Фабиан Ленк
Тайнственият отмъстител (5)

Предупреждението

След като повървяха няколко минути, стигнаха до богата двуетажна градска къща. Един роб отвори вратата на главния вход, поклони се и пропусна господарката и свитата й. После изтича през преддверието в атрия^[1] и съобщи на господаря за пристигането на дъщеря му.

— А, ето те и тебе, пупа^[2], кукличке — възкликна Марк, щом съзря Регина.

Едилът беше пълен мъж, наполовина оплешивял, с малки подвижни очи. Изглеждаше доста нервен.

— Не ме наричай пупа — измърмори Регина.

Тя се приближи мрачно до малкия домашен олтар, където се правеха приношения на ларите^[3], домашните богове.

— Ти, изглежда, си в лошо настроение — рече Марк. — Какво се е случило? И кое е това момиче? Имаме си достатъчно роби.

Регина обърна гръб на боговете и се втренчи във фонтана с форма на риба, закрепена на ръба на голям басейн.

— Момичето ще ми прислужва. Много й знае устата, но иначе ми харесва. Освен това ми върна откраднатата кесия.

— Ограбили са те? Тебе? Дъщерята на едила? Но това е ужасно! В името на Юпитер! — разгневи се Марк.

— Целият град е ужасен, татко — отвърна му Регина. — Мръсен, шумен, пълен с крадци. Искам час по-скоро да се върнем на Вилата^[4]. Ако можеше тези ужасни игри да свършат по-бързо. Дано поне да екзекутират няколко престъпника.

— Ох, не ми напомняй за тях! — изпъшка Марк.

Ким оглеждаше с любопитство едрия мъж. Стори й се, че едилът потръпна при споменаването на игрите.

— Днес отново бях при императора — продължи Марк. — Все не мога да му угодя. Непрекъснато критикува програмата за откриването. Предвидил съм дори морска битка на арената. С истински кораби. Рим не е виждал такова нещо! Но не, императорът все е недоволен! Корабите били твърде малки, гладиаторите — малко, какво ли не! Той иска тези игри да го направят популярен и да му осигурят вечна слава. Трябвало да станат божествени игри, единствени и ненадминати.

— Добре де? Какъв е проблемът? — попита Регина.

— Проблемът ли? Проблемът е, че аз отговарям за тези игри, пупа, и…

— Не ме наричай пупа!

— Извинявай, Регина, но разбери все пак: доброто ми име е заложено на карта на тези игри. А сега бързам за едно заседание на форума^[5].

Едилът залепи целувка на бузата на дъщеря си, която недоволно извърна глава. В следващия миг той вече беше изчезнал.

За да се успокои, Регина си взе баня и поиска да бъде обслужвана от Ким. Продължаваше да се държи високомерно с момичето. На Ким обаче бързо й омръзна това предвзето отношение. Домъчня й за Леон и Юлиан и дори за мръсното подземие на Колизея. Там беше мрачно и вонящо, но никой не се отнасяше с нея като с робиня. След банята Ким трябваше да среши косите на Регина и да й направи къдрици с гореща маша. Ким се зарадва, че все пак има известни умения във фризирането, защото винаги се подстригваше сама.

Регина веднага забеляза:

— Не е зле като начало — одобри тя и дори се усмихна на Ким. — За днес достатъчно. — Можеш да се оттеглиш. — Регина щракна с пръсти и отнякъде се появи един роб.

— Покажи на Ким стаята, в която ще спи с котката си.

Робът поведе Ким и Кия през великолепната къща. Минаха покрай кухнята, от която миришеше на пикантно печено и лук. Кия подуши заинтригувана, но изведнъж се вцепени.

Откъм кухненската врата се търкулна дебело съскащо кълбо — котаракът Брут^[6]. Той понечи да се нахвърли на Кия, но внезапно спря. С притиснати към главата уши охраненото животно фиксираше котката, позволила си да нахлуе в неговата територия. Опашката му плющеше като камшик. Брут не посмя да нападне Кия. А тя го остави да се ежи, запазвайки обичайното си спокойствие. Приседна, заблиза козината си, без да проявява никакъв интерес към него, все едно Брут изобщо не съществува.

