Йордан Матеев
Война на видовете (4)

XII глава

Луната се беше изтъркулила по небосклона. Скоро щеше да се развидели, а той изобщо не беше мигвал. Имаше такива безсънни нощи, когато адреналинът му кипваше във вените му. И докато се блещеше пред себе си, през цялото време си мислеше за глупости. Представяше си, че е изтощен от старост и че всички са го зарязали. Или че умира неочаквано, без да е свършил нищо стойностно в безмисления си живот.

Атмосферата в селото направо го депресираше.

Беше мъртво място, пренебрегнато от жителите си. Бог знае защо и къде се бяха дянали те.

Четиримата мъже и жената бяха дошли тук от града, за да намерят отговори на тези важни въпроси.

Но какво, за Бога, можеха да научат от празните къщи, запустелите кошари и обори? А от ръждивите петна по настилката на уличките, можеха да си правят само зловещи изводи.

Това ги беше изплашило и те бяха предпочели да пренощуват в буса, вместо да рискуват в мрачните неприветливи сгради околовръз.

Злокобно място.

И мислите, които пораждаше бяха точно такива.

Пикаеше му се, а буквално настръхваше при мисълта, че трябва да излезе навън, сред тези изоставени къщи, които на лунната светлина приличаха на декори от филм на ужасите.

Ако не искаше да се подмокри обаче, трябваше да предприеме нещо.

Измъкна се с огромно неудоволствие, като внимаваше да не събуди другите. Не му се искаше да го видят разстроен, че трябва да отиде по малка нужда в нощта.

„Като дете си!“ — помисли си ядосан.

Притваряйки тихо вратата на микробуса, стъпи на заледената земя.

Наоколо почти нямаше сняг, въпреки че бе страшно студено.

Още една аномалия в това необикновено село.

Отдалечи се, плъзгайки стъпалата си по леда и си помисли с известно неудобство, че могат да го чуят, за това зави зад къщата пред него.

Потръпна от студ, докато наблюдаваше мощната струя на урината си. Бе образувал перфектна дъга с нея.

Но всичко свърши, когато зад гърба му започна да гърми смразяваща какафония от звуци. След това и тя спря.

Сякаш някой беше надул уредбата си до край и сетне я беше изключил внезапно, предизвиквайки оглушителна тишина.

С крака от желе, извървя обратния път до буса, където до преди минути се беше опитвал да заспи и той.

Всичко изглеждаше нормално, само дето вратата се беше отворила и завеската й се развяваше свободно.

Заслуша се напрегнато във воя на вятъра под стрехите, опитвайки се да долови още нещо застрашително, но не успя.

После от микробуса бавно слезе жена.

Беше непозната.

Под лунните лъчи изглеждаше някак си ефимерна, ала не това усещане го стъписа.

Устата й.

Беше покрита цялата с гъст малинов сок, който така много обичаше от детството си.

Само дето това не беше сироп, а кръв.

Непознатата тръгна с кехлибарени очи към него, облизвайки стичащата се по устните й червена течност.

Той закрещя неистово.

Крещеше и сега в психиатричното отделение на болницата, докато санитарите се мъчеха да го укротят, за да му постави лекарят успокоителна инжекция.

* * *

— Не очаквах това от вас!

Горанов го гледаше с такъв упрек, че той изпита истински срам от поведението си.

На какво приличаше това, беше прекалил действително; такъв запой не беше организирвал никога през живота си. По цялата стая се търкаляха празни бутилки, а една, в която бяха останали само няколко глътки от съдържанието й, стискаше в ръката си, но очевидно не му бяха достигнали сили да я пресуши.

Инспекторът го беше открил на четвъртия ден от необузданата му оргия, ала той, разбира се, беше загубил представа за времето и разбра това от устата на възмутения пазител на реда.

— Хич не се притеснявайте, след малко ще съм свеж като репичка.

— Не се и съмнявам в това — с дълбока въздишка му беше отговорил полицаят.

Михаил Соколов се изправи от леглото и въпреки туптящата болка в главата отиде в банята. Най-ефикасният лек срещу махмурлука бе студения душ; въдворителят си взе направо леден, за да прогони бързо алкохолните пари от организма си.

Когато излезе, зачервен и потреперващ, от душкабинката, бе във форма да анализира трезво ситуацията и реши, че инспекторът е положил твърде много усилия, за да го открие, а това означаваше само едно — нови усложнения.

