Валдемар Бонзелс
Приключенията на пчеличката Мая (8)

ДЪРВЕСНИЦАТА И ПЕПЕРУДАТА

Пленничеството у паяка накара малката Мая доста да се позамисли. Тя реши да се пази и за в бъдеще да не се спуща тъй бързо навсякъде. Касандра я учеше да бъде внимателна пред опасностите, които заплашват пчелите, и тя имаше право — светът е голям, а възможностите — много. Малката Мая мислеше над това вечер, когато здрачът падаше над земята и тя оставаше сама. Но при изгрев слънце, както винаги, пчелицата забравяше половината от своя страх и, увлечена от жаждата за приключения, спущаше се отново в пъстрия въртеж на живота.

Един ден тя срещна в малиновия храст някакво чудно същество. То беше ъглесто и сплеснато. На гръбния си щит, защото не можеше да се каже дали това бяха криле или не, то имаше някакви красиви белези. Странното малко чудовище стоеше неподвижно, с полузатворени очи, в сянката на един лист. То изглеждаше замислено. Наоколо ухаеше малината.

Мая поиска да узнае какво е това животно. Хвръкна съвсем близо, кацна на един съседен лист и поздрави. Непознатият не отговори.

— Вий, — извика Мая и бутна листа, който се залюля. Сплеснатата животинка бавно отвори едното си око, погледна Мая и каза:

— Пчела. Нищо ново — пчели много! И отново затвори окото си.

— Каква е особена, — помисли Мая и реши да опознае непознатата. Тя събуди любопитството й. Както хората, които не ни обръщат внимание, Мая се опита да я подмами с малко мед.

— Аз имам много, — каза тя, — смея ли да Ви предложа малко?

Непознатата отвори окото си и погледна Мая в очакване. Какво ли ще каже сега? — помисли си тя. Не се чу никакъв отговор — само окото се затвори отново. Непознатата остана неподвижна, така прилепнала о листа, чЕ от нозете не се виждаше нищо. Можеше да се помисли, че някой я притисна с пръста тъй, че е останала там сплесната.

Мая разбра, че непознатата не й обръща внимание. Но тя не желаеше да я прогонят тъй неучтиво, още по-малко преди да постигне целта си. То щеше да бъде същинско падение, а тя не можеше да го изживее.

— Коя сте Вие? — извика Мая. — Забележете, че насекомите никога не отказват да приемат поздрав, особено, ако той е изпратен от пчела.

Непознатата не продума, нито мръдна дори. Не отвори и окото си.

— Това животинче е болно, — помисли Мая, — затова стои на сянка. Колко е лошо да си болен в такъв хубав ден.

Тя прилетя на листа, съвсем близо до непознатата. — Миличка, — обърна се Мая приятелски — какво Ви е?

Сега непознатото животинче, сякаш тласкано от невидима ръка, започна да се отдръпва по много особен начин.

— Тя няма крака, — помисли Мая, — затова е така огорчена.

Животинчето се хвана за дръжката на листа. Сега Мая видя смаяна, че то беше оставило по следите си някакви малки кафяви капчици.

Колко красиво! — помисли тя, но внезапно някаква неприятна миризма, която идеше от кафявите капки, напои въздуха. Пчелата почти се замая: така силна и противна беше миризмата. Бързо тя хвръкна нагоре, кацна на една малина и запуши носа си, като се тресеше от нервност и отвращение.

— Така, пада Ви се! Защо се закачете с дървесницата? — каза някой над нея и се засмя.

— Не се смейте! — извика Мая.

Тя се огледа. Над нея, върху тънко къпиново клонче, което, се люлееше, седеше бяла пеперуда. Тя пърхаше, разтваряше и затваряше бавно и безшумно своите големи криле, щастлива на слънце. Крилете й имаха черни ъгли, а по средата бяха с кръгли, черни точки. На всяко крило по една, тъй че бяха четири. Мая бе виждала много пеперуди, но с никоя не се познаваше. Тя така се възхити от красотата на тая пеперуда, че забрави яда си.

— Ах, — каза тя — може би имате право, че се смеете. Дървесница ли беше?

Пеперудата кимна.

