Книстер
Лили Чудото в замъка на граф Дракула (4)

Трета глава

Докато стоеше в двора и се опитваше да се съвземе от голямата уплаха, Лили се учуди, че навън изведнъж беше станало толкова тихо. Едва тогава й хрумна, че восъчните топчета все още бяха в ушите й. Едва ги беше извадила и дочу зад гърба си тънки гласчета. Тя се обърна светкавично и при вида на двата прилепа сърцето й отново заби лудо. Прилепи! Само това липсваше! На всичкото отгоре бяха толкова близо, че бягството й вече беше невъзможно. Тя започна да заеква от страх:

— Мисля, че вие не можете… искам да кажа… не може… вие седите…!

— Имаш право! Не ни е приятно да седим!

— Ние обичаме повече да висим! — добави другият прилеп.

Лили не разбра нищо, защото беше много изненадана.

— Да, но… — запъна се тя. — Вие сте навън на дневна светлина!

— Да, това е много лошо! — отвърна по-големият от двамата.

— Защото ти ни събуди — извика другият.

Лили не можеше да повярва на очите си. Вампирите в тяло на прилеп можеха да живеят и на дневна светлина. Какво ставаше тук? В книгите на Лили пишеше съвсем ясно, че дневната светлина е убийствена за вампирите. Лъжеха ли книгите? Единият от прилепите извади Лили от вцепенението й:

— От Бойтелсбах ли те пратиха?

— Да са ме пратили? — Лили не разбираше нищо.

Прилепите игнорираха въпроса на момичето и единият каза:

— Нямаше голям успех. Но пък си смела. Просто така да влезеш в подземието и да отвориш точно ковчега на граф Дракула!

— Граф Дракула… — повтори Лили. Тя все още не разбираше.

— Ти със сигурност си първото дете, което се осмелява да събуди графа на мрака. Със сигурност! — продължи да говори първият прилеп.

— И със сигурност първият човек изобщо, който се е отървал от хипнотизиращия му поглед! — добави вторият.

— Момент — каза Лили. — Вие не сте ли…

— Вампири? — извикаха двата прилепа едновременно. — Да не би всички прилепи да са вампири? — Те започнаха да се смеят и изглеждаха много смешни.

Но на Лили не й беше до смях. Колко злобни бяха тези вампири, които искаха само да се забавляват на неин гръб. Подиграваха се на жертвата, преди да й източат кръвта. Но пък от друга страна двамата изглеждаха доста безвредни. Дали не беше някакъв трик, или те наистина бяха най-обикновени прилепи? Момент! Без да ги изпуска от очи, Лили извади огледалцето от раницата си и го сложи пред тях. Какво облекчение изпита, когато видя, че и двамата имат отражение в него. Със сигурност не бяха от безсмъртните.

— Типично за жителите на Бойтелсбах! — каза по-малкият прилеп.

— Какво им е на хората от Бойтелсбах? — поиска да знае Лили.

— Те също мислят, че всеки прилеп е вампир, само защото и ние обичаме кръв — обясни големият прилеп, а малкият добави:

— И от комара правят слон, само защото и двамата имат хоботи.

Двамата отново започнаха да се превиват от смях на собствения си виц. Когато се успокоиха, Лили пак се ослуша, защото отново се чуваше това странно жално хленчене.

— Какво е това? — попита тя.

— Това са запасите от кръв на граф Дракула. Няколко човека от Бойтелсбах. Стенанията им стават от ден на ден все по-тихи. Скоро сигурно няма да имат сили да плачат.

— Какво искате да кажете? — попита Лили, въпреки че много добре можеше да си представи за какво говореха прилепите. Не можеше да се накара да не мисли за това.

— Ела с нас! — каза по-големият прилеп и полетя напред. Спря се едва до една отворена странична врата.

Лили беше толкова любопитна, че почти забрави да е предпазлива и веднага последва прилепа. После тръгнаха по един дълъг коридор, който ставаше все по-тесен и завършваше с решетка и килия. Прилепите имаха право: на влажния каменен под лежаха четири деца и двама възрастни. Те бяха толкова отпаднали, че нямаха сили дори да изразят радостта си, когато се появи Лили и им каза, че ще им помогне. Само момиченцето с дългите плитки и старомодната рокля започна да плаче.

— Помогни ни, иначе сме обречени завинаги.

