Сан Антонио
Гаджетата имат нежна кожа (3)

ГЛАВА XX

Все още е нощ, когато необикновен шум ме кара да подскоча. Някакви стъпки се приближават към портала на къщурката. Изправям се на задните си части с патлак в ръка.

Готов съм на всичко.

Едно дискретно почукване на вратата.

Един глас, този на Буржоа:

— Комисаре!

Отивам да му отворя. Той съвсем се е спаружил, като ловджийско куче, мирише на мокро и по мустаците му има парцалчета скреж.

— Ах, скъпи приятелю — шушука ми той. — Дяволски съм ядосан. Успях да изпратя хората си, а самият аз се нацепих. Целият град е в кипеж.

— Добре де, какво не върви?

— Работите.

— Живакът?

— Не, напротив. Тука всичко е O.K. Моите сътрудници успяха да открият корабчето, пренасящо живака, и снощи аз изпратих посление до Лондон по радиостанцията. В този час над Остенде трябва да има старателно подготвени бомбардировки!

Буржоа подхвърля живи погледи към девойчето Тереза, чиято гръд закачливо се е изсулила навън. Явно си мисли, че аз като Дон Жуан по мъничко си почивам на нея!

— Да — подхваща той. — Направо съм отчаян. Лондон ми изпраща информация, с която ме уведомява, че фон Гресен, шефът на Гестапо в Белгия, ще присъства тази вечер на прием в италианското-посолство. Това е тип, който обикновено никъде не излиза.

Според Лондон случаят да се отървем от него е идеален.

Съгласявам се.

— Смятам, че е така.

— Само че — въздиша Буржоа — Лондон не знае, че аз съм лишен от възможности. Нашата група в момента е дезорганизирана. Останал съм сам, а трябва да стоя настрана от такива работи.

— В крайна сметка искате аз да се захвана с този случай?

Той не беше очаквал такъв директен въпрос и дърдори несвързано:

— Тоест… Бога ми, вие сте пълен с жар, със смелост, толкова сте инициативен…

— Ето ми лапата, Буржоа. Все още не искам да се бракосъчетавам, затова е безполезно да ме възхвалявате. Съгласен съм, ще се заема с вашия фон Шишо-шошо.

Той набожно ми хваща ръцете; както по филмите правят храбреците татковци с героя, попречил на любимата им щерка да се хвърли под влака или под някой садист.

— Но ще е сложничко — забелязвам.

— Да, нали?

— Ще имам нужда от вас.

— Разчитайте на мен.

— От вас, това значи може би и от вашия живот.

— О, този мой живот, комисаре, отдавна е подчинен на справедливата кауза. Разполагайте с него, както намерите за добре.

— Нямате ли да ми дадете някоя цигарка? Нещо съм махмурлия тази сутрин.

Той ми подава пакет димящи пръчки и ми запалва една.

Изхвърляйки прекрасна димна завеса в калносивото утро, аз замислям моята историйка.

— Ще ми трябват бърза кола, картечница, як пищов и вечерни облекла.

— Ще намеря всичко това.

— Отлично. Тогава среща в осем часа при майка Брукер.

 

 

Ние изкарваме един разюздан ден в пристройката на свещеника, пиейки и развратничейки. Ахмакът, който казал, че апетитът идвал с яденето, не се е излъгал. Снощи малката Теза не бе чак толкова пламенна в желанието си да ме придружи до седмото небе от кеф. Въпреки добрата си воля тя се оказа твърде резервирана, за да ме накара да скърцам със зъби и да забравя рождената си дата. Но днес за няколко часа тя значително бе напреднала и ако имаше изпит по вдигане на крака, тя със сигурност би получила оценка „добър“.

Тя много обича да играе на „зверопрелъстител“ и ей на, в момента съм принуден да й запушвам устата с ръка, за да сподавя ревовете й на удоволствие. Готини физиономии ще направим, ако прислужницата на свещеника се появи и ни завари в сеното по адамово облекло.

Предполагам, че Буржоа е кихнал на братока за нашето пребиваване тука.

За да убия времето, правя на Тереза гала-представление.

Можете да бъдете сигурни, че тя никога няма да забрави единствения син на Фелиси. И ако един ден се ожени за някой с темперамент, не по-голям от този на валчеста възглавница, считайте, че направо ще му зачерни живота!

В седем часа вечерта спираме да се гъчкаме. Аз ставам кротък като бивол. Колкото до Тереза — тя съвсем е изнемощяла и отпаднала. Така й треперят мотовилките, че надали ще успее да пъхне свещичка дори и на тип, чиято задна дупка за проветрение се окаже широка колкото централния вход на лионската гара.

— Да хапнем малко шунка и да довършим това превъзходно винце — съветвам аз. — Иначе съвсем ще вържем кънките. А за бачкането, дето ме чака, може да съм всичко друго, само не и размекнат.

— Слушай — шепне тя. — Защо не ме вземеш със себе си?

— Къде?

— Когато тази сутрин господинът беше тук, аз всичко чух. Изглежда, че ще ходите на прием и ще се опитвате да убиете един от ония мръсници, гестаповците. Моля те, вземи ме със себе си! Бих могла да ти бъда полезна. Не можеш да не се довериш на една жена.

— Ти се шегуваш. Не съм свикнал да намъквам добрите женски сред шамарите.

— Знаеш, че аз не се страхувам. Не и с тебе!

Накратко, тя до такава степен ми досажда, че накрая аз отстъпвам. В крайна сметка пък вярно е, че тя може да ми бъде полезна с не дотам интелигентната си физиономия. Разбира се, не й споменавам за тази последната причина.

 

 

Ако очите на Лора бяха пистолети, на мен нямаше да ми остава нищо друго, освен да се направя на маршал Ней и да изкрещя: „Право в сърцето, но запазете лицето!“

Когато ме вижда да влизам при мамчето Брукер с друга кобила, тя се сепва, все едно че се е насадила на семейство смоци.

Аз се правя на непринуден, като целувам и двете жени.

— Тереза, една сътрудничка…

Двете куклички измънкват по едно кратичко „добър ден“.

Трябва да кажа, че медицинската сестричка не обръща внимание на гневната Лора.

— Кажете, майко Брукер, няма ли да ви се намери някакъв вечерен тоалет за това младо момиче?

