Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Wildcat, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Катя Георгиева, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 55 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2012)
- Разпознаване и корекция
- asayva (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Кандейси Скулър. Дивата котка
ИК „Коломбина прес“, София, 1998
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-037-6
История
- — Добавяне
Втора глава
— Госпожице Ричардс? — гласът на адвоката я върна в настоящето. — Госпожице Ричардс!
Стейси се обърна към тримата мъже, крито чакаха нейната реакция на скандалното завещание. Адвокатът, Емет Барнс, стоеше зад бюрото на Хенри и очевидно би предпочел да е където и да било другаде, само не и там. Ръката му нервно подръпваше късата якичка, сякаш му беше горещо, въпреки че в стаята бе прохладно. Очите му не издържаха на погледа й.
Чичо Пийт й се усмихваше от мястото си пред празната камина малко глуповато и очевидно разтревожено. Когато се обърна към него, той се зае съсредоточено да изучава тухлите в камината.
Само Бен се осмели да я погледне право в очите.
Колко са дълги миглите му, помисли тя не на място. Необичайно дълги като за мъж, тъмни като косата му и обграждащи потресаващо сини очи. Сини почти колкото моите, дойде неканена мисъл и Стейси отново се сети, че не знае кой е баща му.
Бен спокойно се бе разположил в един от двата кожени фотьойла, протегнал дългите си крака и с чаша уиски с лед в ръка. Той бавно отпи, без да сваля поглед от нея.
— Предполагам, че може да се оспори? — думите й бяха към адвоката, но очите й питаха Бен.
— Боя се, че не може — отговори Емет Барнс. — Непоклатимо е.
— Няма непоклатимо завещание — възрази Стейси.
— Това е такова — намеси се Бен.
— Наистина съжалявам, госпожице Ричардс, ала се боя, че Бен е прав — Емет замълча, покашля се и продължи неуверено: — Опитах се да кажа на Хенри, че е глупост да пише такова завещание. Той трябваше сам да ви съобщи намерението си, да ви подготви…
— Да ме подготви? Все едно, че нещо можеше да ме подготви! — гласът й изтъня, тя пое дълбоко въздух, откъсна очи от преценяващия поглед на Бен и се обърна към адвоката: — Сигурна съм, че сте направили всичко възможно, господин Барнс… Емет. Никой не знае по-добре от мен колко труден човек беше дядо ми.
— Той само съ опитваше да тъ защити — обади се чичо Пийт.
Стейси го погледна студено.
— От какво?
Пийт сви рамене и заби поглед във върховете на обувките си.
— Той се е опитвал да защити ранчото и петролните си компании — заяви тя. — И Бен.
— Стейси, мойто момиче, бъди разумна — примоли се Пийт.
— А дядо разумен ли беше? — сопна се тя и посегна към чантата си за цигари. — Това завещание разумно ли е?
— Според него — да.
— А според мен? — отвори златната табакера, извади дълга тънка цигара и я запали, преди някой да успее да й поднесе огънче. Отметна глава и вдъхна дълбоко от дима. Усети как по тялото й се разлива спокойствие и благодари наум на Господ, че бе създал никотина. — Разумно ли е според мен това завещание? Честно ли е? — стана и закрачи нервно из стаята. — Помисли ли той поне веднъж как ще се чувствам, когато се прочете този средновековен документ?
— О, във всички случай не средновековен — обади се лениво Бен от дълбините на кожения фотьойл.
Стейси се извъртя, смачка пътьом току-що запалената цигара в пепелника на бюрото и спря пред дългите му крака.
— Освен това — продължи той, преди да бе успяла да си отвори устата, — не виждам за какво толкова се горещиш. Ти ще продължиш редовно да си получаваш чековете — спря за миг, колкото да подчертае следващите си думи: — Ако решиш, че искаш това.
— Знаел си! — обвини го тя. — Знаел си и си одобрявал.
— Не. Не знаех — отговори Бен спокойно и надигна уискито си. Огледа я над ръба на чашата, от зачервеното от гняв лице, от пълничките гърди, тънкото кръстче, заоблените бедра, до дългите стройни крака и после обратно.
Бе се променила, както й каза вчера, но не чак толкова. По-зряла, по-изискана може би, ала си оставаше най-вълнуващата жена в Тексас. Особено както се очакваше да избухне във всеки момент.