Лили извади тефтерчето от раницата си. Едва виждаше записаните там магии. Но тази за магическото отваряне си я спомняше, защото и преди я беше използвала в стаята си. Последиците тогава бяха доста неочаквани, защото всичко в стаята се беше разпаднало. Шкафовете и столовете се бяха счупили, защото лепилото вече не ги държеше.

Лили се сети как стаята й беше напълно унищожена и си каза:

— Ако и сега стане така, няма да е лошо!

Тя измърмори заклинанието и вратата се отвори, но за съжаление и панталоните й се свлякоха. Лили се изчерви, вдигна ги бързо и ги закопча. Малко след това тя вече беше извела цялата група навън на двора.

Разбира се, че Лили трябваше да промени плановете си. На нея й се искаше вече да се прибира вкъщи, защото беше постигнала целта си да види истински вампир, но въпреки това тя трябваше да помогне на тези хора.

Те бяха толкова отслабнали и с побелели лица. Кой знае колко нощи поред вампирите бяха пили от кръвта им… Лили провери с огледалото, дали жертвите не се бяха превърнали вече във вампири. Освен малкото момиче, всички останали имаха все още отражение в огледалото. То обаче беше толкова избледняло, че почти не се виждаше в огледалото. Дали щеше да успее да се възстанови? Дали все още можеше да бъде спасена? Лили я погали по главата и я утеши:

— Ще се справим!

Всички бяха прекалено слаби, за да могат да ходят и да стигнат на сигурно място. А трябваше да се бърза, защото междувременно беше започнало да се смрачава.

— Трябва да ги заведа в Бойтелсбах! — каза Лили решително и попита прилепите:

— Далеко ли е до там? Автобусите на често ли са?

— Какви автобуси? — попитаха неразбиращо прилепите.

— Искам да кажа… кога ще дойде следващият файтон? — поправи се Лили, която от вълнение беше забравила, че беше направила пътуване в миналото.

— Каретата ще трябва да я караш сама. Граф Дракула отдавна изпи кръвта на кочияша и коняря. Сега те самите са вампири. Но файтонът стои все още до главната порта.

Лили веднага се запъти в указаната посока. В обора намери коне и файтон. Добре беше, че често беше помагала на приятелката си Мона, която обичаше да язди. Но все пак й отне доста време, докато впрегне двата черни коня. Когато беше готова, слънцето тъкмо залязваше. Лили помогна на хората да се качат. Те бяха толкова бледи! Тя размаха камшика и тръгнаха. Прилепите полетяха напред, за да й показват пътя. Поклащайки се по неравния път, файтонът се носеше срещу залязващото слънце. На длъж и шир не се виждаха никакви къщи, а и замъкът на Дракула отдавна беше останал далеч назад. Приключението започваше да й доставя удоволствие. Докато караше, тя си сложи кожената шапка и палтото на кочияша. Беше ги намерила в обора. Изглеждаше много смела с камшика в ръка.

— Хайде, давайте! — извика тя на конете.

С настъпването на нощта на хоризонта се появи един малък град.

— Това е Бойтелсбах! — каза й прилепът.

Около града имаше една не много висока стена, която нямаше да предпази много-много града при едно евентуално нападение. Едва когато се приближиха, Лили забеляза, че това не беше нищо друго, освен една най-обикновена ограда, върху която растеше чесън. Или може би чесновите глави просто бяха закачени там. Чесънът растеше все пак под земята. Но пък можеше това да е някой особен сорт, който Лили не познаваше. Във всеки случай беше добра предпазна мярка против вампири и Лили не се учуди, че портата към града беше цялата окичена в чесън.

Градчето беше много замряло. Когато Лили тръгна с файтона по улиците, не се забелязваше жив човек. На пазара тя дръпна юздите и спря конете пред църквата.

— Има ли някой тук? — извика тя. — Вашите хора се нуждаят от помощ. Аз ви ги докарах обратно!

Но не последва отговор. Лили се замисли. Сигурно я наблюдаваха през залостените врати и прозорци. Дали не я мислеха за вампир? Тя скочи от файтона и помогна на освободените затворници. Ако я наблюдаваха, това щеше да е достатъчно доказателство. Но все още не се появяваше никой. Тогава на Лили й хрумна нещо друго. Двата прилепа стояха изтощени на покрива на файтона и дишаха тежко. Лили си спомни какво й бяха разказали те за предпазливите жители на Бойтелсбах. Тя се качи отново във файтона и каза на прилепите толкова високо, че да се чуе чак на пазара:

— Благодаря ви мили приятели, без вас нямаше да се справя и да спася клетите затворници от замъка на граф Дракула. Ето, хапнете си малко чесън, за да ви дойдат отново силите!