— О, ами да! — казва дебеланата. — Дъщеря ми, която работи като шивачка в Париж, е оставила тук рокли, които облича, като се върне, за да смае с тях приятелките си. Елате в нейната стая, госпожице!

Двете изчезват.

— В действителност — казва Лора, като извръща глава — ти си голям еклектик.

— Без майтап? — възкликвам. — Ти ревнуваш ли ме? Наистина няма защо, не я ли видя как се е омотала тази калугерица?

— О, хайде, хайде… Един път в леглото…

— Какво един път в леглото? Слушай, Лора, това гадже е едно бедно малко момиченце, което по моя вина бе натопено в кофти истории, за които тя самата и хабер си няма. Занимавам се с нея, защото не съм мръсник. И се отнасям към нея като към приятелка, нищо повече!

— Точно затова и я водиш с вас на операция.

— Защото физиономията й вдъхва доверие.

— А, така ли?

— Дявол да го вземе, погледни я! Тя е толкова хитра, колкото катафалка! Толкова е хрисима…

— Докато аз…

— Награби ме, не щеш ли?

— Какво?

— След като ревнуваш от трътка като тази, значи не си сигурна в своя сексуален нагон?

Ето това е аргумент. Направо тесла. Тя ми обръща гръб и повече нищо не казва.

Приближавам се отзад до нея и пъхам двете си ръце в деколтето й. Тя се опитва да ме изпрати на кучето в задника, но й е трудно в такова положение. Обръща се и ми подава устните си. Зъбите ни се сблъскват, захапвам й червилото.

— Какво ще правя?

— Кога това?

— Докато тебе те няма?

— Ще се молиш всичко да мине добре, скъпа.

— А ако…

Разбирам какво иска да каже.

— Няма ли да млъкнеш, а? Май накрая ще дръпнеш дявола за опашката.

ГЛАВА XXI

Благодарение на мамчето Брукер Тереза не е чак толкова зле навлечена. Е, повече прилича на работничка в екарисажа, отколкото на мис Париж, но става.

Буржоа се появява наконтен като ерцхерцог. Той е във фрак и тоалетът засвидетелства доброто му възпитание. В двете си ръце носи по един куфар. В първия има смокинг за моя милост, с всичките му там допълнителни принадлежности, а във втория-една картечница „Томпсън“. По принцип това са две съвсем несъвместими неща и един бастун със сребърна топка на дръжката би бил по-представителен от тази тежка артилерия, но пък за сметка на това ще ни бъде по-малко полезен.

С помощта на Лора аз се навличам.

— Имате ли някакъв план? — загрижено ме запитва Буржоа.

— Не. Ще видим на място.

Набързо се прощаваме с двете жени и тръгваме.

Буржоа е на волана. Той познава града като петте си пръста.

— Италианското посолство се намира в този бляскаво осветен частен хотел, ей там долу — казва ми той.

— Добре. Спрете тук и ме изчакайте.

Слизам от колата и метвам една мушама върху смокинга. Пъхвам в джоба 9-милиметровия пищов, който моят приятел е донесъл като допълнение към артилерията, и нахлупвам едно сплескано бомбе.

— Къде отивате?

— На разузнаване. Няма да ни отворят вратите само заради това, че сме се издокарали. Трябва да намерим някакво по-неофициално място за влизане…

Отдалечавам се към посолството. Още от отсрещния тротоар забелязвам осветен хол със зелени растения, знамена, гвардейци в парадни облекла… Все ми се струва, че няма да успеем да се вмъкнем през тази дупка.

Продължавам по пътя. В четирите ъгъла на сградата има ординарци. Плюс патрул, обикалящ наоколо. Не ще и дума, тези типове добре ги пазят.

Заобикалям зданието и откривам един служебен вход, който също добре се охранява. Разни слуги влизат и излизат. Даже виждам и един дебелак готвач, жабар, който пуши цигара, приказвайки с един от часовоите. Това ме навежда на една мисъл. Връщам се в колата.

— Е? — пита ме Буржоа. — Може ли да се вмъкнем вътре?

— Да, надявам се, но ще ни трябва една каса шампанско.

— Без майтап?

— Казвам ви.

— Да се върнем при мамчето Брукер.

Носим се натам. Дебеланата ни дава исканата каса.

— Боли ме сърцето, като си помисля, че ще бъдем принудени да оставим там такава хубава стока.

— Понякога се налага и да се правят жертви! - въздиша тя. — Внимавайте добре, деца мои…

Намигвам на Лора и ето ни отново на път.

— Спрете при следващия цветар. Нашият принос в празненството трябва да бъде пълен.

Добре че цветята не са разпределени. Решавам се да платя за една китка, голямо колкото Тюйлери, и я пъхвам в ръцете на Тереза.

— Наметнете си мушамата върху фрака, Буржоа, както аз направих. Така ще изглеждаме като управители на някой хотел. Ще влезем, носейки касата. Ако някой от часовоите поиска обяснение, кажете му, че идваме от някое голямо заведение — което искате — по поръчка на посолството. Същото нещо и за Теза. Но се съмнявам, че ще ни поискат обяснения. Повече можем да се опасяваме, ако пристигнем с празни ръце, а така натоварени, ще минем незабелязани.

Не съм се излъгал. Със съвсем невинен вид се появяваме пред постовите. Колата сме оставили в една съседна уличка, а картечницата нанка на дъното на касата с бутилки. Ако тия идиоти решат да скиват отблизо шампанското, то тогава ще има пукотевица. Но те не ни обръщат внимание. Със своя букет Тереза влиза първа, даже има дързостта да се усмихне на часовоите. Намираме се в нисък коридор, твърде приличащ на онези коридорчета в театрите, зад кулисите. Слуги се размотават нагоре-надолу.

Един управител италианец ни пита на лош френски:

— Какво е това?

— Шампанско.

— Какво шампанско?

— Това, което Негово Превъзходителство поръча от „Бюисманс“! — казва Буржоа.

Жабарят се чеша по гагата.

— В такъв случай… Ето, донесете го в този килер, хладилникът вече е пълен.

Следвайки го, заобикаляме кухнята и влизаме в един килер за метли.

