Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Private Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2012)
Разпознаване и корекция
Слава (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джанис Кайзър. Любов и грях

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Марияна Василева

ISBN: 954-11-0359-6

История

  1. — Добавяне

„На нашите майки: Едрис Смит Бендер и Рут Смол Кайзър“

Част I

Делхи, Индия

23 август 1985 година

Елиот Брустър лежеше в кревата, заслушан в песента на птиците в градината и в движението по булеварда на около стотина метра. Вперил поглед в тавана, си мислеше за хубавия сън — беше му се присънило, че е в Париж. А всъщност беше в леглото си в Делхи и до него спеше Моника.

Ставаше все по-горещо и по челото му вече бяха избили капчици пот. Волю-неволю трябваше да стане, да затвори прозорците и да пусне климатичната инсталация, за да заспи отново.

Обърна се към жена си. Върху лицето й беше паднал кичур тъмна коса и го закриваше. Чаршафът се беше смъкнал и едната й гърда се виждаше. Погледнеше ли я, Елиот моментално се възбуждаше, но и натъжаваше.

Моника не харесваше Индия, не харесваше къщата, в която живееха, и най-вече — Елиот бе сигурен в това — мъжа си. По-лесно и безболезнено беше да мрази него, а не себе си, както му бе казал доктор Фарели, психиатърът от клиниката към посолството. Всъщност Елиот го знаеше и без той да му го казва.

Пак погледна голото тяло на Моника и колкото и да я мразеше, усети, че я желае. Не проумяваше как бяха допуснали бракът им да стигне до задънена улица. Сексът беше едно от малкото неща, които все още ги свързваха. Не физическата любов, а голият секс.

Откъм градината чу драскане. Седна на края на леглото, все още позамаян от водката, която беше пил снощи — нещо, което напоследък му се случваше често. Само това оставаше — да се пропие. Моника си падаше по чашката и ако не внимаваше, Елиот скоро нямаше да има очи да я укорява, че прекалява с пиенето.

Пак чу леко подраскване отвън и надзърна през щорите на отворените прозорци в градината с манговите дървета. Облечен в обичайното доти, бяла памучна риза и сандали, техният прислужник Джамна метеше долния край на стълбището и щом забеляза Елиот, му се поклони. Беше съвсем млад и твърде слаб, но здрав и енергичен. Уж си вършеше добре работата, дори се престараваше, но кой знае защо, Елиот му нямаше вяра, може би защото младежът направо боготвореше Моника. Веднъж тя се оплака на мъжа си, че момчето само дебне да я зърне как се облича или влиза в банята. Елиот го скастри и Джамна си взе бележка, но не след дълго отново започна да наднича през прозорците. Елиот реши да го уволни, но този път Моника възрази — било й забавно, че младежът си пада толкова по нея.

Въпреки това често се държеше с него като с добиче, особено ако беше пияна. От няколко месеца му викаше Мурджо, понеже й приличал повече на куче пазач, отколкото на човек. Но ако беше в настроение, му подаряваше разни дрънкулки, за да компенсира грубостите. Един-два пъти дори го възнагради, като го остави да я гледа как се разхожда гола из къщата. Елиот подозираше, че жена му нарочно не пуска щорите, та съвсем да завърти главата на прислужника.

Сега Джамна се беше навел и метеше с къса метла от здраво стегнати клонки, която вдигаше облак прах. Елиот не можеше да му се начуди защо се мъчи с това свое изобретение, вместо да вземе някоя от метлите с дълги дръжки в бараката. Знаеше обаче, че колкото и да му говори и обяснява, само ще си пилее думите на вятъра.

В много отношения индийците бяха доста вироглави. Не бяха нехайни като китайците или подли като арабите, ала винаги си имаха едно наум. Ето защо бе за предпочитане да ги оставиш да правят каквото са си наумили с надеждата, че когато си изпатят, ще си вземат поука.

Като цяло Елиот не можеше да се оплаче от живота тук, който според всички — освен Моника, бе съвсем приличен.

С времето Индия му беше дала много. Наред с другото му беше отворила очите и какво всъщност представлява неговият брак. Както се бе изразил веднъж доктор Фарели: „Тук доброто семейство става още по-сплотено, а лошото — се разпада.“.

Елиот се запъти към банята, за да се избръсне и да си вземе душ. Чакаше го тежък ден. Като начало беше помолил посланика да му отдели няколко минути. После имаха важно заседание, а след това трябваше да бие дългия път до летището, за да посрещне Еймъри и новата му съпруга.

Сърцето му се свиваше, като си помислеше, че на гости му идва неговият втори баща. Обикновено Моника се държеше безобразно с роднините на мъжа си. Още от самото начало, намрази до смърт Еймъри и отношенията им бяха, меко казано, обтегнати. Но Елиот нямаше как да си направи оглушка и да не го покани, въпреки че щом научи, жена му доста се намуси.

Не беше отишъл на сватбата, понеже Моника настоя да се приберат за празниците през декември, когато надали щеше да им остане време дори да отскочат до Вашингтон. Но Елиот и без друго едва ли щеше да излезе в отпуска, тъй като посланикът бе отсъствал известно време от Индия и се беше върнал в Делхи едва тази седмица. Ето защо, когато получи писмо от него, в което пишеше, че ще прекарат медения си месец в Източна Африка, а после смятат да направят околосветско пътешествие, той се почувства длъжен да покани втория си баща и новата му жена.

Докато се бръснеше, се поряза по брадичката и запокити ядосано самобръсначката. Едва спря кръвта. Денят явно нямаше да бъде от най-добрите.

След като си взе душ, се върна в спалнята. Моника беше изритала чаршафите и все така потънала в сън, лежеше гола на кревата. Джамна вече метеше терасата и току надзърташе през прозореца. Елиот понечи да спусне щорите, но после се сети, че жена му няма нищо против прислужника да я зяпа и се отказа.

Застана пред огледалото на тоалетката и тъкмо затягаше възела на вратовръзката, когато Моника се претърколи в леглото и изстена — сигурен знак, че се събужда. Елиот я погледна.

— Как си? — попита я.

— Как да съм! — изсумтя тя. — Черен ми е целият свят.

— Пък аз се надявах да си в настроение. Нали помниш, че чакаме гости.

— Какви гости?

— От Найроби пристигат Еймъри и Брет.

— Ох, само те ми липсват! Днес ли идват?

— Има и прием в резиденцията на посланика. Вчера ти оставих бележка, за да те подсетя. Сигурно не си я видяла.

— Не. Цял ден не съм се прибирала.

— И доколкото виждам, цяла вечер.

— Пак ли започваш, Елиот! — сопна се Моника и седна в леглото. — В края на краищата Еймъри не ти е баща. Дори не сте първи приятели. Какво си се затръшвал?

— Нямам друг роднина, освен него. А и не виждам защо да се оправдавам. Аз съм ги поканил. И без това минават оттук.

— Дрън-дрън, просто те гризе любопитство. Интересно ти е да видиш що за маце се е навило да се ожени за тоя дъртак Еймъри, дето е два пъти по-възрастен — изсмя се Моника. — Новата ти мащеха е твърде младичка дори за теб. Сигурно ти иде да виеш от злоба. Еймъри е докопал младото зайче, а ти какво, щеш не щеш, трябва да съжителстваш с една вещица, която на всичкото отгоре те мрази и в червата.

— Браво на теб, страхотна реч дръпна. Очерни всички поред: мен, Еймъри, Брет, дори себе си.

— Я ми се разкарай от главата!

— Знам, че не ти е леко сутрин, но ще ти бъда много благодарен, ако все пак опиташ да не си толкова кисела поне ден-два, докато те са тук. Пък после си карай пак както знаеш. Не ти търся сметка за нищо, но за това те моля.

— Знаеш ли какъв ти е проблемът, Елиот? Толкова си влюбен в себе си, че не искаш да прогледнеш за истината — това нашето не е никакъв брак.

— Добре де, провалил съм се, но все пак опитай да се държиш като хората, докато Еймъри и Брет са тук.

— Ще подготвя къщата за пикливите ти роднини, само не ми пили на главата. И без друго ми се повдига, като те видя сутрин.

Моника стана и отиде да си вземе бельо от гардероба. Елиот забеляза как Джамна се преструва, че мете, а всъщност наднича през щорите. Моника обаче се държеше, все едно че слугата го няма. Имаше страхотно тяло, бе като изваяна, макар че напоследък беше понапълняла. Гърдите й бяха налети, ханшът й бе женствено закръглен, но дупето й бе стегнато.

Елиот се погледна в огледалото на тоалетката. Забеляза как и Джамна се отмества, за да вижда банята. Слугата беше хлътнал по Моника толкова, че наистина бе тъжна гледка. За окайване си бе и самият Елиот, но той се измъчваше от друго. Жена му беше права. С поведението си тя засягаше най-вече чувството му за собствено достойнство.

— Какви си ги вършил тук? — провикна се Моника от банята. — Да не си си рязал вените?

— Да, само че вместо вените по погрешка си срязах брадичката.

— Голям левак си.

Елиот го напуши смях. Едно време двамата често се смееха. Но не и сега. Радостта, както и любовта им се бяха изпарили като утринна роса. Преди години той си въобразяваше, че е влюбен в Моника, ала сега виждаше, че се е лъгал. Единствената допирна точка между тях сега беше сексът. Вече му бе станало навик да я желае и същевременно да я мрази, да крета на диета от безрадостен секс.

Отиде при леглото и видя, че Моника е застанала до мивката. Забеляза върху крака й голяма синина, която явно не беше от вчерашния тенис.

Моника открай време си падаше по грубия секс. Неведнъж беше издирала до кръв раменете му, беше го приканвала и той да й причинява болка, докато се любят. Сега обаче Елиот бе сигурен, че не той й е насинил бедрото. Най-неочаквано го жегна ревност — дали жена му не си беше хванала любовник?

От няколко месеца тази мисъл често му минаваше през главата, но не бе поставял въпроса ребром, може би защото всъщност му бе все едно. Рано или късно Моника щеше да му каже сама, за да му причини болка. Дали този миг вече не бе дошъл? Жена му бе непредвидима, същинско кълбо от противоречия: красива, възпитана, умна, образована, изискана, което обаче не й пречеше понякога да се държи просташки, да е злобна и жестока, да говори като уличница. Без дрехи наподобяваше животинче, в чиято глава се върти само едно — да покорява и да бъде покорявано.

В началото на брака им всичко, като че вървеше по вода — любеха се до премала, после отиваха било на театър, било на вечеря у някой тузар в Джорджтаун или Ист Хамптън, в Гровнър Скуеър или Ил Сен Луи.

Елиот никога не беше сигурен дали я е задоволил, понеже тя не искаше да му направи удоволствието да го признае. Ето защо първите години наподобяваха борба за надмощие. В секса това го стимулираше, но психически го изтощаваше. Накрая тази надпревара стана съсипваща. Колкото повече Елиот угаждаше на жена си, толкова повече тя го намразваше.

Моника започна да си мие зъбите, като му хвърляше по някой поглед в огледалото.

— Какво ти има на крака? — попита я мъжът й.

Тя се направи, че не го е чула и си избърса устата с хавлиената кърпа. Отзад Джамна метеше, та се късаше. Елиот се вбеси и отиде при вратата на банята.

— Ние с Джамна бихме искали да знаем какво ти е това на крака — повтори той.

— Кажи му на оня смотаняк, че не му влиза в работата — изпухтя Моника, както се бе надвесила над мивката и си гледаше кожата в огледалото.

— Дали да не го повикам да му го кажеш ти?

— Прави каквото знаеш и хич не ме подпитвай какво ми е на крака. На теб също не ти влиза в работата.

Моника понечи да се извърне, но Елиот я сграбчи за ръката. Тя се отскубна и когато мъжът й се пресегна отново, в очите й проблесна гневен пламък и го шляпна с все сила. Той също не й остана длъжен и я удари. Жена му вдигна длан към челюстта си.

— Леке нещастно!

— С кого въртиш любов? — попита я Елиот, свъсен като буреносен облак. — Познавам ли го или го подбра на улицата?

— Разбира се, че го подбрах на улицата — изсъска тя с присвити очи, след което профуча покрай него и се върна в спалнята.

Забеляза, че Джамна надзърна през щорите, без да се преструва, че върши някаква работа. Моника се завъртя насред стаята и се обърна с лице към мъжа си.

— Явно днес ми върви. Всички са ме зяпнали като невидели. Я кажи, Елиот, какво е да знаеш, че жена ти ощастливява слугите само като прекосява стаята? Сигурно се чувстваш повелителят тук.

— Ама че си уличница, Моника.

— Да, и на теб ти харесва — ухили се тя и след като отиде при него, го погледна с премрежени очи.

Разкърши ханш, колкото да я види прислужникът и се ухили подигравателно. Едва ли мъж може да мрази една жена повече, отколкото Елиот я мразеше в този миг. И въпреки това тя беше права — възбуждаше го както никоя друга жена през живота му.

— Вече се тревожех, че не ти става — рече Моника и вдигна с пръст вратовръзката, сетне го докосна с хладна длан по шията и го помилва по трапчинката върху брадичката.

Елиот не се помръдна, въпреки че сякаш го прониза ток. Моника се приближи още повече. Той виждаше през рамото й как Джамна ги гледа през прозореца.

— Я да чуем присъдата! Става ли ти от мен?

— Мръсница — изпелтечи Елиот.

— Вече го установихме — прихна жена му.

Той знаеше, че Моника разиграва този театър не само заради него, но и заради слугата. Но най-вече, за да му покаже колко го презира. Тя прокара ръка по ципа на панталона му.

— Та възбуждат ли те уличниците? Май, да. Как иначе да си обясним, защо панталонът ти се е издул така, че ще се пръсне?

Замилва го, донемайкъде доволна, че го е възбудила. Прислужникът стърчеше като статуя пред прозореца.

— Едно време го правехме страхотно. За това ли си мислиш? Как да ме начукаш?

Елиот преглътна тежко. Искаше да сложи край на всичко това, ала не можеше да се спре. Такова бе нейното отмъщение. Едва се сдържаше да не я замилва, но опита да си втълпи, че тази жена е нищожество, отрепка. Накрая я хвана за китката и махна ръката й от процепа на панталона си.

— Я го виж ти колко издръжлив бил! Опитва се да не ме желае. Може би предпочиташ да ми го вкара Джамна? А ти да позяпаш?

Той се разтрепери от възбуда и жена му се изкикоти. Елиот се взря в червеното петно върху челюстта й. Идеше му да я зашлеви още веднъж, но знаеше, че тя само това и чака.

— Не всеки може да оправи една уличница. Я да видим дали още те бива като мъж!

— Ти не си наред.

— Ти също. Колко пъти си стискал зъби, само и само да не ме оправиш?

Елиот понечи да излезе от стаята, ала не можа да се пребори с желанието си. Наистина я желаеше. Пък и сексът вече бе единственият начин, по който общуваха.

Моника се взря в очите му. Беше усетила, че пак го е хванала в капана си. И той го знаеше не по-зле от нея. Тя се пресегна и разкопча колана му, после смъкна ципа на панталона и го остави да се свлече на земята. Елиот я погледна, усетил как омразата е отстъпила място на неудържимата страст. Моника бръкна в слипа му, обхвана с длан члена му и го замилва, като от време на време го притискаше, та да го заболи. После се изтегна върху кревата и погледна към Джамна, за да се увери, че още я гледа. Легнала по гръб, се разкрачи и се замилва по гърдите.

— Я да видим дали си мъж на място! И дали ти стиска да ме чукаш, докато ни гледа Мурджо!

Елиот изхлузи панталона и отиде при леглото. Моника се вторачи в превъзбудения му член.

— Нали нямаш нищо против да затворя очи и да си мисля за друг? — попита тя. — Не се сърди, но така ми е по-приятно.

Елиот впери поглед в нея — знаеше, че няма друг избор, освен да се обърне и без да казва и дума, да излезе.

— Я не се втелявай! Какво гледаш така, сякаш са ти потънали гемиите? — престори се на разкаяна жена му.

Той не отвърна нищо. Моника докосна с палеца на крака си главата на пениса му, сетне го замилва по бедрото.

— Хайде, вече съм мокра! — измърка тя. — Но няма да ти кажа за кого ще си мисля.

Елиот отново се ядоса. Жена му се изкикоти, после най-неочаквано скочи, притисна се до него и обхванала с длани главата му, го зацелува като обезумяла. Захапа устната му толкова силно, че чак я разкървави. После го затегли да легне върху нея. Стиснала очи, обви крака около кръста му и заби нокти в ризата. Наистина бе мокра, Елиот й го вкара лесно и тя застена от удоволствие. По едно време вдигна глава и видя, че Джамна ги е зяпнал с отворена уста и широко отворени очи.

— Махай се оттам! — изкрещя вбесен.

Слугата побягна като подплашено куче. Моника прихна в смях.

— Не искаш да ме делиш с никого, а, скъпи?

Елиот можеше да й отговори само с едно — ускори темпото, докато тя не зави от наслада и не впи нокти в тялото му. Загърчи се, сетне се замилва. След миг и двамата бяха свършили. Елиот се свлече върху нея. Известно време тя не каза нищо, но после му рече заповеднически:

— Хайде, ставай! И ми се махай от главата!

Изправи се и залитайки, тръгна към банята. Ризата на Елиот бе подгизнала от пот, по нея се червенееха и капчици кръв. Той обърса с длан разкървавената си устна и разхлаби вратовръзката, за да свали ризата и я смени с нова.

