

С оглед на това, че мисис Харис го долюбваше колкото той нея, догадката му беше, че той ще се вози заедно с две ученички в каретата й, защото тя иска лично да наблюдава поведението му.

Добре, нека го наблюдава на воля. Може би така щеше да се прехласне в „наблюдението“ си, че щеше да му се отвори шанс да научи повече за Маделин.

Залепи си една мазна усмивка на лицето, качи се в ландото и се закле да дебне всяка думица. Машинациите му за добруването на Теса щяха да стигнат до задънена улица, ако директорката преценеше, че не може да му се има доверие.

За нещастие до него седеше мис Сетън и изглеждаше твърдо решена да флиртува. Беше сигурен, че директорката мислено си отбелязва едно хиксче срещу името му при всяка престорено свенлива забележка на девойката. Пак добре, че мисис Харис не можеше да види как мис Банкрофт, която седеше до нея, се облива в руменина всеки път, щом той я погледне.

Опазил господ; надяваше се, че Теса е по-разумна от тези двете, иначе го чакаше бая работа по отпъждането на женкари от всеки неин бал.

— Много мило от ваша страна да ни придружите днес, лорд Норкорт — рече накрая мис Банкрофт, очевидно решавайки, че е недопустимо само мис Сетън да се забавлява. — Навярно си имате много по-важна работа.

Антъни пренебрегна изсумтяването на мисис Харис.

— Днес смятах да се занимая с имението, но то ще почака до утре. Тази работа е по-важна. Когато племенницата ми Теса започне да учи тук след Великден, държа тя да усвои същите неща, които обяснявам на вас. Какъв е смисълът да излиза в обществото само за да стане плячка на някой женкар? — той погледна прямо директорката. — Не сте ли съгласна, госпожо?

— Ако си върша работата както трябва, вашата племенница изобщо няма да стане плячка на женкар, със или без вашите уроци, господине.

Скептичното й отношение кой знае защо го подразни.

— Ще ме прощавате, госпожо, обаче вашите ученички няма да разпознаят женкаря, освен ако той не им се изхили похотливо или не вземе да ги разпитва за зестрата им.

— Не е вярно! — възрази мис Сетън.

Антъни се усмихна принудено и смекчи обидата:

— Разбира се, това се дължи на доброто им възпитание и на сговорчивия им нрав. По принцип бих си съставил отрицателно мнение за дама, която допуска най-лошото за всеки срещнат мъж. Но тук не ни интересува „по принцип“, а „в частност“. Една наследница не може да прекали с благоразумието.

Мисис Харис го изгледа с присвити очи.

— По този въпрос определено сме единодушни.

— Хайде да подложа спътничките ни на един прост тест — той кимна на мис Банкрофт. — Кой по-вероятно ще се окаже зестрогонец: армейски капитан или някой обикновен сержант?

Мис Банкрофт се намръщи замислено.

— Предполагам, че сержантът, защото той има по-малко пари.

Преди да обори съждението, мисис Харис въздъхна.

— Не е задължително. Обикновените редници и сержанти не се домогват до света на висшето общество — не се чувстват удобно там. Капитаните, от друга страна, като цяло са втори синове с вкус към шампанското и доход, който им стига само за бира. Те трябва да си хванат наследничка, пък било само за да избягат от армията.

— Това и аз можех да го кажа — рече мис Сетън с усмивка, издаваща превъзходство. — Офицерите винаги си търсят богаташки. Заплатите в армията изобщо не са на ниво.

— Много добре, мис Сетън — похвали я Антъни. — Сигурен съм, че ще знаете и следващия отговор. Кой по-вероятно ще прекали с алкохола във ваше присъствие на семейна вечеря: зестрогонецът или богатият земеделец, влюбен във вас?

— Естествено, че зестрогонецът. Земеделецът ще иска да ме впечатли.

— Всъщност ако земеделецът наистина е влюбен, ще бъде толкова нервен, че ще си пийне повечко за кураж. А зестрогонецът трябва да е нащрек, докато обсъжда вашето бъдеще с баща ви. Освен ако не е пълен глупак, изобщо няма да близне капка.

Мис Сетън недоволно се отпусна на седалката.

— Как не се сетих.

Мисис Харис се усмихна скръбно.

— Лорд Норкорт, не зная дали да бъда впечатлена или ужасена. Притежавате плашеща прозорливост за това как разсъждава зестрогонецът. Ако не знаех истината, щях да реша, че вие сте се прицелвали в някоя наследница.

— Аз ли? — Антъни се изсмя нервно. — За нищо на света. Защо ми е да се женя за неопитно момиче, докато наоколо е пълно с опитни вдовици, с които да… вечерям. После мога да изпратя вдовицата у тях и да прекарам остатъка от нощта на спокойствие. С една съпруга не мога да постъпя така независимо колко е богата.

А с вдовиците, които той избираше, отсъстваше страхът, че ще ги пожелае прекалено много, че ще ги преследва прекалено много… че ще им се раздаде прекалено много. Отсъстваше опасността, че ще освободят звяра у него и той ще ги изплаши безумно.

Както по всяка вероятност бе уплашил Маделин.

Той пропъди смущаващата мисъл. Ако беше интригантката, за която я мислеше, тя нямаше да се уплаши толкова лесно.

— А децата? — извика мис Сетън. — Не искате ли деца?

— Имам племенница. Това ми стига.

