Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Стоян Ц. Даскалов. Домашен слон

Разкази за деца

 

Редактор: Божанка Константинова

Художник: Генчо Денчев

Художествен редактор: Светлана Йосифова

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мая Халачева

 

Индекс 11/95372 422-11/6054-7-78

Националност българска

Дадена за набор 10.V.1978

Подписана за печат 20.VII.1978

Излязла от печат 10.IX.1978

Тираж 30 115

Формат 32/84/108

Печатни коли 11,50

Издателски коли 9,66

Цена: брошура 0,53

подвързана 0,76

 

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2-а, София, 1978

Полиграфически комбинат „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

Живеехме в подножието на Витоша на една полегата слънчева поляна — наоколо гори. Царство на птиците. Беше страшна горещина. Пладнина — уморнина. Птиците замряха от задуха, цветята клюмнаха. А нас и от сенките на дърветата ни гореше зноят. Мухите жестоко ни хапеха, не можехме място да си намерим. „Това е на дъжд“ — казвах аз, но децата не вярваха на моите селски предсказания, а само на „Дъждовника“, както наричаха говорителя за времето по телевизията. А той беше казал, че и тоя ден, както и следващия ще бъде горещо и слънчево. И той излезе прав, но само за до пладне, а след пладне — аз. Защото откъм Владайската фуния повея хлад, лекият ветрец подкара излюпените бели пухкави облачета, които бързо потъмняха, сляха се и надвиснаха застрашително от Копитото. Прокапа дъжд. Сгушили се в гнездата, птиците тревожно се разшаваха. И след страшен гръм се изсипа проливен дъжд, изви се сприя, забули Витоша, замириса на свежина и омлатено колендро. Птиците се разписукаха, като деца, плъпнали радостно из поройчетата. Изскочи и Светлана и заприлича в пъстрата си рокличка на лентичка, откъсната от небесната дъга.

— Татко, татко! — извика гласчето й.

Тя обичаше да се катери по дърветата и аз си помислих най-лошото — да не би да е паднала от черешата. Но здрава и читава, тя навеждаше една росна клонка на сребристия бор и някак си учудена и неспокойно радостна, викаше:

— Яйчица, яйчица…

Изглеждаше джудже пред бора великан, който всяка година по това време се гиздеше в сребърна премяна. Тя държеше бора за един от многобройните му надиплени ръкави и с пламнали очички ми кимаше. Като на дантелена длан се бяха закрепили две зеленикави, колкото лешници яйчица, изпъстрени тук-там с червени капчици. Едното беше здраво, а другото счупено.

— Кое ли птиче ги е снесло така на открито!

— Не, птиците снасят яйцата си само в гнезда, а не като патиците в лютичето край вадата.

— Ами може сега от страх… някоя птичка…

— Те усещат бурята и се прибират в гнездата си. Нали чу как се спотаиха тревожно и врабците под стряхата и чак сега се обадиха.

— Е, какво търсят тия яйчица тук?

— Паднали са от гнездото. Вятърът е обърнал клона и ги е изсипал…

— Ах, горката птичка, ами тя сега няма да измъти пиленца! А къде е гнездото й?

Тя гледаше, устремила очички към горните клонки. Аз разгръщах диплите, но гнездо не открихме. Борът, завладял вече цялата градинка пред къщата, имаше хиляди пазви, къде ли е това нещастно гнездо?

— Тя няма ли да си ги потърси и пренесе? — попита Светланчето.

— Тя да не е човек, че да ги тури в кошничка, както ти яйцата от кокошките.

Но детето още не се отчайваше.

— Аа, и тя си има кошничка, татко, и то две. Нали виждам как носи сламчици да си вие гнездо. Ще сграбчи с пръстите на крачката си яйцето и ще си го пренесе в гнездото.

— Там е работата, че може сприята и гнездото да е отвлякла някъде.

