Майн Рид
Мексикански разбойници (1)

I

— Вода! За Бога, вода… Поне капка вода!

Тези думи достигнаха до мен една вечер, когато лежах на хълма Серо Гордо.

Предната вечер — това беше през август 1847-ма, тук стана сражение между американски и мексикански войски.

Полковете на Санта Ана, с изключение на четиристотин човека, които паднаха в плен, бяха обърнати в бягство; главният корпус, преследван от победоносните ни войски, бягаше към Халапа, а останалите отпреди се спуснаха по издатините на почти отвесната стръмнина Рио дел План и се скриха в гъстите буйни храсталаци, които покриваха подножието на планината Пероте.

Между бегълците, които се криеха в гъсталака, забелязах куция тиранин Санта Ана. Както винаги, той бягаше пред отряда — беше изгубил десетки сражения и всеки път пръв се обръщаше в бягство.

Този път ми беше много лесно да попреча на бягството му и да го пленя заедно с цялата му свита, затова ми беше достатъчно най-незначително подкрепление, и ако полковият ми командир не беше страхливец и не беше ми отказал това подкрепление, щях да имам удоволствието да обеся жестокия тиранин в същия ден на първото дърво по пътя си. Но тъпотата на командира ми ме лиши от възможността да се прославя и да отмъстя за Мексико.

В самата битка на хълма аз всъщност не бях участвувал. Съгласно заповедта на командира ми всички ние трябваше да бъдем при планинската батарея на върха на една от стръмнините, които се спускаха към реката Ел План; неприятелят се бе разположил на другата стръмнина, на срещуположния бряг.

Бе ни разделяла широка пропаст, през която ние през целия ден бяхме пращали гранати по неприятеля, без обаче да му нанасяме сериозни щети; отстъплението на мексиканците бе предизвикано всъщност от страха им, когато между редовете им бе паднала ракета, случайно пусната от нашия артилерист Риплей.

Да се страхуваме от неприятелско нападение срещу нас или срещу батареята, бе толкова основателно, колкото да се страхуваме, че опашката на някоя комета ще ни смете от стръмнината. На нашия бряг нямаше нито един неприятелски войник и врагът можеше да дойде отсам, само с прелитане, с балон или чрез заобикаляне на реката, което ще рече пътуване около двадесет километра.

При все това полковникът-педант продължаваше да пази батареята, да не я оставя нито за миг, макар да имаше възможност да плени цялата армия на неприятеля.

Но аз, който бях убеден, че батареята ни не се заплашваше от никаква опасност, можех само да проклинам съдбата, че съм обречен на бездействие, когато другите берат лаври. Движех се по края на стръмнината, после седнах на една от издатините.

Над мен се бе развявал върхът на палмовидна юка и гъстата корона на островърхите й като щикове листа бе хвърлила сянка върху израсналата по края на стръмнината трева.

Навярно едва ли бих взел решение да се възползувам от тази сянка, ако не ми се бе случило да се изкачван по-рано из Андите — толкова страшна бе пропастта, която бе зеела под нея. Търсейки защита от горещите лъчи на тропическото слънце, което в оня момент беше точно над нас, аз бях пропълзял до края на стръмнината, бях обхванал ствола на юката и като се бях опрял с краката си, обути в ботуши с шпори, в скалистата издатина, бях увиснал над бездната. Виждам се с ужас и сега: вадя цигара, запалвам я и започвам да наблюдавам ожесточеното сражение, което се разразява на срещуположния бряг.

С по-голяма безопасност, в която се намирам, като гледам от височината сражението, не би могъл да се похвали нито благоразумният управител, който наблюдава лова на тигри отдалече, нито посетителят на цирк, който съзерцава зинал боя на биковете от ложата на най-горния балкон.

Виждам последователно атаката на редовните отреди от дивизията на Вордъс и побързалото подкрепление на конницата на Гарней, на бригадата на Туигс, побелелия шестдесетгодишен бърборко, който заслужи в последствие прякора „Тексаски пленник“. Виждам отпред драгуни под предводителството на Керней, на светлосивите му коне — неслучайно той се ползува със славата на безукорен джентълмен, на първи кавалерист в цяла Америка — смел и храбър, загубил ръката си пред очите ми при Сан Антонио де Абад. Бедният Филип Керней, който стана после жертва на въстание, но всъщност жертва на бездарната стратегия на невежия тъпак МакКлелън, Бог знае как прославил се като гении!