Чу как Моника пуска душа и влиза със стон под водната струя. Какво ли изпитваше — триумф или разгром? Подозираше, че й е безразлично. Или може би се чувстваше като него — победителка и победена, добра, но и зла. Куха. И сама.

Елиот влезе в банята, изми се на мивката и изтри парата по огледалото, за да се види. От самобръсначката и зъбите на Моника изглеждаше така, сякаш се връща от полесражение. Спря кръвта и се върна в спалнята да се преоблече. Тъкмо беше затегнал вратовръзката, когато Моника спря водата и се показа на вратата на банята, загърната в хавлиена кърпа.

— Ама ти още ли си тук?

— Не бой се. Тръгвам след малко.

Под изпитателния й поглед грабна сакото от закачалката и отиде да закуси в кухнята. Жена му нямаше да дойде да му прави компания. Никога не закусваше с него.

 

 

Индийският океан

Брет Мейтланд притисна лице към илюминатора на самолета и погледна към бухлатите облаци, носещи се бавно под тях. Съгледа как във водата се отразява слънцето и разбра, че още са над океана. Летяха между два континента — Африка и Азия, който тя не бе и мечтала да види. Съвсем доскоро дори пътуването от Маунт Айви до Атланта й се струваше невероятно приключение. Но знае ли човек какво го чака?

Снощи бяха напуснали Кения. На Брет й предстоеше да открие и Индия, където щяха да пристигнат след броени минути. Имаше представа за субконтинента само от фотографиите, които бе виждала в списание „Нешънъл Джеографик“.

Последните няколко месеца от живота й наподобяваха пътуване на първооткривател. Много неща бяха и продължаваха да бъдат съвсем нови за нея, макар че се опитваше да се прави на много самоуверена, за да не се изложи. Никога обаче не се преструваше на такава, каквато не е. Особено пред Еймъри. С него бе откровена до жестокост. Именно затова двамата бяха привързани толкова много един към друг. Брет знаеше, че Еймъри я обича такава, каквато е. И това беше най-важното.

Погледна мъжа си, който спеше на седалката до нея, извърнал неудобно глава. Клетият, беше се измъчил от разстройството, което получи в Танзания, и имаше нужда от малко почивка. Брет се взря в лицето му. От няколко дни беше блед и посърнал, изглеждаше по-стар, отколкото всъщност бе — на петдесет и пет години. Колкото и да го уверяваше, че всичко е наред, Еймъри се притесняваше, че се е разболял тъкмо по време на медения им месец. Но нали им предстоеше да са заедно цял живот. Какво значение имаха няколко дни?

Брет се усмихна. От малка си беше припряна, но през последната година научи доста от Еймъри. Той бе невероятен човек, мъдър и добър, и това се предаваше и на другите.

Брет бе двайсет и две годишна, ето защо всички във Вашингтон ги одумваха след сватбата. Не че й беше все едно какво говорят другите, ала бе достатъчно зряла да знае, че щом Еймъри не обръщаше внимание на хорските приказки, значи те наистина не бяха важни.

Волю-неволю трябваше да се примири, че й липсва опит. Слава Богу, поне не бе девствена, макар че Еймъри сигурно щеше да се зарадва. Но не й каза нищо. Бе прекалено добър, за да й натяква едно или друго. Пък и беше твърдо решен да е в крак с времето. Това бе предизвикателството, пред което го изправяше бракът им. А колкото до Брет, на нея й предстоеше да се научи да е мъдра като мъжа си.

Въздъхна и си повтори за стотен път, че различният им житейски опит няма никакво значение. Еймъри имаше зад гърба си дълъг брак и успешна кариера, благодарение на която беше достигнал върховете на съдебната система в САЩ. Имаше доведен син, който бе с дванайсет години по-възрастен от Брет.

Ако нещо й вдъхваше несигурност, то това бе нейният произход. Макар че завърши с отличие университета в Джорджтаун, Брет си беше бедно момиче от хълмиста северна Джорджия. Родителите й бяха обикновени провинциалисти, които не блестяха с кой знае какво образование или богатство.

Всички във Вашингтон знаеха — и не се свеняха да го изтъкват, че ако не се беше омъжила за съдия от Върховния съд, е щяла да види доста мъки, докато започне работа в Капитолия. Те уважаваха единствено хората, извоювали с къртовски труд своето обществено положение и авторитет. Брет не можеше да отрече, че са прави. Но й беше мъчно, че Еймъри е принуден да търпи какви ли не подмятания по неин адрес.

Особено несправедлива бе Силвия Куин, която през седмицата след сватбата пусна в „Уошингтън Поуст“ доста хаплив материал — намекваше, че Еймъри изживявал криза, понеже остарявал, а Брет била въжеиграчка и използвачка.

Чест му правеше на Еймъри, че само се изсмя на подобни подмятания, ала Брет съзнаваше, че сигурно не му е никак леко. Той бе сред малцината известни личности във Вашингтон, рядко подлагани на критика. Младата жена се гордееше, че всички го уважават за неговата почтеност и добронамереност. Ето защо й се стори ужасно несправедливо, задето се заяждат с него на дребно.

Пътуването им до Африка беше добре дошло, защото там те си починаха от тези нападки. Не само че се махнаха от Вашингтон, но и откриха един нов свят.

През първите няколко дни в сафари клуба в планината Кения играха тенис, разхождаха се под акациите в парка, наслаждаваха се на дивата природа. Никой не ги познаваше, никой не се интересуваше кои са.

Видяха дивно красиви гледки, но в паметта на Брет се вряза най-вече първата сутрин в Нанюки. Тя се събуди още по тъмно, излезе на балкона и впери като омагьосана очи в заснежения назъбен връх на планината Кения, който, озарен от луната, се бе извисил към небесата. Прохладният утринен въздух ухаеше на нещо непознато, екзотично. Долу на моравата се разхождаха паун, няколко ибиса и щъркели. Наистина беше като в приказка. Като начало на нов живот.

Екскурзията до кратера Нгоронгоро в Танзания през втората седмица им донесе още по-необичайни, макар и не така вълнуващи преживявания. Нощуваха в импровизиран бивак в джунглата и вкусиха от истинския живот в Африка — неопорочен от цивилизацията, безмилостен и тежък. Докато лежеше на походното легло и слушаше очарована воя на хиените и ръмженето на лъвовете, Брет осъзна колко малко знае за света. Африка я разтърси, накара я да се замисли за неща, на които, общо взето, не беше обръщала внимание.

Колкото до Еймъри, той не показа с нищо, че континентът го е развълнувал. Брет се питаше дали мъжът й не е минал оня повратен момент в живота, отвъд който човек вече има отговорите на всички важни въпроси. Може би Еймъри се беше преборил, беше се помирил със своите демони. Брет вече знаеше, че зрелостта — това до голяма степен е способността да приемаш нещата такива, каквито са и да не се мъчиш да ги променяш според желанията си. Усещаше, че Еймъри се вълнуваше по-скоро от нейното търсачество, а не от своето. И в това тя долавяше любовта му и й вдъхваше сигурност.

Брет се отпусна на седалката и помилва мъжа си. Беше красив, в чудесна форма за възрастта си. Въпреки това физическото привличане бе на втори план. За нея Еймъри Мейтланд бе преди всичко човек с остър ум, интелектуално присъствие и нравствена сила. Тя бе влюбена в духа му. Дори веднъж му го каза.

— В духа ми ли? — засмя се той. — Божичко, все едно съм някой поп. Но аз не съм светец и не искам да ме възприемат като такъв.

Най-прелестното му качество бе неговата скромност, която биеше на очи, особено ако човек го сравнеше с брат му — Харисън Мейтланд, сенатор от Мериленд, който също бе мъж с присъствие. Ала двамата се различаваха, така както земята от небето — и по външност, и по характер.

Сенаторът бе по-нисък и набит, правата му коса бе прошарена, а не сребристобяла като на Еймъри. Еймъри бе сдържан, излъчваше някакво патрицианско достолепие, докато Харисън бе човек на живота и според Брет гребеше с пълни шепи от него. По-възрастният брат бе спокоен и вглъбен, докато Харисън се държеше свойски и нахакано, съвсем в стила на политиците. Брет бързо откри, че девер й може да е обаятелен и духовит, но не вдъхва доверие. Често подхващаше с нея политически спорове, особено след като обърнеше чаша-две уиски. Не че беше злобар, но не притежаваше вродената доброта на Еймъри.

Виж, жена му Ивлин беше съвсем друго. Брет се бе сприятелила с нея и Ивлин й беше станала нещо като нейна настойница. Е, да, разликата във възрастта им бе голяма и те приличаха по-скоро на майка и дъщеря, а не на сестри. Ако не беше Ивлин, Брет щеше да се обърка като пиле в кълчища, толкова заплетен й се виждаше светският живот, в който най-неочаквано се озова след брака си с високопоставен политик от Вашингтон.

Харисън и Ивлин бяха единствените роднини на Еймъри, които тя познаваше. Ето защо пое към Индия със смесени чувства. Там, освен да присъства на приемите в Посолството, й предстоеше да срещне Елиот и Моника. Брет се страхуваше от това повече, отколкото й се искаше да си признае. Неминуемо щяха да я сравняват с Катерин. Но такава бе участта на вторите съпруги.

Не си правеше илюзии за първия брак на Еймъри. Както веднъж беше споделил, с Катерин ги разделила единствено нейната смърт, но това не намалявало любовта му към Брет. И тя му вярваше. Въпреки това трябваше да се бори с призраците от миналото, които дори не познаваше. Знаеше само, че Еймъри и Елиот не са особено близки, ето защо не проумяваше защо мъжът й настояваше на всяка цена да отидат в Индия, въпреки че беше болен.

— Ще ми мине като на кутре — рече й той, когато обсъждаха въпроса последната вечер в сафари клуба. — Не мога да допусна да сме толкова близо до Елиот и да продължим пътешествието, без да се отбием да го видим.

— Но нали скоро ще си дойде във Вашингтон? Дипломатите не се ли прибират от време на време?

— Никога, скъпа, не съм гостувал на Елиот и Моника. Както е тръгнало, може и никога да не го сторя.

— Защо? Нима мислиш, че ще се разведат?

— Твърде възможно е.

— Може пък да е за добро. Щом бракът им не върви…

Еймъри я погледна, навъсен като буреносен облак — бе заклет католик. Чест му правеше, че не натрапваше верските си убеждения на Брет, но много държеше на традициите и общоприетите норми.

— Те да решават — рече мъжът й. — Но лично аз не бих ги съветвал да го правят.

Брет знаеше, че не му е времето да спори, макар и обикновено да отстояваше мнението си, дори то да се различаваше от това на мъжа й. Често се впускаха в разгорещени спорове, даже се караха. Но Еймъри бе толкова добър, че не позволяваше различните им възгледи да се превръщат в непреодолима стена.

— Значи смяташ да се вживееш в ролята на бащата помирител — каза Брет и го погледна предпазливо със синьо-сивите си очи.

— От няколко години ние с Елиот се разбираме чудесно — отвърна Еймъри. — Едва след като завърши колеж, ми прости, че се ожених за майка му. Но така и не сме разговаряли като хората. Не успяхме да го сторим, когато почина Катерин, а също и когато той се ожени за Моника. Защо да не го направим сега?

Брет вече знаеше, че Еймъри вечно се съобразяваше с чувствата на другите и това бе основната му слабост, но и добродетел. Беше много съвестен и свестен като човек и именно благодарение на това се бе наложил като един от най-добрите юристи.

— Елиот е сложна личност — поясни Еймъри. — Много затворен е. Не знам дали ще откликне, но лично аз изпитвам потребност да се сближа с него особено сега, след като животът ми се промени.

— Щом е толкова важно за теб, нямам нищо против — каза Брет и стисна ръката на мъжа си. — Единственото, което искам, е да си щастлив.

— Обичам те — промълви той и я помилва по бузата.

От тези думи Брет се почувства толкова щастлива, че чак се просълзи. Те обаче не разсеяха съмненията й.

Шумът от двигателите започна да се променя и Брет погледна навън през илюминатора. Еймъри изстена, събуди се и й се усмихна едва доловимо.

— Добро утро, скъпи! Добре ли поспа? — попита ведро Брет.

— Божичко, какво щях да правя без теб, Катерин! — възкликна той и я хвана за ръката.

Не забеляза как лицето й помръква, не се усети и че е сбъркал името. Брет не го направи на въпрос — знаеше, че мъжът й го е казал просто, защото е сънен.

— Още ли сме над океана? — попита Еймъри.

Тя надзърна през илюминатора — озареното от слънцето синьо море бе отстъпило място на кафеникавата суша.

— Не, вече сме над земя! — оповести радостно Брет. — Как е този твой проклет стомах?

— Май пак трябва да отида до тоалетната. Връщам се след минута.

Еймъри тръгна бавно по пътеката между седалките. Брет въздъхна горчиво. Знаеше, че мъжът й е сбъркал името неволно, че Катерин вече не заема централно място в сърцето му. Сега тя бе жената на Еймъри, госпожа Мейтланд. Нищо друго нямаше значение.

 

 

Делхи

Елиот Брустър пристигна с колата до посолството. Мина през пропуска, зад който сякаш се простираше късче от Щатите — имаха си свой магазин, киносалон, тенис корт, училище, болница, плувен басейн и дори бейзболно игрище.

Спря пред сградата на посолството и веднага отиде при посланика, Юджийн Уелти — учил в най-престижните и стари училища и университети в Америка и който се смяташе за самото олицетворение на американеца. Елиот не се дразнеше от самочувствието му, намираше го за съвсем оправдано — Джийн бе с двайсет и пет години по-възрастен от него и скоро щеше да се пенсионира.

Индия бе последното му назначение преди пенсия. Беше човек на Сайръс Ванс и след като той най-неочаквано се оттегли след двегодишна работа в администрацията на Рейгън, Уелти отново се върна в Делхи. Бе минала половин година, откакто Рейгън бе преизбран за президент, а новоназначеният посланик, кой знае защо, все още не пристигаше и продължаваше да работи в Капитолия.

Елиот харесваше Уелти не само защото и двамата бяха завършили института по право и дипломация „Флечър“, а и защото можеше да си говори откровено с него. Посланикът се славеше като човек, който умее да изслушва, една похвална за американец черта. Когато Елиот влезе при Дороти, секретарка на Уелти от дълги години, тя му каза, че са се обадили по спешност от Вашингтон и посланикът разговаря по телефона със заместника на държавния секретар.

Елиот седна на канапето под литографията на Мемориала на Джеферсън, но не взе от масичката последния брой на списание „Таим“, който секретарката му предложи. Мислите му бяха заети с друго: бе решил да помоли да го прехвърлят другаде и да поиска съвет от Джийн. Проблемите му с Моника не бяха тайна за никого — нямаше прием, на който той да не усещаше състрадателните погледи на околните. Само че не знаеше за какво го съжаляват повече — затова, че тя пие или затова, че флиртува с всеки срещнат. Току се лепваше на някой и щом го направеше за смях, се прехвърляше на друг. Елиот веднъж дори чу как една лелка шушукаше учудено, че Моника още не се е развела, понеже била от жените, които сменят мъжете като носни кърпи. Напоследък съвсем го беше ударила през просото. Елиот обаче си даваше сметка, че се оправдава не по-малко от нея с това, че тя пие. Намръщи се при мисълта, че е крайно време да предприеме нещо.

Усети как раната на устната му се пуква и извади носната си кърпа да попие кръвта. Знаеше, че изглежда като влачен от порой и че раните, които сутринта си бе нанесъл сам и с помощта на Моника, безспорно ще озадачат колегите му. Запрелиства списанието, но мислите му бяха другаде. Отново се сети за Еймъри — мъжът на покойната му майка едва ли можеше да избере по-неподходящ момент за посещението си. От няколко седмици отношенията му с Моника съвсем се бяха обтегнали и тя щеше да направи всичко, за да се изпокара с гостите.

— Господи, Елиот, какво се е случило? — възкликна от вратата на кабинета си Джийн Уелти. — Какво е това на лицето ти?

— Сутринта застанах прекалено близо до самобръсначката — усмихна се Елиот, като се пипна по челюстта. — Освен това се сблъскахме с Моника.

— Веднъж и ние с Ейдриън се наведохме едновременно да вдигнем нещо и си ударихме главите толкова силно, че получих мозъчно сътресение — каза посланикът непринудено.

— Да, понякога е опасно да си женен.

Уелти се усмихна и го покани с ръка в просторния кабинет, обзаведен скромно, ала с вкус явно от жена му, чийто почерк личеше най-вече в подбора на старинните гравюри.

Посланикът се запъти към голямото писалище от тиково дърво.

— Изгаряме от нетърпение да се запознаем довечера със съдията Мейтланд и неговата съпруга — поде той и приглади по навик косата си. — Ейдриън не познава отблизо съдия от Върховния съд.

Елиот метна сакото си на един стол и седна.

— Еймъри ще ти допадне. Изключително умен и начетен е. Не знам доколко познава Индия, но вероятно се е подготвил преди пътуването.

— Харесвам такива хора. Сигурен съм, че ще се сприятелим. Но и ти не си виждал още госпожа Мейтланд, нали?

— Не — потвърди Елиот. — Последния път, когато се видяхме с Еймъри, още не бяха сгодени.

— Тя е била негова служителка, нали?

— Не. Еймъри й издействал държавна стипендия, докато учила в университета в Джорджтаун. Отначало са били само приятели, но през последната година от нейното следване се влюбили един в друг.

— Значи е доста млада.

— Дипломира се през юни.

