Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Стоян Ц. Даскалов. Домашен слон

Разкази за деца

 

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Генчо Денчев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Индекс 11/95372 422-11/6054-7-78

Националност българска

Дадена за набор 10.V.1978

Подписана за печат 20.VII.1978

Излязла от печат 10.IX.1978

Тираж 30 115

Формат 32/84/108

Печатни коли 11,50

Издателски коли 9,66

Цена: брошура 0,53

подвързана 0,76

 

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2-а, София, 1978

Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Поканиха ме да гостувам на училището в едно Сливнишко село. Първо ме посрещнаха блейнали по зелената морава агънца със сладката си, забравена в столицата песен, разнасяна от медни звънчета. Рекичката, чиито бързеи игриво трепкаха на прокрадналото се през облаците слънце, ме заведе до центъра на селото, разположено от двете й страни. И тука веднага ме пое друга песен, заедно с размахваните цветя и алени кърпи: „Върви, народе възродени!“ Запявам с малките си приятели и цялата върволица лъкатуши и ме носи, докато един бързей ме вмъкна в училището, където песента закънтява по-силно, сляла всички гласчета, като реката препъващите се поточета. „Напред, науката е слънце…“ Усещам как ме въздига тая свидна песен и млъквам, задавен от вълнение. Стоя отрупан с цветя и немея като дръвче сред нацъфтяла градина.

— Гост на нашето училище по случай празника… знаете ли кой е, деца?

— Знаем! — отвръщат хорово децата и размахват връзките си. — Чели сме!

И почват да изреждат кой каквото е чел и недочел…

— Седнете сега, да чуем какво ще ни каже той, писателят.

Децата се сбутват и заемат местата си. Салонът заприличва на огромна кошница, в която са нагъцкани цветче до цветче. Учителят, който уговори срещата с мене, преподаваше някога в София, като стажант на сина ми в IIIб клас и оттам се познавахме добре. Той имаше нещо детско, не само в лицето, но и в движенията, в гласа, тънък и звънък. Ако за пръв път го срещах, щях да си помисля, че е един от големите ученици. Започнах да разказвам на децата и всички се смълчаха. Никой не помръдваше. Все още се чувствувах в градина с люляци, лалета, божури, здравец и перуника, само че пчелица не бръмваше наоколо. Разказвам аз за моя Гьошко, как е отишъл на фестивал, пренесохме се на зелената поляна, където са се събрали деца от всички села и играят кой каквото знае. Играят, ама излиза той, Гьошко, с големия рунтав калпак на дядо си и неостриганите цървули на баба си и всичко спира и замира. „Ха сега, сега, сега!“ — дъхти Гьошко, кляка, скача и току тупва калпака на земята. Ура! Тъкмо в тоя момент се чу татък от дъното на салона, като иззад зид едно тънко, провлачено: „Меее!“ И децата се разсмяха. Кой ли дявол сега блее като агънце! Нали има такива момчета във всяко училище, които правят смешки и в час, и в междучасие, за да забавляват другарите си и да изпъкват като герои!

Продължих по-нататък. Гьошко спечелва първенството на фестивала и се прибира вечерта у дома. Ляга си и заспива сладък сън. По едно време, посред нощ, той почва да се върти в леглото и да дъхти: „Ха сега, сега, сега… Ура! Спечелихме, мамо…“ Майка му се стряска. Преби ли се от кревата това момче, та така изрева!

Децата не можаха да разберат какво е станало с Гьошко, защото се чу пак това провлачено: „Меее“. И още веднъж: „Ме, меее…“ Всички се изсмяха и извърнаха назад. Откъм дъното идваше това блеене на агънце. Кой бе тоя млад артист, който наподобяваше така хубаво агънце? Не дочаках децата да се намесят, а продължих.

… Гьошко не беше се търколил, само се привдигнал и вика, колкото му глас държи: „Заминаваме, мамо, за София! И оттам за Прага! Нали който изкара най-добре, ще замине за Прага!“ Каква Прага бълнуваш, ти бе!

