Сандра Браун
Цената на Рая (9)

Глава девета

— Блеър, какво се е случило? — възкликна Пам, когато я видя на прага на вратата, отчаяно навела глава, обляна в сълзи, с размазан грим и подути от плач очи.

— Шон тук ли е? Видях джипа му.

— Да, тук е, довършва пристройката, но…

— Не искам да ме вижда в този вид. Трябва да говоря с теб.

— Влизай.

Двете отидоха в спалнята.

— Малкото спи. Другите играят навън. Андрю е при Шон. Дано никой не дойде.

Пам затвори вратата и се настани на леглото до Блеър, която седеше на ръба и плачеше. Не искаше да я притеснява с въпроси. Блеър сама щеше да й разкаже за прослушването. Сутринта Шон бе дошъл с навъсено лице и гневен поглед, Пам обаче се престраши и го попита дали Барни е намерил Блеър. Той й разказа за разговора, но беше побеснял, докато говореше за Барни, за прослушването и за ината на Блеър, която не си давала сметка за неразумната си постъпка.

— Доколкото разбирам, ти си против заминаването и прослушването, така ли?

— Точно така! — викна Шон. — Защото ще се осакати!

Слава богу, Блеър се беше върнала жива и здрава и явно причината за отчаянието й бе друга. Пам я потупа приятелски по гърба, все едно беше едно от децата. Опита да я успокои. Хълцанията постихнаха.

— Блеър, разкажи ми какво се случи — тихо рече Пам.

Приятелката й я погледна с подпухнали очи и прехапа толкова силно устни, че те побеляха. Блеър потрепери в усилието си да се овладее и едва изрече:

— Не успях.

Пам сдържа въздишката си на облекчение. И тя мислеше като Шон — че Блеър не бива да танцува, преди да е напълно оздравяла. Пам знаеше какво означава да танцуваш часове наред всеки ден. Ако Блеър държеше отново да бъде балерина, то трябваше да изчака да се възстанови.

— Колената ли те предадоха?

— Не. Загрях, танцувах по-добре от всякога. От всякога! Дадох всичко от себе си. — Тя преглътна сълзите. — Дори с пеенето се справих. И другите не пееха особено добре. От петдесет избраха осем. Бях почти сигурна, че съм успяла. Защото имам и повече опит, но… се оказа, че съм с пет години по-възрастна от най-възрастното момиче. Хореографът прочете осемте имена и моето не беше сред тях.

— Блеър, мила, ти знаеш, че всичко това не означава нищо. Просто така се е случило. Не ти е за пръв път, нали? Та това не е последното прослушване на света!

Блеър горчиво се засмя.

— Ще ми се да е така, ала не е. Защото този път трябваше да успея на всяка цена. Не ме питай защо. Просто така! Танцувах толкова добре, толкова добре…

— Само дано не си влошила състоянието на колената си. Сега добре ли се чувстваш?

Блеър сви рамене.

— Горе-долу. Всеки случай не по-зле.

Пам внимателно смени темата.

— Шон беше много разтревожен. Направо вилнееше от яд. Но и много се притесняваше за теб — да не би да задълбочиш травмите си и да трябва да отидеш в болница.

— Беше ядосан, защото не послушах съвета му. — Устните й отново затрепериха. — Вместо да ме окуражи, той се развика. Прекрасни отношения, няма що. Аз съм само едно от многото му завоевания и нищо повече.

— Не говори глупости. Ами се стегни и погледни реално на нещата — развика се Пам. Блеър я погледна учудено. Толкова години бяха приятелки, а Пам никога не й беше крещяла. — Човекът е влюбен в теб! Влюбен до уши. И ако имаш малко ум в главата, в което започвам да се съмнявам, ще се позамислиш над това. Толкова се беше разтревожил за теб — и то не дали ще те одобрят, а дали няма да пострадаш. Аз също смятам, че здравето ти е по-важно. Той дори се обади на Джордж Силвъртън…

— На Силвъртън! Продуцентът! — Блеър скочи от леглото.

Пам се сепна от рязката й реакция.

— Да.

— А откъде се познава с него?

Пам навлажни устни. Чудеше се как да й го каже. Ледените искри в зелените очи на Блеър никак не й харесваха.