— Виж ти! Излиза, че разликата им е твърде голяма, но… — Уелти се усмихна. — Приятно е да видиш как човек от моето поколение се чувства толкова жизнен. Ако се вярва на хората, такива съпруги действали подмладяващо. Всъщност теб това не те засяга, още си млад.

— Понякога се чувствам ужасно стар.

— За това ли си дошъл да поговорим?

— Общо взето, да — Елиот въздъхна тежко. — Мисля, че се налага Моника да се махне от Индия. Тук не й понася. Пък и е излишно да ти казвам, че мога да си съсипя кариерата, ако вече не съм го направил.

— Не, няма такова нещо — рече Уелти и сведе поглед към дланите си. — Но ти влизам в положението.

— Каквото и решение да взема, първо ще се допитам до теб, затова съм тук.

— А Моника иска ли да се махне? Това ли е основната причина?

— Мога ли да бъда откровен, Джийн? — попита след кратко, колебание Елиот.

— Разбира се.

— Не искам да те натоварвам с личните си проблеми, но не съм много сигурен, че ние с нея ще останем заедно.

Посланикът не бе особено учуден.

— Знаех, че нещата между вас не вървят, но не подозирах, че е толкова сериозно. Смяташ ли, че ако промениш обстановката, бракът ви ще потръгне? Току-виж те пратили в някоя затънтена държава.

— Зная, но и така не може да продължава.

— Защо не пратиш Моника за малко в Щатите? Вероятно ще й се отрази добре и ще слезе на земята.

— Надали това ще помогне в нашия случай — отвърна Елиот. — Но ще поговоря с нея.

— Може пък да се поободри от гостуването на роднините ви — вметна обнадежден Уелти. — Нали ще дойде на приема довечера?

— Би трябвало да дойде, но знае ли човек — тя е непредсказуема. Колкото до роднините, не храня особени надежди. Обратното, дори малко ме е страх.

Уелти понечи да попита защо, но после се отказа.

— Е, постъпи както сметнеш за добре. А аз ще се постарая да не вадя мръсните ризи от Делхи. Това поне съм в състояние да ти обещая.

— Благодаря ти, Джийн. Съзнавам прекрасно, че не само бракът ми, но и моята кариера виси на косъм.

— Не се притеснявай, ще се оправиш.

Елиот се изправи и взе сакото си.

— Е, ще вървя да се подготвя за заседанието, а зная, че и ти си имаш работа.

Уелти стана иззад бюрото и докато изпращаше Елиот до вратата, сложи ръка върху рамото му.

— Можеш да разчиташ на мен, Елиот!

 

 

Някъде към средата на заседанието Елиот разбра, че няма да успее да посрещне Еймъри на летището. Измъкна се от залата, за да изпрати шофьора да ги докара. Помоли секретарката да звънне в хотела им и да предаде, че до вечерта ще се отбие там.

Още се двоумеше дали да покани и Моника днес следобед, или да я запознае с гостите чак на приема вечерта. Всичко зависеше от настроението й. Накрая реши тя сама да избере.

Колкото до Еймъри и Брет, нямаше представа как те гледат на жена му и дали ще искат да дойдат на приема. На тяхно място и през ум не би му минало да ходи по посланически резиденции. Що се отнасяше до него, такава му бе професията — да присъства на приеми, затова и не го правеше с особено желание. Но на тях може би щеше да им е интересно. Разполагаха с предостатъчно време да посетят по-късно Агра и Джайпур.

Точно в дванайсет заседанието беше прекъснато за кратка почивка и Елиот отиде до кабинета си. Секретарката, Джони Хамънд, му каза, че го е търсила жена му.

— Довечера в осем щяла да дойде направо в резиденцията. Следобед била заета и не можела да ви придружи.

Старите съмнения отново го обхванаха.

— Каза ли какъв ангажимент има?

— Доколкото разбрах, трябвало да ходи на някаква изложба. Забравих на каква.

— Да не би в Министерството на културата?

— Да, сега вече си спомних, че спомена нещо за министерството.

По време на заседанието и културният аташе Робърт Фарънс бе казал, че днес следобед трябва да отиде на изложба в Министерството на културата. Елиот се опита да си го представи заедно с Моника. Не, не бяха чак толкова загубени, че да се излагат така, въпреки че жена му бе способна на всичко. Фарънс бе отскоро в посолството и Елиот не го познаваше достатъчно добре, за да каже що за човек е.

— Кога се обади? — попита той.

— Ами преди петнайсетина минути.

Елиот взе от Джони папката с документите, влезе в кабинета си и седна зад писалището, но не можеше да си избие от главата мисълта за Робърт Фарънс — колкото и безпочвени да бяха съмненията, основаващи се единствено на съобщението на Моника и на казаните между другото на заседанието думи на неговия колега, той имаше чувството, че вече знае с кого ходи жена му.

Сърцето му заби лудо. Още от началото на техния брак нямаше много-много вяра на Моника. Но сега тя за пръв път се хващаше с негов колега — досега се бе ограничавала да флиртува с непознати, анонимни, далечни мъже, на които Елиот можеше и да не обръща внимание.

Този път обаче работата явно бе загрубяла. До тази сутрин нито веднъж не бе давал воля на съмненията си, не бе притискал или обвинявал жена си. Даваше си сметка, че се е вбесил не от ревност, а от наранено самолюбие. Само като си помисли човек с кого се е помъкнала! С Робърт Фарънс! Какво толкова му е харесала? Новият културен аташе не се открояваше с нищо, не бе дори привлекателен. Бе на около четирийсет и пет-шест, но изглеждаше с десет години по-стар. Беше вдовец. След смъртта на жена му, това беше първото му назначение извън Вашингтон. Подобно на мнозина, свързани с изкуството, се пишеше художник, но изглежда не му стискаше да живее, без да се води някъде на щат. Имаше големи връзки и приятелите му явно го крепяха. Не че не беше симпатичен на Елиот, но той го смяташе за аутсайдер, за човек, който не участва в големите игри. А какво излезе този келеш му правеше мили очи, поздравяваше го по коридорите и същевременно чукаше тайно жена му. Елиот усети как кръвта му кипва. За пръв път разбра какво е да ти сложат рога.

Веднага се замисли дали другите знаят. Дали, както ставаше обикновено, той научаваше последен? Дали посланикът и другите от посолството не го одумваха зад гърба му?

Уж в кабинета бе прохладно, а го изби пот. Ами ако греши и изложбата е просто съвпадение? Не. Кой знае защо, бе сигурен, че интуицията не го подвежда? Едва сега осъзна, че си е затварял очите за очевидни неща. От няколко месеца отношенията му с Моника съвсем се бяха обтегнали. Но кога ли съвсем изстинаха един към друг? Дали след пристигането на Фарънс? Да, по време съвпадаше: Моника беше започнала да се държи по-различно месец — месец и нещо, след като в Делхи дойде Фарънс. В началото сигурно са се крили. Елиот се помъчи да си спомни как се е държал новият му колега. Дали е избягвал погледа му? И разговорите с него? Поклати глава, осъзнал колко наивен е бил. Като си помислеше, Моника наистина би избрала именно човек като Фарънс. Това копеле бе от хората, които вечно се правят на нещастни и отегчени от живота. Както шушукаха колегите, падаше си и по чашката. Всъщност си бяха лика-прилика с Моника, която за нищо на света не би хлътнала по някой свестен, нормален мъж. Да, всичко пасваше.

Сега Елиот трябваше да реши какво да предприеме. Нямаше смисъл да си криви душата и да се прави на възмутен, да обвинява жена си, че е предала любовта му. Той не я обичаше, само я притежаваше. Живееха под един покрив, спяха в едно легло, имаха едно и също име.

Но само това.

Лошото бе, че и Елиот веднъж й бе изневерил и то, кажи-речи, без да иска. Моника щеше да отсече, че е лицемер, но наистина беше така. Не че не беше имал възможност и той да му отпусне края. Жените, за жалост главно омъжените, направо му се лепяха. Ала за разлика от Моника при него пристрастността към секса не беше чак толкова силна, че да не може да се владее и да не внимава — знаеше, че това щеше да е пагубно за кариерата му. Но преди три месеца и Елиот изневери на жена си. Беше отишъл в Джакарта за сесията на търговския съвет към АСЕАН. На един прием го заговори Елайз Моргац, съпруга на посланика на Австралия в Индонезия, снажна блондинка към четирийсетте, която съвсем открито му се сложи. Елиот се спаси единствено благодарение на мъжа й, който се намеси навреме.

На следващата вечер, след закриването на сесията, той се прибра в хотелската стая, позамаян от виното, което бе пил на вечерята, и не след дълго Елайз му се домъкна на вратата. Подир броени минути вече беше гола и бе в леглото му. Не че Елиот се дърпа кой знае колко — Джакарта все пак не бе Делхи. Любиха се веднъж и втори път, а Елайз все искаше още и затова го замилва, за да я люби отново. Когато не му стана, тя просто се облече и го целуна за довиждане, без дори да го помоли да е дискретен.

Така че и той не беше безгрешен. Но ако Моника наистина се беше хванала с Фарънс, бе длъжен да се намеси. На карта бяха заложени две кариери. Щом на Моника не й пукаше за мъжа й, тя можеше да се замисли поне за любовника си.

Елиот набра телефонния номер вкъщи. Моника вдигна чак на седмото позвъняване.

— Връщаш ме от вратата.

— Джони ми каза, че си отивала на някаква изложба — рече Елиот, като едва се сдържаше да не избухне.

— Да, но не се безпокой, ще дойда на приема.

— Бях зает и не успях да посрещна Еймъри и Брет, затова смятам да отскоча до хотела. Няма ли да дойдеш с мен?

— И аз си имам планове. Затова се обадих.

— Толкова ли е важна тази изложба, че не можеш да я пропуснеш или да я видиш друг ден?

— Днес е откриването, ще е фрашкано със знаменитости. Пък и искам да я разгледам.

— Откога индийското светско общество ти стана толкова интересно? Допреди няколко месеца само ми натякваше, че всички тук били тъпаци, а от парфюма на индийките ти се повдигало.

— Ами сигурно съм свикнала. Пък и ми писна да кисна вкъщи и да гледам вентилаторите по таваните. Още ли ще ми пилиш на главата или да тръгвам?

Мина му през ума да й каже още сега без заобикалки, че знае за Фарънс, но после реши, че разговорът не е за телефон.

 

 

Брет се надвеси над плота и се взря притеснена в наземния стюард.

— Извинявайте, госпожо, но не мога да направя нищо повече — рече той и побутна очилата си с дебели лещи и рогови рамки. — Проверявам вече два пъти, няма го.

— Как така го няма!? Не може да се изгуби. Полетът от Найроби беше директен — Брет въздъхна тежко. — Вижте, мъжът ми е зле и наистина трябва на всяка цена да си получим багажа. Много ви моля, направете нещо.

Служителят, който беше много слаб и с много тъмна кожа, обеща още веднъж да се свърже с Найроби и да провери дали куфарите не са останали на летището в Кения. Предложи на Брет да седне, за да не чака права. До стената на тясното помещение имаше няколко стола и тя се отпусна на единия. Беше съвсем отчаяна, искаше й се да ревне с глас. И Еймъри се бе притеснил, слава Богу, че Брет уреди да го отведат във ВИП залата.

Самолетът бе пристигнал по-рано и Елиот още го нямаше. Дано намерят куфарите, докато дойде. Добре поне, че Брет се бе сетила да сложи накитите в дамската си чанта и по чифт бельо в ръчния багаж — нямаха никакви други дрехи, освен тези на гърба си. Дума да не става, престоят в Индия започваше зле. Какво ли им предстоеше тепърва? Брет почти не познаваше страната. Е, в университета в Джорджтаун имаше колеги индийци, но друго беше да ги види в родната им страна. В самолета Еймъри й даде един пътеводител. Докато го прелистваше, Брет намери между страниците писмо на Елиот до Ивлин, към която явно бе много привързан. Беше й го изпратил веднага след пристигането си в Делхи, а тя изглежда го бе дала на Еймъри, който пък го бе пъхнал в пътеводителя. Писмото направи силно впечатление на Брет — даде й някаква представа за Елиот, която сигурно щеше да й е полезна, ако се наложеше да помага на Еймъри при помиряването на доведения си син с жена му. Брет извади писмото от дамската си чанта и го прочете отново.

„За човек, израсъл на Запад, Индия е доста потискаща страна. Подмина ли някого, легнал на улицата, винаги се сещам за дъщерята на един колега, която, след като завърши училище в Щатите, дойде в Делхи. Баща й отишъл да я вземе от летището и докато пътували с колата към къщи, видяла мъж, проснат на улицата. Изкрещяла да спрат, но баща й продължил нататък, като й казал, че вече е твърде късно: мъжът бил издъхнал.

Няма съмнение, че Индия е потискаща, но си има и добри страни — хората тук са много мили, приемат стоически живота. А богатите и високопоставени индийци и хората на изкуството гледат отвисоко на нас — американците, смятат ни за еснафи средна ръка, които са се залостили в посолството и не си подават носа, сякаш навън ги дебнат глутници вълци.

Вече имам приятели от елита на индийското общество и от коридорите на властта в Делхи. Това ми е работата, но го правя и заради себе си. Опитвам се да не изглеждам в очите им някакъв фукльо, надут американец, за когото са важни единствено парите.

Но колкото и да е странно, страната не ми харесва особено. Тя е прекалено тежко бреме за мен. Потискат ме, предполагам, нейните проблеми. Виж, в това отношение съм американец до мозъка на костите. Имам нужда от предизвикателства с постижима цел, с начало и с край. В това според мен е и силата, и слабостта на американския начин на мислене. А Индия е една неразгадаема тайна и това я тласка напред, но е и нейно проклятие.“

Брет сгъна писмото с дълбоко уважение към Елиот, макар да го познаваше само от думите, които беше написал. Явно бе умен, но притежаваше и още нещо — рядко срещана чувствителност. Младата жена усети, че доведеният син на Еймъри ще й допадне.

В този момент се появи наземният стюард.

— Много съжалявам, госпожо Мейтланд, но трябва да ви съобщя, че багажът ви го няма и в Найроби. Оттам казаха, че са го качили на самолета. Ще проверя и на летищата, за които е имало полети по същото време. Но няма да стане бързо. Затова ви предлагам да се настаните в хотела, а ние ще ви потърсим там веднага щом открием куфарите ви.

Брет се запъти към ВИП залата. Щом тя влезе, двама индийци бизнесмени, които пиеха чай и си бъбреха, млъкнаха и я огледаха от глава до пети.

Усмихната наземната стюардеса й донесе чаша чай, от който Брет отпи веднага. Не бе от най-приятните, липсваха му захар и мляко, но тя беше доволна и на това. Престоят им в Индия беше започнал зле. Брет се сети за хубавата черна вечерна рокля, която взе специално за приема в резиденцията на посланика и която сега бе някъде в морето от багаж, ако вече не се бе озовала в ръцете на някой крадец. Само това оставаше — да отиде на приема с тези дрехи! Мина й през ума, че би могла да вземе назаем някоя рокля на Моника, но веднага се отказа от тази идея. Може би щеше да си купи нещо от магазина в хотела.

Нали беше израснала в бедност, й докривяваше, ако изгубеше нещо. Нямаше пари и се беше изпопритеснила, когато се наложи да попълни гардероба си. Но Ивлин моментално й се притече на помощ. През юни, през един хубав топъл ден Ивлин й предложи да подготвят заедно сватбата. Въздухът в Джорджтаун ухаеше на цъфнали цветя. Седяха в градинката зад къщата, на маса със стъклен плот, подредена съвсем в стила на Ивлин Мейтланд — изискано, с много вкус.

— Ще говоря без заобикалки, моето момиче — подхвана Ивлин учтиво и се усмихна, а в сините й очи проблясваха сърдечност и нежност. — Като съпруга на съдия от Върховния съд имаш нужда от сериозен гардероб с тоалети за различни случаи, а не само с две-три рокли и едно костюмче.

Брет настръхна още щом чу, че става въпрос за дрехи. Знаеше прекрасно, че ходи облечена твърде скромно. Живееше само със студентската стипендия. Е, и леля Лиона й пращаше по някой и друг долар, но семейство Уолас си имаха своите проблеми и едва свързваха двата края.

— Да, знам, че трябва да купя някои неща — отвърна Брет, опитвайки се да запази достойнство.

Ивлин я потупа мило по ръката.

— Еймъри ще ти даде пари, но аз те моля да ми позволиш да ти помогна при избора на тоалетите, за да не мисли той и за това.

Брет беше трогната, но и изненадана.

— И дума да не става! — отсече тя.

— Но защо? — възкликна Ивлин. — Изтъкни ми поне една причина.

— И аз имам достойнство — въздъхна Брет.

— Сега вече, моето момиче, сме едно семейство. Достойнството е за пред чуждите хора. Разреши ми да го направя, моля те!

Брет се смути, колкото и благодарна да й беше. Когато се е омъжила за Еймъри, Катерин безспорно е влязла в къщата му с чеиз, с всички необходими дрехи, донесла е нужните мебели, сребърни прибори за хранене, скъп-прескъп порцелан, дори тлъста банкова сметка. Но Брет нямаше нищо. Имаше единствено любовта си. Ивлин го съзнаваше и не искаше момичето да страда.

— Толкова си добра към мен! — каза Брет. — Но ме задължаваш много.

— Ти не се тревожи за това — отвърна по-възрастната жена. — Всъщност го правя от себични подбуди. Ние с майка ми цял месец пазарувахме за моята сватба. И понеже си нямам дъщеря, не искам да се лишавам от подобно преживяване. Моля те, направи ми това удоволствие!