— Но сега, като те поогледах, идеята съвсем не ми се струва лоша — продължи той, просто за да види дали ще може да я изкара от равновесие. — Станала си истинска… — устните му се изкривиха в бавна, нарочно похотлива усмивка. — Хубавица…
Стейси чу дружното ахване зад себе си, ала не му обърна внимание, както се опита да не обръща внимание и на внезапно избилата по лицето й гъста червенина. Това, което почувства, не бе нито възмущение, нито пък изненада, че Бен може да каже такива неща. Друго не бе и очаквала от него. А я обзе един всепоглъщащ гняв. Усещаше как той кипи в нея, заплашвайки да помете преградите на трудно изградения й самоконтрол. Ръцете й се свиха в юмруци, докато си представяше как го удря, как хвърля нещо към главата му. С върховно усилие на волята се овладя, отпусна ръце и успя да изобрази на лицето си някакво подобие на усмивка.
— Аз също имах възможност да те поогледам — очите й презрително се плъзнаха по тялото му, а усмивката й стана мазна. — За съжаление самонадеяните, невъзпитани, червендалести кравари не са ми по вкуса.
Обърна му гръб, отиде да седне на ръба на бюрото и не можа да види одобрението, проблеснало за миг в погледа му. Стейси никога не оставаше длъжна.
— Можеш да го продадеш — подсмихна се Бен, чудейки се още колко трябва да я притисне, преди да разчупи маската й на ледено самообладание.
— И да те оставя като единствен собственик тук? — тя го погледна с присвити очи. — Няма начин. Това е моят дом. Моето ранчо. Почти единадесет години чакам да се върна и сега оставам — заяви Стейси и изненада всички, включително и себе си. Когато напусна Париж, нямаше намерение да остава тук. Каза на Андре, че ще се върне. — Оставам — повтори тя и разбра, че го желае. — Дори ако за това ще трябва да се омъжа за змия като теб.
— Чакайте, госпожице Ричардс — намеси се Емет, за да успокои нещата. — Наистина ли е нужно чак толкова да бързате?
Стейси несъзнателно погледна към Бен и видя веселите искри в очите му. Точно това бяха думите, които му бе казала в колата.
— Имате шест месеца, за да решите — продължи адвокатът.
— И с какво ще ми помогнат тези месеци? Според завещанието на Хенри, все едно трябва да се омъжа за Бен.
— Мож’ да решиш да продадеш твойта пол’вина — започна колебливо Пийт и веднага млъкна, стреснат от студения й поглед.
— Не — гласът й бе спокоен и странно безизразен. — Това ранчо е наполовина мое и аз смятам да го запазя. И никой… — ледените й очи се обърнаха към Бен и студената светлина избухна в сини пламъци. — Никой — подчерта тя — няма да може да ме изгони отново оттук. Независимо какво ще трябва да направя, за да му попреча.
— Да, разбира се, госпожице Ричардс, но…
— Би могъл да ме наричаш Стейси — прекъсна тя адвоката. — Цялата тази история е малко прекалено интимна, за да сме толкова официални, не мислиш ли? — отново взе златната табакера от чантата си, ала този път поднесе цигарата към устните си и не запали. Емет бе този, който припряно извади запалка от вътрешния си джоб и й поднесе огънче. Стейси кимна, стана от бюрото, прекоси стаята със студена, котешка грациозност и седна на кожения фотьойл срещу Бен. Малкият ритуал около цигарата й беше дал време да се овладее. — А сега бих изпила едно бренди, моля, чичо Пийт — усмихна му се леко тя. — Курвоазие, ако имате — кръстоса дългите си крака и демонстративно небрежно се облегна назад. — А развод? — попита Емет.
— Развод? Глупости, момиче, та ти още не си се омъжила — възмути се Пийт и й подаде висока тежка чаша.
— Мисля, че дамата има предвид бърз брак и развод в Мексико…
— За Предпочитане още същия ден — вметна Стейси.
— … И въпреки това да запази ранчото — довърши Бен, сякаш не я беше чул. — Отговорът е „не“.
— Вярно ли е това? — погледна тя към Емет.
— Страхувам се, че да, госпожице Ри… ъъъ… Стейси. Дядо ти много подробно го е описал в завещанието си: ако се омъжиш за Бен и по-късно получиш развод, твоята част се прехвърля на него. Освен ако имате ъъъ… деца, разбира се — изпод яката му изби червенина. — В този случай Бен ще управлява земята, докато те станат пълнолетни.
— Дори ако ме бие ли?
— Моля? — заекна Емет. — Да те бие?!
— Ако се разведа по негова вина — обясни Стейси и погледна каква е реакцията на Бен. Трябваше да го извади от това му спокойствие. — Нали разбирате, физическо насилие, изневяра, такива неща. И тогава ли той ще получи ранчото?
— Не мож’ тъй да говориш, момиче! — избухна Пийт, потресен до дъното на душата си. — Бен нивгаж не би ударил жена — погледна я многозначително. — Дори и да си го е заслужила.
— Така ли е? — попита тя Барнс.
— Да. Поне аз мисля така — поправи се адвокатът. — Хенри не уточни нищо във връзка с причините за развода.