— Ами той… той му ремонтира къщата миналата година. И двамата са приятели…

— Както и да е — заяви Блеър, отвори вратата и решително се запъти към пристройката.

Пам подтичваше след нея.

— Блеър, почакай. Първо се успокой, чуваш ли?

— Знам аз какво е направил той — кресна тя през рамо. Прекоси градината с войнствена походка и влезе в пристройката.

Шон размахваше чука. Той се обърна — в устата му имаше няколко пирона. Андрю, който помагаше на своя идол, се усмихна, но усмивката му тутакси угасна, когато забеляза вбесеното изражение на Блеър — неговата първа голяма любов.

— Искам да говорим — сдържано рече Блеър.

Шон извади пироните и отговори:

— Сега не мога. Зает съм.

— Сега! — тропна тя с крак.

Шон смръщи застрашително вежди.

— Зает съм — повтори отчетливо той. — Пък и тук не му е мястото, нито времето да се караме.

— Пет пари не давам за твоето мнение и дали някой ни чува, или не.

— Аз обаче не мисля така.

Шон хвърли чука и пироните, които се разпиляха по циментовия под, пристъпи към Блеър и неочаквано я метна на рамо.

Тя изгуби дъх за миг, но щом се съвзе, извика:

— Веднага ме пусни!

Започна да рита и да опитва да се измъкне, удряше го с юмруци по гърба, докато той я тупна и тя се разплака. Шон я остави на спалнята на Пам и затръшна вратата.

Блеър скочи от леглото и застана с ръце на кръста срещу него.

— Всъщност рано или късно трябваше да очаквам от теб да се държиш точно така — като дивак.

— Да не би аз да правя сцени, ти ги правиш — развика се Шон. — А това, че те нося като чувал, е съвсем нормално, защото и без това ти липсва чувствителност. Може и да не те интересува, че Пам ни слуша, но и Андрю беше там. Той те обожава и сега какво ще си помисли.

— Не желая да ме поучаваш. Искам да знам само едно нещо. — Блеър едва си поемаше дъх. Кръвта й кипеше, пред очите й се въртяха червени кръгове, а ушите й бучаха. — Обаждал ли си се на Джордж Силвъртън?

— Да — спокойно отвърна Шон.

— Приятел ли си му?

— Да. Понякога идва тук през уикендите и играем тенис.

Невъзмутимият му тон я вбеси още повече.

— Имаш ли пръст в това, че не ме одобриха?

— Не.

— Не ме лъжи.

— Не те лъжа.

— Лъжеш ме! Обадил си се на Джордж Силвъртън и си го помолил да не ме вземат. Какво му каза? Че някоя вечер ще се сгромолясам на сцената? Че съм полусаката? Или нещо по-интимно — че спиш с мен в момента и не би искал точно сега да започвам работа, а? Какво му каза?

Шон стоеше в предизвикателна поза с ръце на хълбоците и я гледаше възмутено. От устата му се изля порой гневни думи. Накрая попита:

— Ти сериозно ли мислиш, че бих могъл да постъпя така? — Блеър извърна очи от пламтящия му син поглед. — След тези няколко дни, през които бяхме заедно?

Гласът му отекваше в стаята. Той отметна назад глава и дълбоко пое дъх. Притвори очи и мъчително въздъхна, навеждайки глава.

— Блеър, нищо такова не съм направил. Дори името ти не съм споменал. Обадих се на Джордж, който наистина ми е приятел. Знаех за новото шоу. И го разпитах какво ще представлява, за да преценя дали ще бъде много уморително за теб. И толкова, нищо повече. Ако искаш ми вярвай. Това е истината.

— Не ти вярвам. Защото танцувах много добре. Представих се страхотно. И все пак не ме избраха.

— Това няма нищо общо с мен. Защо ще постъпвам така с теб? — Гласът му звучеше смутено, защото Шон наистина се вълнуваше. Не допускаше, че Блеър може да го обвини в такава нечестна постъпка.

Тя се изсмя подигравателно.

— Сериозно ли ме питаш?! Ако не за друго, то вероятно, за да си подсигуриш временна любовница.