Просто беше невъзможно Брет да откаже. Ивлин беше съвсем искрена, такава си бе по характер. Щом момичето се дипломира, двете обиколиха всички магазини. Забавляваха се невероятно. Преструваха се, че са майка и дъщеря. Ивлин наистина беше невероятен човек!

Брет се отърси от спомените, когато двамата индийци бизнесмени си тръгнаха и пътьом я изгледаха. Единият й заприлича на Омар Шариф — косата му бе прошарена, костюмът с двуредно закопчаване му стоеше като излят.

Брет беше свикнала мъжете да я гледат в прехлас, въпреки че не се ласкаеше кой знае колко от вниманието им. По-младите винаги имаха едно наум. А тя искаше да я ценят и като човек, не само като хубава жена. Пък и не бе флиртаджийка.

Тепърва й предстоеше да свиква с мисълта, че вече е омъжена. Беше установила, че мъжете се държат по-различно с нея, щом разберяха, че не е свободна. Беше го изпитала и в Кения. Пилотът на самолета от Найроби за Нанюки — елегантен англичанин, реши, че те с Еймъри са баща и дъщеря и започна да я ухажва, докато тя не сложи ръка върху коляното на съпруга си и не го попита: „Скъпи, как си?“. След което Еймъри й каза, че се чувства горд, затова че всички се заглеждат в жена му.

Във ВИП залата нахълта индиец, който се заоглежда нервно. Видя Брет и се запъти към нея.

— Вие ли сте госпожа Мейтланд? — попита я и получил утвърдителен отговор, допълни: — Извинявайте много. Аз съм Бхагвант Кумар от американското посолство. Току-що научих, че сте пристигнали. Звъняхме до летището, за да проверим кога идва самолетът, но не ни казаха, че ще пристигнете по-рано. Е, какво да се прави, това не е летище „Дълес“. Дано не сте се притеснили, че не ви чакаме.

Брет направи всичко възможно да не прихне от престараването на индиеца.

— Господин Брустър с вас ли е? — попита го тя.

— Не. За съжаление той има неотложна работа в посолството. Помоли ме да ви откарам до хотела.

— Не искам да ви разочаровам още повече, но и аз имам лоши новини. Господин Мейтланд не се чувства добре, а на всичкото отгоре авиолиниите са изгубили и багажа ни. Още го търсят, но обещаха да го изпратят в хотела, ако случайно го намерят.

Кумар кимна.

— Тогава разбирате какво имам предвид, когато ви казвам, че това тук не е международното летище „Дълес“ — той се усмихна. — Бил съм в Щатите и знам.

Еймъри излезе от тоалетната. Брет го запозна с индиеца и му обясни за багажа и Елиот. Решиха, че е най-добре веднага да тръгнат към хотела. Еймъри бе толкова отмалял, че Брет му предложи да вземат инвалидна количка, с която да го откарат до колата.

— Отказвам да сядам в инвалидна количка през медения ми месец! — възкликна той и се опита да се усмихне.

— За предпочитане е, отколкото да те откарат в болница.

— След няколко часа сън ще съм нов човек.

Кумар взе ръчния им багаж и ги поведе към изхода, говорейки, без да спира. Той и Еймъри се сприятелиха веднага. Засмяха се, че светът е толкова малък — оказа се, че братът на шофьора живее в Истън, недалеч от семейната къща на Мейтландови в Мериленд.

— Как да не съм бил в Оксфорд! — възкликна развълнуван Кумар. — Видях и река Тред Ейвън. Брат ми ме заведе да се повозим на корабче, когато преди няколко години му ходих на гости. Вие сигурно живеете в някой от палатите покрай реката. Наистина са невероятни. Видях ги. Отдалеч, разбира се.

— Е, не са чак палати — засмя се Еймъри, както вървяха през навалицата.

Брет също се развесели. И на нея „Роузмънт“ й заприлича на палат първия път, когато влезе вътре. Огромната двуетажна къща в старовремски стил се извисяваше над реката, върху ширнала се докъдето поглед стига стръмна морава. Няколко поколения Мейтландови бяха живели в нея, а сега тя принадлежеше на Еймъри и на брат му.

Брет дори не бе мечтала някога да притежава подобно имение. Но освен къщата в Мериленд Еймъри имаше и вила в Чеви Чейс и постепенно тя свикна с мисълта, че разполага с две прекрасни къщи. „Роузмънт“ й бе особено скъп, тъй като именно там на терасата беше сватбената гощавка. Сега Брет беше част от семейство Мейтланд и много се гордееше с това.

Двамата с Еймъри се качиха на задната седалка на лимузината на посолството, спряна точно пред изхода на летището. Кумар подкара с шеметна скорост и Брет се притесни. В пътеводителя пишеше, че в Индия е доста опасно да се движиш по пътищата — шофьорите не се съобразявали с нищо, а понякога дори се държали враждебно. Младата жена съвсем се изнерви, когато видя, че шофьорът профучава на косъм от пешеходци, животни, велосипедисти и всъщност проявява повече интерес към разговора си с Еймъри, отколкото към пътя.

Стигнаха до града без произшествия. Улиците на Делхи гъмжаха от хора, велосипеди, моторизирани рикши, волски каруци, коли и животни. Навсякъде от радиоприемниците, тайванско производство, гърмеше индийска музика. Миришеше на пушек, готвено и изпражнения. Кумар току натискаше нетърпеливо клаксона. Брет се поуспокои, като видя, че сега той внимава повече и се обръща по-рядко назад към тях.

Ненадейно пред лимузината изскочи костелива крава. Младата жена изпищя, но Кумар не успя да спре и удари животното. Всички наоколо обърнаха очи към тях. Брет видя как кравата се мята в предсмъртни гърчове. Шофьорът седеше като вцепенен и не помръдваше. След малко животното издъхна. За броени секунди ги наобиколиха хора, които долепиха лица и длани до стъклата на колата и заудряха с юмруци по вратите и покрива й. Двама-трима се метнаха на капака на двигателя. Кумар изломоти нещо на диалект.

— Трябва ли да направим нещо? — попита Еймъри внимателно.

— Лоша работа — рече им накрая шофьорът на английски. — Трябва да поговоря с тях. Нямам никаква вина. Тая загубена крава ми изскочи изневиделица. Толкова ли не го проумяват!

Брет се уплаши още повече, когато забеляза, че той трепери като лист.

— Трябва да поговоря с тях — повтори той повече на себе си, отколкото на тях, сякаш за да си вдъхне смелост.

Отвори вратата на автомобила и слезе, а насъбралата се тълпа се разкрещя. Брет понечи да заключи, но се отказа, за да не я помислят за страхливка. Видя как Кумар застава пред лимузината. Хората се струпаха около него, но се държаха кротко, ако не се броят няколкото удара по задния капак. Шофьорът впери поглед в кравата и ръкомахайки, заобяснява нещо. Явно тя сама се бе набутала под гумите.

— По дяволите — изпуфтя Еймъри. — Точно сега ли намери да ме присвие този проклет стомах! Как мислиш, имам ли шансове да намеря наоколо тоалетна?

— Ако не намериш, можем да вземем такси до хотела — отговори Брет.

— Не съм убеден, че е безопасно да спираме такси в тази навалица — каза мъжът й. — Но въпреки това ще потърся тоалетна. Ако не намеря, ще си свърша работата в канавката, както правят всички тук. Но щом сляза, заключи вратите. Не пускай никого. Ще гледам да се върна до няколко минути.

Той слезе и Брет видя с облекчение как навалицата му прави път. Явно хората не бяха настроени чак толкова враждебно. Младата жена затвори очи и се опита да се поуспокои.

Но отново я обзе ужас, както се чувстваше при всяка злополука след катастрофата по пътя за Корнилия, при която загина сестра й Кади. Брет още не можеше да я прежали, защото след смъртта й сякаш всичко се промени.

Дори сега, когато вече бе омъжена жена и се намираше чак в Индия, на двайсет хиляди километра от къщи, тя пак не можеше да се отърси от мъчителния спомен — сякаш още усещаше мириса на борови иглички, на нагорещен асфалт и разлято автомобилно масло както през оня зноен августовски ден. Потрепери и примигва, за да не се разплаче.

Изведнъж чу сред олелията вой на сирена. След миг тълпата отстъпи и при тях спря полицейски джип. Дежурният офицер слезе от него и тъкмо проверяваше документите на Кумар, когато се върна и Еймъри. Почука й на прозореца, за да му отвори.

— Е сега вече мога да кажа, че имам впечатления от Индия и можем да се прибираме — засмя се той.

Жена му не отвърна. Забелязал угриженото й изражение, Еймъри я попита защо се е натъжила.

— О, и аз не знам. Сигурно защото блъснахме кравата. Разстроих се и… отново се сетих за Кади.

Тя прехапа устни, за да не се разплаче. Еймъри я прегърна.

— Съжалявам, скъпи. И аз съм една, да се разкисна така! А пък ти беше болният. Всъщност как си? — попита Брет.

— По-добре.

— Пътуването ни в Индия започва зле.

— Не искам да се разстройваш. Наистина тази злополука никак не е приятна.

Брет поклати глава. Колкото и да се опитваше да прогони спомените, те я връщаха отново и отново в Джорджия. В съзнанието й пак изникна вуйчо Ърл, който кършеше ръце, докато пожарникарите се мъчеха да извадят Кади от смачкания пикап. Брет не проумяваше защо се вълнува така заради нещо, случило се толкова отдавна, но въпреки това се разплака. Мъжът й я хвана за ръката.

— Извинявай — изхлипа тя. — Не знам какво ме прихваща.

Еймъри й подаде носната си кърпа. Тя си избърса носа и се опита да се усмихне.

— Призраци от миналото. Не, не на Кади, а на вуйчо Ърл.

— На вуйчо ти ли? Защо пък си спомни за него? — затворила очи, тя потрепери. — Какво има, Брет? Не е само катастрофата. Разстроена си заради нещо друго.

— Не се безпокой, Еймъри, няма ми нищо. Но покрай злополуката се сетих за вуйчо.

— Стане ли дума за сестра ти и вуйчо ти, винаги се държиш много странно. Защо не ми кажеш какво точно се е случило?

Брет виждаше, че мъжът й е угрижен и това я трогна.

— Скъпи Еймъри, наистина не съм в състояние да крия нищо от теб.

— Нима криеш нещо? — учуди се той.

— Обстоятелствата около смъртта на Кади не са толкова прости, както съм ти казвала — въздъхна тя. — Но сега не е моментът да те обременявам със спомените си.

— Защо да не е моментът? И бездруго сме като затворници в тази кола насред Делхи. Хайде, кажи ми!

— Винаги се вълнувам, когато говоря за малката си сестричка — рече тя, след което притисна дланта му до бузата си. — Истината е, че според мен Ърл е виновен за смъртта й.

— Нали я е блъснал камион, докато е карала пикала.

— Тя дори нямаше шофьорска книжка. Беше се качила в пикала на Ърл, за да се махне. Да избяга.

— Но защо?

— Защото той я наби.

— Наби ли? — възкликна ужасен Еймъри.

— Знам, от думите ми излиза, че моите роднини са някакви кретени, ала може би наистина е така.

— Но защо я е набил?

Брет въздъхна и се помъчи да обуздае гнева, който още я разкъсваше.

— Хванаха Кади с едно момче. В провинциална Джорджия това се смята едва ли не за престъпление, освен ако двамата не смятат да се женят.

— И за това я е набил?

— Да. Мен също, понеже знаех за Кади, а не направих нищо да я спра. Тя обаче си изпати много повече от мен. Вуйчо я скъса от бой.

— Чак сега ми стана ясно защо си толкова огорчена — поклати глава мъжът й.

— Това е друг начин на живот, Еймъри. Разбирам го, но не го приемам докрай.

— Вуйчо ти никога не ми е бил особено симпатичен, сега обаче не искам и да чувам за него.

— Не се притеснявай. И аз го мразя от години. Все се опитвам да забравя какво причини на Кади, а съм безсилна да му простя. Извинявай, че се държа като хлапачка. Знаеш, че не ми е в стила. Пък и защо да те натоварвам с неприятностите си от миналото?

— Нали съм за това, да ме натоварваш. Съпрузите се опознават едва след като разкрият един пред друг своите рани и белези. Така поне би трябвало да бъде. Знай, че винаги можеш да си изплачеш душата пред мен — каза Еймъри и я притисна до себе си.

Хората отвън ги бяха зяпнали, но на Брет й беше все едно. Важното бе, че й олекна.

— Както изглежда, нещата май се оправиха — каза Еймъри.

Брет погледна през прозореца и видя, че полицаят е повикал неколцина от тълпата да отместят от платното мъртвата крава. Кумар се качи отново в автомобила.

— Обясних им, че сама изскочи на пътя — рече той, обръщайки се към тях. — Извинявайте, че се забавихме. Тръгваме към хотела ви.

 

 

През целия следобед Елиот чете и преглежда различни документи и докладни записки, непрекъснато отваряше и затваряше папките, но всъщност мислите му бяха другаде. Чудеше се какво да прави с Моника — дали съвсем хладнокръвно да й каже, че знае, или да й вдигне скандал и да я постави на място. Но съзнаваше, че каквото и да предприеме, няма да постигне нищо.

Дори му мина през ума да поговори и с Робърт Фарънс, да отиде на изложбата, да ги изненада двамата там и да ги направи за смях пред всички. Даваше си сметка обаче, че най-смутен ще бъде самият той, а може би дори ще изглежда глупак в очите на другите. Така де, нали той беше рогоносецът!

Беше толкова вкиснат, че изобщо не му беше до Еймъри и Брет. Но секретарката му беше съобщила за пътната злополука и ако не от друго, то поне от благоприличие трябваше да отскочи до хотела. И без това не беше в състояние да свърши нищо.

Върна папките на етажерката, подреди бюрото, облече си сакото и излезе от кабинета. Докато вървеше по коридора, му се струваше, че с всяка дума и поглед колегите му прикриват своето състрадание, заради проблемите с жена му. Най-големият грях на Моника беше, че го е направила за посмешище. И тя като че ли го знаеше много добре.

Хотел „Тадж Махал“ бе смятан от мнозина за най-добрия в Индия. Архитектурата му бе съвременна, но обзавеждането: килимите, дървените решетки, декоративните пауни, беше в традиционния за страната стил. На Елиот му харесваше, защото тук обслужването беше безупречно, но сега бе в такова настроение, че му беше черен целият свят. Отиде на рецепцията и попита в кой апартамент е отседнало семейство Мейтланд.

— Ще им позвъня по телефона, господине.

След кратък разговор администраторът го пусна да се качи горе. Пиколото го придружи от асансьора до стаята, почука тактично и след като Елиот му даде няколко рупии, се отдалечи.

След миг вратата се отвори. Изненада се от вида на Брет — не беше очаквал да е такава, каквато е. Тя бе не по-малко учудена. Грейна в усмивка и възкликна:

— Най-после да се запознаем, Елиот!

Той знаеше, че Брет е съвсем млада, че току-що се е дипломирала, ала нещо у нея — може би провлаченият й южняшки акцент и обаяние, издаваха, че не е някакво недорасло девойче.

— Разбрах, че на път от летището сте имали малко произшествие.

— Не ми се говори за това! — завъртя очи Брет. — Блъснахме една крава. Насъбра се такава тълпа, че имах чувството, че ще ни убият насред пътя с камъни.

— В Индия хората се забавляват с какво ли не — усмихна се Елиот. — Но както и да е. Приветствам ви с добре дошли от името на посланика, министър-председателя и четирийсет милиона крави без една!

Брет се засмя.

— Е, на нас с Еймъри никак не ни беше до шеги. Доста се уплашихме.

Елиот се взря в очите й. Веднага му направи впечатление, че младата жена е съвсем искрена, макар че по характер, а и покрай професията си бе сдържан в оценките си за хората.

— А къде е Еймъри? — попита той и огледа хола на апартамента.

— Страхувам се, че и за него новините не са добри.

— Да не си го загубила по пътя за хотела? — пошегува се Елиот.

— Не, но получи ужасно разстройство.

— Вече? — учуди се той. — В Делхи човек винаги получава разстройство, но поне ден-два, след като е пристигнал.

— Не, от Кения му е. Измъчи се в самолета. Легна да поспи.

— Съжалявам, че не се чувства добре. Да си болен по време на пътуване не е много приятно, особено през медения си месец.

— Мисля, че и Еймъри ще се съгласи с тебе. Чувства се едва ли не виновен! — Брет го покани да седне на канапето. — Нали нямаш нищо против да не го будим? Нека си почине.

Въпреки че помещението ухаеше на сандалово дърво, Елиот усети парфюма на Брет — беше с дъх на люляк. Докато младата жена сядаше на дивана, той я огледа от глава до пети. Тя беше облечена с къса бежова рокля, под която личаха може би най-дългите крака, които някога беше виждал. Елиот седна на фотьойла срещу нея.

— Кравата не беше единственото ни произшествие днес — усмихна се Брет. — На всичко отгоре от авиокомпанията ни изгубиха багажа. Вече си представих как разпродават дрехите ни на някой пазар в Банкок, но тревогата се оказа фалшива. Половин час, след като се настанихме в хотела, ни съобщиха по телефона, че някакъв глупак е сложил куфарите ни на багажна количка и ги е забутал в някакъв ъгъл.

— Винаги е най-тъмно преди изгрев-слънце — рече Елиот и докосна пукнатата си устна.