— Аз ще се покатеря…

— Не, по-добре със стълбата… — възпрях я аз и домъкнах дългата стълба, която възправяхме въз дърветата, за да берем плодовете от върховете. И тя като катеричка изприпка чак горе и се разтършува из клоните, тежки и замрежени, бодливи и ухаещи на смола.

— Татко, татко! — стреснато извика тя и забърка надълбоко в клонака с голата си ръчичка. — Ей там, ей го, ама не мога да го стигна… Дай ми една пръчка!

— Недей го бута, птиците познават кога е пипано в гнездото и го напускат, ако ще и яйца да има там… Бягат, не ги мътят…

— Защо?

— Ей тъй, не обичат друг да им влиза в къщата, когато си мътят пилетата. Чак когато изхвръкнат, може да предоставят жилището си за ползване без наем. И такива мързеливци като врабците ги използуват безплатно. А пък кукувицата ги снася в чужди гнезда, други да ги мътят. Слез ти, аз да видя…

— Не, аз ще стоя тук…

— Стълбата няма да издържи двама ни! — нарочно я плашех аз.

— Тогава аз ей тук… — прекрачи тя една клонка, втора, трета и току се сви като птиче до смолистото черно стъбло, което я боцкаше с иглите си и сухите клончици, но тя затаено следеше и мълчеше. Наместих стълбата, изкачих се и се пресегнах. Гнездото, голямо колкото шепата на Светлана, беше обърнато надолу там, където бяха паднали яйчицата.

— Ами че то нищо не е останало в него! — дожаля на Светланчето.

Аз наместих гнездото между клоните, без да бъркам в него.

— Сега да донеса яйчицата, татко. Защото птичката няма да ги намери.

— Няма смисъл. Пипнати от човешка ръка, птичи яйца не се излюпват. Те са като млякото, пресичат се.

— Е, това не знаех, жалко… — клечеше като осиротяла птичка в клонака Светлана, обвита в сребриста светлинна мрежа.

— Птиците си знаят и реда на яйцата, кое къде е сложено. Ако са двечки или трички — как са разположени. И щом видят, че редът е развален, пак ги изоставят.

— Ей, колко са чувствителни, а пък ние ги мислим…

— Хайде да слизаме.

Светлана като че ли искаше да остане да бди там, но нещо прошумя над главата ни, птичи крила меко изпляскаха.

— Слушай, това е тя, търси си гнездото!

И Светланчето бързо се спусна по стълбата.

— Хайде да я оставим на спокойствие!

— Не, аз ще стоя да видя какво ще стане.

— Но тя се плаши.

— А каква птичка е тази, гугутка ли?

— Гугутките си вият гнездата на по-скришни места. И яйцата им са по-големи и опръскани със сиви точици.

— А чии са тия, зеленичките, с червените капчици? Да не са на косовете, дето ни кълват черешите?

Светлана много се ядосваше, че тия черни, дългоклюни нахалници не се стряскаха нито от плашилото, което стърчеше разперено на върха с пробито бомбе и парцаливи дрехи, нито от виковете на хората. Тя ги пъди, а те си чирикат над главата й, тя тръска клоните, шътка, но те й се смеят… „Тръгнал кос с дълъг нос…“ — почваше да пее тя, но те не се обиждаха, а още по-лакомо лапаха.

— Не са на косове, а на по-малки птички, на най-милите, на славеите.