И пак ме прекъсна едно ново „меее“, което вече напълно приличаше на агнешко блеене. Дори аз, някогашното овчарче, не можех да го различа от истинското. Бре!… Към вратата се вдигна глъчка: „Меее, меее!“ — забляха децата. Врявата се засили, притичаха учители и в бъркотията аз видях момчето, моят съперник и смутител — височко, с пригладена косица и усмихнато от успеха си лице. Идеше ми да извикам: „Не го пъдете! Нека остане, пък му дайте думата след мене да поразвесели децата! Щом умее да блее, сигурно може и да цвили, и да грухти, и да кукурига“. Ала за мое разочарование разбрах, че не той, а едно агънце блееше, бяло, къдраво, с венче от гергьовчета на главата, с каквито накичвахме някога агнето преди да го заколим! Как така беше попаднало на срещата с мене? Сега то се обаждаше смутено, уплашено, и аз ясно откривах, че не е било детски глас. Момчето се мъчеше да укроти агънцето, затискаше муцуната му, но то се сърдеше. По едно време тури шарена книжка пред очите му: „Виж, това е буквата «А»“ — „Мее — не познавам буквите!“ — „С тая буква започва твоето име, запомни!“ — „Мее — да помнят учениците!“ — „Ама че си лошо агне! Сегашните агънца са умни. Виж това е «Б». Кажи «Баа», «Баба» кажи, стига с твоето «мее»! А с тая буква започва името на вълка — твоя враг! А това е «мама»“ — „Мее, пуснете ме да бягам!“ — „Къде ще бягаш?“ — „На поляната да паса“ — „Ето ти поляната, това зеленото е все трева“ — „Трева ли? Но това не мирише на трева!“ — Агънцето подуши зелената картинка, близна я и взе, че я изхрупа. Децата се разсмяха. Момчето изведе агънцето с връвчицата, но ние вече не можехме да се пренесем на зелената поляна. Сякаш моят Гьошко изприпка след агънцето. Аз привърших. Едни ученици излизаха на сцената, други ставаха от местата си, всички разказваха какво им е харесало от моите книги. И питаха откъде съм взел героите, къде са сега и какво правят… И аз отговарях, но през всичкото време от ума ми не излизаше това агънце, което ме върна в моето детство, в моето село, когато бях овчарче. Бос, с попукани пети, развявах парцаливи, накърпени крачоли и търчах по поляните и стърнищата подир овчиците и свирех с цафарата, свирех до насита, макар и сиромах…

— Чудно, защо това момче е довело агънце? — попитах аз учителя.

— Ами… — смееше се смутено той, — после като свършим, Ганчо ще ни каже…

Заслушах се пак в пионерите, които умеят да играят като артисти. В София има хубав театър за младежта. Но там играят големи артисти. Представях си, какво ще бъде, ако там играят деца! Страшен успех ще има тоя детски театър. Защото те ще играят себе си. Бях очарован от детския театър на селска сцена. Но не забравих момчето с агънцето. Чаках да свърши представлението, за да разбера защо момчето беше сторило това. Не можех да повярвам, че то е искало да ми попречи и да ме огорчи. Тук има някаква тайна. И след като стаята се разтърси от последните гръмовити приветствия и заедно с върволицата като през ждрело се промъкнах навън в двора, тайната се разкри. На грейналото слънце сред лехите, където бялото с цветен венец на шията къдраво агънце похрупкваше тревица, вързано за едно дръвче, пред мене се изправи същото момче. От вълнение то стискаше и разпускаше пръсти, прилепило ръце до бедрата, като при утринна гимнастика:

— Другарю писател, от името на училището и пионерите — то смутено погледна учителя, който стоеше до него и бдеше, и веднага свърза мислите си — от наше име и от името на учителите…

В това време не той, а агънцето изблея, а децата избухнаха от смях.

— Ви подаряваме това агънце… — засмя се обърканият водач на агънцето, отвърза го и ми го поднесе на ръце заедно с връвчицата.

— Благодаря, Ганчо, ама какво ще го правя аз…

Агънцето риташе, блееше, искаше да скочи на зелената тревица, откъдето го откъснаха.

— За спомен… — каза съвзелият се ученик и дойде да гали и утешава агънцето.

Държах агнето и усещах разтупканото му сърце. Като че детството си държах, притисках го до гърдите си и треперех от радост, не исках да го пускам. Мълчах с препълнена от щастие душа.

— Мене ми стана мило, като чух това „мее“. Ама си мислех, че ти блееш… Благодаря, но аз нямам къде да го гледам, нямам кошара…

— Вземете го, дружината ме натовари да ида да го взема от ягнищарника и да му бъда пастирчето докато… Ама пък исках и вас да чуя, та затова го вкарах вътре, а то не изтрая… — каза Ганчо.

Аз го почаках, той склони глава от вълнение.

Ако върнех агънцето, щях да оскърбя малките си приятели, на които беше хрумнало да ми подарят вместо пирографирана кутия за цигари едно малко агънце, сугаре. Взех го със себе си — колата излезе извън селото. Агънцето все по-тъжно блееше. Особено се разскача то и като малко дете зарева, когато наближихме ягнищарника. Тогава аз отворих вратата на колата, изведох агънцето и го пуснах с връвчицата на зелената поляна, където първо ме посрещнаха неговите другарчета. То се върна и с радостното си изблейване ми каза сякаш „благодаря“. После, като разтърси глава и събори венчето, изпокъсано на земята, радостно заскача към агънцата, които си играеха на свобода… В ръцете ми остана само едно жълто цветче — гергьовче.

Стигаше ми, че се видях наново дете.

Край