Впрочем той се беше напил именно заради това: проблемът му се казваше Мария Лазарова, която беше убита и после беше възкръснала.

— Да вървим — подкани го Горанов. — След последния ни разговор се случиха нови неприятности.

„Щади ме!“ — помисли си Михаил. — „Та аз тогава буквално му затръшнах телефона!“

Без да задава въпроси последва ченгето в колата му.

След четвърт час бяха в районния медицински център или по-точно в психиатричното му крило и наблюдаваха със застинали физиономии как двама санитари се оправят с един слаб мъж на средна възраст, който като че ли притежаваше силите на десетима души; толкова упорита беше съпротивата му срещу „мъчителите“ му, които всъщност се опитваха да му помогнат.

Най-сетне лекарят успя да сложи инжекцията с успокоителното и със загрижен вид напусна стаята.

Те също си тръгнаха, макар в главите им още да кънтяха виковете на мършавия.

— Били са четирима мъже и една жена — каза с безизразен глас инспекторът. — От петимата е оживял само един… — Той потърка страната си, мъчително преглъщайки. — Отвратителна история, събирали са останките на останалите по стените на микробуса… А видяхте оцелелият в какво сътояние е!

Михаил мълчеше, но напрежението се беше качило в гърлото му.

Не можеше да избяга от неизбежното; трябваше да си довърши работата до край.

— Видял е жена, така ли? — попита с привидно спокойствие.

— Да, в същото онова село, където е започнало всичко. Аз още преди четири дни исках да ви предупредя за Мария Лазарова…

— Зная всичко за нея, инспекторе.

— Но…

— Няма никакво „но“, ще си свърша работата.

Той заряза измършавелият и малко поизнервен полицай.

Любимата му беше мъртва от отдавна, а това същество, което избиваше беззащитни хора и ги караше да се побъркват;… е, то беше по неговата специалност и той щеше да го терминира, както останалите превъплащенци.

Убийствата бяха неговия занаят, не биваше да го забравя никога.

* * *

Ето, че кръгът се затвори.

Там откъдето беше започнало всичко, там и щеше да завърши. За него или за онова безпощадно създание, в което се беше превърнала Мария.

Въздъхна. Не можа да я опази, въпреки че я обичаше толкова много.

Кога се беше заразила? Дали това беше дело на Лукан Карлов или на някой от неговите превъплащенци?

Усети нов пристъп на неясна тревога; пропускаше нещо жизненоважно, което през цялото време му убягваше и му глождеше душата.

Любимата му беше загинала отдавна; сега трябваше да намери уродливото й копие и да го убие, преди да е разнесло заразата.

Беше стигнал до площада, където двамата му колеги се бяха били със заразените селяни.

Сега, естествено, нямаше никой. Тръпки да те побият от това обезлюдено място, в което вятърът виеше в празните постройки, сякаш те не бяха на Земята, а някъде из враждебната марсианска пустиня.

Той се замисли за смъртта на Асен; кой ли беше поръчал убийството им в момент, когато се чувстваха пълни победители?

Петър Горанов беше провел едно безплодно разследване, но и така не беше научил името на поръчителя.

Той се поразходи из площада. Студът го хапеше през шубата му; тъжното небе с гранитовосив нюанс беше надвиснало, сякаш всеки момент щеше да рухне върху него.

„Време е да приключвам с този проблем!“ — помисли си Михаил и обзет от фатализъм, тръгна към колата си.

Беше я паркирал пред къщата, където беше убит Иван. Асен му беше описал подробно мястото и последните мигове на приятеля им.

Нещо го теглеше натам и той закрачи по-целеустремено.

Когато стигна пред обкованата порта, се спря.

Загледа се в нея безстрастно. Беше преминал своя рубикон. Щракна с пръсти; звукът отекна отчетливо в плътната тишина. Може би се нуждаеше от някакъв божествен знак или нещо подобно. Наистина не знаеше защо го направи.

Вратата се отвори, с оглушително скърцане.

От двора излезе симпатичен мъж, около четирийсетгодишен, започнал слабо да оплешевява.

Михаил го разпозна веднага от описанието му.

Беше Лукан Карлов. Главният виновник за войната на видовете.

Въдворителят потрепери от изненада.

Човекът пред него се засмя зловещо:

— Дошъл сте да умрете, Оби. Уверявам ви, че за мен ще бъде голямо удоволствие!