Управителят ни наблюдава как оставяме касата. Да можеше да се чупи… Но напротив, той се навежда и вади една бутилка от преградките, за да й види марката. После тръгва да я остави обратно и точно тогава открива тежката „Томпсън“.

— Медре ди Дио! — започва да мънка.

Навярно би могъл да каже и повече и сигурно с по-силен глас, но аз не му оставям време за това. Халосвам го с дръжката по тила, като напъвам с моите осемдесет килограма. Тилът му изпуква като торба с орехи, свличаща се по стълбище, и чешитът се изсипва сред паяжините. Завличам го в другия край на килера и го покривам с разхвърлените там метли и парцали.

— Започна се! — казвам набързо. — Оттук нататък не трябва да се задържаме много-много. Ето какво ще направим: вие, Буржоа, ще останете тука. Пригответе картечницата и я оставете наблизо. Ще наблюдавате коридорите оттук, та чак до приемната. Ако ме видите да се изнасям оттам на бегом, грабвайте артилерията и си пробивайте път навън. Мисля, че можете да си служите с нея?

— Не се притеснявайте!

— Добре. Отиваме в голямата зала. Схвана ли, Тереза? Аз дискретно ще ти посоча фон Гресен. Ти трябва да се доближиш до него и да го заговориш. Ще му кажеш: „Господине, имам едно важно съобщение за вас във връзка с убийството на вашия сътрудник Тиери.“. Ще запомниш ли?

Тереза прилежно повтаря.

— Имам едно важно съобщение за вас във връзка с убийството на вашия сътрудник Тиери…

— Точно така! И ще добавиш: „Ще се съгласите ли на един разговор насаме?“

— Разговар насаме?

— Да. Ще се отделите от другите. Ако е в някоя стая — отлично, ликвидирвам го безшумно. Ако е само малко встрани от другите в залата, толкова по-зле! И в двата случая ще се приближа до вас с поднос, все едно че съм някой забързан сервитьор. След като това стане, повече с нищо не се занимавай и изчезвай в колата. Но в никакъв случай не тичай, бъди спокойна! Ако има паника, викай с другите. Накратко, прави, каквото правят и другите.

Протягам ръка на Буржоа.

— Довиждане, старче, радвам се, че се запознах с вас. Той пребледнява.

— Сан Антонио!

— Ш-т!

— Да не би да искате да кажете?…

— Нищо не искам да кажа. Типът, който скача с чадър вместо с парашут от третия етаж на Айфеловата кула, също нищо не иска да каже. Просто ви препоръчвам да не правите глупости. Човек не може да знае предварително как ще се развият събитията. Ако видите, че с мене е свършено, не настоявайте и тихомълком се спасявайте. Един път да свършим работата — ако успеем — и после, всеки за себе си.

Превивам се от смях.

— Хайде, стига с тия физиономии, малките, струва ми се, че тази нощ нашата звезда грее на небосклона!

От една масичка за съдове вземам поднос с чаши и придружен от Тереза, се отправям към приемната зала.

Бутам двукрилата врата. И очите ми почват да дават заето. Каква наслада за погледа! Пълно е с униформи, накичени с паети и покрити с ордени; бляскави тоалети, бижута, светлини, позлата…

В дъното на огромната зала италиански оркестър свири Верди. Монументалният бюфет е окупиран. Човек би си помислил, че там са се насъбрали някакви скитници, а не отбрана тайфа. Ах, как си тъпчат устите, тия мърши! Ах, кранти такива!

Те са поне двеста. Трудничко ще е да се открие фон Гресен в тая тълпа.

Как да се справя с това, без да събудя подозрение?

Търся с поглед Тереза и я виждам да говори с един висш немски офицер.

Дано само да не направи някой гаф!

Приближавам се до един сервитьор и го питам, придавайки си белгийски акцент:

— Ти познаваш ли оня, прословутия генерал, фон Гресен, директора на германската полиция?

Той ми казва:

— Да, това е онзи, който говори с младото момиче в розово.

Младото момиче в розово е Тереза.

Ах, това маце, улучи направо в целта, не е толкова глупавичка, колкото изглежда!

Не е толкова глупавичка…

Свещена тъпота! Като някой болен от амнезия, който си възвръща паметта след сътресения, така и аз си възвръщам разсъдъка. Това е направо зашеметяващо, аз всичко разбирам! ВСИЧКО!…

Гръбначният ми мозък се превръща в желе от френско грозде; другият ми мозък става голям, колкото лешник и ако някой бабаит ми гръмне някоя маслинка, може да бъде сигурен, че ще му пусна литър олио.

При получаването на снимката, която направих в болницата в Ла Пан, Лондон отговори, че става въпрос за австрийската шпионка Елза Маурер. Да, но секретните служби нямаха предвид бедната мис Камера, а медицинската сестра, тази скапанячка Тереза, която се виждаше много по-ясно на снимката, отколкото ранената.

ГЛАВА XXII

От шубето започват да ме сърбят краката. Казвам си, че този път май наистина изгорях като палачинка, а и не само аз, ами и Буржоа, майка Брукер, Лора и всички останали от тайфата.

И всичко това по моя вина! Сглупих, като не проявих нюх, аз, дето минавам за най-добрата хрътка на Франция. Боже мили! Не беше чак толкова трудно да се досети човек, че бедното девойче-камера не би могло да бъде шпионка, тъй като си бе пожертвала живота, за да спаси Тиери. Шпионката бе Тереза, тъй наречената Тереза… Тереза, маскирала се като невинна медицинска сестра, за да може по-до-бре да наблюдава Слаак.

Поглеждам я. Явно на бърза ръка сега киха всичко на фон Гресен. Значи несъмнено в Гестапо не са се измамили с формулярите за освобождаване на затворници, подписани от Тиери; вместо да опандизят Буржоа, сметнали са за по-разумно да ни напъхат Тереза в ръцете, за да ни окошарят всички.

Да, тя предупреждава фон Герсен! Той се оглежда неспокойно. Търси ме.

Ако не действам веднага, всичко е спукано.

Заобикалям групичките хора и прикривайки се, както аз си знам, започвам да доближавам отзад шефа на Гестапо. Тереза е толкова заета да му разяснява подробности, че в момента не ми обръща внимание. Толкова по-добре! Сигурно си блъскат тиквите, за да измъдрят някакъв начин, по който да ни арестуват, Буржоа и мене, без излишни неприятности.