— Като че ли и ти си имал произшествие? — попита Брет за раната.

— Ухапаха ме от любов.

— Късметлия си — усмихна се тя.

— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Използвах думата „любов“ в преносен смисъл.

— Явно не ти се говори на тази тема — вметна Брет и кръстоса крака.

Елиот се загледа в нея отново и си помисли каква ирония на съдбата е, че я харесва. Знаеше, естествено, че е красива, беше я виждал на снимката върху изрезката от вестник, която му беше изпратила Ивлин. В действителност обаче бе много по-хубава. Излъчваше присъствие и интелект, които не се ограничаваха единствено с физическата красота, колкото и неоспорима да беше тя. Кожата й бе бяла като мляко, беше слаба, без да е кльощава. Златистата й права коса се спускаше до раменете, макар че тя имаше навика да я прибира зад ухото. Елиот се загледа в източеното й вратле, в очите й с цвят на шери и в златните обеци, които потрепваха като ягодки. Брет явно се смути от втренчения му поглед.

— Кога ще ме запознаеш с Моника? — попита тя накрая. — Надявах се, че ще дойдеш с нея.

— Аз също, но за съжаление е заета. Ще се видите довечера на приема у посланика.

Последното, което искаше, беше да вдъхва напразни надежди за жена си. Сто на сто двамата с нея щяха да се скарат и то още преди Еймъри и Брет да са си тръгнали от Делхи. Засега обаче реши да не споменава нищо за неприятностите с жена си.

Пак се върна в мислите си към Брет. Инстинктивно търсеше някакъв недостатък у нея. Тя му се струваше прекалено съвършена и добра, за да е истинска. Умело прикриваше своята младост и неопитност, макар че от време на време нервничеше. Уж се държеше наперено, но когато Елиот я погледна по-отблизо, забеляза, че ръцете й треперят едва доловимо.

— Елиот, гледаш малко странно — възкликна тя по едно време. — За какво си мислиш?

Той се засмя — Брет беше усетила любопитството му.

— Интересна си ми — призна си чистосърдечно.

— В какъв смисъл?

Нямаше намерение да й казва — това й бе опасното на искреността.

— Интересно ми е какво се крие под южняшкия ти чар. Сигурен съм, че Еймъри не се е оженил за теб само защото е бил омаян от него.

— Не знам как да тълкувам думите ти — като комплимент или като обида — смути се тя.

— О, Брет, само не се обиждай! — побърза да каже Елиот. — Това би разрушило току-що зародилото се приятелство и да подкопае семейното равновесие.

— Не разбирам дали само се шегуваш, или просто си циничен? — попита озадачена Брет.

— Естествено, че съм циничен.

— Защото си дипломат ли? Или си такъв по характер?

— Да предположим, че е от професията. Дипломатите често са доста прикрити и… да, цинични.

— Ако се вярва на хората, на дипломатите това им е работата — да лъжат. Ти лъжец ли си, Елиот? Или да приемам думите тя за чиста монета?

Ироничният й въпрос го развесели — младата жена имаше чувство за хумор. Дали това пък не бе привлякло Еймъри?

— Ако питаш мен, не е много разумно да вярваш на хората. Колкото по-сдържан си в преценките, толкова по-приятно ти става, когато нещата потръгнат.

— Говориш като отчаян човек.

Беше го хванала натясно. Тя не само беше хубава, но имаше и ум в главата си. Вероятно с това бе грабнала сърцето на Еймъри, който се славеше със своя интелект.

— Сложи пръст в раната. Няма как да го отрека.

Откровеността му изглежда й допадна. Известно време не откъсваха очи един от друг. На вратата се почука и Брет се изправи.

— Поръчах чай, когато се обадиха от рецепцията, че идваш.

Елиот я загледа как отива да отвори. Не беше очаквал да е толкова женствена. Винаги си бе мислил, че Еймъри няма вкус, сега обаче трябваше да признае, че с Брет е ударил всички в земята.

Келнерът вкара количката и започна да подрежда върху масата чиниите с малки сандвичи, плодове, ядки и пастички. Щом мъжът излезе от хола, Брет попита госта си как предпочита чая.

— Без мляко и захар. Добре се справяш с ролята на съпруга. Като те слуша човек как казваш „Ние с Еймъри“, може да си помисли, че сте женени от години. Пък и си доста чевръста — рече Елиот и посочи към масата.

— Защо да си кривя душата — отвърна Брет, докато наливаше от чая и на себе си. — Притеснена съм като майски бръмбар на магистрала. Ти си първият роднина на Еймъри, с когото се запознавам от сватбата насам.

Искреността й бе трогателна.

— Колко недипломатично от твоя страна да си го признаваш.

— Е, още не съм се докарала дотам, да бъда цинична. Засега съм пряма и откровена. Колкото до чая, човек може да се научи да го сервира не само със скъп порцелан, но и с глинени чаши. Отгледала ме е леля, проста женица е, но отбира от обноски. А и вече две години наблюдавам Еймъри.

— Имам колеги, чиито дъщери са на твоите години, но те още са си дечица — вметна Елиот.

— Това комплимент ли е, господин Брустър, или просто смъкна за малко маската на дипломат?

— Комплимент.

— Благодаря. Смятам мъжа си за зрял човек и съм длъжна да се държа на ниво.

Елиот отпи от чая, без да сваля очи от Брет. Тя беше обезоръжаващо прозорлива. Смущаваше го обаче фактът, че жена като нея се е омъжила за Еймъри. Вторият му баща не беше от хората, които ще оценят пъргавия й ум и ще забележат колко многопластов е нейният характер. Не че беше глупав, напротив, беше човек на интелекта, на принципите и утвърдените ценности, който живееше, вслушвайки се главно в здравия разум. Ако му липсваше нещо, то това бе чувството за хумор — той просто не съзнаваше колко пагубно е понякога да си ужасно сериозен.

Какво толкова му беше харесала Брет, че да се омъжи за него? Нима я привличаха нравствената чистота и скучноватост на Еймъри?

— Да ти сложа ли нещо в чинията? — попита тя, когато разговорът съвсем замря.

— Да, ако обичаш.

Елиот загледа как Брет реди с дълги красиви пръсти в чинията от сандвичите, плодовете и сладкишите.

— Моля те, кажи ми как Еймъри успя да те убеди да се омъжиш за него?

— Може би питаш как аз съм го убедила да се ожени за мен? — попита Брет.

— Не, Брет. Дори и да бях такъв грубиян, нямаше да го покажа. Ние, дипломатите, може да сме циници и лъжци, но винаги сме много любезни.

— Добре. Отговорът на твоя въпрос е много прост — ние с Еймъри се обичаме.

— И за миг не съм се съмнявал — каза Елиот и отхапа от сандвича.

Брет го погледна невярващо.

— Знам, мислиш си, че съм се омъжила за него, защото е важна клечка, но грешиш. Еймъри може и да е изгодна партия, но той преди всичко е прекрасен човек. Омъжих се за един невероятен мъж, който по някаква случайност ме обича. Понякога ми е трудно да повярвам, че съм част от живота му.

— С твое разрешение ще забравя за миг цинизма си и ще ти кажа, че с теб Еймъри е извадил невероятен късмет.

— Поласкана съм да го чуя от теб. Благодаря ти — тя отпи от чая и погледна Елиот над чашата. — Това означава ли, че вече сме приятели?

— Мен ако питаш, да. Но нима е толкова важно?

— Казвали са ми, че си черната овца в семейството. Много държах да те спечеля на своя страна.

— Дотук успяваш — подсмихна се той.

Вратата на спалнята се отвори.

— Какво надушвам тук? Чай ли? — възкликна Еймъри, който влезе при тях по пижама, заметнат с копринена роба.

— Както виждам, слуховете за тежкото ти състояние са силно преувеличени — засмя се Елиот и се изправи, след което отиде при Еймъри и се ръкува с него.

— Радвам се да те видя — каза Еймъри.

— И аз. По-добре ли си?

Съдията сложи ръка върху стомаха си.

— Да ти призная, не вярвах, че ще прекося жив Индийския океан.

— Отмъщението на Третия свят.

— Ела при нас да пийнеш чай — намеси се и Брет.

Еймъри отиде при жена си. Тя сложи длани върху врата му и го целуна.

— Драго ми е, че се запознахте. Брет ме върна отново към живота — каза съдията на доведения си син.

— Виждам това. Но ще е несправедливо, ако не признаем, че и ти си я направил щастлива.

— Моля ви, седнете — подкани ги младата жена. — Да ти налея ли чай, скъпи? — обърна се тя към съпруга си.

— Това би било чудесно — Еймъри изглеждаше щастлив въпреки болестта. — Моника нямаше ли възможност да дойде? — попита той Елиот.

— Заета е.

— Нали ще я видим?

— Не съм сигурен, но се надявам.

— Но е добре, нали?

— Предполагам, че ме питаш как върви бракът ни? — съдията кимна без желание. — Уместен въпрос — отвърна Елиот и стрелна с поглед Брет, която явно му съчувстваше. Знаеше, че този момент рано или късно ще дойде и не искаше да лъже, поне за това. — Истината е, че не сме добре.

— Съжалявам — каза Еймъри.

— Но да не говорим за това сега. Началото на брака винаги е много по-щастливо, отколкото неговият край. Доколкото разбрах от Брет, вашият е започнал чудесно.

Еймъри се усмихна и прегърна жена си, която се изчерви и за първи път й пролича колко е млада. Беше ясно като бял ден — и двамата са искрени, че са щастливи заедно.

На Елиот не му беше до тяхната радост, както и на тях до мрачните му настроения. Нямаше какво повече да търси тук. Погледна часовника си.

— Нали довечера ще дойдете на приема у Уелти? — попита той Еймъри.

— Смятах да го уважа, но не знам дали ще съм в състояние. Ту ми олеква, ту стомахът отново ме присвива. В самолета ми се виеше от болка, но сега, след като поспах, се чувствам по-добре, макар и отмалял — той отпи от чая. — Наистина не зная дали ще дойда, но Брет ще присъства при всички положения. Защо и тя да си разваля вечерта?

— Разбира се, че ще отида — намеси се тя, — но не и без теб. Предпочитам да съм с теб.

— Подобна преданост, скъпа, приляга на хора, по-възрастни дори и от мен. Още не съм на смъртен одър. Разбира се, че ще отидеш на приема — той погледна Елиот.

— Хайде, кажи й и ти!

— Не, ти си шефът тук, не аз.

— В момента шеф е микроорганизмът, който ми отнема живота — засмя се Еймъри и остави чашата. — Ето, пак трябва да ходя до тоалетната — той се изправи и се закани бащински с пръст на Елиот. — Разчитам на теб да я убедиш да отиде на приема.

Елиот и Брет се спогледаха.

— Колкото и да си добър, понякога се държиш ужасно строго с мен — каза Брет.

— Докато ми играят по свирката, съм мек като памук — засмя се Еймъри и се скри в банята.

— Само си приказва. Не съм виждала по-добър човек от него — каза тя.

— Да, така е — съгласи се Елиот и се изправи. — Е, аз трябва да си вървя, Брет. И бездруго си доста заета.

— Не ме разсмивай. Приятно ми е да си говоря с теб.

— На мен също. Но можем да поприказваме и по-късно. Ако не довечера, то някой друг път.

— Виждам, че бързаш и няма да те задържам — отвърна Брет и също стана да го изпрати. — Искам все пак да попитам дали можем да ти помогнем с нещо.

— В какъв смисъл?

— За Моника. Една от причините Еймъри да настояваше да дойдем, е, че се надяваше да позаглади нещата.

— Благодарен съм ви за загрижеността. Но защо да ви занимаваме с проблемите си? Те не ви засягат.

— Може би тя предпочита да не ни вижда?

— Дано не ти прозвучи грубо, но й е все едно. Не мисли за нея.

Брет се смути.

— Колкото до приема довечера, не се чувствай длъжна да идваш. Ако наистина предпочиташ да останеш с Еймъри, ще кажа да не изпращат колата.

— Да, искам да остана с него, но нали го знаеш, ще се вбеси. Женени сме само от половин месец, но усещам кога си е навил нещо на пръста.

Елиот се запъти към вратата. Брет се усмихна и му протегна ръка.

— Радвам се, че най-после се запознахме, макар и при доста неприятни обстоятелства.

Елиот пое тъничката й хладна длан и усетил необяснимо вълнение, се взря в изпълнените й с доброта очи.

— Еймъри е извадил страхотен късмет. Добре дошла в семейството, Брет!

— Ще гледам да съм готова, когато дойде колата — рече му тя на сбогуване.

 

 

Еймъри седеше в леглото, облегнат на възглавниците, и наблюдаваше как Брет се гримира в банята. Беше по черен сутиен и бикини и съдейки от позата, в която бе застанала, явно съзнаваше, че той я гледа.

— Знаеш ли, Брет — каза й той след малко, — в Индия сигурно има закон, според който жените, ако мъжете им са болни, трябва да ходят забулени от глава до пети.

— Притеснявам ли те, скъпи? — попита тя усмихната, след като се обърна. — Ако искаш, ще затворя вратата.

— Не, недей. Само се пошегувах.

Брет остави гримовете и се върна в спалнята. Отиде при мъжа си, притисна се в него и го целуна по устните.

— Както виждам, вече не си толкова зле. Защо не дойдеш с мен на приема? Или пък и двамата да си останем тук, а? — попита тя с дяволита усмивка и го целуна. След това погледна часовника. — Хайде, решавай, че ще закъснеем. Трябва да се приготвя, колата ще дойде всеки момент.

Брет изтича в банята, а Еймъри въздъхва. Не заслужаваше такава прелестна съпруга. Беше ужасно горд, когато вървяха хванати под ръка, но се чувстваше и малко гузен. Даваше си сметка, че повечето хора смятаха, че се е оженил за нея заради красотата й, но това не беше вярно. Да, Брет наистина бе прекалено хубава, но го привличаше и с ред други неща, най-вече с острия си като бръснач ум и с многопластовия си характер, които наистина му вдъхваха огромна енергия.

И Катерин беше умна, начетена и образована. Имаха много допирни точни, понякога дори обсъждаха проблеми от работата му. С Брет обаче беше друго — двамата се разбираха чудесно, тя проявяваше огромен интерес към правото и към всичко ново, което му хрумваше. Еймъри се чувстваше на върха на щастието от факта, че е едновременно неин наставник, любовник и партньор.

Въпреки това много мисли, преди да й предложи да се оженят. Дълго се колеба, често се питаше какво ли ще си кажат хората. Показателно за реакцията на другите беше отношението на брат му Харисън.

Още преди да разговаря с Брет, той отиде при Харисън и Ивлин, за да сподели с тях намеренията си и — честно казано, за да получи благословията им. Те, естествено, знаеха за връзката му с младата жена, но не подозираха, че нещата са стигнали толкова далеч.

Отби се у тях през една неделя през януари. Тъкмо се играеха срещите за суперкупата по американски футбол. Той се сети за това, чак когато влезе в къщата на брат си в Джорджтаун и го завари пред телевизора. Реши да го остави да си догледа мача и отиде в хола при Ивлин. Беше му приятно, че ще каже най-напред на нея.

— Господи, колко се радвам! — възкликна тя. — От години не съм чувала по-добра новина. Брет сигурно е на седмото небе.

— Още не съм й поискал официално ръката, но общо взето е наясно с намеренията ми.

— Взели сте най-правилното решение — допълни въодушевено снаха му.

Еймъри не беше изненадан от неподправената й радост. Ивлин бе най-щедрият, най-сърдечният човек, когото беше срещал. Докато Катерин боледуваше, Ивлин не се отделяше от Еймъри и двамата се сближиха много. Всъщност той имаше повече вяра на нея, отколкото на брат си.

— Да ти призная, малко се притеснявам да не би ние с Брет да сме толкова влюбени, че да сме загубили реална представа за нещата.

— За какви неща? — ахна снаха му.

— Та аз съм с цели трийсет и три години по-възрастен от нея.

— Брет го знае не по-зле от теб. Ако това я смущаваше, щеше да ти каже. Пък и човек никога не е наясно какво му готви бъдещето. Когато се запознахме с Харисън, бяхме още деца и ето, остаряваме заедно, но това не ни сближи особено. Докато при вас е друго. На челото ти е написано, че умираш от щастие.

— Да обичам Брет и искам да се оженя за нея — призна си той.

— Тогава какво толкова си седнал да се двоумиш? И тя не е хлапачка, съзнава какво прави.

— Да, права си, Брет е много зряла и сериозна.

— Не се колебай — насърчи го Ивлин. — Ще бъдете прекрасна двойка.

Еймъри се облегна на стола и се загледа в покритите със скреж клони на дърветата зад прозореца. Потърка умислено брадичка.

— Благодаря ти за подкрепата, Ив. Досега не съм изпитвал такива чувства към никого. Дори към Катерин, лека й пръст. Обичах и нея, но сега е различно. Брет съвсем ми е завъртяла главата.

— Виждам — засмя се Ивлин, после известно време се колеба, преди да продължи. — Ще ти кажа какво си говорихме веднъж с Катерин, месец преди да почине. Не съм го споделяла, защото не е имало повод, но сега явно му е дошло времето. Катерин се безпокоеше най-вече, че ще се затвориш в черупката си и толкова ще се вживееш в ролята на вдовец, че изобщо няма да се опиташ да си щастлив с друга. Помоли ме да те насърча, ако случайно се влюбиш.

— Наистина ли?