— Разбирам. Значи във всички случаи губя.
— Съвсем не — бързо я увери той. — Това условие на Хенри се отнася единствено за ранчото. Ти имаш пълни права върху своята част от останалата собственост, независимо от това дали ще се омъжиш за Бен, или не. Всъщност вече притежаваш няколко петролни кладенци…
— Е, и на толкова благодаря — отбеляза Стейси сухо, спомняйки си за падналите рязко цени на петрола в Тексас.
— Недей тъй — скара й се Пийт. — Скоро нещата ще се наредят. Всякога се нареждат.
— Вярно е — присъедини се Емет. — Нещата винаги се нареждат, ако човек може да издържи достатъчно дълго. А ти без съмнение ще можеш. Хенри се е погрижил да получиш някои филиали от фирмите му, които нямат нищо общо с петрола. Ако си направиш труда да прочетеш, тук е ясно написано — посочи към завещанието на бюрото. — Ако решиш, че не можеш да… ъъъ… да изпълниш това единствено условие в завещанието, Бен има задължението да ти плати половината от ранчото по честна пазарна цена. За разумен период от време, разбира се — добави той. — Финансово не губиш нищо. Всъщност, госпожице… Стейси, ти си една много богата млада жена. Наистина много богата. При добро управление на собствеността никога нищо няма да ти липсва.
— Няма да имам ранчото.
— Да, няма. Но ако ме извиниш, какво значение има това? Ти не си живяла тук от петнадесетгодишната си възраст, или поне така разбрах.
— Бях заминала да уча — тя издуха облак дим и ги огледа през него, мълчаливо предизвиквайки ги да й възразят.
— Отначало да, ала напоследък е било въпрос на избор — напомни й Емет.
— Но не на мой избор.
— А чий избор? — намеси се сърдито Бен.
— Ти ли ме питаш?! — Стейси едва се сдържа да не скочи върху му. — Ти? Тази долна змия, която убеди дядо ми да ме изпрати да уча в чужбина!
— Това беше за твое добро. А и както каза вече Емет, ти не си учила през цялото време на отсъствието си, нито дори през по-голямата част от него. Можеше да се върнеш винаги, когато пожелаеш.
Тя се изправи на стола си.
— Винаги, когато пожелаех? След начина, по който ме изпратихте? След като не получих нито дума, нито една глупава картичка? — ядоса се Стейси, забравила за писмата в началото. — Нищо, освен онези проклети чекове!
— И чия вина беше това?
— Аз бях само петнадесетгодишна! Едно дете в чужда страна, за пръв път в живота си далеч от дома. И ти казваш, че аз е трябвало да бъда мъдрата и да направя първата стъпка?
— Той беше горд човек.
— И това, предполагам, го оправдава?
— Стейси, мойто момиче — намеси се неспокойно Пийт, — Хенри само съ опитваше дъ те предпази…
— Това вече го каза — тя се изправи и застана до прозореца с гръб към стаята. — И от какво да ме предпази? — попита след малко и се обърна към него. — Отговори ми ако можеш, чичо Пийт. От какво да ме предпази?
— Ами от… — той притеснено сви рамене. — От туй, да трябва да се върнеш за постоянно, ’ку не искаш — отговори накрая. — Дълго те нямаше, момиче. Мож’ да си си намерила някой и да не искаш да го оставиш.
— И затова постави условието да се омъжа за Бен? — засмя се Стейси горчиво. — Хенри е написал това завещание, за да предпази ранчото, да предпази Бен и да накаже мен. Само не разбирам защо не го остави на Бен безусловно и не ни спести целия този скандал.
— Знаел е, че ще го оспорваш — предположи Бен, чудейки се защо по дяволите Хенри не се е сетил, че тя ще оспорва и това завещание, и то още по-яростно. Той стана от стола, на една крачка се озова до бюрото и остави там чашата си. — Ала само се опитай да оспориш, и ще загубиш всичко. Повечето тексаски съдии не биха се отнесли със симпатия към една жена, която не е виждала дядо си, единствения си родственик, почти единадесет години, а сега алчно се бори да получи повече от наследството му. Най-вероятно биха решили, че вече си получила достатъчно. Дори повече от достатъчно — застана точно пред нея, като съзнателно я изблъска до ръба на бюрото. — Мисля, че вече всички имат представа как стоят нещата — заключи Бен и обходи с очи останалите мъже в стаята, преди да спре погледа си върху лицето й.
Стейси не трепна, но големите й сини очи вече не бяха студени и надменни, а пламтяха от гняв, както когато беше момиче. Той си спомни как преди години тези очи мятаха светкавици срещу него. И тогава се чувстваше по същия начин, смутен, сърдит и объркан. И тогава не знаеше дали му се иска да я раздруса, докато зъбите й затракат, или да я грабне в прегръдките си и да я целува, докато изтрие лошото й настроение. За миг се поколеба между двете възможности.
