Стоян Ц. Даскалов
Аз съм лебед

Всички деца си лягат рано й стават рано. А моят Лъчко лудуваше до късно, стоеше с нас да изгледа всичко по телевизията и сутрин се успиваше. Много мислих как да го науча да се събужда по-рано. Веднъж още сънен го хванах за ръка и му казах: „Хайде да те водя в градината при лебедите!“ Като малък той им викаше „па, па, па“. Обичаше птиците и животните и веднага тръгна с мене. Отидохме при езерото, аз седнах на една пейка, а той застана на брега и унесено загледа двете бели птици. Едната лежеше на зелената трева близо до дървената им малка къщичка, а другата плуваше. Имаше и няколко патици — бели, сиви с яребичен цвят, и черни. Те играеха като дечурлига покрай лебедите. Докато единият лебед си почиваше на тревата, другият спокойно, господарски се качи на белия камък като на трон посред езерото. Водата го отразяваше и той изглеждаше двоен. Взе да прави гимнастика, първо протегна шия напред. И Лъчко протегна вратле. После лебедът сви шия на осмица, а Лъчко не можеше. Замахна като с камшик назад, а Лъчко само обърна главица. Лебедът подигна крило и с човката си затърси бълхите, които го хапеха. Опощи се под едното крило и метна шия под другото. И така, като къртица ровеше из перушината и се пощеше под гушата, по гърдите, най-трудно му беше да се пощи на опашката. Лъчко метна ръка отзад и взе да се чеше, без да има бълхи. Като му омръзна, метна другата ръка. А лебедът имаше само шия и пак не викаше нито „ох!“, нито „ах!“. Претършува цялото си тяло, после разпери криле и каза: „Добро утро, Лъчко! Хайде на работа!“ Спусна се леко с червените лопатки и се понесе като ладия, не се виждаше как гребе, само от време на време тялото му потреперваше и се хлъзгаше по водата. Така леко се носеше, без каквото и да е движение, с изпъната горда шия, извита като бастун, с червена човка. Очите му не се виждаха отдалече, губеха се в черната перушина, която се спускаше от двете страни на човката като домино. Лебедът обиколи два-три пъти езерото, без да пошавне, като се тласкаше от време на време с невидимите си червени гребла. Обиколи и Лъчко с него езерото, без да може да отиде при къщичката, посипана наоколо с перушина, защото тя беше на едно малко островче. Лебедът спря някъде по средата и се замисли за по-нататъшната си работа. Взе да се гмурка, като свиваше шия и я нирваше под водата. Човката, нарязана като трион, тракаше леко, процеждаше водата и схрускваше храната, която беше загребала.

— А какво яде лебедът? — попита Лъчко.

— Лови си рибки.

— Ами ако няма рибки?

— Има водни червейчета, водни кончета, водни бълхи…

Момчето следеше всяко движение на лебеда. Той гмуркаше шия надълбоко и гонеше бягащите рибки. Лъчко се навеждаше, клякаше, заничаше и викаше радостно:

— Хвана ги, нищо не може да убегне от лебеда. Голям ловец, татко!

Започна да му хвърля камъчета, за да види, дали ще хване и тях.

— Шшт, недей! — смъмрах го аз. — Ако всички деца хвърлят така, нали ще напълнят езерото с камъни и лебедите ще умрат. Без вода лебедите не могат да живеят.

Лъчко изтърва камъчето.

— Видя ли, че ти се обиди, избяга.

Обиденият лебед отвърна само с едно „крр“ и другият, който лежеше и си почиваше след утринната гимнастика, му се обади: „крр, крр“.

— Какво си казаха, татко?

— Оплакаха се от тебе!

„Кррр!“ — по-продължително и високо извика прогоненият лебед.

— Сега какво му рече, татко?

— Вика го на помощ, да се бранят от тебе.

И наистина другарят му се вдигна, протегна шия и се хлъзна като спасителна ладия. Двата лебеда като верни другари се насочиха направо към Лъчко.

— Идат, татко, за мене идат!

— Така е, ще ти съдерат гащите и ще ти нарежат краката, ако ги безпокоиш. Стой мирен!

Лъчко седна при мене, успокои се и пак доби кураж. Отиде на брега и загледа маневрите на лебедовата флотилия. Малките патици, наредени в два реда след лебедите, правеха същите упражнения, както учениците подражават на учителите си: едно-две-три. Това беше една красива игра. Лебедите танцуваха своя балет на ледена пързалка. Хлъзгаха се с проточени шии, навирваха опашка, забили глави като сонди към дъното на езерото и отведнъж, изправяйки се на червените си лопатки, пляскаха и пръскаха водни прашинки. Лъчко се отдръпна и взе да трие лицето си, но не избяга. Утринната гимнастика на лебедите го развълнува. Почна и той да подскача, да пляска с ръце, да извива вратле насам-натам, да се свива и изправя, да кляка и става, да се опира на ръце, да ляга по корем и се мъчи да се хлъзга. Гледах с радост моето дете как се превръща на лебед. Изрусялата му от слънцето коса побелява, голите му крачка почервеняват, превръщат се на лопатки, шията се удължава.

Наиграли се, лебедите излязоха на островчето си, отърсиха се от водата. (Лъчко повтори и това — отупа си панталоните) и взеха да пасат. Те слагаха шия на земята, мърдаха назъбената си човка, която като машинка стрижеше тревата и я смилаше. Ето, това беше мъчно! Лъчковата муцунка се умори да мърда. Не можеше Лъчко да пасе като лебедите.

— На̀ — подадох му аз кифличката, която купихме на тръгване от сладкарницата и той не искаше да хапне. — Виждаш ли сега как след утринната гимнастика лебедите ядат!

— А кифли ядат ли? — засмя се детето.

— Защо да не ядат!

Той притича, приближи островчето, хвърли един къшей и лебедът го лапна като рибка.

— А сега хапни и ти като него!

И Лъчко хапна.

— Ама другият чака…

— Е добре, дай и на другия.

Лъчко хвърли и на него. Право в човката му попадна залъкът.

— Лапай и ти сега.

И Лъчко лапна, наизлязоха на брега и патиците.

— Татко, ами и патиците искат.

— Че какво ще остане за тебе!

— Ще ми купиш друга кифла.

Аз предвидих, че така ще стане и бях купил още една кифла. Чак когато нахрани и патиците, и лебедите и те гушнаха глави под крилата си и заприличаха на снежни купчинки, Лъчко изяде кифлата и тръгна щастлив.

— Татко, утре пак ще дойдем на лебедова гимнастика и ще купим цяла мрежа с кифли — извръщаше се той към лебедите, които за поздрав вдигнаха глави и покръкваха, сякаш му казваха: „Чао!“. В къщи Лъчко започна да прави лебедовите упражнения и учуди всички.

— Аз съм лебед! Кррр!… — казваше той, навеждаше се и проточваше шия, като че ли ще лови рибки.

— Как ще си лебед, като си момче!

— Аз съм момче-лебед. Ела да видиш в огледалото!

Той се оглеждаше в огледалото и щом разпереше ръчички, виждаше своето чудно отражение: лебед, разперил криле…