— Разбира се, — каза тя като продължаваше да се смее — с нея не се излиза наглава. Изглежда, че сте още много млада.

— Не! — отвърна Мая — не съм съгласна с това. Аз съм доста опитна. Работата е, че такова животно не бях срещала. Че кой прави такова нещо?

Пеперудата отново прихна.

— Дървесниците, — каза тя, — обичат да са сами и, тъй като никой изобщо не ги обича, те се опитват по тоя начин да обърнат внимание върху себе си. Ако не беше това, сигурно скоро щяха да бъдат забравени, но тая работа кара да мислиш за тях. И това искат те във всеки случай.

— Колко Ви са хубави крилете, — каза Мая — толкова бели и леки. Мога ли да Ви се представя? Казвам се Мая, от рода на пчелите.

Пеперудата сви крилете си. Така тя изглеждаше като че ли е само с едно крило — източено право нагоре. Тя се приведе малко и отсечено каза:

— Фрида!

Тъй беше името й.

Мая не можеше да се нагледа на крилете й.

— Хвръкнете малко, — помоли я тя.

— Искате да си отида ли?

— О, не! — отговори Мая — исках само да видя как се движат из синия въздух Вашите големи, бели криле. Но нали това ще видя и после? Къде живеете?

— Нямам определено жилище, — каза Фрида — то създава много неприятности. Откакто съм пеперуда, животът наистина е хубав. По-рано, когато бях гъсеница, по цял ден не слизах от листа на зелката — пасях и се карах.

— Какво искате да кажете? — попита учудено Мая.

— По-рано бях гъсеница, — отговори Фрида.

— Не е възможно! — извика Мая.

— Я гледай, — заговори Фрида и насочи крилете си право към Мая. — Че това го знае всеки един. Знае го дори и човекът.

Мая съвсем се обърка. Възможно ли беше подобно нещо на света!

— Трябва да се изразите малко по-ясно, — продума тя със съмнение. — Иначе няма да Ви вярвам вече.

Пеперудата кацна близо до пчелата, на малкия клон от храсталака, и те се залюляха една до друга от утринния ветрец. Сега тя разказа как един ден, когато била още гъсеница, започнала да се омотава, докато се скрила в нежна кафява обвивка и се обърнала на нещо, което наричат какавида.

— А след няколко седмици, — продължи тя, — се събудих от моя тъмен сън, разкъсах обвивката. Никога не мога да Ви опиша, Мая, какво се изпитва, когато след толкова време слънцето блесне в очите. Струваше ми се, че навлязох в някакво топло, златно море и тогава аз обикнах толкова живота си, че сърцето ми тревожно заби.

— Това разбирам, — каза Мая. — С мене се случи същото, когато за пръв път излязох от нашия задушен град и видях светлия свят на цветята.

Малката пчела млъкна за минута. Тя помнеше своето първо излитане. Но след това, тя поиска да научи как са могли да израснат в тясната обвивка големите криле на пеперудата.

Фрида й обясни:

— Те стоят леко и нежно, сгънати като цъфнал цвят на една пъпка. Стане ли светло и топло, цветето се разтваря — то не може да направи друго — и листата се разперват. Така стана и с моите криле. Никой не смогва да се противи на слънцето.

— Да, каза Мая, — така е.

Тя наблюдаваше внимателно бялата пеперуда, която стоеше всред златната утринна светлина срещу синьото небе.

— Често могат да кажат за нас, че сме лекомислени, — каза Фрида — всъщност, ние сме само щастливи. Няма да повярвате, колко сериозно и често се замислям аз над живота.

— Че за какво мислите толкова? — попита Мая.

— За бъдещето мисля най-често, — каза пеперудата — то е много интересно. Но сега трябва да си вървя. Ливадите под планинския склон са пълни със звънчета и синчец. Всичко цъфти. Бих искала да бъда там.

Мая разбра добре това и те се разделиха. Всеки хвръкна в различна посока. Бялата пеперуда — без шум и, като се люлееше, сякаш тихият вятър я носеше. Малката Мая — с тъжно бръмчене, което чуваме през хубавите дни около цветята и за което си спомняме винаги, когато мислим за лятото.