Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Конан
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Conan the Champion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Корекция и форматиране
Ripcho (2013 г.)

Издание:

Джон Мадокс Робъртс

Конан наемника

Американска, I издание

Превод: Георги Стоянов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“ ООД, Линче Шопова

Формат 84/108/32

Печатни коли 14

Conan the Champion

John Maddox Roberts

A Tom Doherty Associates Book

© 1984, 1987 by Conan Properties, Inc.

© Георги Стоянов, превод, 1995

© „Megachrom“ — Петър Христов, оформление на корица, 1996

© ИК „Бард“, 1996

История

  1. — Добавяне

konan_naemnika_karta.png

Първа глава
Морето на бурите

Ужасната буря вилнееше вече три дни и три нощи. Морето се бе превърнало в разбунтувала се армия от огромни бучащи планини, сражаващи се една срещу друга както великаните и боговете в древността. Не случайно наричаха Вилайет Море на бурите, Майка на вълните и с други имена, изразяващи страхопочитанието на хората от начина, по който обикновено спокойното вътрешно море съвсем неочаквано се превръщаше в жесток първичен хаос, гробница на моряци.

Мъжът, когото вълните безмилостно подмятаха завързан за остатъка от мачтата и парченце от палубата, не мислеше за тези неща. От средата на втория ден на бурята, когато корабът беше разбит от непрестанното блъскане на морето, той се носеше по вълните. Сега вече беше почти в безсъзнание от подмятането на вълните и вцепеняващия студ на водата и успяваше да поддържа в ума си една-единствена мисъл: че бурята го отнася на север, а там Вилайет се стеснява. Скоро щеше да бъде изхвърлен на брега и това бе единствената възможност за спасение. При наближаването на брега трябваше да се освободи от мачтата, иначе имаше опасност да бъде смазан от тежката греда, когато тя бъде запратена на брега или върху скалите. В кожената ножница на пояса му беше втъкната дълга крива котианска кама и мъжът често опипваше дръжката й, за да е сигурен, че ще може да я хване, щом настъпи решителният момент. Единствено това ангажираше съзнанието му, докато бурята виеше като хиляди агонизиращи демони, а морето се гърчеше под безмилостните удари на вятъра.

 

 

Дооз стана рано сутринта след бурята да събере изхвърленото на брега. При такива случаи морето довличаше много интересни неща, а от време на време и такива, от които можеше да се спечели. Печалбата никога не се постигаше леко. Той се уви грижливо с вълнена мантия от домашен плат и излезе от малката фактория, най-северната от многото на търговците братя Кирос от Аграпур. Факторията беше разположена в малък залив на западния бряг на Вилайет, където морето беше широко не повече от една левга. Тази сутрин водата беше спокойна. Вилайет беше плитко море и поради това вятърът, който само леко би набраздил повърхността на Западния океан, във Вилайет създаваше гигантски вълни. Пак по същата причина със спирането на ветровете лишеното от приливи и отливи море бързо утихваше.

Дооз намери изхвърлени на морския бряг много дънери, морски водорасли и изпомачкана растителност, повечето довлечени от юг. Намери и мъртва риба и дори морски животни, но не видя кехлибар — един от най-хубавите морски дарове. Все пак най-добрият дар на морето е претърпелият корабокрушение кораб, чийто товар може да се спаси. Дооз реши да изпрати слугите си на север и на юг покрай брега да потърсят такъв дар. Това, разбира се, трябваше да стане тайно, защото кралете по тези места смятаха всички дарове на морето за своя лична собственост. Той вече са канеше да се върне във факторията за закуска, когато видя труп.

Труповете бяха между най-често изхвърляните неща от морето и въобще нямаха никаква стойност. Моряците рядко имаха нещо ценно освен една обица, а това тяло с парче плат около бедрата очевидно не беше на богат пътник. Беше едър човек и Дооз щеше да има нужда от помощта на прислужниците си, за да избута тялото в морето. Не искаше духът на този човек да посещава неговия магазин. Духовете на удавените моряци по право принадлежат на морето — тяхната естествена среда.