Ето ме на два метра от двойката. Правя се, че ми е паднала ръкавицата. Оставям подноса на един шкаф и прикляквам зад едно голямо кресло. Тук никой не може да ме види, тъй като се намирам между дивана и крилото за прозореца. Вадя изпод мишницата си 9-милиметровия патлак. С трениран палец махам предпазителя.

Коленича, препъвам лявата си ръка, за да имам опора, тъй като държа да не пропусна германеца. Не става въпрос за някакъв номер на Буфало Бил. Защото след като си свърша работата с този свръх-чувствителен спусък, няма да отида в средата на пътеката и да поздравя почитаемата публика, нито пък да приема аплодисментите й. Няма да имам време да кажа и гък! Така ще ми надупчат телцето, че ще гледат през него като през рибарска мрежа.

Затова трябва по-добре да се прицеля, тъй като по всяка вероятност това ще е последният ми изстрел.

Затварям едно око, вдигам дулото на пищова и когато железният кръст, окачен на гърдите на фон Дрън-дрън-та-пляс, който точно в този момент се е обърнал към мен, ми идва на мерника, натискам спусъка.

Но въобще не става така, както го бях предвидил. Запомнете един път завинаги, шайка задръстеняци, че никога нищо не отговаря на представите ни за него. Вместо предвидената от мен внезапна неразбория за един миг нищо не става и всичко продължава да е нормално. Музиката така смело бе набрала инерция, шумът от разговорите, тропането с крака, от почукванията на чашките е толкова силен, че изстрелът не бе забелязан от гостите, с изключение на фон Гресен, смъкващ се с парченце олово в сърцето, и на Тереза, която всичко е разбрала и започва да крещи…

Нейните викове ми помагат прекрасно, тъй като около двойката се образува рояк.

Би ми се искало и на тази мръсница да видя сметката: сега тя знае твърде много. Но няма начин да стигна до нея, защото двеста малоумници се мачкат край тялото на фон Гресен.

Със смайваща бързина се изнасям.

Във вестибюла намирам Буржоа.

— Хайде! — казвам кратко.

— Готово ли е?

— Да.

— Хващай си го под мишница и да изчезваме!

За първи път в своя ентусиазъм той е произнесъл цинична дума. Целият е сконфузен, като че ли сега му е времето за това.

— Къде е картечницата?

— В шкафа!

— Тръгвайте!

— А вие? — подскача той.

— Имам една друга сметка за оправяне, но ми трябва тежката артилерия. Девойчето Тереза не е нищо друго освен прословутата австрийска шпионка, идентифицирана от Лондон на снимката, която вие изпратихте. Трябва да я пречукам, тя знае твърде много… Иначе всички сте загубени. Безполезно е и двамата да се оставим да ни опаткат, изчезвайте, дявол да го вземе!

Музиката внезапно е спряла! Надигат се викове.

А аз оставам сащисан. Само преди малко Буржоа е скочил в килера и изхвърча от него с томпсъна в ръка, потупвайки ме по рамото и заявявайки глухо:

— Сега е мой ред!

И се засилва в голямата зала.

Тръгвам след него, но си променям решението. Той иска сам да си покаже рогата. Иска да даде своето тяло като принос в тая скапана война. Неговият час току-що е ударил и той го разпозна, сега отговаря.

Чувам дебелия, груб глас на томпсъна, изтрещял като гръмотевица и започнал да раздава смърт на бързи обороти в съседната стая.

После други изстрели му отговарят и томпсънът млъква. Сега е моментът да се изнижа на пръсти. Трябва да ви кажа, че Буржоа слезе от сцената. И ако не е пречукал Тереза, кой знае какво ще ни се случи.

Съвсем тържествено се засилвам към изхода, като викам:

— Помогнете! Помощ! Избиват се!

Правя отчаяни знаци на часовоите.

Рева с цяло гърло „ахтунг“, сочейки към вътрешността на посолството.

Те нахълтват в сградите.

Пътят е свободен. Временно. Колко жалко, че бедният Буржоа се остави да го пречукат. Беше добър човечец, от каймака на мъжете, императорът на печенягите. Аз не съм повлекана, но като си помисля за тоя добряк, и усещам нещо влажно по бузата си.

Трябвало е да си бъде той един добър, дребен търговец и татко, да пляска картона на чашка ракиджос с бирника и бугмейстера. Само че тая шибана война направи от него един незначителен герой-съвсем кървав, съвсем мъртъв, на който по-късно ще връчат посмъртно медал, а после всички ще го забравят.

Мисля си за всичко това, отправяйки се към колата.

Не тичам, вървя бързо. Сега не е моментът да ме подгони някой часови.

Дано само тия шматки от посолството не телефонират в полицията и да направят баражи по пътя. Трябва ми само малко време, за да взема Лора и дебеланата. Къде ще ги заведа? Това е въпросът! Бъдещето има странен, неопределен цвят.

Виждайки таратайката, усилвам крачка. Отварям вратата и тръгвам да сядам зад волана, когато един глас казва:

— Горе ръцете!

— Някаква сянка изниква от другата страна на колата.

Без да се колебая, веднага я разпознавам:

— Момиченцето Тереза!

— Самата тя! — казва.

— Буржоа те изпусна, мръснице!

— Той е глупак! Когато го видях да влиза, си отидох през главния вход.

Тя заобикаля автомобила отпред и ми казва:

— Обърни се кръгом!

Подчинявам се.

Тя пъхва свободната си ръка в джоба и ми измъква патлака.

— А сега се качвай в колата!

— Няма ли да ме очистиш веднага?

— Не. Имам много по-забавна програма, мили мой!

Настаняваме се в колата.

— Прекара ме — казва тя. — Почти идеално. А аз все пак си мислех, че се връзваш.

— Бях се вързал — отговарям искрено. — Но в последния момент, когато те видях да говориш с фон Гресен, тогава всичко ми се изясни.

— Така ли? И защо?

— ЗАЩОТО, ВЛИЗАЙКИ В ЗАЛАТА, ТИ ОТИДЕ ПРАВО ПРИ НЕГО, ГЛУПАЧКЕ!

