Книстер
Лили Чудото и страхливият викинг (5)

Четвърта глава

Корабът, който се носеше по спокойното море в посока към залеза, се казваше „Морски вълк“. Мъжете подвикваха равномерно, докато гребяха. Лили стоеше на носа. Беше сложила на главата си шлема на бащата на Хелге, който Гунар й беше дал. Викингите й бяха обяснили, че те носят шлемове малко или много за красота. Те бяха иначе много опасни по време на битка, защото копието на противника можеше да заседне между рогата на шлема.

Лили се наслаждаваше на слънцето, което се беше превърнало в червена топка, към която бавно се приближаваха. Скоро щеше да потъне на хоризонта.

Добре беше, че майка й си мислеше, че Лили е при Мона. Така можеше наистина да се наслади на това морско пътешествие и не трябваше да се притеснява, че трябва да се върне навреме. При тази мисъл, ръката й неволно се плъзна в джоба на панталона й и потърси мишлето. То беше там и щеше със сигурност да я отведе вкъщи. Гласът на Хелге я извади от размишленията й:

— Имаш ли още една вълшебна риба за мен?

— Вълшебна риба?

— Преди малко я глътнах от страх, защото много се изплаших, когато мъжете ме намериха.

Лили се досети. Тя му помогна да се качи на главата на дракона на носа на кораба и му даде още една дъвка.

— Ще е по-добре, ако отидеш да си легнеш. Никой не знае колко дълго морето ще остане толкова спокойно. А така вълните ще те унесат в сладък сън.

Хелге я послуша и полегна до един от сандъците с храна, които бяха разхвърляни навсякъде из кораба. Той беше значително по-малък от предишния и те трябваше непрекъснато да прескачат сандъците, а и място за спане не се намираше лесно.

— Трябва само да дъвчеш, не да гълташ вълшебната риба — предупреди Лили малкия си приятел, преди той да си легне.

Когато тя видя първите звезди на небето, Хелге спеше вече спокойно. Най-накрая се видя и Полярната звезда. Тя нагласи щита така, че той да сочи към звездата и показа посоката на мъжа на руля. Там някъде трябваше да е течението, което трябваше да следват, докато се разсъмнеше. Лили се загледа с надежда към хоризонта, въпреки че ставаше все по-тъмно. На всеки три минути проверяваше с щита, дали посоката все още беше вярна. Тя правеше така, че звездата на щита да съвпадне с истинската звезда и над нарисуваните вълни тя посочи посоката, която трябваше да следват.

— Дано вълните да не са толкова страшни и големи, колкото са нарисуваните на картинката — окуражи се Лили.

Усети как започна да й се доспива. А и равномерното подвикване на мъжете я приспиваше още повече, но нямаше как да им каже да спрат. Нали трябваше да гребат, а и не можеха да си позволят да почиват. Беше Й малко чудно, че Ласе я беше оставил да показва посоката, защото той най-много се беше смял на това, че едно малко момиче щеше да намери изгубилия се вожд. Да не би сега да си беше променил мнението и да й имаше вече доверие? Но Лили нямаше време за ненужни разсъждения. Имаше съвсем други грижи.

— Така се надявам да се появи вятър, за да можем да плаваме с платна! — каза тя тихо на себе си. — Така екипажа ще може да си почине, защото нощта едва сега започва.

 

 

Не след дълго желанието на Лили се сбъдна. Вятърът духаше точно в посоката, която беше задала тя. Викингите разпънаха платната и „Морски вълк“ започна бясно да пори вълните. Мъжете се отпуснаха изтощени. Ласе ги разпредели да караулят. Някои можеха да поспят, а други трябваше да следят курса на кораба. Лили не искаше да заспива. В никакъв случай не трябваше да изпуска момента, в който щяха да достигнат до големите вълни. Само така щеше да разбере, дали навигацията й беше правилна. С помощта на вятъра напредваха много по-бързо, като плавно се носеха по морската шир. Пълната луна се отразяваше във водата, която приличаше на сребърен килим, който свършваше някъде на хоризонта. Това беше един наистина прекрасен миг. Мъжете мълчаха. От време на време Лили контролираше курса и даваше знак на мъжа на кормилото. Хелге беше сложил глава върху крака на Гунар и двамата похъркваха сладко.

— Значи това е Северно море — прошепна Лили и се загледа в звездното небе. — Не ми се мисли, че утре пак ще съм в детската си стая. При нас няма такова небе.