Понечи да се обърне, за да поеме към магазина, но неочаквано трупът помръдна и простена. Дооз зяпна от изненада. Тази човешка грамада беше измъчена, смазана от природните стихии, посиняла от студ и въпреки това жива. Дори започна да повръща морска вода. Дооз отиде да доведе прислужниците си.

 

 

Конан се събуди в слабо осветено ниско дълго помещение със стени от суха зидария; фугите бяха затъкнати с мъх. Горната половина на едната дълга стена представляваше кепенк, закачен на панти така, че при добро време да се отваря навън и по този начин цялата постройка да се използува като дюкян. Сега кепенкът беше затворен и покрит с дебел плат срещу вятъра. Помещението беше пълно с бали и вързопи, бурета и какви ли не стоки, някои от тях с надписи на турански. В камината гореше огън, накладен с изхвърлени от морето дърва. Солта по тях пращеше и пръскаше многоцветни искри.

Конан лежеше върху постеля от кожи, затрупан с груби вълнени завивки. Стаята се повдигаше като при бавно земетресение, но той знаеше, че това се дължи на дългото му подмятане от вълните. Не се изненада, както биха направили мнозина. Беше преживял толкова много смъртни опасности, че трудно можеше да си спомни за всички.

Усети, че в стаята има поне още двама души. Сигурно не бяха много недружелюбни, щом като не му бяха прерязали гърлото тогава, когато бяха имали възможност. Тъй като беше видял надписи на турански, Конан реши да пробва най-напред този език.

— Къде съм? — Гласът му прозвуча повече като грачене на врана, отколкото като говор на човек, но въпреки това докара някакъв дебело облечен мъж до него. Чертите му бяха турански, както и говорът.

— Добре дошъл отново в страната на живите, приятелю. Щастлив съм да ти съобщя, че това е суха земя, макар и студена.

— Всяка твърда земя е по-добра от Вилайет при буря — каза Конан. — Ти крайбрежен търговец ли си?

— Работя за братя Кирос. — Търговецът опря пръсти до гърдите си и леко се поклони. — Казвам се Дооз.

— Аз съм Конан от… — Той се канеше да каже от Червеното братство, но се отказа от намерението си. — От Кимерия. Служех на един кораб на юг оттук, когато ни застигна буря. — Стомахът му шумно изкъркори и неговият домакин даде знак на един слуга. Слугата, туранец от низшата класа, донесе резбована дървена чаша, пълна с изпускащо пара ароматно вино.

— Това ще ти пооправи стомаха — каза Дооз. — А после можем да опитаме и малко храна. Несъмнено ти отдавна не си се хранил, а стомахът ти беше доста пълен със солена вода, на което лично съм свидетел.

— Единствено препълненият ми с храна корем може да ме спре от ядене — сподели Конан вече малко по-живо и отпи голяма глътка от ароматното вино — чудесна подкрепа за един полуудавен човек. — Коя е тази страна? Корабът ни тъкмо беше привършил посещението си на едно селище близо до северната граница на Туран, когато ни връхлетя бурята. — Той реши, че е по-добре да не споменава, че бяха оплячкосали селището.

— Намираш се много далеч на север оттам — съобщи му Дооз. — Ние сме на не повече от петдесет левги от северния край на Вилайет, отвъд който е Страната на снежните великани и драконите. Тук няма истински кралства, само малки владения на местни вождове. Всеки от тях има претенции върху обширни земи, но никой всъщност не управлява отвъд обсега на сабята си.

Конан кимна. Това беше вярно за по-голямата част от Севера, който по своята природа все още беше примитивен и разделен на племена.

Слугата донесе блюдо с гъста яхния и купчинка плоски хлебчета, твърди и жилави като подметка.

— Наближава краят на годината, а ти си все още тук — каза Конан, докато ядеше. — Смяташ ли да останеш и през зимата?

