Рани Маника
Оризовата майка (14)

Бела

Когато бях на осем години, отворих стария мамин шкаф в килера и сред бракуваните й сарита открих навита на руло картина. Когато я разгънах, пред очите ми се разкри неповторимо съкровище. Два прекрасни пауна, разперили опашки с истински паунови пера и с очи от цветно стъкло, стояха важно на розова тераса, изкусно украсена с избродирани листа на лотос.

На фона на смраченото буреносно небе те изпъкваха в тъмносиньо и наситено червено.

Опипах с пръсти студените им стъклени очи, фините сини бодове и лъскавите зелени мъниста, които украсяваха телата им. С детско преклонение пред ярките цветове с несръчните си ръце се опитах да изгладя блестящото око на всяко разрошено перо. Някои кадифено гладки пера бяха счупени и не биха могли да се поправят, но въпреки това си помислих, че никога не съм виждала подобна красота. След това си спомних, че и по-рано бях виждала пауните. Бях на четири или пет години, тогава картината — била е сватбен подарък, висеше в рамка със стъкло на стената. Мама я счупи по време на яростен скандал и с разкървавени пръсти и изкривено от омраза лице заплаши татко с назъбено парче от счупено стъкло.

Седях на каменния под в мрачния ни килер, убедена, че съм открила нещо много специално, защото паунът е свято и силно същество. Дори едно от превъплъщенията на Буда е като паун.

Много внимателно замислих нещо.

Един следобед, когато навън бушуваше буря, а вкъщи нямаше никой, само татко спеше пред телевизора, отнесох великолепната картина в моята стая. Бях решила да предам нещастната си душа на по-красивия от двата пауна, а самата картина да скрия под дюшека си. Като всеки добър монголски шаман разстлах мекия плат върху леглото си и внимателно нагласих и изгладих всяко перо така, че да не се пречупи от тежестта на дюшека и мен върху него. Дъждът се сияеше и блъскаше странично по прозореца ми. Не обръщах внимание на шума на телевизора откъм всекидневната, представих си, че съм в колиба, в средата й гори огън с оранжеви пламъци, хипнотичният шум на дъжда е също като шамански барабан. Започнах да си тананикам тихо. После изговорих тайни, магически фрази, които вече съм забравила, и наведнъж излях душата от тялото си и я влях в чакащия паун. Държах двете си ръце събрани над главата му, над студените му стъклени очи и гладки пера, докато наистина се уверих, че съм заключила душата си в птицата. Минаха много минути.

Бавно, пръст по пръст, отлепих ръцете си. Красивите очи на пауна ме гледаха. Издишах страхливо. Свършено беше. Наистина го направих. Прехвърлих душата си в птицата.

Реших, че душата ми е на сигурно място и наистина бях убедена, че ако по някакъв начин паунът бъде застрашен, аз ще се разболея от опасна болест или ще умра. Това бе сериозна работа, но реших да не взимам душата си обратно докато силата на избраната от мен птица не ме направи красива. Чак с идването на нощта щях да почивам върху душата си. Всичко щеше да бъде наред стига Наш да не намери моя паун.

С детския си ум бях сигурна, че преобразяваното няма да отнеме много време. Както се говори в най-добрите разкази за шаманите, щях да чакам само докато снегът в планините се стопи. Сигурно не чак толкова дълго, но всеки ден, когато се поглеждах в огледалото, виждах само японската кукла Они, която може единствено да плаши малки деца. Покрай тлъсто лице се рошеха немирни къдрици. Тъжно се взирах в тъпите си и обикновени очи, а желаех те да бъдат огромни, издължени към всяко ухо. Нямаше нито една черта на лицето ми, която да прави впечатление.

— Хайде де, побързай — се молеше самотното ми сърце на лъскавия паун.

— Може би цинобърната боя и течността за промиване на очите ще пристигнат утре — въздишаше уморено паунът в бездушното ми тяло, счупените му пера се ветрееха леко на вятъра.

Та не е ли съвсем естествено, че откакто се помнех ненавиждах дълбоко сестра си, завиждах на Димпл за лъскавата й права коса, за необикновените й светли очи, за стройното й тяло, за това, че без никакво усилие получаваше добри бележки и че сякаш само тя е от онова друго семейство в Куантан.

Да, знам, мама каза, че няма да разреши на Димпл да отиде през ваканцията в „мрежата на големия паяк“, но в нашата спалня, след като загасим лампата вечер, виждах сестра ми как тайно брои дните и с всички сили се старае да потисне вълнението си от приближаващата ваканция. Изпитвах огромна завист и тя завладя сърцето ми. Димпл правеше така, че да получава много обич! Представям си как вървят двете с леля, за да видят мечката в клетка близо до железарския магазин. Сестра ми се смее, в ръка носи дивия мед, който нашата баба Лакшми се е сетила да купи от пътуващ абориген и го е пазила специално за тази цел — Димпл да изпита страх и радост, като нахрани уловената в клетка черна мечка със свити сиви лапи.