Виждам всичко: пехотата и конницата, редовната войска и доброволците. Виждам тяхното движение „напред“, приближаването им към хълма Ел Телеграфо. Виждам как те бързат и после как при командата „В атака!“ се хвърлят напред.

До мен бяха достигнали ясно командите и виковете на войниците. Сякаш опасан с червена лента, се бе мярнал пред очите ми хълмът, когато се бяха разнесли гърмежите. Съвсем ясно бях слушал и гърмежите откъм неприятеля, ставащи все по-редки и по-редки, докато целия Серо не се бе обвил в синя мъгла.

Когато димът се бе разсял, в прозрачния въздух още се бе развявало трицветното мексиканско знаме. Пред очите ми е: ей го на, трепва, сякаш невидима ръка го измъква, а на негово място веднага слага друго, на ивици, изпъстрено със звездички — знаме вестител на нашата победа при Серо Гордо! Въпреки всичкото униние, което изпитвам в своето положение на не взел участие в битката войник, ме обзема чувство на най-жива радост. Но след миг у мен не остава нито униние, нито радост.

Зрелището, което се предлага на очите ми, събужда надеждата ми за слава.

По урвестия склон на противоположния бряг забелязвам движеща се дълга бяла линия от някакви фигури. На разстояние от около два километра фигурите изглеждат не по-големи от мравки термити, приличат на такива и по цвят. Но аз веднага разбирам, че това са мексикански войници от пехотата в евтини памучни мундири.

Лесно може да се разбере, че тези фигури бягат от полесражението, готови да се хвърлят дори в бездната, само да се скрият от победоносния неприятел.

По това, че се движат не право по склона, ами зигзагообразно, разбирам, че там има пътека.

Почти при самата река, където се свършва движещата се линия, забелязвам група офицери в тъмни мундири, на фона на които ярко блестят под слънцето светещи точки. Ясно е, това са позлатените копчета, еполетите, стоманата на сабите и галуните. Не може да има съмнение, тези фигури са офицерски.

Изваждам бинокъла си и гледам противоположния край, главата на извиващата се като гъсеница гигантска линия, която се спуска по склона. С бинокъла мога да разгледам отделни лица в групата, която ме интересува. На едно от тях всички останали оказват изключително внимание и почит. В него без труд разпознавам мексиканския Цезар. Неуверените стъпки при спускането, клатенето на тялото при преминаване от издатина на издатина, тези особености при ходенето може да има само хромият тиранин.

Като поглеждам надолу, виждам на дъното на пропастта оседлано муле, приготвено за Санта Ана. Виждам как той се приближава към мулето и с помощта на околните го възсяда, и ето, препуска, а след него в безпорядък и паника се спуска цялата тълпа, докато достига гъсталака, където подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, се разпръсва.

Обхващам с бърз поглед долината на реката, забелязвам, че тя е заобиколена от високи стръмнини.

Но дълбоката гора, която се тъмнее на хоризонта откъм страната на нашата батарея, свидетелствува, че зад позицията ни трябва да има дол, който да се спуска към Оризава. Ясно е, полковете на Санта Ана ще минат през този дол, иначе ще попаднат в наши ръце на противоположния бряг.

Съобразявам всичко това и се затичвам към нашата батарея с рапорт. Малко от малко талантлив командир веднага би разбрал, че планът ми обещава слава и генералски чин.

— Няма нищо по-леко от това, полковник, ние несъмнено ще ги изловим при самия край на гората!

— Глупости, капитане. Ние не можем да напуснем батареята, на нас ни е дадена заповед да я пазим!

— Позволете да взема своите хора!

— Не мога. Нито един човек не може да се отдели от оръдията!

— Поне петдесет човека!

— Невъзможно.

— Позволете да взема двадесет човека! Кълна се, след по-малко от час ще ви доведа Санта Ана!