— Ще трябва да останем — призна Дооз, напълни една чаша за себе си и наля още вино на Конан. — Последният кораб за сезона трябваше да дойде преди доста време да ни вземе и да откара в Аграпур закупените през годината стоки. Изглежда, нещо му е попречило. Може би бурята.

Конан се зачуди дали това не е бил корабът, който той и Братята бяха ограбили.

— Много неща могат да се случат на един кораб по Вилайет. Някой от местните крале ще те защитава ли през зимата?

— Може би — отговори Дооз унило. — В края на краищата от тази търговия те си набавят много стоки, които не могат да произведат сами. Те обаче са и много алчни, пък има и много разбойнически банди. Ще бъде тежка зима. Истинско щастие ще е, ако останем живи и опазим стоката.

— Кой е господарят тук? — попита Конан.

— Кралят, който претендира за тази част от брега, се нарича Одок. Неговият народ, или по-точно хората от неговото племе, наричат себе си тунгианци. Те са жестоки хора, алчни за злато и коприна, и за други луксозни стоки от юга. За да си ги набавят, търгуват с кожи на животни, които ловят, и с роби от други народи.

— И ти ли търгуваш с роби? — попита Конан подозрително. Дали пък търговецът не му беше спасил живота поради други, недотам благородни подбуди?

— Не. Ние имаме споразумение с търговска фирма „Яфдал“ да търгуваме единствено с неживи стоки, а търговията с роби да извършват те. Всъщност за превозване на роби трябват специални кораби, така че не ни е изгодно да се занимаваме и с двете. Сега тази част от търговското споразумение е невалидна, тъй като представителят на „Яфдал“ си замина преди месец.

Конан се успокои. Имаше много други въпроси, които искаше да зададе, но сънят го обори преди да успее да довърши дори само един от тях.

През следващите два дни кимериецът се възстановяваше от преживяното изпитание. На третия си беше възвърнал напълно силите и се стягаше да тръгва. Дооз се учудваше на бързото му възстановяване. Той мислеше, че Конан ще лежи най-малко месец, но като се изключеше лекото треперене през първите два дни, Конан не проявяваше никакви други последствия от преживяното. Дооз изучаваше странния варварин, който обикаляше като котка из двора около къщата и оглеждаше околността и покритите с дървета хълмове. Ако Дооз беше търговец на роби, щеше да запише в главната си счетоводна книга: „Мъж, около трийсетгодишен, много силен, черна коса, сини очи, светла, но потъмняла от слънцето и вятъра кожа, висок и як, със здрави зъби, северняк по произход, първокачествена стока“.

Дооз, увит като пашкул във вълнени дрехи, пишеше при оскъдната слънчева светлина на започващата зима с четчица върху свитък, поставен на ниска маса. Конан седна до него. Кимериецът носеше туника от вълча кожа, дадена му от Дооз, дебели сандали и над тях гамаши също от вълча кожа. Това облекло оставяше ръцете и бедрата му голи, което отговаряше добре на северняшката му кръв.

— Какво пишеш? — попита той.

— Лаская се от мисълта, че съм малко нещо учен и тъй като, изглежда, ще прекарам доста време тук, обогатявам описанията на пътешествията си, макар че, Митра ми е свидетел, за тези северни страни няма кой знае какво за писане.

— Водят ли се много войни по тези места? — заинтересува се Конан.

— Защо питаш?

— Защото трябва нещо да върша. До напролет тук няма да пристигнат никакви кораби, а пък аз, когато не съм на кораб, служа като войник. Ако тук има война, ще мога да си изкарам хляба.

— Остани при мен — предложи му Дооз. — Твоята компания ми е приятна. Ти си пътувал надалеч и с удоволствие бих слушал разказите ти за посетените от теб места. Имаме достатъчно храна за зимата, пък и местните рибари и ловци често идват да си купят някои неща срещу своя улов. Няма да останем гладни.

— Много мило от твоя страна, че ми предлагаш да остана — отвърна Конан, — за което ти благодаря. Но не е в характера ми да си пропилявам времето в безделие. Ако можеш, ми намери оръжие. Ще ти го платя с припечеленото.