С тези думи тя свали огърлицата си и я хвърли в краката на прилепите. Те не изглеждаха много въодушевени и погледнаха Лили въпросително.

— Яжте! — провикна се тя. — За благодарност ще можете после да си изберете някоя крава или прасе, за да му изпиете кръвта. Обещавам ви!

Прилепите започнаха да ядат от чесъна. И малко по-късно стана това, което момичето беше очаквало. Хората започнаха първо един по един, а после и на тълпи да излизат от скривалищата и къщите си. Площадът скоро се напълни с хора и всички бяха толкова щастливи, че отново се срещат с отдавна изгубените им приятели и че могат да ги прегърнат.

Аптекарят Парацетамол веднага се погрижи за тях.

— Моите чеснови дражета са изправяли на крак всяка жертва на вампир — каза той.

Никой не разпитваше Лили, защото всички бяха забелязали дървената пръчка на колана й. Те си мислеха, че пред тях стои истински ловец на вампири. И то много ловък, защото никой досега не беше успявал да спаси пленници на граф Дракула. Лили беше посрещната като герой. Хората донесоха факли, защото междувременно беше станала непрогледна нощ. Имаше вкусни ястия и питиета. Лили можа да пробва дори една глътка вино. Площадът беше заприличал на панаир. Всички искаха да се ръкуват със смелото момиче и толкова разпалено й говореха, че тя изобщо не можеше да вземе думата. Аптекарят също я поздрави и й каза:

— Той сигурно е издал ужасен вик, когато си го убила?

— Да съм го убила? — запъна се Лили.

— Ти със сигурност си му забила в сърцето някоя от дървените ти ками, нали? — каза въодушевено Парацетамол. — Без да си убила него и ужасните му приятели, няма как да си освободила нашите съграждани.

За съжаление Лили трябваше да го прекъсне и да му каже, че не е убила нито един от кръвопийците. Аптекарят я погледна отчаяно и извика панически:

— Тя казва, че страховитият граф не е мъртъв!

Тези думи се разнесоха лавинообразно из площада и изведнъж настана тишина. Чуваше се само пукота от факлите.

— Но тя сигурно е източила поне кръвта му! — извика някой.

— Не, аз не съм убивала никого! — каза високо Лили. — Аз…

Още преди да успее да обясни по-подробно, на площада настана суматоха и хората започнаха да говорят един през друг.

— Хора, скрийте се бързо! — каза някой. — Те ще дойдат тук още преди изгрев-слънце, за да си отмъстят.

— Успокойте се, приятели! — опита се да ги успокои аптекарят.

Но никой не можеше да бъде спрян. Хората тичаха един през друг в луда паника и бързаха да се скрият в къщите си. Малко след това площадът отново беше пуст. Останаха само най-смелите, които се събраха около Лили.

— Кажи ни какво да правим — каза господин Парацетамол. — Ти трябва да знаеш. Нали си освободила пленниците. В това не се съмнява никой.

Лили започна да мисли трескаво. Как можеше точно тя да посъветва гражданите на Бойтелсбах. Та тя нямаше никакъв опит с вампири…

— Кога ще изгрее слънцето? — попита момичето.

— Между четири и четири и половина.

— Само ако знаех как да ги задържим настрана до тогава! — започна да разсъждава Лили на глас.

Но я занимаваше и друг въпрос:

— Как така вампирите влизат в града ви, щом сте сложили чесън навсякъде?

— Само ако имахме отговор на този въпрос — каза господин Парацетамол. — Никой от нас не ги е наблюдавал отблизо, защото винаги се крием, когато дойдат в нашия миролюбив град.

— Но и да се крием не помага. Те винаги отвличат един или двама от нас.

Аптекарят добави:

— А когато има пълнолуние са особено безпощадни!

Всички изведнъж погледнаха към небето.

Имаше пълнолуние!

В този момент камбаната на църквата удари дванадесет пъти. Хората се погледнаха многозначително и всички очакваха Лили да предложи нещо.