Кратко мълчание.

Аз питам:

— Къде отиваме?

— Къде на друго място искаш да отидем, ако не в Гестапо? Повтарям ти, че имам една много забавна програма.

— Ами ако откажа да кормувам?

— Ти няма да откажеш.

— Да предположим…

Тя повдигна оръжието до носа ми.

— Ще ти пръсна носа. Ще е жалко за твоята физика.

— Разбирам.

— Но разбери добре, това няма да те убие.

— Толкова ли държиш да остана жив?

— Не можеш да си представиш, колко ми е нужен твоят живот! Скъпо ще ти плащам, малкият, всеки ден. Ще видиш, че имам въображение. Хайде да тръгваме!

Докато изключвам амбриажа, за да включа на скорост, чудото се намесва, както винаги се е намесвало в моите работици, когато започвам да губя. Една тъмна сянка, подобна на куче, изскача от задната седалка. Не става въпрос за пес, ами за Лора. Тя е сграбчила китката на Тереза-Елза Маурер и я държи извита.

— Бързо й издърпай револвера! — вика ми тя. Подчинявам й се. Използвам момента, за да си взема и моя. Без да чакам Лора отново да ме подкани, нацепвам с дръжката по главата на шпионката такъв удар, който е почти толкова грандиозен, като оня, безплатния, с който съм надънил италианския управител преди малко.

После, без да губя нито миг, потеглям.

Пресвети небеса, всичко върви на добре! Ние можем да се върнем при майчето Брукер. Скривалището й още става.

— Как е? — питам.

Лора се засмива някак си отдалече.

— Ревност — отвръща. — Виждаш ли, понякога е за хубаво. Това момиче въобще не говореше, струваше ми се надуто. Даже прекалено надуто. Прекалено, за да е истински. И това ме ядоса — че отвеждаш именно нея на операцията. Въпреки настоятелните молби на майка Брукер аз дойдох. Открих колата и седнах да ви изчакам.

— Лора, ти си най-прекрасното гадже, което някога съм срещал. Ако бях министър на нещо, щях да те накича с всички възможни ордени и медали, а заради тебе самата щях да измисля нови.

ГЛАВА XXIII

— Е, и? — пита майчето Брукер.

Тя ни гледа как се намъкваме в кръчмето й. Това, което не може да зацепи, е защо съм насочил патлак в гърба на Тереза.

— Нещо лошо ли се е случило? — настоява.

— Поръчението е изпълнено — казвам. — Това е.

— Надупчихте ли фон Гресен?

— Така, както трябва. Сигурно сега се обясняват със Свети Петър относно инструкциите по пътя към ада.

— А… а Буржоа?

Ние свеждаме глави, както правят във филмите съкрушените герои.

— О, Боже! — простенва тя.

Огромното й бузесто лице се свива. Става пепели-восиво. В очите й проблясва влага.

— Толкова добър човек!

— Война е, госпожо Брукер. Буржоа беше патриот и това го е подтикнало да подари кожата си на Белгия. Но това не е всичко. Ние трябва да вземем мерки, за да избегнем големите неприятности. Идете да ми намерите някое по-здраво въже, за да запънем тая мръсница.

— Какво е свършила?

— Работата си, тя е нацистки боклук.

— Не е възможно!

— За щастие го разбрах навреме, иначе нямаше да можете да ме видите.

Поглеждам нежно към Лора, която се е свлякла на стола.

— И пак за щастие моята малка Лора беше там. Страхотен смелчага е тази девойка.

Накратко, аз я поставям в течение на предходните глави. Тя надава възгласи „ай“ и „готфордом“.

Верен на навика си, не на шега овързвам Тереза на един стол.

— Изчакайте ме за миг — казвам. — Ще отида да разкарам колата.

— Но това е неразумно! — вика Лора. — Не искам повече да излизаш! Работата приключи, сега трябва да мислим за нас, само за нас!

— Неразумно ще е, ако държим тази таратайка наоколо. Не забравяй, че тя е на Буржоа, между другото той трябва вече да е идентифициран…

Без да слушам повече, се изнасям.

Прецапвам две-три улички и стигам до един площад.

В този момент прозвучава изсвирване.

Гърлен глас вика:

— Стой!

Внимателно поглеждам и забелязвам двама немски войници, които с бързи стъпки се приближават.

— Папир!

— Ето! — казвам.

Мушвам ръка във вътрешния си джоб, докато единият от швабите насочва лъча на електрическото фенерче в зъркелите ми, а другият пъха муцуната на картечницата през отвора на вратата.

За отрицателно време вадя моя автоматик и пускам олово в шкембака на немеца с лампата.

Колегата му изпуска ужасна псувня. Той натиска спусъка, обаче готината му стока се разсейва из покрива на колата, понеже тялото на приятелчето се свлича в ръцете му.

Отварям лявата врата и се изхвърлям навън. С няколко скока заобикалям колата и показвам опинците си на втория фриц. Нощта и тишината поглъщат изстрелите, после ненадейно се чува топуркане на ботуши.

Набирам се като кукуруз у жега. Имам късмета да стигна до сенчеста зона, преди да се е появил някой швабски патрул. Промъквайки се покрай стените, успявам да стигна до заведението на госпожа Брукер.

— Бързо затваряйте кръчмата, майче! — казвам. — Градът започва да се разлага като кравешки труп от петнайсет дена на слънце.

Въпреки своята пълнота храбрата старуха се оживява.

Докато тя заключва бърлогата, аз качвам Тереза, все така овързана, в скривалището на тавана. Лора ме следва с петромаксова лампа.

Стигнали вече на място, киризя шпионката. Човек би казал, че е имала вземане-даване с Джо Луис. Бузите й са червени, а синкави кръгове очертават очите й.

— Ама че работа! — възкликвам. — Какво му е станало на туй маце?

Лора ми мънка:

— Тъй като ти се забави и понеже чух изстрели, сметнах, помислих си, че… че се е случило нещо и ме подгониха лудите.

Зяпам подутините на австрийката.

— Малко са те гонили! — мърморя. — Ако бях закъснял с още пет минути, това девойче щеше да прилича на пържола по татарски. Обаче забележи — аз не те упреквам за това. Тя си го беше заслужила, плюс куп още други по-сложни нещица, които сигурно ще й се случат.