Лъжец. Действително искаше деца, но не и с цената на душевното си здраве. Що за баща щеше да им бъде? Почти не познаваше собствения си баща, а Бикъмови определено не бяха образец, защото въдворяваха дисциплина с деликатността на ковашки чук. Току-виж Антъни станал твърде снизходителен баща. Или пък твърде строг.

По-добре да не създава деца, вместо да има да се кае до края на дните си — както баща му, чиито първи син и наследник бе глупак, а вторият — пройдоха.

— А когато остареете? — полюбопитства мис Банкрофт. — Тогава ще се нуждаете от подкрепа и семейство. Нима искате да станете свадлив стар ерген?

Антъни пропъди този неприятен образ от съзнанието си.

— В скоро време няма да се тревожа за това. Ако ми стане самотно, винаги мога да си намеря някоя свадлива стара вдовица — той се усмихна приветливо на директорката. — Да познавате такива, госпожо?

Тя го погледна накриво.

— Надявам се, че не говорите за мен, лорд Норкорт. Чистосърдечно си признавам, че понякога съм свадлива, но в никакъв случай не съм „стара“.

— И през ум не ми е минавало. Едва ли сте прехвърлили тридесет и пет.

— Всъщност съвсем наскоро навърших тридесет и шест — на лицето й се изписа объркване. — Как познахте? Повечето хора ме мислят за по-възрастна.

— Отдава ми се точно да преценявам годините на жените — отвърна Антъни със самодоволство, което не му се удаде да прикрие.

— Според вас на колко съм години? — попита мис Банкрофт.

— На осемнадесет. А мис Сетън е почти на деветнадесет.

— Не е трудно да се досети човек — възрази дъщерята на полковника. — Завършваме училище и в скоро време ни предстои дебют.

Очите на мис Банкрофт се озариха от дяволито пламъче.

— Познайте на колко е години мис Прескот.

Достатъчно голяма, за да му потекат лигите, щом я погледне.

— На двадесет и девет. Вероятно на тридесет.

— Всъщност тя е на двайсет и пет — поправи го мисис Харис. — Но не съм изненадана, че сбъркахте с нейната възраст. Тя винаги обърква хората.

На двадесет и пет! Дъхът му секна и той се облегна назад. Божичко, та тя беше по-млада от всичките му любовници. Нищо чудно, че изглеждаше съблазнително като зряла черешка.

И нищо чудно, че ласките му я бяха сварили неподготвена. Може би тя наистина не беше опитна в креватните изпълнения.

Намръщи се. Не, не му се вярваше. Първия път, когато спомена за допълнителни съблазни, тя не се изчерви, нито се задърпа. Вместо това почна да говори за сделки. Коя девица постъпваше така?

— Мис Прескот е извънредно привлекателна — вметна мис Банкрофт и на младото й лице изгря изражението на сватовница. — Не намирате ли, лорд Норкорт?

Давайки си сметка, че мисис Харис е наострила уши за отговора му, Антъни внимателно си подбра думите.

— Всяка жена има по някоя привлекателна черта, в това число и мис Прескот.

— О, тя е необикновено красива — припя мис Сетън. — Не сте ли съгласен?

Той се усмихна.

— Съгласен, съм, че вие, момичета, сте си наумили да ми намерите съпруга. Обаче правите мечешка услуга на преподавателката си, като приемате, че няма да случи на по-свестен мъж от мен. Сигурен съм, че около мис Прескот гъмжи от далеч по-достойни обожатели.

— Тя си няма грам обожатели — възрази мис Сетън.

— Изобщо ли? — не устоя Антъни. — Но в миналото сигурно са се намирали такива.

— Не и откакто ни преподава.

— А това откога е?

— Шест месеца — уточни мис Банкрофт. — Никога няма да си хване обожател, ако прекарва цялото си време вкъщи с нейния татко. Отказва да идва даже на нашите сбирки.

— Достатъчно — мисис Харис се намръщи на поверениците си. — Съмнява ме, че мис Прескот ще ни е благодарна, че обсъждаме зад гърба й нейните брачни изгледи.

Затова Маделин е успяла да стане безценна за работодателката си едва за шест месеца. Удивително. Тя наистина бе умница. Също така го бе излъгала, че трябва да присъства на сбирките. Имал е право: причините прибързано да настоява за парти нямаха нищо общо с разграфения й живот.

Устните му се извиха в сурова усмивка. Втръснало му беше тя да се измъква с уклончиви обяснения. Искаше да чуе истината от нея. Възнамеряваше да постигне това… все едно как.

Ландото зави по познатия път и Антъни се навъси. Уж щяха да разгледат менажерията на един приятел на директорката. Ала единственият благородник, който живееше наблизо и имаше менажерия, бе Чарлз Годуин.

Антъни изпъшка. Навярно бъркаше. Не би могло да се случва. Не и днес. Не и на него.

Още щом свиха към алеята, Антъни зърна Годуин и някаква жена да чакат на стълбите и разбра, че е загазил.

Сви пестници. Нищо чудно, че мисис Харис бе предложила той да дойде. Озърна се и хвана директорката да го наблюдава самодоволно. Това поредната проверка ли беше? Вероятно.

Което означаваше, че денят ще бъде абсолютно скапан. Защото жената на стълбището не беше само сестрата на Годуин; за няколко досадни нощи бяха споделяли една постеля.

Всичко да върви по дяволите!