Лицето на Шон пламна и той пристъпи към Блеър.

— Заслужаваш бой за такива приказки!

— Ами то ще ти бъде в стила — не се предаваше Блеър.

— Дали пък да не те хвърля на това легло и да те любя, докато дойдеш на себе си или поне млъкнеш?

— Победа чрез секс, така ли? Това ли се опитваше да постигнеш през тези няколко дни?

— Не победа. А убеждаване. Увещаване. Съветване. Защото животът не е само балет.

— За мен е така.

— Не е така. Защото от петък досега сама се убеди, че любенето с мен ти носи много по-голямо удовлетворение, отколкото балета.

— Не!

— Да! Видях как сияеш от щастие. Чух как въздишаш в унес. Забелязах радостта ти. Виж се сега! Как се чувстваш след прослушването? Очите ти са се подули от плач. Какво си направила с косата си?

Блеър изведнъж се сепна и опипа косата си.

— Ами… накъдрих я.

— Нарочно ли?

Тя вирна глава.

— Тази прическа е подходяща за сцената. Прави ме да изглеждам по-млада.

— Приличаш на гуру.

— Не искам повече да те слушам — заяви Блеър и се запъти към вратата.

Той я сграбчи за ръката и я завъртя към себе си.

— Искаш, искаш. Трябва да чуеш, че ти си най-егоцентричната личност на света. Егоизмът ти е толкова голям, че дори не го забелязваш. Време е да го осъзнаеш.

Блеър напразно се опитваше да се измъкне от ръката му.

— Какво си мислиш, че си единственият човек в света, претърпял неуспех? Кой ти е гарантирал, че всичко в живота ще бъде розово? Ами ако наистина повече не можеш да танцуваш? Това ли ще бъде края на живота ти? Ще се хвърлиш под влака като Коул?

— Пусни ме — рязко дръпна Блеър ръката си. — Няма да се примиря, докато не успея.

— Като какво? Като балерина? Ами ти си балерина! Имаш зад гърба си дванайсет години успешна кариера.

— Не е достатъчно.

— Никога няма да бъде достатъчно. Винаги има и други, по-различни нива на успех. Например — да постигнеш съвършенството да бъдеш добър, грижовен и любвеобилен човек. В това отношение, госпожице Симпсън, вие сте пълен провал.

Думите му сякаш я зашлевиха и тя се разплака.

— Млъкни!

— Ти млъкни и ме слушай. Каквото и да постигнеш, ти никога няма да бъдеш доволна, защото все се опасяваш, че успехът ще отлети като птичка. Непрестанно ще се стремиш все по-нагоре. Каквито одобрения и похвали да получиш, все тая, защото ти самата не се харесваш. Ето там ти е грешката, Блеър. Ти не се харесваш.

Шон говореше самата истина. Но Блеър реши да се защитава докрай. Трябваше някак да се отърве от чувството за вина и огорчение.

— Как смееш да ми приказваш за неща, от които нямаш никаква представа? Какво знаеш ти за провалите и разочарованията? Седиш си тук в уютното гнезденце и четеш проповеди за успеха. Всичко, до което се докосваш, се превръща в злато, така ли? Цар Мидас, ти някога провалял ли си се изобщо?

— Да. Преди осем години фалирах и загубих всичко.

Тишината беше потискаща. Напрежението на Шон се предаде на Блеър и тя усети, че не й достига въздух. Той беше доволен, че Блеър мълчеше. Тя го гледаше и опитваше да проумее думите му.

— Фалирал си?

— Седни.

Тя се подчини и седна на леглото. Той застана до прозореца с гръб към нея.