— Добре — въздъхна Дооз и започна да чертае карта върху масата пред себе си. — Тук, на север от степта, се намираме ние. Земята е хълмиста и покрита с гъсти гори, главно бор. Големи реки няма, но има много потоци. Повечето скоро ще замръзнат. Освен хората на крал Одок на север се намират торманците. Техен крал е Тотила. На изток от тях лежат земите на Елкуина, кралица на Камбрез. Говори се, че е красива, но никога не съм я виждал. И двамата крале искат да укрепят властта си като се оженят за нея. И двамата я ухажват, но тя не желае никого от тях. Двамата крале непрестанно воюват помежду си. Освен тях има и други народи и владетели, но в района единствено тези тримата са от значение.

— Изборът не е много голям — размишляваше на глас Конан. — Мисля да предложа услугите си на единия, после да видя дали другият няма да ми направи по-добро предложение.

— Не мога да разбера защо бойците си дават вид, че презират търговците — каза Дооз, — като и те също вършат разменна търговия, и то със самите себе си.

— С това, което продаваме, ние поемаме по-голям риск от вас — усмихна се Конан. — Защото ако тази ръка, която държи сабята, пострада — той сви десния си юмрук, — въпросът не може да се уреди, като се замени с друга, по-добра. — Конан отметна глава и се засмя гръмогласно. — А сега да видим какви оръжия имаш. Не познавам търговец, който да няма на склад поне една-две саби.

Дооз заповяда на слугите си да домъкнат запаса от оръжия и доспехи. Конан ги разгледа внимателно.

— Това са оръжията, които имам — каза Дооз. — За тази стока на юг няма пазар, но тук продавам по нещичко, защото настоящите или бъдещите бойци често ги търсят. От юг докарвам само остриетата на сабите, тъй като местните хора им слагат дръжки според своите разбирания.

Конан взе една сабя. Беше тежка, с острие като тяло на оса, изработена от добра стомана. Завършваше с дълъг тесен връх. Дръжката беше бронзова, обвита в кожа.

Ризниците бяха от бронзови плочки, осеяни с кабари, и стигаха само до кръста. Конан пробва няколко, докато намери една, която покриваше широките му гърди. Шлемовете също бяха от бронз, осеяни с кабари като ризниците и с допълнителни защити за носа, бузите и врата. Някои бяха увенчани с малки украшения, изобразяващи животни. Конан избра шлем с набузници и малък сребърен глиган на върха.

За дясната си ръка намери предпазител от дебела кожа, плътно покрит с кабари от бронз. Тъй като щеше да носи щит, нямаше нужда от предпазител за лявата ръка. Щитът, който избра, беше почти като останалата част от въоръжението: кръгъл, двуслоен, от яки дъбови дъски, приковани напречно и за по-голяма здравина свързани с железни нитове. Спря се и на копие от ясен със стоманен връх. Така въоръжен беше готов за всичко, което можеше да му се случи.

— Бойците тук очевидно предпочитат бронза — отбеляза Конан.

— И умеят добре да го обработват — осведоми го Дооз. — Не могат да обработват желязото във формите, които желаят, затова го използуват главно за оръжия и по-обикновени цели като свързването на дъските на твоя щит например. Това, което ти избра, представлява снаряжението на свободен боец, макар че много от тях не могат да си позволят да имат ризница от бронзови плочки и вместо тях носят ризници от кожа на лос, които не са така сигурни, както металните, но пък държат топло. Вождовете и кралете имат изкусно изработени оръжия, украсени със злато, сребро и кехлибар.

— Какъв е стилът им на бой? — запита Конан.

— Не разбирам много от военно дело — отговори Дооз, — но за мен тези армии като че ли не се различават много от обикновени въоръжени тълпи. Виждал съм армиите от Туран да провеждат учения пред стените на Аграпур. При тях всеки човек стои на определеното му място в строя, кавалерията върви в редица, конете стъпват като един. Тук противниците се срещат на полето и размахват оръжия, докато на крака останат само едните. Не са редки случаите, когато след някоя такава битка въобще никой не остава прав.