— Честен кръст. Бях трогната от щедростта й. Ала беше права. И аз се тревожех за теб. Знаех, че не мога да направя нищо, освен да ти вдъхвам кураж, ако срещнеш подходяща жена.

— Ти си чудесна! — възкликна той просълзен.

— Но ще ти дам един важен съвет — допълни снаха му. — Вярвай на Брет. На чувствата и мислите й. Вярвай и на себе си!

— Прекрасен съвет! — отвърна Еймъри и я хвана за ръката. — Милата ми Ивлин!

Точно в този момент в хола влезе Харисън.

— Виж ти! — възкликна той от вратата. — По телевизията в кабинета дават как отборът на „49“ направо смазва от бой „Делфините“, а тук в хола се разиграва любовна драма.

— Нямаш представа какво съкровище е жена ти! — рече брат му.

— Я не говори така! Прахосах толкова години да я поставя на мястото й, а сега ти й помпаш гумите. Нали знаеш колко главоболия си има един мъж с високомерна и надута жена.

Еймъри и Ивлин се засмяха.

— Свърши ли мачът? — попита тя.

— Остава още малко. Защо?

— Защото Еймъри има да ти съобщи нещо чудесно.

— Да ми съобщи ли? Да седна ли, за да не падна, или мога да остана и прав?

— Я седни и поговори с Еймъри — рече Ивлин. — А аз ще сляза до избата да донеса шампанско.

— До шампанско ли сме се докарали! — ахна Харисън.

След като Ивлин излезе от хола, Еймъри му каза веднага за намеренията си. Известно време Харисън го гледа като попарен, сетне върху лицето му се мярна досада.

— За кой дявол ти е дотрябвало да се жениш за нея? Чукай си я, както би направил всеки нормален мъж на средна възраст. Вече си на години и би трябвало да правиш разлика между плътско желание и любов.

— Не става въпрос за секс — възрази Еймъри, без да обръща внимание на цинизма на брат си.

Той беше искрено учуден.

— Ама наистина ли си седнал да ми разправяш, че главата не ти се е размътила от младата плът?

— Обичам я, Харисън — отговори Еймъри и се изчерви.

Сенаторът се облегна и сбърчи озадачено чело.

— За Бога, Еймъри, та ти си съдия от Върховния съд! Сигурно не чукаш наред студентките, но защо ще се жениш за някакво девойче? Толкова ли не проумяваш, че ще станеш за смях? Какво ще си кажат хората?

— Все ми е едно.

— Значи си влюбен и само заради това ще сложиш кръст на всичко! — поклати глава брат му.

— От какво толкова се страхуваш, Харисън? Че ще ти пострада кариерата ли?

— Не ми е работа да ти се бъркам. И аз, ако имам да взимам важно решение, едва ли ще се съобразявам с теб. Но не мога да се начудя толкова ли си заслепен, та не виждат последиците.

— Стига си увъртал, говори направо!

— Еймъри, че тя може да ти бъде дъщеря. Разбирам, привлича те. И аз съм го изпитвал на гърба си. Ето завчера една кукличка с минижуп се качи с мен в асансьора и хоп, сложи ръка върху дюкяна ми. А да кажеш, не е някаква уличница. Експерт е в една от сенатските комисии! Работим заедно от няколко седмици!

— Става дума за друго! — сопна се Еймъри, червен като рак.

— Не ми се вярва — възрази Харисън, след което стана и отиде до прозореца. — Само си въобразяваш, понеже ти е за първи път. След четвъртата-петата сладурана вече си наясно за какво точно става въпрос. Знам това от собствен опит.

— Друг път знаеш. Сексът изобщо не ме интересува.

— В такъв случай имаш нужда от домашна прислужница, а не от жена — Харисън седна пак на канапето. — Защо не поживееш малко с момичето? Виж как ще потръгнат нещата. Провери как е в леглото. Дявол го взел, опитай с още една-две, пък тогава решавай, че тази е жената на твоя живот.

Еймъри се опита да се овладее, но накрая си изтърва нервите.

— Не мога да живея по този начин и ти го знаеш прекрасно.

Харисън въздъхна тежко. Мненията им за доста неща бяха коренно противоположни. По-младият брат не вярваше в свещеността на брака, не гледаше на католицизма така сериозно, както Еймъри. Сякаш бяха деца на различни бащи. Още като малки единият приличаше на момче от църковния хор, а другият — на уличен хаймана. С времето проумяха, че няма смисъл да се карат и че е по-добре всеки да живее както сметне за добре, без да се сърди на другия.

— Знам, казваш ми го от обич — вметна Еймъри. — Въпреки това обаче смятам да поискам ръката на Брет. Приеме ли, ще се оженя за нея по причини, които ми се струват съвсем порядъчни. Би ми било приятно да одобряваш моите постъпки, но ако не си съгласен с мен, поне не ме мрази.

Харисън го изгледа навъсен.

— Накъде биеш? Да не искаш да кажеш, че ревнувам?

— Ако някой ревнува, то това съм аз. Имаш прекрасна съпруга и открай време съм смятал, че не я оценяваш.

— По дяволите, само това оставаше — сега пък да ми четеш конско за моя брак!

— И през ум не ми е минавало. Исках само да кажа, че ако като съпруга след време Брет поне мъничко заприлича на Ив, ще смятам, че ми е провървяло. И я обичам, защото е прекрасен човек, а не защото е младо гадже, покрай което отново се чувствам хлапак.

— Цял следобед гледам как футболистите се ритат като катъри, а накрая си стискат ръце и се прегръщат. Така би трябвало да е и с нас, драги ми братко. Явно ми искаш благословията, е, имаш я. Ако нямаш да ми казваш още нещо, дай да полеем случая! Ивлин! — провикна се той. — Какво стана с това шампанско?

— Идвам, идвам — отвърна тя.

След малко влезе в хола с поднос, върху който имаше бутилка шампанско, кофичка с лед и три чаши.

— Е, да честитим на Еймъри булката! — прикани тя.

— Честито, братко. Още не е пролет, а във въздуха ухае на любов…

Оттогава Харисън не каза и дума за Брет, но си личеше, че му завижда.

— Какво си се умърлушил такъв! — възкликна Брет и той се отърси от спомените.

Младата му жена стоеше при шкафа и вадеше от пликчето новия си чорапогащник.

— Мислех си колко щастлив съм, че си ми съпруга.

— Не ме лъжи, мислеше за друго.

— Да, всъщност си мислех за месеците преди сватбата.

— Ще излезе, че си ми и романтичен — засмя се тя.

— Да, и щастлив.

Брет дойде, при леглото, легна до мъжа си и пъхна длан под горнището на пижамата му.

— Аз също съм щастлива.

— Толкава щастлива, че искаш да закъснееш ли? — подсети я усмихнат Еймъри и притисна главата й до своята.

Брет скочи и продължи да се облича. Еймъри загледа с възхита краката й, докато тя си слагаше чорапогащника. Катерин беше много срамежлива и дори след дългогодишен брак рядко се обличаше пред него. Брет бе не само по-различна, тя бе от друго поколение. Искреността й му допадаше, но му трябваше време, докато свикне с нея. За разлика от Катерин, Брет бе отказала да приеме католическата религия. С нея Еймъри трябваше да проявява повече търпимост и свободомислие, неща, които с годините беше усвоил от работата си като съдия.

— С перлите ли ще бъдеш? — попита той жена си, след като тя си облече официалната рокля от черна коприна.

— Стига да кажеш. Ще стоят добре с роклята. Но дали Елиот няма да се разстрои, когато ги види? Все пак ги е носила и майка му.

— Ако изобщо ги помни, ще се сети, че те всъщност са на семейство Мейтланд. Пък и не мисля, че ревността към мащехите се разпростира и върху доведените синове.

Брет взе дамската си чанта, надзърна какво има вътре, после се върна пак при леглото и целуна съпруга си. Помилва го с хладни пръсти и му каза:

— Оправяй се, скъпи!

— Ще се постарая. А ти направи каквото можеш за Елиот. Той наистина страда.

— Не е от най-щастливите — кимна Брет.

— Надявам се, че Моника ще се държи добре с теб — допълни Еймъри.

 

 

Тази вечер бе малко по-хладно от обикновено и Елиот реши да изчака отвън колата на посолството и жена си. Цял следобед не можеше да си избие от главата Брет и Моника, измъчваше го ту любопитство, ту злоба и яд.

Съзнаваше, че е крайно време да реши проблемите си с Моника. Не можеше повече да протака. После пак се сещаше за Брет, за парфюма й, за дългите й крака, за това колко си допаднаха интелектуално. Не можеше да се отърси от спомените за нея и това го изненада.

Вероятно това беше неговият начин да компенсира нещастието си — търсеше красотата в свят, изпълнен с грозота. Знаеше обаче, че не става дума просто за физическо привличане, за плътско желание. Брет му харесваше, защото беше искрена и съвършена, беше щастлива, за разлика от Елиот, чийто живот се беше превърнал в ад.

Той се усмихна, задето е седнал да се самосъжалява. Не беше в негов стил. Но сега нервите му бяха опънати до скъсване. Беше уморен. Гордостта му бе наранена. Трябваше да се стегне. Както го бяха учили всичките му наставници, не биваше да позволява личният му живот да пречи на неговата кариера.

Крачеше под кичестите дървета. Въздухът ухаеше. Спомни си за разговора, който проведе с Джийн Уелти, и по време на който беше помолил да го прехвърлят на друго място. Да, трябваше на всяка цена да се махне от Индия, това може би беше единственият изход от положението.

Отдавна му бе втръснало от дипломатически приеми. В началото, когато пристигнаха в Индия, му беше приятно да ходи по светски сбирки — на тях се разнообразяваше, а и на Моника й харесваше. Тя не понасяше да седи сама, вечно искаше да е сред хора.

Този път обаче съвсем се бе оляла. Дори не се бе прибрала да се преоблече за приема у посланика. Изневеряваше му открито. Ала тази вечер той нямаше намерение да го прави на въпрос. Беше изключено да се разберат мирно и кротко, просто това не беше в стила на жена му. Само това и чакаше — да се скарат, и това сякаш й доставяше неописуемо щастие.

Нищо чудно, че и Робърт Фарънс още не се бе появил в резиденцията, макар и да минаваше осем и четвърт и повечето поканени да бяха дошли. Явно не беше съвпадение, че и Моника закъсняваше.

За да си почине от тежките мисли за жена си, Елиот отново си спомни за Брет, която бе пълна противоположност на Моника. Отново го налегна тревога. Брет Мейтланд не бе просто жена, тя бе съпруга на втория му баща, бе заела мястото на покойната му майка. Струваше му се абсурдно, но такава бе голата истина. Някак между другото Елиот осъзна, че ревнува Еймъри. Днес следобед му се стори, че те с Брет попрекаляват с взаимната си преданост! Той бе сигурен, че рано или късно щастието им ще помръкне пред лицето на суровата действителност. Съзнаваше обаче, че цинизмът му е плод на завистта и че не вярва в щастието им единствено, защото самият той е неописуемо нещастен. Съвсем естествено любовта на Брет към Еймъри му се бе сторила прекалено сладникава, че да бъде искрена. Брет бе млада, което означаваше, че тя бе влюбена в самата любов. От това, че я съди толкова строго, не му олекна ни най-малко, явно така бранеше нараненото си себелюбие. При тази мисъл се усмихна. Толкова се беше измъчил с брака си, че нервите му вече не издържаха. Защо му трябваше да набърква и Брет? Защо усложняваше нещата, като се вманиачаваше по красивата млада жена?

Пристигнаха още гости, които Елиот поздрави. Саломе Нюджънт, ливанка, съпруга на най-добрия му приятел в посолството, го потупа по бузата и му каза, че изглеждал страхотно. Бе възпълна и мургава, беше родила четири деца, но още бе влюбена до полуда в съпруга си. Добре поне, че се сдържаше да не го показва на публични места.

— Ти ли си официалният посрещач? — засмя се Фред Нюджънт, когато другите влязоха в резиденцията.

— Реших да изчакам тук почетните гости. Каква прекрасна вечер, нали?

Вече плешивеещият Фред, който бе на петдесет и пет години и не бе от бъбривите, каза на жена си, че ще поостане отвън. Запали цигара и, загледан в луната, издиша дима.

— Я кажи някоя клюка за новия шеф! — подкани Елиот.

— Не знам нищо, освен че се е поизръсил доста за предизборната кампания на президента и че знае коя е столицата на Индия.

— А аз все се надявах да ни пратят професионалист, а не парашутист.

— Е, няма да извадим такъв късмет — въздъхна Нюджънт. — Моника вътре ли е?

— Не, тя още не е дошла.

— Днес следобед говорил ли си с нея?

— Не. Защо? — попита Елиот и се взря разтревожен в лицето на колегата си.

— Не ми се иска да ти развалям настроението, но ми се обади Ранджит Баренджи от министерството. Днес на изложбата пред десетина души Моника е нарекла „пачавра“ жената на един от заместник-министрите. Доколкото разбрах, е била с Робърт Фарънс и той я бил извел.

Елиот усети как сърцето му се свива. Значи наистина е била с Фарънс! Излизаше, че вече не се крият и се появяват заедно на обществени места. Добре поне, че Фред не правеше никакви намеци.

— Явно се налага да поговоря с нея — рече Елиот, като се мъчеше да прикрие срама си.

— Не е зле да размениш и две-три думи с жената на заместник-министъра. Не го познавам, но съм записал името му.

Нюджънт хвърли фаса, загаси го с обувка и го ритна в храстите. После потупа по рамото младия си колега и влезе в резиденцията. Елиот не го свърташе на едно място, толкова беше ядосан. Сигурно щеше да убие Моника, ако в този момент му се изпречеше пред погледа. Проклета да е! Не стига, че му се изплю в лицето, ами взе, че му заби и нож в гърба!

На алеята пред резиденцията се появи колата на посолството, която Елиот беше изпратил за Брет. Той надзърна през тъмните стъкла на прозорците, за да види дали е дошъл и Еймъри. В известен смисъл се надяваше и той да е тук, но на светлините в резиденцията различи вътре само лицето на Брет и усети как го пронизва сладостна тръпка. Отиде до колата, отвори вратата, и й подаде ръка.

— Добър вечер, госпожо Мейтланд!

— Нима задълженията ти към Чичо Сам включват и това да отваряш вратите на автомобилите? — ахна младата жена.

Елиот я огледа тактично. Тя беше в черна рокля, прилепнала по тялото, и с късо сако, косата й бе вдигната на свободен кок, беше си сложила големи обеци с перли и диаманти и перлената огърлица на Мейтландови. Позна я веднага.

— Доколкото виждам, тази вечер на съдията не му е до дипломатически приеми.

— Не — кимна Брет и го погледна право в очите. — Оставих го с чиния бульон и каничка чай.

Сега пък Брет ухаеше на рози — всеки път различно ухание. Елиот впери очи в устата й.

— В Третия свят по-страшна от стомашните разстройства е единствено инфлацията.

— Моника вътре ли е? — попита Брет, когато Елиот я хвана под ръка и двамата се запътиха към входа.

— Не, закъснява, както винаги. Може и да е забягнала и тогава изобщо няма да я видим.

— Забягнала ли?

— Да не говорим сега за това — отсече лаконично Елиот.

Прислужникът индиец ги заведе в залата, където цареше истинска какофония от гласове и цитрова музика и миришеше на вкусни гозби и източни благовония. Брет погледна Елиот, лицето й грееше от щастие.

— За пръв път съм на дипломатически прием. Доста притеснена съм.

Елиот я потупа по ръката. Стана му приятно, затова че не крие, че е новачка в светското общество.

— Поемаш си два пъти въздух, отпускаш се и си лепваш усмивка на лицето. Успееш ли да го направиш, няма начин да сгафиш.

— Като те слуша човек, ще си помисли, че е много лесно — отвърна младата жена и го стисна за ръката, сякаш й бе любимият братовчед.

— Както да паднеш от велосипед.

— Кажи ми, ако сбъркам нещо. Този прием ми е като суха тренировка. По-добре да стана за смях тук, отколкото във Вашингтон.

Елиот виждаше, че тя разчита тази вечер на него — от лицето й личеше, че го възприема като приятел и роднина, на когото може да се довери. Той нямаше нищо против. Поне щеше да отклони мислите си от Моника.

Представи Брет на Ейдриън Уелти и на посланика. Ейдриън веднага поведе съпругата на съдията от Върховния съд да я представя на гостите. Елиот си поръча двойна водка и следеше отдалеч как Брет се справя блестящо с положението, как се усмихва съвсем непринудено и отговаря на репликите, без да лицемерничи. Ивлин явно я беше инструктирала тайничко как да се държи в светско общество. За някакви си десет минути Брет грабна сърцата на всички. Кога ли подобни тузарски сбирки щяха да й втръснат?

При нейния остър ум сигурно за половин година щеше да се отегчи да е нежната половинка на Еймъри. Моника не беше издържала и толкова, но нейната трагедия бе, че не умееше да бъде нищо друго, освен съпруга. И понеже умираше от скука, сега се бе хванала с този никаквец Фарънс. Елиот си представи как жена му нарича на всеослушание оная клета индийка пачавра. Толкова се вбеси, че стисна зъби от яд. Съжали, че не му хрумваше нищо, с което да се извини и да се измъкне от приема. Сигурно вече се бе разчуло каква каша е забъркала жена му. Фред щеше да си мълчи като гроб, но виж, жена му си падаше клюкарка. Пък и другите колеги имаха познати държавници и до утре на обяд всички в Делхи щяха да научат за скандала.