Вадя кърпата от устата на Тереза.

— Ще се спазарим ли двамцата, а, красавице моя?

— Тази вечер не съм приказлива — процежда тя.

— Малко или много, жената винаги е такава, малката.

— Има и изключения, за да потвърдят правилата!

Лора ме отстранява и се приближава до стола.

— Оставете ме аз да се занимая с нея… — казва тя. — Стига толкова каши. Тази развратница е способна още веднъж да те измами, избивайки го на чувства. С мене такава опасност няма и тя го знае. Виж как го знае.

И в действителност девойчето Юда така се е обезцветило, че прилича на мумията на Рамзес II. Устните й треперят.

Мисля, че е хитро да използвам сега нейната паника.

— Ако не отговаряш на моите въпроси, ще сляза долу да пийна две-три чашки, докато Лора се обяснява с тебе!

— Не!… — стене тя.

— Не ти искам невъзможното, просто желая да ми разкажеш за историята в Ла Пан, нещо не ми е ясна. Кое беше пречуканото момиче?

— Годеницата на Тиери.

— Немкиня?

— Не, люксембургка.

— Хубаво, разказвай.

Тя си прочиства гърлото.

— Добре, моите шефове ме бяха натоварили със задачата да разкрия някакъв жител в Ла Пан, който бил заподозрян, че приютява някакви парашутисти. За да не привличам вниманието, започнах работа като медицинска сестра в местната болница. Беше изключително лесно, защото в известен смисъл бе по настояване на нашите служби. Аз си вършех работата и успях да разкрия дейността на Слаак. Предупредих нашите и Тиери дойде да ликвидира кафеджията. Той лично пое задачата, искаше по неговите си маниери да прерови жилището му. От известно време Тиери беше хлътнал по едно момиче, някаква си Мод Брумерт, тази, която видяхте…

— После…

— Отнасях се с недоверие към това момиче. Когато видях, че той я е отвел със себе си, това не ми харесва и я проследих. Така открих, че самата тя преследва Тиери… Присъствах, когато тя фотографира любовника си на излизане от къщата на Слаак. Видях, че не съм се излъгала за нея и веднага взех мерки тя да бъде ликвидирана, без знанието на Тиери. Исках да му спестя разни истории, нещо, което неминуемо щеше да се случи, ако момичето беше задържано по мое сведение.

— Странно! Бързо напредваш в работата!…

— Да.

— А после?

— После нищо. Отведоха ранената в болница и аз лично се заех с нея.

— Значи до края?

— Да. До края. Мислех, че ще успея да намеря фотоапарата, но той беше изчезнал. Когато вие поискахте да я видите, аз разбрах, че сте замесен в тази история и дадох вашето описание на Гестапо в Ла Пан.

— А-ха, а-ха, а-ха…

Чешам си гагата.

— Да, но това не ми обяснява, защо туй гадже, което тъй и не успях да видя по-отблизо, ми напъха апарата в джоба.

— Тя ми се изповяда, преди да пукне — казва Тереза.

Усмихва се.

— Тя се помотаваше в района на кафенето, защото не знаеше точно какво се е случило… Видяла ви е да влизате и да излизате оттам. Тъй като вие не сте алармирали полицията, тя си е казала, че сте от Съпротивата…

— В действителност тя също се е съпротивявала, но за своя лична сметка.

— Точно така.

Лора докосва ръката ми.

— Имаш ли цигари?

— Ето.

— Тя пали две, напъхва ми едната в джуките и жадно казва:

— Считам, че срещата с госпожицата е приключила. Ние нямаме повече нужда от нея.

Чаткам отлично подтекста.

Симпатичната ми Лора за нула време се е превърнала във вълчица и иска да видя сметката на Тереза.

Такова решение не ме въодушевява. Аз съм много сантиментален и се ужасявам да пратя на оня свят гадже, с което двайсет и четири часа сме се запъвали по стените.

— Успокой се! — казвам. — Ще се опитаме да й осигурим едно хубаво билетче на тази очарователна мишчица… сива.

— За ада?

— Може би, но в посока за Лондон.

ГЛАВА XXIV

Изкарваме около двадесет и четири часа в миниатюрното скривалище на тавана. Шпионката е все така овързана за стола и от време на време изпада в състояния на крайно изтощение. Понякога плаче, друг път ни изпепелява с поглед, сякаш в мечтите си иска да ни изтръгне очите с лъжичка за кафе.

Чувствам, че ще откача между тия две женски. Още повече че Лора става все по-похотлива. Тя е разбрала, че между австрийката и мен не ще се е случило и сега иска да вземе реванш.

От прекалено много ласки-маски тя успява сериозно да ми вдигне настроението.

В края на краищата аз съм мъж и което е още по-лошо, временно неангажиран.

Най-накрая не устоявам на изкушението. Не съм свикнал с публика при такива упражнения. Но тази малка мръсница Лора толкова добре се старае, че забравям за присъствието на третия.

Направо да се побърка човек какъв изобретателен ум можем да имаме понякога!

Дори посред бял ден един фойерверк е по-малко вълнуващ, отколкото нашият номер „награби ме изцяло“. Басирам се, че Лора нарочно го прави това — да пъшка и да реве като звяр.

Когато сеансът свършва, поглеждам Тереза. Тя е мъничко по-бледа от пъпеш, пот шурти по слепоочията й, а очите й трескаво са се зачервили като нагорещени въглени.

— Той е разкошен! — казва й Лора, като ме посочва.

Тереза нищо не отговаря и извръща глава. В края на краищата няма по-голямо мъчение…

Майка Брукер ненадейно ни представя своите двеста и двайсет ливри.

— Обявено е обсадно положение — съобщава тя. - Градът е обърнат наопаки. Всяка къща минава през сито. Ох, деца мои, колко ме е страх!…

— Ние на всяка цена трябва да вдигнем котва-казвам.

— Това е невъзможно!

— Не говорете глупости. Не ми се ще да векувам във вашата бърлога. От другата страна на Шанел ме чака работа… След смъртта на Буржоа всякакъв контакт с Лондон е прекъснат. Добре че с майор Паркингс, моя шеф, се бяхме разбрали, шест дена след пристигането ми един самолет да ме чака в полето край Фюрн в полунощ. Това е последният ми шанс да се завърна в Лондон. Трябва точно днес да заминем.