— Бях на трийсет, строях къщи и купувах земя за строеж. Мислиш си, че не бих могъл да се проваля, но стана така, че фалирах. Всичко се обърка — неразумно инвестиране, неблагоприятен пазар, високи цени, ограничени финанси. Никой не купуваше къщите. Банките си искаха заемите. Останах без нищичко. Приятели и инвеститори забравиха телефонния номер, а вероятно и името ми. Хората не обичат да са с някой, който е губещ, сякаш е болен от заразна болест, която могат да прихванат. Наложи се да продам лодката, кадилака, шестте коня, тенис ракетата и съоръженията за голф. — Шон се засмя. — Не се шегувам. Положението беше трагично. Баща ми се беше оттеглил от бизнеса преди няколко години. Той не одобряваше моите амбициозни проекти — на него му бяха отнели доста време, докато успее. Слава богу, той и майка ми бяха добре финансово. Благодарение на тях успях да погася дълговете си — бавно, наистина бавно, но си върнах почти всичко. Пристигнах тук и започнах отначало. Като дърводелец. Харесваше ми да правя къщите по-красиви. Спестих достатъчно и си купих къща. През уикендите я ремонтирах. После купих друга, а старата продадох — тя беше пример за това как може да се преобрази едно старо жилище. За останалото се досещаш. Имах късмет. И не го проиграх.

Шон се обърна и погледна Блеър.

— Искаш ли да ти разкажа за жената, за която щях да се оженя? Тя ме напусна, когато видя, че вървя към фалит, уплаши се, че ще се свърже с мъж, който няма да бъде богат, а дори ще бъде беден.

— Значи си тръгна? — промълви Блеър, която не можеше да повярва, че този мъж, олицетворяващ сигурност, увереност и успех, се е срещал с такива проблеми и преживял такъв провал. Гневът й се смекчи.

— Да. А аз се зарадвах. Защото проблемите ми намаляха с един. Ядосах се, защото задържа годежния пръстен с диаманти. Мислех да го продам. — В сините му очи проблесна весело пламъче.

— И повече не я ли видя?

— Видях я. След няколко години приятелят й банкер я изостави за по-богата разведена жена и тя дойде тук. Ахкаше и охкаше по къщите ми. Тъкмо бях купил мерцедеса и на нея всичко това доста й допадна. В неделното издание на „Таймс“ имаше статия за мен. Отново се бях издигнал. Тя се влюби в къщите ми. В градчето. И отново в мен, като се чудеше защо ме е изоставила.

Блеър не скри възмущението си.

— А ти какво й отговори?

— Нищо. Изсмях й се в лицето и я изпратих по живо, по здраво. Пожелах й успешен по-нататъшен лов. Доколкото знам, пушката й е още заредена в гонитба на богат съпруг.

Шон седна до Блеър. Взе ръката й и се загледа в тъничките пръсти и сините вени.

— Стигнеш ли до средната възраст, не може да не си преживял разочарования. Жените губят съпрузите си, налага се да започнат да работят, мъжете остават без работа, след като трийсет години са се блъскали, домакините се чудят какво да правят, защото децата им напускат дома… Аз започнах всичко наново. Не се надявах да бъда щастлив, а камо ли и още по-щастлив, както съм сега. Не съм предвиждал да имам такъв живот — това беше чист късмет.

Пам си беше помислила нещо подобно в деня, когато се премести в апартамента. Тя също не беше очаквала такава невероятна промяна.

— Обичам си работата. Гордея се с нея. Изпитвам удоволствие, когато виждам как всичко се преобразява в ръцете ми. Няма такова вълнение, когато купуваш земя — подписваш документите и толкова. — Той вдигна брадичката й. — Нали не ти се виждам луд?

Тя поклати глава.

— Не. Ти си човек, стъпил здраво на земята, който знае цената на нещата вследствие на големия си опит. Ти си успял да оцелееш. И си доволен от живота си.

— Не и от всичко. В живота ми липсва нещо много важно. — Шон вдигна кичур коса и целуна ухото на Блеър.

Блеър отпусна глава и притвори очи.

— И какво е това много важно нещо?

Устните му се приближиха до нейните.

— Жена, която да ме обича. Да живее с мен и да споделя живота си с моя. Жена, с която да се смея, и която да обичам. — Той целуна леко долната й устна. — Блеър, ако можех, щях да ти спестя днешното огорчение, но кой знае, вероятно е по-добре, че стана така.

На нея й беше трудно да разсъждава, защото езикът му се приплъзваше по устните й, а ръката му си играеше с копчетата на блузата.

— И защо да е по-добре?

— Защото сега би могла да оцениш живота си тук. И да не искаш повече да се върнеш там…

Тя хвана ръката му, отмести я, седна и го погледна.