Тя не ме видя как тихичко пристъпвам зад гърба й, когато баба Лакшми й позвъни от телефона на Стария Соонг. Слушах внимателно как нервно шепнеше:

— Не, бабо, добре съм. Всичко е наред. Повярвай ми. Моля те, не се безпокой. Скоро ще дойда. Толкова те обичам, че чак сърцето ме боли.

Измъчвах се с представи как Димпл се настанява удобно в скута на баба, навива на пръста си косата й на букла, докато старата жена я храни като малко дете.

Сестра ми дори не забелязваше ревнивия ми поглед, когато пощаджията донесе пакетчета, увити с кафява хартия, от нашия чичо Севенези. Тя беше прекалено заета да разлиства страниците на „Щастливият принц“, „Избрани поеми на Омар Хаям“, „Тайният живот на един жасмин“ или на някоя друга умна книга, която разказва как женското морско конче си снася яйцата в тялото на мъжкия. Как той ги храни със собствената си кръв и най-накрая как страда, когато ражда морски кончета. Беше много заета да се кикоти на някои смешни откъси от известния трактат на Ватсаяна^[1] или на романтичните поеми на Банудата^[2]. Аз също исках да съм приятелка с чичо Севенези.

Завистливото ми сърце копнееше и аз да получавам пощенски картички от непознати места, да седя до късно вечер и да слушам невероятните истории на чичо за магьосници и свръхестествени същества. Толкова ли е странно, че и аз бих могла да искам да науча за вярванията на даоистите^[3]? Или да чуя за безсмъртно цвете, което расте на митичен остров, където дърветата са от перли и корали, а животните са блестящо бели? Или да знам за Жанг Гуолао^[4] — великия магьосник, който сгъвал бялото си муле като лист хартия и го държал в торбата си, когато не му било необходимо? Нима не желаех да ме гъделичкат така, че да се наложи баба Лакшми да дойде и сърдито да направи забележка на чичо Севенези да престане да мъчи детето? И аз мечтаех да заспя на корема му и когато се събудя, да видя нарисувани смешни комикси как спя върху грамаден корем, а от устата ми излиза zzzzzzzz. И аз като нея щях да ценя и пазя тези картинки, защото наистина са изключително добри.

Помня как дядо дойде в къщата ни в Куантан, за да даде на мама пари. Тогава седнахме на верандата и си разделихме един банан. Той беше луд човек — даде ми плода, а изяде нишките от вътрешната страна на обелките. Той говореше съвсем малко и изглеждаше като загубен. Мама обясни, че той никога не говори, защото се бои от баба Лакшми. Тогава си втълпих, че нашата баба Лакшми трябва да е ужасна жена.

Успокоявах се през годините, че тези хора, които по някакви тайнствени причини обичат сестра ми, а не брат ми и мен, са точно такива каквито мама ги нарича. Отровни и грозни. Оставих се тя да ме убеди, че съществува основателна причина за яростната й омраза. Когато мама я налегнат болки, когато глезените й станат колкото футболни топки, тя ме кара да седна на края на леглото и ми разказва за невъобразимите неправди, които са й се струпвали на главата. От тях чак свят ми се завива.

Понякога най-неочаквано пръстите й се разтварят и с изненадваща сила тя стиска топчестото ми тяло с подутите си ръце и ме притиска към твърдите си гърди сякаш съм мека играчка.

— Виж ме! — крещи отчаяно. — Виж в какво ме превърна онази вещица. Заради нея станах толкова жестока. Бях добра, преди тя да влезе в живота ми с нейните лъжи и обещания. — Мама дърпа стреснатото ми лице от твърдите си гърди и се втренчва в изплашените ми очи. — Това хубав живот ли е според теб? — пита ме злобно. После стиска главата си с ръце и започва да вие като на китайско погребение. Слушам безпомощно тънките продължителни вайкания и съм доволна, че нямам нищо общо с хора, способни да причинят такива страдания.

Затова съм сигурна, че мама е права. Под кожата си този чудесен чичо Севенези е ужасно разложен. Ами той не е нищо повече от вулгарен циник, баба Лакшми — алчно чудовище, а истинската й ревност към мама се дължи на кръвосмесителни щения по отношение на нашия баща. Мама ни учи, че на всяка цена трябва да отбягваме леля Анна, защото е лицемерна от най-долна проба. Зад меката й свенлива усмивка се крие дълбоко мълчаливо неодобрение. Често Наш е каран от мама да се изправи заедно с мен до леглото ми и да ме принуди да се съглася, че другите двама — леля Лалита и чичо Джейан, са безцветни и затова е най-добре да ги избягвам. Всъщност те са ми омразни.