— Но пътищата са под наблюдение! Ще ви арестуват…

Чешам се по главата.

— Кажете ми, госпожо Брукер, от тавана зад къщата се вижда вашият съсед. Тоя тип какви ги суче?

— Има филиал към погребално бюро.

— Точно това, което си мислех… Значи той ще ни бъде полезен.

Тя прави жест на уплаха.

— Хич да не ви е в ума! Та той е известен колаборатор! Той никога няма да се съгласи да ви помогне, даже още по-лошо — веднага ще ви предаде.

— Толкова по-добре!

— Как така толкова по-добре?

— Толкова по-добре, защото ще е враждебно настроен към нас. Това ще ни кара да го считаме за неприятел, значи няма да се церемоним с него… Той сам ли живее?

— Самотен е.

— Сега вкъщи ли е?

Тя отива и застава до капандурата, гледаща към задния двор.

— Да, порталът му е затворен и в кабинета му свети.

— М-да, изчакайте му тук, сладурани!

Отварям капандурата и се покатервам на керемидите. Оттук скачам на покрива на един сайвант и без затруднения слизам в двора на погребалното бюро. Обикновено упражнение по гъвкавост. Пълзешком преминавам през осветената зона. После се изправям и се долепям до стената, съвсем близо до стъклената врата на кабинета, в който някакъв човечец пише. Той е едър и русоляв, сигурно има около четиридесет лазарника. Червендалест юначага, който сигурно знае да се тупанчи.

Вадя патлака и бутам стъклената врата.

Той се обръща раздразнен, поглежда ме, поглежда пищова, после пак мене. Лицето му се променя като планински пейзаж, над който преминават буреносни облаци.

Зениците му се разширяват и устата му се отваря като клапан на стар фотоапарат.

— Горе лапите! — казвам му.

Той се подчинява.

— Какво искате от мене? — започва да се запъва.

— Ще го узнаеш. Иди в онзи ъгъл в дъното на стаята, ей там… Добре. Сега се качи на оня стол и си подпри ръцете в стената.

Послушен е като агънце. Радвам му се доволно. В такова положение той абсолютно нищо „изненадващо“ не може да предприеме.

Прибирам оръжието в джоба.

— Имаш ли катафалка?

Той е изненадан от такъв смешен въпрос, но клати глава в знак на съгласие.

Оглеждам разхвърляните документи по писалището му, съставени на два езика: фламандски и френски, отнасящи се до превозването на някакъв труп. Тип, пукясал в Брюксел, който трябва да бъде кремиран в Ганд на другия ден. Това като че ли е мечтаният случай.

— Имаш ли мазе?

— А…

— Да или не?

— Да.

— Тогава да слезем!

Сега го хваща шубето. Коленете му тракат като кастанети.

— Нали няма да…

— Слизай!

Той се подчинява. Слизаме по едно стълбище, дръпнато надолу като геометрична линия, и се озоваваме във влажен зимник. Не мога да се стърпя и потръпвам. Цял куп ковчези са струпани тук.

Казвам на погребалния служител:

— Тук ще кибичиш, мръснико!

И се правя, че си търся револвера.

Той не си губи времето и се нахвърля отгоре ми. Стоварва ми един валяк, който щеше да ме накара да си глътна ченето, ако бе достигнал до предназначението си. Но всичко това е уловка, нали го разбрахте? Скачам назад и прекършвам устрема му с десен прав, много отсечен. Той се сбръчква и срутва като картонен замък. Удостоявам го и с чеиик под брадичката, един вид да му дам дозата приспивателно, след което го овързвам в ремъци, въргалящи се наоколо, и го намествам удобно върху купчина въглища.

После се качвам горе и поемам задължението да преровя колибката. Откривам разни допълнителни принадлежности на пограбалния служител: черни шалчета, траурни ленти с помпони…

Без да чакам повече, изправям една стълба до покрива на сайванта и тичам да взема жените.

— Отлична работа — казвам. — Ще можем да офейкаме.

— По какъв начин?

— С катафалка.

— С ката…

— … фалка, да. Планът ми е прост. Аз съм служителят от погребалното бюро, в парадно облекло. Лора е неутешимата вдовица (имаме с какво да я гримираме), а тази малка мръсница — аз посочвам Тереза — ще е покойникът. Да, приятелко, ти ще пътуваш в съвсем нов ковчег… Така ще можеш да поразмислиш. Майко Брукер, вие искате ли да дойдете с нас?

— Не — отговаря тя. — Моето място е тук.

— В такъв случай ви съобщавам, че съм скрил съседа ви в мазето. Тъй като не ми се ще той да хвърли топа от изтощение, ако случайно никой не го открие до утре вечерта, вдигнете тревога. Кажете, че сте хвърлила един поглед в двора му и ви се е сторило, че нещо не е наред. Аз ще поразхвърлям малко из двора, за да оправдая вашето „безпокойство“. По този начин ще излезе, че сте им симпатизан-тка и прусачетата ще ви оставят на мира.

Всичко се развива, както го бях предрекъл. Маскировката ни е отлична, документите в ред и шпионката, яко овързана, напъхана в един ковчег, в чийто капак пробиваме няколко дупки за проветрение.

На път!

Един ковчег подтиква винаги към уважение. Там, откъдето минаваме, хората си свалят шапка и аз с доволство забелязвам, че даже немските войници отдават чест. Патрулите ни спират, но проверяват набързо документите, оставяйки ни да продължим нашата погребална процесия.

ГЛАВА XXV

Всичко върви добре до покрайнините на Ганд. Там попадаме на сериозна проверка. Офицерът, ръководещ акцията, щателно проверява пътните ни листа, за щастие те са в ред. Той иска да види ковчега.

Кълна ви се, че ми се пръсват ангелите. Докато плъзвам сандъка върху малките релси в колата, си казвам, че ако тая кранта Тереза е успяла мъничко да разхлаби своите превръзки, то тя ще се размърда и всичко ще е загубено.

Офицерът поглежда ковчега.

— Отворете! — заповяда той.

Буца ми засяда на гърлото.

Добивам ужасен вид.