Ким се засмя.

— Хайде, Кия, да вървим.

Котката се подчини и мина покрай Брут с високо вдигната глава.

Стаята на Ким беше малка, но чиста, с един прозорец, който гледаше към едно дърво на улицата, точно над главния вход на къщата.

Маслената лампа пръскаше слаба мека светлина.

— Ако си гладна, върви в кухнята. Там ще ти дадат каквото е останало от господарите — рече робът и изчезна.

Ким и Кия останаха сами. Момичето не беше гладно и затова реши да изпробва леглото. Беше много по-удобно от наровете в Колизея. Котката скочи на тесния перваз на прозореца и се загледа в притъмняващата улица.

Какво ли става с Леон и Юлиан, питаше се Ким, докато изучаваше втренчено дървения таван. Сигурно вече спят — до клетките на мечките, лъвовете и тигрите под огромната арена. Може би са чули още нещо за тайнствения Отмъстител. Марк обаче не спомена нито дума за неуловимия стрелец. Жалко, мислеше си Ким, и се прозяваше.

Изведнъж изпита страшна умора. И когато Кия се сгуши до нея, Ким веднага заспа.

През нощта я събуди странен звук, долетял от улицата — тъп удар в дърво. Ким се почуди дали да стане и да погледне през прозореца, но бе твърде изморена. Помисли си, че сигурно навън нещо се е преобърнало и пак затвори очи. Кия обаче не беше съгласна с нея и я побутваше настойчиво.

— Престани, Кия, ще играем утре — помоли Ким.

Но Кия не се отказваше. Тя замяука настоятелно и не остави Ким на мира, докато момичето не се надигна от леглото.

С един скок Кия се метна на перваза на прозореца, а Ким затътри крака след нея и надникна навън. На лунната светлина улицата изглеждаше спокойна и пуста.

— Но какво ти става? — попита Ким. — Навън няма нищо!

Ким погледна Кия със сбърчено чело. Изведнъж Кия скочи на дървото пред прозореца и се спусна ловко на улицата.

— Кия! — извика разтревожено Ким, но котката не се върна и в следващия миг изчезна в тъмното.

— Ама че работа! — ядоса се Ким.

Тя се измъкна тихо от стаята и се спусна по стълбите. Прокрадна се до главния вход на къщата и вдигна предпазливо тежкото резе, с което бе заключена вратата. Разнесе се ужасно скърцане. Ким изтръпна. Притесняваше се, че ще разбуди цялата къща и ще си навлече неприятности. Ослуша се напрегнато — домът продължаваше да тъне в тишина.

Тогава Ким побутна тежката врата и надникна навън. Кия! Котката седеше точно пред вратата и гледаше Ким с опулени очи.

— Ето те и теб, стара скитнице! — прошепна облекчена Ким и посегна да вземе животинчето в ръце.

Кия обаче се изплъзна. Изтича няколко крачки и отново седна, втренчена във вратата. Ким се обърна и едва не извика от ужас. От вратата стърчеше стрела! Ето какво беше предизвикало глухия шум! Сърцето й заби бързо. Около стрелата беше навит папирус^[7].

Ким решително хвана стрелата и я изтегли от дървото, а Кия измяука доволно и се върна в къщата. Ким затвори бързо вратата и отново дръпна резето, после се промъкна обратно в стаята си с находката в ръце. С разтуптяно сърце разгледа стрелата на светлината на малката маслена лампа. Беше оцветена в кървавочервено. Ким се досети какво държи в ръцете си — ново послание от тайнствения Отмъстител!

— Браво Кия — похвали тя котката, докато развиваше папируса. Пръстите й трепереха леко, когато разгърна писмото и прочете:

„Последно предупреждение, Марк!

Не откривай тези игри!

Иначе ще умреш — и не само ти!

Отмъстителя“