— Значи сте оцелял — възкликна Михаил. — А аз бях уверен, че… — и тогава се вкочани, защото събитията се подредиха в логична последователност в главата му. През цялото време бяха мислили Фокси и Лукан Карлов за едно също лице. — Мария, тогава това си ти!… — прошепна обзет от ужас той.

Ето какво го човъркаше непрекъснато; винаги бе смятал, че докторът играе по-сложна игра. Всъщност първо беше убил Мария Лазарова и се беше превъплатил в нея, а съпругът й бе използвал като прикритие.

Беше потресен; „приятният“ мъж пред него се изсмя ехидно.

— Аз поръчах убийството ви в онази къща — призна си злорадо той. — Калчо едва не ме прецака, прострелвайки ме в гърба. Все пак успях донякъде в замисъла си.

Михаил го гледаше с откровена омраза. Как така го беше подвел инстинкта му на професионалист? Защо не беше усетил със сърцето си, че това вече не е неговата любима?

Лукан Карлов го изгледа с ненавист.

— Радвам се, че ще ви елиминирам лично! Вие убихте семейството ми в онези складове, Оби!

Михаил се опита да възвърне самообладанието си.

Беше им причинил гибелта, разбира се. Но нима той ги беше превърнал в превъплащенци?

— Вие сам сте си виновен! — отсече сурово атлетичният мъж. — Освен това убихте и приятелката ми.

— О, тя плака онази нощ за семейството ми — промълви меланхолично Карлов, поглеждайки гневно опонента си. — Мъртъв сте, Оби, няма да доживеете завръщането си в родния свят! Разкрих ви още в самото начало, макар да бяхте се законспирирали като къртица. Целта ми беше да ви премахна от пътя си. Сега най-сетне ще ви убия, а после ще спечеля войната със скапания човешки род!

Започна да се превъплащава и да губи досегашния си образ, приемайки огромни размери.

Пред Михаил се извиси създание толкова неприятно и отблъскващо, че дори родната му майка, ако бе имало такава, би се отрекла от него.

То посегна с ноктите си към въдворителя.

Той беше специалист по убийствата и грижливо се беше готвил за този момент.

Мъждивото острие на меча му затанцува във въздуха със злокобно свистене.

Хряс — и дясната ръка на създанието се отдели безпроблемно от рамото му.

„Това ти е за Иван!“

Хряс-хряс!

Лявата чевръсто беше отсечена от раменната й става. Фонтаните от артериална кръв замаглиха полезрението му.

„Ето ти и за Асен!“

Движението на стоманеното жило продължи с хирургическа прецизност.

С премерен водоравен удар, въдворителят отряза чисто и с лекота двата крака от коленете на чудовището.

То се просна, осакатено на заледената земя.

„За всички невинни жертви, загинали заради тебе, гадино!“

Обезобразеният торс на чудовището би могъл да събуди състрадание в нечия душа, но не и в тая на Михаил.

Той зае бойна стойка за решителния удар и тогава превъплащенецът се преобрази. Сега вече изглеждаше като Мария Лазарова.

— Пощада! — прошепна жената. — Дари ме с милостта си, обич моя!

Той я загледа поразен от ослепителната й красота, от прекрасните й очи и коси, които бе галил с нежност много пъти.

По страните му се стекоха сълзи; без да се срамува от тях, промълви:

— Ето я милостта ми! За единствената жена, която обичах, негоднико!

Замахна с всички сили, отсичайки главата на Лукан Карлов.

Опръскан от главата до петите в кръвта на последния превъплащенец, той обърна гръб на ужасяващата кланица.

Най-после беше приключил работата си, както се полага на един въдворител, призван да защитава и както би въздал справедливост един дълбоко накърнен мъж.

* * *

Михаил стоеше на една крачка от мъждукащата синева на портала.

Тази потрепваща светлина, която щеше да го отведе в родния му свят, го привличаше неудържимо с магнетична сила.

Сърцето му се сви, защото се завръщаше сам.

Пори и Теид бяха загинали. Завинаги щяха да си останат тук като Асен и Иван.

Оби въздъхна.

Време беше да си върви.

Вече нищо не го задържаше — беше си изпълнил задачата.

Пристъпи напред, леко прекрачвайки в портала.

Помисли си, че никога няма да забрави този колкото прекрасен, толкова и жесток свят.

„Сбогом и… прощавайте, ако има нещо!“ — промълви, преди да се стопи в пулсиращия отвор.

След телепортацията, мъждивата светлина изчезна.

Останаха само снега и печалното небе над Балкана.