— Какво приказвате! Ние трябва да бъдем доволни, ако той не се обърне към нашата страна! Та той има много хора, повече от хиляда навярно, а ние сме всичко триста.

— Значи ми отказвате и двадесет човека?

— Нито един не мога да ви дам! Всички ще дотрябват, ние дори сме ужасно малко.

— Тогава ще отида сам!

Подлудявам при мисълта, че славата сама се тика в ръцете ми, а този премного предпазлив глупак я измъква от тях.

Почти се побърквам и съм готов на безумие — да се хвърля сам срещу неприятеля.

Напускам отчаян батареята и тръгвам по склона на стръмнината до самия край на дола, откъдето се вижда долината на реката. Като се добирам пълзешком по стволовете на дърветата, виждам на пушечен изстрел Санта Ана на мулето. След него тълпата от около хиляда човека, дотолкова дезорганизирани, че не би могла да издържи и един залп! И сянка от съмнение не остава у мен, че планът ми е верен, че с някакви двадесет енергични войници цялата тази тълпа може да бъде веднага пленена. И вместо такъв триумф сражението при Серо Гордо ми донася само арест, в гнева си наричам полковника „страхливец“. Пускат ме от ареста едва в навечерието на следващото сражение, когато е признато, че сабята ми ще бъде по-полезна от отбиването на наказанието.

Ето, такива бяха мислите ми и картините, които виждах в съзнанието си, когато лежах на следния ден в платнената палатка на хълма Серо Гордо и до мене достигаше умолителният вик:

— Вода! За Бога, вода… Поне капка вода!

Но не само този вик нарушаваше безмълвието на тропическата нощ. От всички краища на полесражението, близки и далечни, се носеха такива стонове и молби, неясно брътвене на агонизиращи, викове и жалби на ранени. Стотици гласове напусто молеха за помощ.

Като се върнах на поста си, огледах при бледната светлина на свечеряването всички ранени, които можех да намеря наоколо, но не и да спася: полесражението представляваше планина от трупове.

С помощта на отряда си направих всичко, което бе по силите ми, за облекчение участта на нещастниците. Не можехме много да сторим, но желанието ни да окажем помощ бе искрено.

С чувство за хуманност превързвах както можех раните на падналите, макар че за мнозина от тях това вече бе безполезно, раните се оказваха смъртоносни. В палатката, в която трябваше да нощувам, отидох едва когато дотолкова се изморих, че нямах сили вече да се движа.

Спах доста дълго. Внезапно се събудих и разбрах, че е вече късно, след полунощ. Помъчих се да заспя отново, но не успях. Дълго лежах замислен за всичко онова, което се бе случило, когато до мен за втори път достигна настойчивата молба за капка вода. Към различните стонове и викове на нещастниците в нощната тъмнина се прибавяше и виенето на зверовете, особено страховитото обаждане на мексиканския лъв. Сред този чудовищно разногласен концерт най-страдалчески и най-мрачно звучаха човешките гласове.

— За Бога, вода… Капка вода! — дочух за трети път мъчителната молба.

Значи това не бе просто жалба, предизвикана от мъки, а действителна молба за вода. Не се учудих. Бях оставил вода при всеки ранен, който се намираше около палатката ми.

Нима бях пропуснал някого? Или някой нещастник бе изпил вече водата си и жаждата не преставаше да го измъчва? Тонът на гласа свидетелствуваше във всеки случай за непоносима жажда.

Почаках да разбера дали няма да се повтори меланхоличния вик и ето че го дочух за четвърти път.

Тъй като сега се вслушах особено внимателно, можах да схвана по-добре звуковете. Различих провинциален оттенък в произношението, характерен селски говор, с изпускане на някои гласни и по тези особености познах своеобразното наречие на племето „харочо“ от околностите на Вера Крус.

Нещастникът навярно лежеше много далеч от палатката ми. Не бях повече в състояние да слушам равнодушно жалбата му.

Скочих от походното легло, пипнешком в тъмнината взех съд с вода и бутилка силен алкохол и отидох по посоката, от която идеше гласът на страдалеца.