Погледът й се плъзна далече по сребърния килим. Какво беше това? Малко по-нататък се виждаше водна пяна. Риф ли имаше там? Като протегна ръка тя посочи на кормчията вълните. Той й направи знак да не се притеснява. Лили му показа вълните върху щита и той кимна.

— Юхуууу! — зарадва се тя. — Какво умно момиче си само! — каза тя сама на себе си. — Юхууу! Юхууу! Юхууу!

Малко след това навлязоха във вълнението. Лили му се наслаждаваше безгранично! Но когато сандъците започнаха да се носят насам-натам по палубата, тя се разтревожи. Дали корабът нямаше да се обърне? Всички се събудиха и по лицата им наистина беше изписана тревога. Дали корабът щеше да издържи на напора на страховитите вълни? Някой даде команда да се свият платната. Нужна беше всяка ръка. Понеже Лили нямаше представа с какво можеше да помогне, се скри зад един сандък и прибра и Хелге в палтото си, като се мъчеше да го успокои. Но той така или иначе не я чуваше, защото виковете на мъжете и шума на вълните заглушаваше думите й.

— Останете където сте и се хванете здраво за нещо! — заповяда им Гунар.

Нищо друго не му се разбра. Вятърът, който досега им беше помагал в пътуването, се беше превърнал в техен враг. Мъжете се бореха с платното. Ръцете им започнаха да кървят, докато се опитваха да навият въжетата. Бурята беше станала толкова силна, че корабът се люшкаше без цел и посока. Вълните ставаха все по-високи. Корабът непрекъснато ту се изкачваше нагоре, ту падаше надолу, носът пореше водата така, че Лили имаше чувството, че никога повече нямаше да изплуват. Огромно количество вода заливаше „Морския вълк“, като че ли го нападаха. Четирима от мъжете се бореха с руля, за да избегнат най-лошото.

— Кога ще свърши всичко това? — извика Лили сама на себе си.

Тя бръкна в джоба си, напипа мишлето и беше на косъм да каже заклинанието за магическия скок. Но в този момент се поколеба. Не можеше да остави сам треперещия от страх Хелге. Той така се беше вкопчил в нея, че чак я болеше. В този момент ги заля и първата огромна вълна. Лили усети тежестта на водата, която я притисна. Въпреки че вълната веднага се отдръпна, цялата палуба беше във вода. Лили извади Хелге изпод палтото си и го вдигна нависоко, за да не се удави. В същото време трябваше да се държи здраво за въжето на един сандък, защото всичко, което не беше здраво закрепено, беше отнесено в морето. Лили не разбираше нищо от крясъците, които се чуваха. Мъжете гребяха вода с шлемовете си, защото ако ги залееше още една вълна, преди да са успели да изгребат водата от палубата, това щеше да бъде краят им.

— Ще се справите! — подкрепяше ги тя.

Тя се мъчеше да надвика вятъра и рева на бурята, за да преодолее страха си. Не можеше да помага, защото трябваше да се грижи за Хелге. Този, който се осмелеше да се разхожда по кораба, щеше да загине. Лили имаше чувството, че морето вреше и кипеше. Изведнъж бурята утихна, сякаш някой я премахна с магическа пръчка.

Стана тихо, чуваше се само поклащането на сандъците, защото вълните не можеха да утихнат толкова бързо. Корабът не можеше да се управлява, защото руля се беше счупил и се въртеше като въртележка. Без вятър платната не можеха да се използват, а мъжете бяха прекалено изморени, за да гребат. Без да казват нито дума, Лили усети, че всички бяха много облекчени. Опасността беше преминала.

— Три пъти ура за нашия „Морски вълк“! — извика Гунар след дълга пауза и мъжете потупаха въодушевено кораба така, все едно беше кон.

Дори Хелге се осмели да излезе изпод палтото на Лили. Мина доста време, докато корабът окончателно спря да се клатушка. Лили погледна към небето. По него все още имаше облаци и не се виждаше никакво съзвездие. Изведнъж тя се сети, че имаше компас! Защо не го беше използвала по-рано? Можеше да види посоката още преди бурята. Беше глупаво от нейна страна! Как беше могла да го забрави? Сега трябваше да чака, докато се покажат звездите, или слънцето. То щеше да се вижда дори и през облаците и тя щеше да се ориентира.

— Мъже, чуйте ме! — взе думата Ласе. — Сега, след като се спасихме от бурята, трябва да се връщаме. Тор, богът на бурите, ни е сърдит, защото тръгнахме на толкова безсмислено пътуване. Трябва да се връщаме, преди да ни сполети още една буря!