Ейдриън Уелти не се издаваше с нищо, че е подочула какво е станало на изложбата, но беше в състояние да се вживее в ролята на домакиня дори и Джийн да й беше казал, че всеки момент ще избухне атомна война. Елиот се запъти към масата с ордьоврите, когато го настигна Саломе Нюджънт. Тя допря до ръката му едрата си гръд, сигурен знак, че се кани да му довери нещо.

— Госпожа Мейтланд е невероятно момиче — възкликна тя.

— Да, очарователна е — съгласи се Елиот.

Камък му падна от сърцето, че Саломе няма да го подпитва за Моника.

— И е много умна — допълни тя. — Обзалагам се, че някой ден ще стигне до Върховния съд.

— Защо реши така?

— Смята да става адвокатка. Ти не знаеше ли? Тя сподели с мен, че през другия месец започва следдипломна квалификация. Жалко, че не е дошъл и съдията. Беше ми любопитно да се запозная с него.

— Той е прекрасен човек.

— Сигурно, щом е успял да завърти главата на такова прелестно момиче — усмихна се Саломе, след което грабна от подноса един сандвич и тръгна нанякъде.

Елиот продължи да наблюдава Брет и усети колко силно му въздейства тя сексуално. Представи си как се люби с Еймъри и го жегна ревност, макар и да не знаеше дали заради самата Брет, или по-скоро заради майка му.

Усети, че някой е застанал зад него и когато се обърна, видя иконома на Уелти, едър като канара сикх на име Рам. Изглеждаше страховит с униформата, чалмата и брадата, но всъщност бе много забавен.

— Имаме си нова перла в короната — изкоментира Рам, когато Брет каза нещо и всички около нея прихнаха в неудържим смях.

— Да, жената на един от съдиите в нашия Върховен съд.

— А самият съдия къде е?

— Няма го, Рам. Тази вечер аз имам честта да съм кавалер на прелестната дама. Обаждала ли се е жена ми?

— Не, сър.

— Робърт Фарънс не се ли е появил?

— И него го няма, сър.

Моника и Фарънс не бяха тема, която Елиот можеше да обсъжда с Рам, това обаче не означаваше, че икономът не е в течение. Той, както се бе убедил младият дипломат, бе сред най-информираните хора в Делхи.

— А, ето го и културния аташе. Нали питахте за него — рече индиецът и кимна към вратата.

Робърт Фарънс стоеше на прага и оглеждаше салона. Видя Елиот и бързо извърна очи. Явно знаеше, че вече се е разчуло за неприятната случка на изложбата и не бе в настроение да я обсъжда с него, освен ако не го принудят.

Елиот се взря във Фарънс и изпита по-скоро презрение, отколкото ревност. Въпреки изпития умърлушен вид на човек, който от години прекалява с алкохола, Фарънс още ловеше око и създаваше впечатление на голям ерудит. Доста му беше минало през главата и носеше мъката си като значка, забодена на ревера. Някои жени, Моника например, си падаха по такива несретници. Елиот не проумяваше какво толкова намират в тях, но все пак той не бе жена.

Фарънс бе среден на ръст, с кестенява коса и тъмни пронизващи очи. Случваше се да се вживее дотам в мъката си, че да е доста разсеян и небрежен, каквито често са богатите безделници, но не и дипломатите. Днес бе по-размъкнат от обикновено. Инак имаше изискани обноски. Владееше три-четири езика. Не че отблъскваше хората, но не им беше и симпатичен. Всъщност трудно се поддаваше на квалификации.

Елиот обърна поглед към вратата. Чудеше се дали Моника не се спотайва отвън и не чака удобен момент, за да се появи и тя на приема? Не изгаряше от нетърпение да я види и бездруго не можеше да й каже в тая навалица нищо.

Културният аташе побърза да се слее с тълпата, за да не се натъкне на Елиот. Откакто Фарънс беше дошъл на приема, хората току стрелкаха с поглед Елиот. Той обаче не знаеше защо — дали за да видят как ще реагира рогоносецът, или заради скандала на изложбата.

Елиот се славеше като един от многообещаващите млади кадри в дипломацията, който рано или късно ще се издигне до посланик. Сега обаче над него тегнеше заплахата да стане за посмешище. Моника беше намерила начин да му отмъсти.

За да запази самообладание, той насочи вниманието си не към Фарънс, а към Брет. Колкото повече я гледаше, толкова повече му се струваше, че е като роза, поникнала сред бурени. Бе прекалено чиста, направо съвършена. И това го тревожеше. Съдбата, кой знае защо, гледаше да помрачи съвършенството в живота.

Но колкото и да се опитваше, Елиот не можеше да прогони от мислите си Фарънс. Наблюдаваше го над чашата и се мъчеше да не издава презрението си.

Ейдриън Уелти забеляза, че той стои сам, и му махна да иде при нея. Елиот си сложи най-чаровната усмивка и се приближи към жената на посланика. Разбираше, че не можеше цяла вечер да стои встрани. Тя, както и дамите, насъбрали се около нея, го посрещнаха радушно — дори и да го съжаляваха, не се издадоха с нищо. Докато слушаше празните им приказки, Елиот се запита как ли ще свърши конфликтът му с Моника. Разводът изглеждаше неизбежен. Това беше последното, до което можеше да прибегне един рогоносец, освен, разбира се, насилието.

Побъбри няколко минути с жените и реши, че е крайно време да обиколи гостите на приема. Разговаря с възможно най-много от поканените, като гледаше да не се доближава до Фарънс. Скараха ли се пред всички, Елиот само щеше да покаже безсилието си. За предпочитане бе да преглътне унижението.

Стана време за вечеря. Ейдриън настани Брет между Елиот и посланика, който седна на челното място на дългата маса от тиково дърво. Моника още не се бе появила. За капак Робърт Фарънс се изниза броени минути преди гостите да се пренесат в трапезарията. Елиот беше твърде далеч и не чу какво извинение е измислил културният аташе, но Ейдриън се обърна да го погледне, докато се сбогуваше.

Колкото и да се опитваше да забрави как го е предала Моника, Елиот все не можеше да се успокои. Дали пък тя не се е притеснила от случката и сега я е страх да го погледне в очите? Едва ли. По-скоро би се изтъпанчила пред всички гости и би разказала на всеослушание как е подредила оная индийка.

Джийн Уелти си беше пийнал повечко от обикновено и се скъсваше да забавлява Брет с най-смешните истории от дипломатическата си кариера, сякаш до него седеше не друг, а самият Раджив Ганди.

Брет наистина беше много очарователна и се държеше доста самоуверено за възрастта си. Но на Елиот все му се струваше, че тя само си пилее дарбите, като се вживява в ролята на съпруга. Добре поне, че е решила да запише следдипломна квалификация. Дали пък не е по-хитра, отколкото му се струваше? Като съпруга на съдия от Върховния съд само щеше да спечели, ако стане адвокатка.

Когато Джийн най-сетне млъкна за малко, Брет се обърна към Елиот.

— Как се справям? — попита го тя шепнешком. — Не прекалявам ли с любезностите?

Той беше поласкан, че Брет го пита дали одобрява поведението й.

— Страхотна си, моето момиче. Продължавай в същия дух.

— Страхувам се да не изложа Еймъри.

— Ако можеше да те види, щеше да се гордее с теб.

Брет се взря в очите му, явно за да разбере дали е искрен. Елиот беше трогнат, че споделя с него страховете си.

— Защо Моника я няма? Надявах се да се запозная с нея на приема — рече Брет.

— Остави я Моника, Брет.

— Дано не й се е случило нещо.

— Не се безпокой, няма й нищо. И друг път ме е подвеждала.

Беше много доволен, когато най-сетне приемът свърши. Оставаше му само да изпрати Брет. Сбогуваха се с домакините и се отправиха към колата на посолството, която стоеше отвън. Шофьорът скочи да отвори на Брет, Елиот обаче му махна с ръка да седне зад волана. Младата жена се поспря и се загледа в нощния небосвод.

— Тук вечерите са приказни — каза тя. — Напомнят ми за лятото в Джорджия.

На лунната светлина Брет беше неописуемо красива. Човек не можеше да откъсне поглед от устните й, от високите скули, от очите, в които се четяха невинност, щастие и някаква загадъчност. Душата й ликуваше, нещо, на което Елиот рядко се натъкваше. Докато Брет го гледаше, изражението й се промени и върху лицето й се изписа загриженост.

— Тревожа се за теб — каза му тя.

— Защо?

— Виждам, че страдаш. Задето Моника не дойде ли?

— Моника прави каквото си иска.

— Ще ми се да ти помогна — изрече колебливо Брет.

Елиот го напуши смях, но бе и трогнат.

— Няма как да ми помогнеш.

— Мога поне да те изслушам — възрази тя най-сериозно.

Елиот се замисли, след това се огледа.

— Хайде да се поразходим, ако искаш. Най-безопасното място в Делхи е паркът на посолството.

— С удоволствие.

Елиот каза на шофьора, че ще се върнат след малко и затвори вратата на лимузината. Тръгнаха по алеята. Гостите на Уелти се бяха разотишли, виждаха се само две коли, включително неговата. Брет пое дълбоко от наситения с аромати въздух.

— Индия е невероятна страна — тя го погледна плахо. — Всъщност и Африка ми се стори невероятна. Може би обичам да пътешествам.

— Индия наистина е приказна. Тя е една от люлките на цивилизацията. Оттук тръгва нашата лудост.

Брет бе озадачена.

— Защо си толкова краен в преценките си?

— И аз не знам. Сигурно съм в такова настроение. Извинявай. Не ми обръщай внимание.

— Но ти непрекъснато говориш така. И личи в очите ти, че страдаш.

— Май не биваше да се разхождаме.

— Само не си мисли, че си пъхам носа, там, където не ми е работа.

— Не се притеснявай, няма нищо.

Не му се искаше да й казва истината главно от гордост, но и заради това, че през цялата вечер се беше мъчил да сдържи гнева си и да не показва колко унизен е. Или може би нямаше да е зле да си изплаче болката пред Брет? Явно Брет и Еймъри се притесняваха най-вече, защото не знаеха какво точно става.

— Не исках да ви занимавам с това, но виждам, че от неизвестността вие с Еймъри се измъчвате още повече. Сигурно няма да е зле да знаеш, че ние с Моника сме на път да се разделим.

— Колко жалко, Елиот!

— Нещата при нас отдавна не вървят. Но днес съм вбесен, защото тя наистина съвсем прекали. Проблемите между нас вече ми вредят в службата. Няма да се впускам в подробности, ще ти кажа само, че положението никак не е розово. Вече не зная какво да правя. Вдигнал съм ръце от нея. Но стига сме приказвали за мен. Хайде да поговорим за теб.

— За мен ли? Темата не е от най-интересните.

— Не знам нищо за теб. Щом вече сме роднини, сигурно ще, е добре да понауча някои неща.

— Е, засега нямам какво да ти съобщя. Попитай ме след няколко години.

На Елиот му поолекна от ведрото й настроение. Може би тъкмо заради това беше настоял да разговарят отново.

— Подочух, че смяташ да караш следдипломна квалификация. Какво си решила да правиш след това?

Тя скръсти ръце на гърба си и погледна луната някак замечтано, сякаш се опитваше да си представи бъдещето.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Защо иначе ще те питам?

— Но обещай, че няма да се смееш!

— Аз, Брет, съм дипломат. Наслушал съм се на какво ли не, вече съм обръгнал.

— Намислила съм да стана президент — призна си чистосърдечно Брет.

Елиот кимна бавно, сякаш обмисляше думите й.

— Е, какво ще кажеш? — подкани го тя.

— Ще кажа, че е хубаво човек да си поставя високи цели — отговори й той спокойно.

Брет го щипна закачливо по ръката.

— Само ми се подиграваш, Елиот. Не е честно!

— Ето, не се смея. Нали така се споразумяхме.

— А, не, ти наруши духа на споразумението.

— Няма такова нещо. Наистина си много амбициозна и това ме радва. Но защо искаш да ставаш точно президент?

— Не, не искам, казах го просто така. Имах предвид, че държа да върша нещо смислено. Например да стана колежка на Еймъри във Върховния съд или сенатор като Харисън, или пък член на Долната камара, а ако нямам сили за повече, ще разнасям призовки. Важното е да правя нещо значимо.

— Моите поздравления!

— Благодаря ти, че не ми се изсмя — усмихна се Брет. — Знам, говоря като тринайсетгодишна хлапачка, но ми зададе сериозен въпрос и аз се опитах да ти отговоря сериозно.

— Щом за теб е важна властта, значи си се омъжила в подходящото семейство. Харисън може да каже две-три похвални думи за теб направо в Овалния кабинет, а Еймъри… Е, за него не е нужно да ти обяснявам какво може да направи. Той е достигнал върха в юридическата професия.

— Ти пък си дипломатът в семейството — усмихна се Брет. — Като се замислиш, сме покрили всички клонове на държавната власт.

— Мен ме остави, аз съм дребна риба.

— Но ти си още много млад. На колко години си — на трийсет и две-три ли?

— На трийсет и четири.

— Ето, имаш само десет години преднина в сравнение с мен.

Елиот не можеше да не се възхищава на стремежа й да е вярна на себе си, да говори, без да си криви душата. Беше му симпатична. Тя го хвана за ръката.

— Е, казах ти за какво си мечтая тайничко. А твоите амбиции какви са? Да станеш държавен секретар или може би посланик?

— В момента мечтая само за едно — да не се издъня до края на този мандат.

— Защо ми говориш с недомлъвки? Кажи ми честно, както ти казах аз.

— Е, добре, от мен да мине. Искам да стана държавен секретар.

— Ето, виждаш ли колко е просто. И кога смяташ да го направиш?

— Е, това едва ли ще е следващият ми пост. Първо трябва да сменим хората в Белия дом.

— Да не си демократ?

— Шшт! Говори по-тихо! — предупреди я той и й намигна. — Държавният департамент е деполитизиран. Не че на някой му пука.

— Радвам се, че си демократ. Тъкмо се бях уплашила, че съм единствена в семейния клан.

— Не думай! Значи не си републиканка! Как така са те допуснали да припариш до Мейтландови! — пошегува се Елиот.

— Еймъри не е Харисън — вметна Брет.

— Така е.

— Интересно, как ти си станал републиканец?

— От чисто техническа гледна точка, не съм от това семейство. Е, покрай майка ми формално съм им роднина.

— Странно, но откакто се запознахме, не те възприемам като син на Катерин. И слава Богу, опасявах се, че ще се чувствам с теб като в небрано лозе.

Продължиха да се разхождат. Брет бе ненагледно хубава на лунната светлина, човек не можеше да откъсне очи от нея. Тя се огледа, явно бе щастлива. Ако не се брои това, че държеше Елиот за ръката, сякаш не забелязваше присъствието му. Той обаче не можеше да се отърси от мисълта колко силно го привлича младата жена. Вдъхна от парфюма й. Изведнъж си даде сметка в какво неловко положение се е оказал — измъчваше се, без да има защо.

— Дали да не се връщаме вече? — попита я по едно време.

— Добре, щом искаш.

Тръгнаха към колата. Известно време и двамата мълчаха.

— Дано вие с Еймъри ми влизате в положението — каза накрая Елиот. — Много съжалявам, че се получи така, но сега с Моника наистина сме стигнали до задънена улица. Надявам се, преди да си заминете, поне да ви поканя на вечеря.

— Не се чувствай задължен. Разбираме какво ти се е струпало на главата — вече бяха при автомобила. — Благодаря ти, Елиот, за вечерта. Беше много мил с мен.

— Радвам се, че си прекарала добре — протегна й ръка, но не се здрависаха, само докоснаха длани. — И предай на Еймъри, че ще се постарая да организирам нещо за тримата.

— Клетият, измъчи се с това разстройство. Казах му, че не се ли оправи, ще настоявам още веднъж да заминем на меден месец.

Погледнаха се в очите. На лунната светлина косата на Брет изглеждаше ту златна, ту сребриста.

— Ох, надрънках ти куп глупости. Нали мога да те помоля нещо? Не казвай на никого онова за президента. Извадени от контекста, такива споделени с приятел откровения звучат глупаво.

— Разбира се, ще съм гроб, Брет — обеща развеселен той. — Няма да кажа дори на Еймъри.

Брет грейна в усмивка и се качи в лимузината. Елиот затвори вратата и остана сам в нощта. Щом светлините на мигачите се скриха в мрака, си даде сметка, че с това увлечение по младата съпруга на втория си баща съвсем е объркал своя живот. Ако навремето имаше капчица ум в главата си, нямаше да се жени за Моника, а щеше да изчака и да си потърси момиче като Брет!

 

 

Водката от приема го бе позамаяла, но след разходката се освежи, което бе само добре дошло. Да караш нощем из Делхи си беше живо самоубийство — индийците смятаха за лукс да палят фарове и да дават мигачи. Стигна без произшествия вкъщи. Джамна изтича да му отвори. Елиот веднага забеляза, че в къщата не свети.

— Госпожа Брустър вкъщи ли е?

— Не, не се е прибирала цял ден — отвърна прислужникът.

— Не се ли е обаждала?

Момчето поклати глава. Елиот изруга наум, както се качваше по стъпалата. От Моника нямаше и следа. Всичко в стаите си беше, както го бе оставил, преди да отиде на приема. Бе толкова уморен, че се съблече и си легна, заслушан в нощните звуци — в песента на насекомите и в бученето на автомобилите по шосето.