— Невъзможно — казвам. — Виждате, господин офицер, че ковчегът е пломбиран. Само ако пръсна пломбите, ще си имам страхотни неприятности със семейството. Те държат всичко да бъде стриктно.

Той вдига рамене с вид, от който разбирам, че недоволните семейства, това е no-незначителна работа, отколкото неговите грижи.

— Ами ако човекът вътре не е мъртъв? Ако там криете някой терорист?

Засмивам се насила.

— Господин офицерът се шегува, аз лично присъствах на полагането в ковчега.

Толкова наивност го разубеждава.

— Добре — казва.

В момента, в който се готвя да напъхвам ковчега обратно навътре в колата, една таратайка, която е била черна преди време, спира току до нас. Вътре има само един човек. И този човек… (кожата ми се свива като евтина риза в пране) този човек не е друг, ами Улрих, шефът на Гестапо в Ла Пан.

Нахлувам каскета си чак до очите и нагъвам физиомутра с безразсъдната надежда да си променя неестествената физика.

Улрих разговаря с офицера. Онзи му козирува като на голяма клечка и започва да раболепничи. Да се побърка човек, колко тия военни се страхуват от гестапистите. И силно съм убеден, че от Гестапо най-много ги е шубе.

Улрих слиза от колата. Той също изучава ковчега с подозрителен поглед. Дявол да го вземе! Какво толкова! Та в тая дървена каса няма нищо сензационно! Така я киризят, все едно че става въпрос за гроба на Наполеон!

Изведнъж Улрих вади револвер от джоба си и полека изстрелва четири куршума по дължината на ковчега, и то на десет сантиметра разстояние.

— За всеки случай и за да сме сигурни! — казва той по мой адрес.

Поглежда ме съвсем за малко. Явно доста съм си променил външността, защото той не ме разпознава.

— Можете да продължавате! — строго ми казва офицерът, който, изглежда, е влязъл във форма.

Не чакам да ми го каже два пъти и бързо-бързо се мятам на седалката.

Отдалечавайки се, наблюдавам в огледалцето групичката, останала на пътя. Улрих и офицерът възбудено обсъждат нещо. Струва ми се, че си разменят любезности. Методите на Гестапо като че ли смущават малко военния. Но и това е вярно, че не му е за първи път — колко ги е виждал такива!

Поглеждам към Лора: тя е позеленяла като листенце на репичка. Човек би казал, че ще припадне.

Аз самият изпитвам някаква погнуса при мисълта за перфорираната в ковчега Тереза.

Въпреки това вдъхвам смелост на Лора:

— Гадно е, нали! — казвам. — В края на краищата тя си го заслужаваше…

Не съм изминал и четири километра, когато колата на Улрих изскача в огледалцето.

Тя бързо ни застига, но вместо да ни надмине, намалява.

Виж пък ти!… Какво значи това? Да не би това музикантче, думкащо мъчение, да си е променило мнението? Дали, както понякога става, той не ме е разпознал след срещата?

Наблюдавам го колкото мога в плоското огледалце.

През вратата се показва лявата му ръка. Някаква черна джаджа се подава в края й. И черната джаджа започва да храчи олово по гумите ми. Естествено, аз пукам. Нужна ми е голяма доза умение, за да избягна преобръщането: на Лора, трупа на Тереза и на мене!

Няколко зигзага и успявам да овладея катафалката.

— Наведи се, моме — казвам на Лора. — И се пази от хвърчащи мухи!

За да мога да разговарям на равни начала с Улрих, сграбчвам и аз моя патлак, изсулвайки се навън от черната бричка.

— Предайте се! — заповядва германецът.

— Нещо друго отзад не ти ли се иска?

— Предайте се! — повтаря той. — Знам, че сте терористи.

— Виж ти? Вашето птиченце ли ви го каза?

— ОТ КАРОСЕРИЯТА ВИ ТЕЧЕ КРЪВ, ЗНАЧИ В КОВЧЕГА Е ИМАЛО ЖИВО СЪЩЕСТВО! МЪРТВИТЕ НЕ КЪРВЯТ.

Тази проклета Тереза ще ни тормози до края. Съжалявам, че не я ликвидирах по-рано.

Поглеждайки към пътя, който сме изминали, наистина забелязвам кървава диря.

Моментът е критичен. Първите къщи на Ганд са на по-малко от сто метра! Убеден и сигурен съм, че все някой бунак ще предупреди властите и в скоро време аз ще съм принуден да си запазя място в каросерията при труповете.

Налага се да ускорим събитията.

Измъквам се от сакото, увивам го на топка и го мятам вдясно от колата. Веднага порой от куршуми бликва в тая посока. Докато германецът дъни по моята уловка, аз слизам от колата и изпълзявам наляво. Когато стигам до последната гума, се изправям на колене. Чакам със свита в опора ръка и с готово оръжие. Все в някой момент Улрих ще се покаже.

Това не закъснява. Впрочем той се показва съвсем мъничко, но това е достатъчно, за да си позволя и да рискувам всичко. Виждам ръката му, която се подава иззад капака на автомобила. Прицелвам се в нея и… тряс! Прекършвам я.

Той изпуска пукалото и ревейки, се свива на топка в прахта.

— Хелоу, Улрих — казвам му. — Нали ти бях казал, че пак ще се срещнем.

— Сан Антонио — пелтечи.

— Той самият. Нали знаеш, че съм тип от класата на Фантомас. За да ме гепиш, трябва сутрин рано да ставаш.

Той прави странна физиономия.

— Вие сте по-силният — признава. — Предполагам, че ще ме убиете?

— Какви ги приказваш!

Викам Лора. Бедничката е ни жива, ни умряла.

— Ела, душичке. Представям ти господин Улрих, гогорбашия от Гестапо. Можеш ли да караш?

Тя ми кимва утвърдително.

— Тогава сядай на волана, а аз ще се наместя отзад с този господин, който е така добър да ни услужи с колата си.

На път!

— Къде отиваме? — пита ме моята жертва.

— В Лондон.

— Какво казахте?

— Лондон, Ландън, какво толкова! Един самолет трябва да ни вземе тази вечер. Надявам се — за ваше добро, — че на борда ще има място и за вас. За мен ще е удоволствие да занеса един малък спомен от Белгия на моите английски приятели.