— Няма такова нещо, Шон. Никога няма да се откажа от професията си. — Той се подпря на лакът. — Половин час ми разказваш колко е хубаво да имаш втора възможност в живота. Аз също имам втора възможност. Трябва да се върна, ще се свържа с Барни и…

— Не мога да повярвам — стана Шон и удари с юмрук дланта си. — Ти извърташ нещата, Блеър.

— Гледай кой ме обвинява, че извъртам нещата! Та ти току-що ми разказа за твоя живот. А не за моя!

— Те могат да бъдат един и същ живот. — Блеър се смути от непринудения тон на Шон.

— Ала не са. Не и сега, не и докато…

— Не и докато състоянието на краката ти така се влоши, че да не можеш да танцуваш, а нищо чудно и да не можеш да ходиш.

Шон крещеше. Той се обърна и отвори с трясък вратата.

— Виж това няма да стане. Няма да позволя да осакатееш и тогава да дойдеш при мен, защото никой друг няма да те иска!

* * *

Тези думи ечаха в главата й като сатанински припев. Блеър лежеше на разтегаемия диван — самотна и тъжна след прекараните с Шон нощи. В огромното му легло двамата спяха долепени един до друг като частички от мозайка. Дъхът му галеше ухото й. Ръцете му я закриляха, ръцете му…

Пам я закара до дома й в мълчание. Каза, че колата сигурно ще й трябва през следващите няколко дни. Сбогуваха се сдържано. Оттогава не беше виждала Шон. Само дочу силните удари на чука му върху злощастните пирони.

Не искаше да признае дори пред себе си колко много ще й липсва. Вече беше решила, че ще се върне в Ню Йорк. Да живее срещу къщата му, да го вижда непрекъснато, да разпалват всекидневно противоречията си с риск да изгорят в пламъците им — това бе невъзможно.

И така Блеър започна да си събира багажа. На другия ден щеше да се обади на Пам и да й обясни защо не може да продължи уроците по балет. Мястото й беше в града, за да е под ръка, ако отново я повикат за някое прослушване. Барни много се зарадва на решението й.

Още нещо, което не искаше да си признае — туптенето и в двете колена. Докато беше ядосана, тя не го бе забелязала, но щом се успокои и остана сама, веднага усети мъчителната болка. Започна да редува торбички с лед и затоплящи компреси, но болката не минаваше. Взе три аспирина, след два часа още три. Мърмореше на глас, дори поплака, но и това не помогна. Днес се беше претоварила, танцува доста дълго и резултатът беше налице. Шон сигурно щеше да е доволен да я види в такова състояние.

Шон, Шон, Шон. Как копнееше за ръцете му, които същевременно я успокояваха и възбуждаха. Как жадуваше за изкусителните устни под нежните мустаци. Как искаше да гали мускулите на гърба, раменете и гърдите му, да вкуси уханието му, а тялото й да бъде в…

— По дяволите! — не издържа Блеър и се разплака. Защо плачеше за него, а не за болните си колена? Това, че той я отблъсна, й тежеше много повече, отколкото провала на прослушването. И защо бе така?

Отговорът бе един, но тя все още не беше готова да го изрече.

* * *

Телефонът силно иззвъня в ухото й и рязко я събуди. Тя въздъхна и зарови глава във възглавницата. Толкова трудно бе заспала. Кой я будеше толкова рано! Телефонът отново иззвъня.

Блеър отвори очи. Всъщност не беше толкова рано. Минаваше десет.

Беше се оплела в завивките и докато извади ръката си, телефонът иззвъня още два пъти.

— По-спокойно — промърмори тя.

— Блеър!

Гласът, който най-много искаше да чуе! Гласът, който бе чувала в унес през цялата нощ.

— Блеър!

— Да… Шон? Какво…

— Пам да е при теб?

Все още сънена, Блеър огледа стаята, сякаш очакваше да я види.

— Не. Защо?

— А да си я виждала? Знаеш ли къде може да е? — настоятелно питаше Шон.

— Аз… — Блеър не се чудеше на сърдития му тон, но за пръв го чуваше да говори толкова рязко. — Случило ли се е нещо?

— Трябва да намеря Джо или Пам. Андрю не е добре…