Моника наистина бе прекалила. Той нямаше друг избор, освен да скъса веднъж завинаги с нея. Два часа се мята в леглото все по-разтревожен. Накрая стана и както беше по долни гащета, отиде бос в предната стая. Джамна бе пуснал щорите, но Елиот ги вдигна и надзърна в градината. Зад избуялата тропическа растителност, окъпана в лунна светлина, зад манговите дървета и металната ограда се виждаше улицата. Отсреща се мержелееше друга къща с бели колони, много по-голяма, строена навремето от англичани, която сега беше резиденция на посланика на Малайзия.

Елиот вече си мислеше, че този път Моника няма да се прибере, нещо, което никога не правеше, колкото и да се бе улисала в дивотиите си. Закрачи нервно, чудеше се дали да не звънне в полицията. Първо, разбира се, щеше да се обади у Фарънс.

Дочул стъпките му, Джамна надникна зад пердето с тъмни любопитни очи. Елиот почти не му обърна внимание, беше му неприятно, че и момчето е станало свидетел на неговото унижение. Но и Джамна явно бе разтревожен. По всичко личеше, че той също не е мигнал цяла нощ. И двамата чакаха Моника да се прибере.

Елиот тъкмо реши, че няма никакъв смисъл да виси на прозореца, когато чу, че приближава кола. След малко пред оградата спря такси. Чу се смехът на Моника. Вратата на автомобила се отвори и тя слезе. Тънката й бяла пола се бе вдигнала чак до бедрата. Мъжът в таксито й каза нещо и тя се наведе към него. Елиот видя как някой я милва по голия гръб. Ако се съди по гласа, човекът бе американец. Робърт Фарънс! Моника тръгна, залитайки, към къщата.

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — провикна се пак мъжът.

— Да, Робърт — отвърна Моника. — Ето, Мурджо идва да ме посрещне. Ще се погрижи да не се изтърся по задник.

Таксито потегли, щом Джамна отвори портата и поведе досущ като жива патерица жена му към къщата. Моника още се кикотеше, докато изкачваха стълбището.

— Шшт! Ще събудим господаря!

— Още не си е легнал — каза Елиот, от което Моника се стресна.

Взря се и съгледа силуета му в мрака.

— Виж ти, цялото шибано семейство седнало да ме чака! Първо Мурджо, сега пък и ти!

— Да, и цялото шибано семейство е погнусено.

— Така ли? Че защо, не мога ли да се позабавлявам и аз?

Моника свали ръка от рамото на Джамна и олюлявайки се, пристъпи предизвикателно към мъжа си. Индиецът се скри в своята стаичка. Елиот я сграбчи грубо за китката.

— Крайно време е да поговорим.

Моника се разпищя, докато мъжът й я теглеше през къщата към спалнята. Останала без дъх, го напсува, когато той я бутна към средата на стаята.

— Какво искаш от мен, лайнар такъв? — извика тя.

— Да не се чукаш с всеки срещнат като последната уличница. Фарънс поне има благоприличието да се появи снощи у посланика. А ти къде беше?

— Не ти влиза в работата — изсъска Моника, която едвам се държеше на крака.

— А, влиза ми и още как! Внимавай какво ти казвам. Ще престанеш да спиш с колегите ми. Крайно време е да изтрезнееш и да си опичаш ума. Иначе ще те изпратя да те лекуват и ще те разкарам оттук.

— Какво си въобразяваш, Елиот? Че съм ти някакво девойче от харема ли? Или пък слугиня? Ти ли ще ми казваш какво да правя! Знам какво очакваш от мен. Да те чакам на задни лапи като Мурджо. Да лижа всеки задник, който ми посочиш, само за да ти доставя удоволствие. И да се разкрачвам, когато ти скимне. Това няма да го бъде!

— Можеше поне да си държиш езика зад зъбите на обществени места. За нула време научих какво си изтърсила на жената на оня заместник-министър.

— Майната ти и на теб, и на нея — изкрещя Моника и отново залитна. — Така й се пада на тая курва. Само се чудеше как да се лепне на Робърт и да му пусне ръка.

— Повдига ми се от теб — поклати глава Елиот.

— На мен също. Мразя те! Кой ме би по главата да се женя за теб?

Той пристъпи заплашително към нея, но Моника дори не трепна. Идеше му да я удари, както стоеше пред него разрошена, с размъкната рокля, която всеки момент щеше да се свлече на пода.

— Защо само се наливаш? — попита Елиот, като едвам се сдържаше.

— Защото ми харесва.

— Троши си главата, щом искаш, но защо погубваш и мен? Изглежда това ти доставя някакво садистично удоволствие. Правиш всичко възможно, за да ме унищожиш.

— Да те унищожа ли? — изкикоти се тя пиянски. — Изобщо не ми пука за теб. Нима наистина си въобразяваш, че по цял ден само това и правя — мисля как да те злепоставя? Че ти си бил голям глупак, Елиот! Не виждаш по-далече от носа си. А не ти ли е хрумвало, че и аз си търся щастието? Не ти ли е хрумвало, че ми е черен целият свят, затова че съм твоя жена?

— Защо тогава се омъжи за мен? Махни се, щом съм ти толкова противен.

— Нима си мислиш, че не търся начин?

— Както виждам, вече си го намерила. Въргаляш се, с когото ти падне.

— Ако имаш предвид Робърт, дълбоко се заблуждаваш. Просто не го познаваш. Само благодарение на него още не съм превъртяла. Не можеш да стъпиш и на малкия му пръст. Той ме обича. Обожава ме! И аз го обичам точно колкото мразя теб! Ако можех, щях да те убия, Елиот!

Знаеше, че жена му е пияна, но въпреки това казва истината. Вече му беше ясно като бял ден, че с брака им е свършено. Дори когато Моника беше трезва, нещата не бяха по-розови — алкохолът просто премахваше задръжките й.

— Ти си за окайване! — простена Елиот.

— О, запази за себе си съжалението. Натикай си го отзад! Мразя те! — изпищя Моника и му замахна с юмруци. Той я хвана за китките, но тя се отскубна. — Само да си посмял да ме докоснеш!

Елиот виждаше синините от целувките по врата и рамото й: Роклята й се смъкна — имаше синини и по гърдите й. Беше отвратен, но и го заболя. Едно време беше обичал тази жена — или поне си бе въобразявал. Не можеше да повярва, че отношенията им са се превърнали в такъв ад. Забелязала помръкналото му лице, Моника се ухили и се отдръпна към огледалото.

— Харесва ли ти роклята ми? На мен ми харесва много. Щом ме видят с нея, мъжете моментално се надървят.

Елиот не се хвана на въдицата, само погледна лицето на жена си в огледалото. Моника започна да се държи по-различно, прокара пръст по деколтето си и се опита да го съблазни. Той я наблюдаваше равнодушно.

— Сутринта ти казах, че се безпокоя за теб. Може би не ти става? — попита тя и го погледна с премрежен поглед, след което сложи върху гърдите му хладна длан. — А помниш ли едно време колко сладко ни беше?

Елиот едва се сдържа да не я зашлеви, толкова погнусен беше. Моника прокара пръсти по члена му и се усмихна предизвикателно.

— Така де, не всеки го бива да чука една уличница. Особено след като знае, че току-що е спала с друг.

Елиот кипна. Сграбчи Моника за роклята и я разкъса. Жена му залитна, но все пак се задържа на крака. Роклята й висеше като парцал. Тя я смъкна от тялото си и остана чисто гола.

— Толкова ли се напи, че си забравила да си облечеш бельото? — попита Елиот.

В очите й проблесна гняв, Моника го цапардоса с все сила, Елиот също я удари. Жена му се разпищя като попарена и замахна да го одраска по лицето. Той се извъртя, за да избегне удара, фрасна я по челюстта и я повали на леглото. Тъкмо понечи да я удари още веднъж, когато тя го изрита по слабините и Елиот се преви одве. След малко обаче дойде на себе си и затисна с тяло жена си върху кревата.

— Пусни ме, говедо такова! — изкрещя като побесняла Моника и се изплю в лицето му. — Мразя те, мразя те! — изстена със сетни сили.

Елиот знаеше, че няма смисъл да се боричка с нея. Пусна китките й и стана. Моника не се помръдна, само го изгледа кръвнишки. Той избърса бузата си. Извърна очи към тялото, сетне към венериния хълм на жена си. Усети как се възбужда от неприкритата й сексуалност, от страстта, с която се бе боричкала с него, и почти си представи как я обладава. Моника потърка страната си, без да сваля от него блеснали от злоба очи. Сякаш стояха на стръмен връх и не знаеха, по кой склон да се спуснат. Сетне тя пъхна длан между бедрата си и започна да се милва.

— Чукай ме, Елиот! — подкани накрая. Но в сегашното си състояние би могла да го каже на всеки. — Хайде, моля те — изстена пак жена му.

Той я загледа как се милва и въпреки всичко усети как членът му набъбва. Напрегна мускули, за да не се поддаде на изкушението.

— Желая те, Елиот! — прошепна отново Моника.

— Де да беше така! — поклати той глава и след като отиде до прозореца, дръпна щорите, за да погледне градината.

Луната бе съвсем ниско, сребристите й лъчи се отразяваха в листака. Елиот вдиша дълбоко от уханния въздух. Чу зад себе си как Моника ридае. После тя стана от леглото и зашляпа с боси нозе към банята. Затвори вратата и врътна ключа.

След миг отекна първият й вик. Чу се трясък на счупени стъкла, Моника запищя като обезумяла. В гласа й се долавяха ярост и ужас, и още нещо, което Елиот не бе чувал никога дотогава — лудост.

 

 

Когато се прибра, Брет завари Еймъри да спи. В озарената от меката светлина на лампиона стая се чуваха само приглушеното бръмчене на климатичната инсталация и тежкото дишане на мъжа й. Жалко, че спеше — на нея й се искаше да му разкаже как е прекарала вечерта.

Приседна на крайчеца на леглото. Мъжът й се размърда, надигна глава от възглавницата, погледна я сънено и пак се унесе. Беше останал без сили. Обзета от странна, почти майчинска обич, Брет го погали по гъстата бяла коса. Преди сватбата леля Лиона й бе казала, че омъжиш ли се, пробуждаш у своя съпруг малчугана в него. Нямало значение, че Еймъри бил съдия във Върховния съд и два пъти по-възрастен от нея. Всички мъже били еднакви — дълбоко в себе си са хлапета.

Брет проумя думите на леля си, чак когато Еймъри се разболя. Не че той се оплакваше и тръшкаше, но му беше приятно жена му да се грижи за него. Тя се наведе и го целуна по слепоочието. Еймъри дори не се помръдна, а на нея ужасно й се искаше да я прегърне и да я люби. Но щеше да е егоистично от нейна страна да го събуди, ето защо тя се изправи и започна да се съблича. Не се смяташе за кой знае колко страстна, но понякога й се искаше да загърби благоприличието. Ето и сега й се любеше много. Мина й през ума да се пъхне гола под завивките и да се притисне до мъжа си, ала после си каза, че в сегашното си състояние той сигурно няма да й обърне внимание. Е, Брет можеше и да почака.

Беше много щастлива, че вече е госпожа Мейтланд, дори по-щастлива, отколкото беше очаквала. Преди сватбата бе малко притеснена за физическата страна на тяхната връзка, ала бракът им вървеше чудесно.

Преди първата брачна нощ се бяха любили само три пъти, главно защото Еймъри смяташе, че не е редно да спи с жена, за която не е венчан. Брет обаче беше категорична, че сексът е важна част от съвместното съжителство и заяви, че няма намерение да играе на сляпа баба. Съзнаваше какви рискове поема, тъй като Еймъри много държеше на религиозните си убеждения и на морала, но не сбърка.

Една зимна вечер малко след като се сгодиха, той я заведе в „Роузмънт“ на Източния бряг, където се любиха за първи път. Оказа се, че е нежен и внимателен в леглото. След като тя свърши, дълго я прегръща и милва по косата.

Въпреки неговите угризения на съвестта се любиха отново през април в жилището на Брет, след като той се размекна от бутилката вино и гозбите, които Брет му беше наготвила. За трети път легнаха заедно чак на четвърти юли в къщата му в Чеви Чейс, месец преди венчавката. Направиха си на скарата в задния двор сандвичи, изпиха няколко бири и както се печеше по бански, Брет се възбуди. Щом Еймъри седна до нея на шезлонга, тя го замилва страстно.

— Как да ти откаже човек! — възкликна той и за пръв път я заведе в спалнята на горния етаж, в леглото, където преди беше спал с Катерин.

Първата брачна нощ прекараха в хотел „Уолдорф“ в Ню Йорк и им беше хубаво, както и предишните три пъти. Ала най-силна и дълбока беше духовната им връзка. Какво повече можеше да иска!

Сега, докато лежеше до него, я обзе някакво неописуемо спокойствие. Само за две седмици се бе сближила с Еймъри физически както с никой друг, дори с Дру Крофт, кадета от военноморските сили, в когото навремето си мислеше, че е влюбена до полуда и който й беше първият мъж.

Всъщност тя се премести да живее на север, за да бъде с него. По едно време й се струваше, че няма начин да не се оженят. Щом той излезеше в отпуск, Брет се мяташе на автобуса за Анаполис или пък Дру идваше във Вашингтон, където наемаха стая в някой хотел. Любеха се бурно, макар и непохватно. Брет още помнеше първия път, когато получи оргазъм. Беше началото на пролетта и тя живееше във Вашингтон едва от няколко месеца. Наеха с Дру стая в евтин мотел в покрайнините на Анаполис. Цял следобед вилня гръмотевична буря. Любиха се три-четири пъти на включен телевизор. Ала Брет получи оргазъм чак някъде през нощта. Усети в просъница как Дру я милва и не след дълго се възбуди и се разтрепери. Никога не се беше любила толкова страстно, до пълна забрава, може би защото го правеше подсъзнателно.

Възбуди се при спомена за онази нощ. Но Еймъри беше болен и не му беше до секс. Брет се отдръпна от него, за да не й се прилюби още повече и се загледа в тавана. Беше капнала от умора след този безкраен ден, започнал още в Африка, ала съзнанието и тялото й бяха будни след множеството впечатления. Брет отново се сети за приема, за разговора си с Елиот и за разходката им из парка на посолството. Пред очите й още беше лицето на младия мъж, който й бе пожелал „лека нощ“ под манговите дървета.

Беше й ужасно мъчно за него. Влизаше му в положението. Но като се замислеше, бе забелязала в изражението му не само тъга. Още помнеше как я държеше за ръка. Уж бяха обсъждали семейството, приятелството и безобидните си тайни, но всъщност бяха разговаряли за тях двамата.

Наистина, той беше много привлекателен. Всички жени на приема се заглеждаха по него. Брет, разбира се, не го възприемаше като мъж. Ала си спомни, че той не свали зелените си очи от нея, докато се разхождаха на лунната светлина. Дано не беше изтълкувал погрешно нейната добронамереност. Не беше глупак — съзнаваше прекрасно, че сега тя му се пада нещо като мащеха.

Дори и да я беше гледал тъжно и замечтано, то бе, защото страдаше и беше отчаян. Но на приема Брет беше толкова развълнувана, че явно не бе забелязала какво се върти в главата му. Чак сега си даде сметка, че Елиот я харесва.

При тази мисъл потрепери цялата и пламна. Знаеше обаче, че това не е сериозно. Чувствата на Елиот бяха породени от моментното му настроение и бяха свързани по-скоро с Моника, отколкото с нея. Бяха се сприятелили и сега зависеше само от Брет да запази крехката им дружба. Много скоро Елиот щеше да разбере, че се е заблуждавал. Единственото, което трябваше да прави отсега нататък, бе да не му вдъхва напразни надежди.

След като реши как да се държи, й поолекна. Пак виждаше лицето на Елиот, чуваше гласа му, но се опитваше да си втълпи, че си мисли за него просто като за приятел, за който й е мъчно.

Погледна светещия циферблат на часовника — бяха минали цели два часа, откакто се беше прибрала. Еймъри се пресегна в просъница и я прегърна. Ведрата му спокойна любов й вдъхваше сила. Тя пъхна длан в неговата и Еймъри я стисна, точно както баща стиска ръчичката на детето си.

Поуспокоена, Брет се унесе. Тъкмо бе заспала, когато иззвъня телефонът. Тя вдигна глава и забеляза през процепа между пердетата, че вече се развиделява. Телефонът иззвъня отново и този път събуди и Еймъри. Той поклати глава и вдигна слушалката.

— Ало!

Брет чу приглушения глас в другия край на линията.

— Сериозно ли е? — попита мъжът й угрижено. Известно време слуша, сетне рече: — И къде е сега? Добре, ще се опитам да вземем такси. Така ще стигнем най-бързо, нали? Тръгваме веднага — каза накрая и затвори.

— Какво се е случило? — стресна се Брет.

— Обади се жената на посланика. Моника е пострадала, сега е в болницата на посолството. Явно е получила някаква криза. Опитала се е да си среже вените. Всички са много обезпокоени. Елиот е при нея. Няма да е зле да отидем и ние.

— Разбира се — възкликна Брет и отметна завивките.

Еймъри вече беше станал и тръгна към банята. Брет седна в леглото и се помъчи да се съвземе. Тъкмо беше решила, че всичко си е дошло на мястото, а ето че отново бе настанал пълен хаос. Клетата Моника! После се сети за Елиот, с когото се бяха разхождали след приема — колко тъжен беше, как си споделяха мечтите, как се шегуваха и дори смяха. Спомни си и колко сериозно й обеща да не издава на никого, дори на Еймъри, нейните тайни. Горкият Елиот!