Тя вдигна ръка и поднесе недопушената цигара към устните си. Бен се намръщи, хвана здраво китката й и преди да бе успяла да се отскубне, взе с другата си ръка цигарата и я загаси в кристалния пепелник на бюрото.
— Ужасен навик — каза той тихо, наслаждавайки се на усещането за меката й кожа. Такава ли беше преди единадесет години? — Не подхожда на една дама.
Стейси едва не изсъска, вбесена от властния му жест. Пръстите й се свиха и дългите й лакирани нокти се забиха в ръката му, Бен я стисна по-силно, почти болезнено, ала тя заби ноктите си още по-дълбоко.
— Имаш шест месеца — произнесе той все още тихо, но заплашително. Очите му горяха от гняв и страст.
Стейси отвърна на погледа му, молейки се да не се издаде, че бе успял да я уплаши. Или да я възбуди.
Другите двама в стаята не смееха да помръднат. Секундите станаха минути, ала никой не отстъпваше.
— По дяволите! — изруга Бен, пусна я, вдигна наранената ръка към устните си и леко я облиза. — Марта вече трябва да е сложила масата. Достатъчно време загубихме в празни приказки — обърна се към вратата. — А днес си имам и друга работа.
Обедът бе твърде официален. Очевидно Марта се опитвате да направи тържество едновременно за добре дошла на Стейси и за последно сбогом на Хенри. Масата бе покрита с фина ленена покривка. Върху нея бяха подредени кристални чаши, костен порцелан и сребърни прибори.
Стейси се огледа изненадана. Трапезарията, която помнеше, бе неуютна и рядко използвана. Обикновено се хранеха от глинени съдове в кухнята. Тази елегантна маса не би могла да е дело на Марта. При всичкото си желание тя не можеше да различи истинския кристал от евтината имитация, нито пък би се постарала. Не можеха да са и Хенри или чичо Пийт. Въпреки успехите, които бяха постигнали, те не се интересуваха от красивите дреболии в живота.
Значи по метода на изключването оставаше Бен. Ала нима и той не беше каубой като тях?
Сигурно объркването се бе изписало на лицето й, защото когато вдигна очи от масата, срещна ироничния му поглед. „Не сме такива селяндури, каквито ти се иска да бъдем“, прочете тя там.
Стейси бързо се отвърна и се усмихна на Марта:
— О, колко хубаво! Пълнени царевични питки!
Ако масата бе като от списание, храната беше характерната смесица от тексаска и мексиканска кухня. Освен царевичните питки имаше пържен боб, без който не минава ни един мексикански обяд, испански ориз с чушки и черен пипер и традиционния сос на Марта, за който Стейси със закъснение си спомни, че е много лют.
— Достатъчно — каза тя, когато накрая Марта предложи допълнително от питата с плодове и карамел. — Всичко е много вкусно, но не мога повече.
— Много си слаба — смъмри я ласкаво Марта.
— Не е — възрази Бен. — Не обичам моите жени да са дебели.
— Аз не съм твоя жена — настръхна веднага Стейси.
— Още не — съгласи се той и се изправи.
— Мога да продам — напомни му тя. Искаше й се Бен да не стърчи така. Дори през масата ръстът и широките му рамене изглеждаха заплашително.
— Можеш. Обаче няма да го направиш.
— Прекалено си уверен в себе си.
— Уверен съм в теб. Виждам едно алчно пламъче в очите ти. Ти искаш това ранчо и си готова на всичко, за да го получиш.
— Не съм — Стейси стана, ала дори и така трябваше да вдигне глава, за да го погледне в очите. — Не ме интересуват нито парите, нито петролните кладенци. Аз…
— Трябва ли тогава да разбирам, че желаеш мен?
Кой знае защо, тя се изчерви. Не се бе изчервявала така от години, откакто беше още момиче, а и тогава й трябваше много повече от една остроумна забележка.
— Това е моят дом! — заяви Стейси разгорещено и се обърна към Пийт за подкрепа, но и той, и адвокатът вече бяха станали от масата и се бяха насочили към вратата.
Посегна към чашата си с вода. Ръцете я сърбяха да я плисне в нахалното му лице. Ала нещо в погледа му я спря. Разбра, че Бен нямаше да се поколебае да й го върне, както и че никой нямаше да се опита да му попречи. Без да каже дума повече, отпусна ръка.
— Умно момиче — похвали я снизходително той и тръгна след другите мъже, чудейки се какво точно щеше да направи, ако не се бе спряла навреме. И защо, по дяволите, я бе докарал дотам.