Екипажът не беше съгласен. Чуха се различни гласове, които се противяха:

— Не, трябва да продължим!

— Толкова сме близо до целта!

— Никога няма да оставим вожда ни в беда — извика някой.

Никой не си направи труда да обърне кораба към вкъщи. Лили май беше заразила викингите с нейното въодушевление. На Ласе не му остана нищо друго, освен да се признае за победен.

От изтощение мъжете полегнаха на сандъците, защото Лили им каза, че ще могат да продължат едва на разсъмване. Но кой се наслаждаваше най-много на принудителната почивка? Разбира се, че това беше Хелге. Той подскачаше сред сандъците и дразнеше всички. Лили се засмя, защото това й беше познато. Така усмихвайки се, тя се унесе.

Нямаше представа колко дълго беше спала, когато я събуди внезапен вик:

— Човек зад борда!

О, не! Кой ли беше това? Хелге! Всички скочиха на крака, защото всяка секунда беше от значение. В тази леденостудена вода човек не можеше да оцелее дълго. За щастие слънцето се показа и мъжете можеха по-добре да виждат, къде беше Хелге. Когато го откриха, Лили поиска да скочи зад борда, но Гунар я спря:

— Стой, ти не можеш да го спасиш! Така можем да ви загубим и двамата. Трябва да приближим кораба. Дръж Хелге под око и показвай посоката, за да можем да го настигнем. За щастие той може да плува много добре.

Мъжете взеха да гребат, а Гунар им даваше напътствия, накъде да обърнат кораба, за да стигнат до Хелге. Но корабът се управляваше трудно, защото вълните все още го люлееха. При всяко поклащане, Лили губеше момчето от поглед.

— Хелге, ние идваме! — викаше тя. — Дръж се, ще те спасим.

Мъжете гребяха като луди, а Лили беше отчаяна. Колкото и да се напрягаха, момчето се отдалечаваше все повече. На нея й се искаше да грабне греблата от ръцете на мъжете и сама да започне да гребе, но Гунар я спря.

— Трябва да не го изпускаш от очи, защото ако не го виждаме, той е загубен!

Тогава се случи нещо невероятно! Съвсем близо до кораба се появи кит. Беше точно между Хелге и кораба. Само това липсваше! Изведнъж той изхвърли нагоре фонтан от вода във въздуха. Лили беше чувала за това само от книгите. Беше много впечатлена. Тя започна да ръкомаха, за да изплаши кита като междувременно крещеше с пълно гърло:

— Изчезвай! Махай се от пътя, защото не виждам нищо! Трябва да спасим малкия ми приятел, иначе той е загубен!

Лили не можа да повярва на очите си. Огромното животно наистина се отдръпна. Всички видяха Хелге, който се опитваше да се спаси. И тогава се случи нещо невероятно: съвсем бавно китът изплува изпод Хелге. На Лили й спря дъха. Да не би да искаше да го изяде? — й мина през главата. Но що за глупост беше това? Кътовете ядяха водорасли! Само след секунда Хелге лежеше на сухо върху кита, който го доближи до кораба и момчето успя да се качи на борда.

Лили не знаеше какво да каже. Викингите също. Дори и най-опитните мореплаватели не бяха виждали подобно нещо. Всички посрещнаха Хелге въодушевено и с радостни викове. Само Лили все още се взираше в кита. Дали не й беше намигнал с огромното си око? Съвсем предпазливо тя погали животното, преди то да се гмурне в дълбините на океана. Лили чуваше възгласите на мъжете, които посрещнаха Хелге като герой, като че ли бяха много далече от нея. Замечтано тя продължаваше да следи огромната сянка във водата. Беше видяла истински кит и то толкова отблизо… а и той беше последвал командата й… тя все още не можеше да осъзнае какво й се беше случило. Тогава китът се появи за последен път, пръсна един висок фонтан във въздуха и преди да се потопи, й помаха за сбогом с огромната си перка.

— Желая ти всичко хубаво! — извика тя след него.

Мъжете все още потупваха Хелге по рамото.

— Да живее нашият Хелге! Той язди кит! Кой би си помислил, че е способен на такова нещо? — викаха те и го подхвърляха във въздуха.

На момчето му се зави свят, но въпреки всичко му беше много приятно да му се възхищават. То се изкачи на носа на кораба върху драконовата глава и каза:

— Беше като детска игра! И вие щяхте да се справите!