— Значи се бият, доколкото ми е известно, като всички други северни народи — заключи със задоволство Конан. — Това е добре, тъй като аз самият съм северняк и също обичам да се бия по този начин.

— Господарю! Идват хора на коне! — извика един от слугите и Дооз погледна към гората. На фона на тъмните дървета се забелязваше малка група конници.

— Четирима ездачи — съобщи Конан. Сините му очи блестяха. — Всичките въоръжени. Смяташ ли, че те грози някаква опасност?

— Ще разберем, когато дойдат тук — отвърна Дооз неспокойно. — Ако са хора на Одок, вероятно няма да ме ограбят. Може обаче и да са бандити.

— Бандити или кралски хора — каза Конан, — не се тревожи. Само четирима са.

Дооз го погледна.

— Много си самоуверен.

Конан се усмихна.

Бойците, защитени с бронз, яздеха яки коне с неподрязани гриви и опашки. Ездачите също бяха рунтави, с кафяви или руси коси и бради, излизащи изпод шлемовете и покриващи раменете и гърдите. Всичките бяха с доспехи, подобни на тези, които сега носеше Конан. Трима яздеха в редица, а четвъртият, с украшение на стилизиран гарван на шлема си, малко пред тях. Той се обърна към Дооз, но очите му бяха насочени към Конан.

— Привет, търговецо. Ние сме хора на Одок. Нашият крал желае да знае дали по време на голямата буря отпреди няколко дни на брега не е изхвърлено нещо ценно.

— Нищо освен дърва и смет от морето — отговори спокойно Дооз. — Вие намерихте ли нещо по-ценно?

Мъжът посочи към дисагите, вързани върху гърба на един от конете.

— Малко чист кехлибар и малко корал. — После посочи Конан, който гледаше към него, без да трепне. — Кой е този? По вида му личи, че не е от нашия народ.

Преди Конан да успее да каже нещо, Дооз отвърна:

— Нещастен моряк, изхвърлен на брега от бурята. От кораба му нищо не достигна до брега освен основата на мачтата така накисната с катран, че не става дори за горене.

— Не ме ли чу, че попитах дали нещо ценно не е изхвърлено на брега? Ако този човек е изхвърлен, тогава той е част от даровете на морето, които принадлежат на краля. За такъв здрав едър мъж търговците на роби ще дадат добри пари.

Беше време, когато за думи като тези Конан би разцепил черепа на човека, но възрастта и опитът го бяха научили да бъде благоразумен, особено в непозната страна.

— Нямам никакво желание да споря с теб тук, в дома на моя приятел — тихо каза той. — Но ако ти наистина искаш да ме продадеш на търговците на роби, да отидем на онова поле отсреща и там ще те изкормя и с червата ти ще удуша твоите приятели.

Дооз пребледня, но човекът с гарвана на шлема се усмихна.

— Говориш доста невъздържано за сам човек, срещу когото стоят четирима.

— Теб ще убия пръв — обясни Конан — и тогава ще бъдем трима срещу един. Често съм се бил сам срещу трима и рядко се е налагало да нанасям повече от три удара, за да уредя въпроса. — Той се усмихна спокойно.

— Глупав самохвалко! — изрева ездачът. — Имаш късмет, че този търговец се радва на покровителството на краля. Но се пази да не те срещна извън този дом. — И без да даде възможност на Конан да му отговори, той обърна коня си и излезе от двора, последван от другите.

— Постъпката ти беше доста рискована — каза Дооз, щом успя отново да си поеме дъх. — За тези думи можеха да те съсекат, без да им мигне окото.

— А според теб какво трябваше да направя? Да им се предам като стока за продан? Освен това нямаше от какво да се страхувам. Този с гарвана на шлема, макар и целият в бронз, е просто самохвалко. Пет пари не струва. — Той удари Дооз по рамото и търговецът чак залитна. — Хайде, приятелю, време е за вечеря. Утре сутринта тръгвам да си търся щастието.