Тука у нас беше пълно със славеи. От ранна пролет те огласяха околността и ни омайваха. Колкото и да дебнеше Светлана, не можеше да види нито веднъж славей. Докато аз й го посоча, той изчезне и сивкавият му цвят го прикрие. Бягаше от хорския поглед, докато косовете се навираха най-безсрамно. По моя роден край не можеш да намериш изядена от косове череша, а тука, щом се зачервят, косовете ги налетят. Обяснявах на Светлана защо става така. В равнината има житни растения и те си пълнят гушките със зърно, та не им е до плодове. А тука е планина, затова налитат на всичко, що е мекичко и сладичко. А славеите се хранят с мушици. Какви мили певци, радват хората, нищо не вземат от тях. Затова Светлана искаше да види жив славей на дърво, как е застанал и пее. Но няма как да го хванем, в клетка да го поставим за разглеждане. Срамежливо, скромно птиче. Не се перчи като други, обича самотата, за да излива песните си, като от невидим вълшебен извор. Не крещи като свраките, тънкокраки скокливки, та трябва ушите си да запушиш!… Разказвах аз за ненадминатото изкуство на тези незабележими малки певци, а Светлана все излизаше да види как ще грабне с кошничката яйцата си. Птичката дълго прехвръква, търси яйцата си и от мъка не можеше да запее.

— Тя плаче, татко! Я да й пренесем яйцата. Защото ако не ги намери, те ще се развалят, нали?

— Да, те могат да стоят най-много час и половина. Когато женската отива да се нахрани, мъжкият стои и ги топли. Когато яйцата не се топлят отвсякъде еднакво с перушината на птицата, те излизат запъртъци.

— Ами ако ги оставим на клонката, може някоя граблива птица да ги изяде. Когато бяхме в твоето село, научих, че свраките пият кокошите яйца от полозите.

— Да, и котките обичат птичи яйца!

— Нашата Писана е възпитана!

— И кучетата!

— Селските кучета и пиленца могат да схрускат, ама нашият Шаро не е пилещар.

Чу се глас на нощна птица.

— Я да пренесем яйчицата на славея в гнездото. Моля ти се, певци са това! Ти си музикален, свириш на дудуче…

Светлана не искаше да вечеря. Хапка не туряше в уста.

— Но нали ти казах, с пръсти не трябва да се докосват!

— Тогава с моите зимни ръкавички.

— Не, те ще оставят драскотини.

— Тогава с найлоновите, дето мия чиниите.

— Ще усетят, ще им замирише на гума, на химия… и ще ги изхвърлят от гнездото. Те са чувствителни, певци са това.

— Тогава с пуфените… — и тя не дочака съгласието ми, разтършува и току надяна ръкавички, като птички на ръцете си, запаса престилчица, като медицинска сестра се приготви за най-тежкото — да спасява живота. Пална външната лампа — борът изглеждаше златен на светлината. И аз, главният лекар, трябваше да я последвам. Птичката стоеше сирото на върха и очакваше сякаш помощта ни, защото грабливци бяха подушили яйчицата. И котката взе да суче мустаци, и кучето забавка. Светланчето стоеше пред полегналия боров клон, като пред постелка, на която лежеше болникът. Повдигна с една ръка зелената домоткана ресниста постелка, а другата подложи така, че яйчицето само се търкулна в ръкавичката, като узрял лешник от качулката си. После се изкачи по стълбата, която аз крепях, и пак тъй внимателно сложи яйчицето в гнездото. Слезе с личице, озарено в здрачината от благородството на изпълнен човешки дълг.

— Де да знаем, татко, може от това яйце да излезе най-великият певец!

Какво да й кажа… Оставих я да се надява. Но когато пристъпи към второто, трябваше да я възпра и огорча:

— От това нищо няма да излезе, то е счупено. Виж го, наполовина излято, останал е само зародишът…

— Кое е зародиша?

— Ей това, червеничкото, дето прилича на голо телце.

Тя се надвеси и сякаш проплака:

— Милото, неродено, убито птиче… — От помраченото й тъжно лице сякаш дойде нощта.

Птичката се прибра в гнездото си. Грабливците изчезнаха в тъмнината. Кучето престана да лае и си влезе в къщичката с подвита опашка. А котката замърка в леглото си.

— Един певец по-малко… — не можеше да заспи Светлана и все това повтаряше: — Тук един певец по-малко, там един… Защо, защо има бури? Не може ли без бури да живеем! Да се раждат много певци и никой да не умира. Само песни да се чуват…

Край