Все пак когато Димпл се върне освежена и сияеща с нова униформа за учебната година, с нова чанта за училище, която се отваря като кутия, с учебници и цветни моливи, които тромавата леля Лалита й е купила, мисълта, че за двама ни с Наш няма никакви подаръци, ми действа като шкурка върху кожата.

Те решително ни изключат във всяко отношение. Например, когато Димпл се разболя от дребна шарка, баба Лакшми се обади по телефона да каже на мама да върже няколко клончета с листа от дървото нийм и да ги трие по кожата й. Така сърбежът щял да намалее. Мама грубо отвърна, че баба говорела глупости. Честно казано, тя дори се сопна на баба Лакшми, че не вярва в подобни отживелици, пък и откъде ли ще намери клончета и листа от дърво нийм.

Скоро листата пристигнаха по пощата. На всичкото отгоре те помогнаха. Димпл триеше тялото си с листата и сърбежът й минаваше. След това Наш и аз се разболяхме от дребна шарка, но никой не ни изпрати листа от нийм по пощата. Колко тесногръда и дребнава ми се стори баба тогава.

— Ние толкова ли сме й чужди? — попитах татко.

— Слушай, Бела — отговори той ядосано, — през две къщи от нас, в задния двор на господин Кандасами расте дърво нийм.

Бях съгласна с мама. Не това беше важното. Мама беше така вбесена, че за малко не забрани на Димпл да отпътува при баба Лакшми за декемврийската ваканция, която е най-дълга и най-хубава. По този случай избухна голям скандал между мама и татко, но по-късно го чух да влиза в стаята ни и да казва на Димпл да не се тревожи, защото ще замине при баба Лакшми, стига да си вземе добре изпитите.

Да, това също го ненавиждах. Баща ми имаше слабост към нея. Колкото повече се стараеше да я крие, толкова повече тя биеше на очи. Той се отнасяше към Димпл сякаш е принцеса, направени от захар. Толкоз мек и толкова нежен е, като че ли се старае да не повреди малките розови захарни сърчица, които украсяват бялата рокля на принцесата.

Ами онова китайче, което я харесваше, когато беше в пети клас? Никога не съм споделила с никого, но бях влюбена в него. Обичах да седя под дърветата до закусвалнята и да го гледам как наблюдава Димпл, а тя пък не му обръщаше внимание. Чух, че баща му бил много богат. Сигурно е бил заможен, щом изпрати шофьор да донесе огромна кутия с шоколадови бонбони за нея. Веднъж отворих бележка, която й беше написал, и разчетох драсканиците му. Как се разтуптя от ревност сърцето ми, пълно е копнеж!

След това тя започна да записва нейната измишльотина за историята на рода. Купчината касетки в кутията й под леглото растеше, един ден седнах и изслушах всичките. Изведнъж се почувствах като жабата, която живеела в малката си къщичка от черупка на кокосов орех и смятала, че целият свят е толкова малък и тъмен. Осъзнах колко богат е бил животът на хората, които обичаха сестра ми.

Най-накрая разбрах тъжната причина нашият дядо да не говори и си представих болката, смазаните надежди, притесненията, провалите и трагичните загуби, който оцветяваха свирепите очи на нашата баба, Дъските към миналото, които мама беше заковала с такава злоба, изстенаха и се пръснаха, оголвайки лъжите й. В средата на гигантската паяжина видях огромен паяк. Той носеше лицето на баба, но когато се пресегнах и дръпнах маската му, излезе, че е собствената ми майка, от очите й бликаше лукава ярост. Това бе ужасен замисъл, насочен да накаже една стара жена. Тя лиши Наш и мен от богато и ценно общуване, но въпреки всички нейни кроежи и машинации аз протягам ръка и докосвам като нещо материално голямото й непосилно нещастие. Тя се бе специализирала да си създава терзания, да подготвя собственото си безумие. Шантажираше света със страданията си. Вероятно винаги съм бъркала и съм смятала жалостта, която изпитвах към нея за обич. Бедната мама.

Дори като дете изпитвах жал, като я гледах как стои пред магазин „Робинсън“ и мечтае за красивите неща, които са изложени на витрините му. И дори когато времената бяха малко по-благосклонни към нас, стоях притихнала до нея, а тя купуваше, купуваше, купуваше неща, от които ние нямахме нужда, и пак ми беше мъчно за алчната й неудовлетвореност. Тя знае, че го разбирам, но ме гледа смело в очите, без следа от разкаяние, защото е умна. Сигурна е, че никога няма да мога да се отърва от нея. Тя е моя кармична спътница. Отровен дар от съдбата. Майка.