Всички се засмяха и в този момент иззад облаците се появи слънцето, като че ли и то се радваше.

Лили побърза да вземе щита и да определи посоката, в която трябваше да продължат. Един от викингите застана на руля, а другите спуснаха платната. „Морският вълк“ можеше да потегли. За по-сигурно Лили извади и компаса си, за да провери посоката. Така нищо не можеше вече да се обърка. В суматохата със спасяването на Хелге никой не се беше сетил да попита, как така той беше паднал във водата? А и той не смееше много-много да разказва, че си мислеше, че някой го беше блъснал. Дори и в момента тази мисъл му се виждаше нереална.

Кой би искал да му причини това? Затова реши да забрави.

 

 

И наистина, за радост на Лили към обяд на хоризонта се появи земя, откъм която се виждаше пушек от вулкан.

— Исландия, идвам! — извика Лили въодушевено.

След обяд се появи група от острови. Малко по-късно всички забелязаха един мъж, който отчаяно махаше за помощ върху скалите. Това беше бащата на Хелге. Беше жив!!!

Що за посрещане само! Всички ликуваха и подмятаха във въздуха ту Лили, ту вожда. Радостта беше безгранична. Викингът беше прекарал много години на този безлюден остров, беше се изхранвал с риба и всеки ден се беше къпал в топлите извори.

Викингите се бяха скупчили около него и слушаха с интерес историята на неговото оцеляване. От време на време се чуваха възклицания или на радост, или на гняв, като някои потупваха оцелелия толкова силно по раменете, че той отскачаше назад.

— Бяла мечка да не те застига!

— Медузи и раци!

— Да не стане рибата ти сладка!

Само един от викингите не се радваше. Това беше Ласе. Той се опитваше да се скрие между сандъците на кораба, но не му се отдаваше. Дори и преди разказа на бащата на Хелге, на всички им беше станало ясно, защо новият вожд се беше опитвал на всяка цена да провали експедицията на Лили. Беше се осмелил дори да направи дупка в кораба и да хвърли Хелге през борда. Беше направил всичко това, с цел да накара мъжете да се върнат назад.

Ласе имаше всички основания да се страхува от това пътуване. Чрез него истината щеше да излезе на бял свят и той щеше да бъде опозорен. Той беше блъснал бащата на Хелге от скалите, за да може да стане вожд. Но за щастие викингът не е бил загинал, а само ранен. Когато се е свестил след няколко часа, всички са си били тръгнали. Не му е останало нищо друго, освен да напише послание върху щита си и да го пусне в Северно море. За нещастие мъжете бяха повярвали на Ласе и никога не се бяха върнали на острова, който беше донесъл толкова нещастие на бащата на Хелге.

Всички бяха ядосани на предателя, но и на тяхната глупост, понеже бяха повярвали толкова лесно на думите на Ласе.

— Веднага трябва да му се отнеме викингския шлем — извика един от мъжете.

— Трябва да го закачим да виси на мачтата с главата надолу — обади се втори.

— Трябва да го затворим до живот и да го държим само на хляб и вода.

Но бащата на Хелге ги успокои. Той искаше Ласе да се изправи пред съда и да отговаря за действията си. Мъжете не бяха доволни. Те искаха справедливостта да възтържествува веднага. Но вождът им не се беше променил: беше все така мъдър и справедлив. Добре, че си го бяха намерили!

Лили беше решила да използва момента, че никой не я гледаше и да „прескочи“ обратно в детската си стая. Мъжете бяха задълбочени в разговора със стария си нов вожд, радваха се лудо, ядосваха се на моменти и плачеха. Гледката беше наистина трогателна. Но Лили щеше да изчезне също толкова ненадейно, както се и беше появила.

Тя се сбогува само с Хелге. Потупа го по рамото и каза:

— Вече никой няма да ти казва Хелге Страхливия!

— Да, със сигурност — усмихна се момчето. — По-скоро ще ме нарекат Хелге Безстрашния, който успя да язди кит.

— А когато пораснеш, ще станеш много добър вожд, воин и страховит викинг! — отвърна Лили.

Хелге се въодушеви при тази мисъл, усмихна се и каза:

— Кой знае, може враговете ми да ме нарекат Хелге Страховития!

— Кой знае… — засмя се Лили и прегърна за последен път малкия си приятел.

Даде му остатъка от дъвките и се скри зад една скала.

ЦАВУШ!