Погледнах сестра си с нови очи и ми се стори, че освен правата коса и най-прекрасните очи, които някога съм виждала, тя притежаваше всичко, което желаех да имам аз. Би трябвало да я мразя, но знаеш ли, обичах я. Винаги съм я обичала и вечно ще я обичам. Още една кармична познайница. Още един подарък от съдбата. Сестра.

Истината е, че я обичах, защото искрено харесваше непослушните ми къдрици, не се хвалеше с изключителните си бележки, щедра бе в любовта си, а освен това защото знаех нещо, което на татко не му е известно — истинската причина защо толкова пъти падаше и чупеше ребрата си. Това няма никога да го забравя. Първия път видях как мама изчезва зад зелената врата на банята на долния етаж, когато татко не си беше вкъщи, държеше в ръка гумения маркуч, който Аму използва, за да пълни кофите с вода за прането. Тя заключи вратата и чух плющене по тяло, последвано от тънък приглушен вик и от твърдия глас на мама, която заплашваше: „Да не си посмяла да викаш“.

Стоях, долепила ухо до вратата. Чух ужасния звук петнайсет пъти. Пляс, пляс… сестра ми почти не плачеше. Когато чух, че стъпките на мама приближават към вратата, аз изтичах и се скрих зад печката в кухнята. Вратата се отключи и тя излезе от банята, лицето й беше ведро, безоблачно, спокойно, в дясната си ръка държеше навит маркуча. На пода в ъгъла на банята сестра ми седеше свита както беше облечена със зелената си блузка на червени точки и без пликчета. Тогава разбрах, че мама не я обича.

Бедно същество, достойно за състрадание. Каква полза да имаш права коса, по пощата да ти изпращат листа от дърво нийм и да имаш чичо, който може да предсказва бъдещето, след като всичко това не те защитава от собствената ти майка. Нито едно от тези неща не поражда майчина любов.

Тази вечер, след като плака до пълно изтощение и така заспа, аз застанах над равномерно дишащото й тяло. Отдръпнах косата от подутото й лице и леко прокарах ръка по зачервените ивици кожа. Едно малко същество не биваше да понася толкова много омраза. В този момент се зарекох да я обичам много.

Годините минаваха, а къдриците, които едно време така ме вбесяваха, сега оформят красива коса. Забравеният стар паун под леглото си свърши работата. Мъжете тичат ли след мен? Само да ги видиш как тичат. Димпл, виж ги как тичат. Гледам се в огледалото, виждам високи скули и толкова големи очи, сякаш са се протегнали да прошепнат на ухото ми: „Побързай. Времето се изплъзва“.

Паунът не е работил напразно. Татко казва, че Димпл е пролет, а аз съм лято. Знам какво има предвид. Моята сестра притежава тихата нежна красота на неразпъпила се още роза, а аз съм екзотична парникова орхидея, месестите ми листенца са отворени и похотливи. Цвете, разцъфнало в края на лятото, с пъстротата и пищната красота на паун. Има на какво да се възхищава човек: талия като стегнатото гърло на бутилка, гърди като обли купички, а ханшът ми се поклаща сякаш нося шишета с вино. Мама оглежда яркосините сенки на очите ми, дръзко подрънкващите гривни, ноктите ми, които отказват да ги лакирам бледорозови като на сестра ми, белите ботуши до коленете на краката ми.

— Паунът се кичи толкова много, за да предизвика вниманието на тигъра — предупреждава ме тя, без да знае, че именно паунът е моята птица. Едно време на него поверих душата си, но сега усещам нейното равнодушие, досадата, която изпитва. Аз съм отхвърленото дете без никакво значение. Мама не ме мрази така силно както Димпл, просто не я е грижа за мен. Тя обича само Наш, който с отегчен и надменен поглед я гледа как се мъчи да му угоди.

— Ще постъпя като пауна — казвам й засмяно. — При първите капки дъжд ще отлетя към дърветата, защото знам, че под прикритието на дъжда тигърът издебва нищо неподозиращата си жертва.

Мъжете се взират с копнеж в мен. Аз отхвърлям гривата с къдрици на една страна. Те ми предлагат безличните си сърца на тепсия, но аз не се възползвам от слабостта им. Желая мъж, чиито очи ще таят безброй тайни, а когато говори с мен, всички те ще се отварят и затварят като миди при прилив и отлив.

Явно, че сега Димпл е намерила такъв мъж. Мъж, какъвто бих пожелала, но виждам, че и той се е присъединил към армията от хора, които обожават сестра ми.

Сега тя има дори повече, отколкото бих желала.