Димитър Точев
Чифт дървени кънки (1)

Странният експонат

— Извинете! Откъде тръгват файтоните?

Гаровият началник ме погледна с такива очи, сякаш пред него стоеше смахнат. Измери ме от главата до петите, не знам защо свали червената си фуражка и искрено учуден, сви рамене:

— Какви файтони?

— Как какви? Файтоните, които превозват пътниците от гарата до града.

Началникът нахлупи отново червената си фуражка и лицето му засия в някаква странна усмивка:

— Сега вече ми е ясно — добродушно каза той. — Отдавна не сте идвали насам, нали така?

— Така е! Откъде разбрахте?

— Питате за файтоните. А те от десет години са в пенсия.

— В пенсия ли, казвате?

— Такава е думата — сне отново фуражката си гаровият началник. — Ей там, червения автобус, виждате ли го? Него назначиха на мястото на файтоните.

 

 

Така започна моето завръщане след толкова години в малкото крайдунавско градче. Нямаше ги вече някогашните файтони, които трополяха два пъти на ден до гарата и обратно. Помнех всяка шарка по тях. Нали всеки ден ние, децата, клекнали зад въдиците от обущарски канап, следяхме тяхното весело пътуване и все си мечтаехме как меките им седалки ще отнесат след време и нас нанякъде…

Нямаше ги някогашните файтони. Пенсионирали ги, както каза гаровият началник. Автобус назначили на тяхно място. Жалко! А аз все се надявах, че най-после ще се сбъдне мечтата ми да се повозя на файтон!

И градчето го нямаше. Не! Не ме разбирайте грешно. Не го беше отнесъл Дунава. Нямаше го онова градче от моето детство. И то, изглежда, се беше пенсионирало заедно с файтоните. А на негово място бяха назначили съвсем друг град. Други улици, други къщи… И площадът друг… Даже хората други. Не познавах минувачите, макар че сигурно с някого от тях сме ловили като деца риба със споменатите вече въдици от обущарски канап. И с неспоменатите досега кукички от обикновени, изкривени карфици.

Всичко беше друго, съвсем непознато. Така е, когато човек се сети да се върне по родните места веднъж на двадесет години. Нищо чудно дори да попита някой срещнат:

— Кой е този град?

Аз не попитах. Видях един стар мост, една стара, престара чешма, едно кале, което нищо не е в състояние да промени, и вече бях сигурен, че не съм сгрешил. В командировъчното ми удостоверение беше написано точно името на този с град.

— Това е добре! — ще каже някой.

Щеше да е добре. Ако не беше неделя.

Трябваше да се срещна с активистите на пионерската дружина. Но в неделя училищата са затворени. А къде без училище ще намеря активисти? Неудобно е, нали, да питам всяко срещнато по улицата момче:

— Извинявай, ти активист ли си?

Рисковано е. Даже е смешно. А ако някой каже:

— Активист съм!

А не е? А сам той си се мисли за такъв?

Не! Не можех да питам всеки срещнат. Трябваше да дочакам понеделника. Да постъпя, както си му е редът. А дотогава? Какво да правя в един град, който хем е мой, хем не е? Да имах под ръка оная, споменатата вече два пъти въдица от обущарски канап — лесно. Ще му клекна въпреки годините си както някога край брега и все някое сомче може да се умилостиви и да клъвне… А то и въдица няма, даже и от обущарски канап!

Настаних се в хотела. Напразно се страхувах, че може да няма места. Бях единственият пътник. А по-добре щеше да бъде, ако сме двама. Щяхме поне да си правим компания… Всъщност… и сега сме двама. Аз — онова момче от някогашния град, и Аз — командированият гражданин! Отлично!

Тръгнахме да разглеждаме града. Докато единият от нас разглеждаше с любопитство всичко като човек, попаднал за пръв път тук, другият току си припомняше това и онова: къде крал джанки, та си скъсал панталона, къде паднал в реката, балансирайки по перилата на моста,… и разни такива истории.

— Тук има музей! — каза единият от нас.

— Тук никога не е имало музей — каза другият, дето си беше късал панталоните, крадейки джанки.

— Има! Чети!

Наистина една табелка сочеше със споменатата вече дума отворена врата на три крачки от нас. А щом си в един град, който хем е твой, хем не е твой и на всичкото отгоре е неделя, какво по-хубаво от това да намериш музей, и то отворен за посетители?

Нямаше никаква нужда да обсъждаме въпроса. Влязохме незабавно.

Посрещна ни уредничката на музея — за наше голямо удивление… с червена пионерска връзка. Тя забеляза учудването ни и побърза да обясни:

— Това е наш, пионерски музей!

— Но тук някога нямаше музей! — каза единият от нас, който беше падал от перилата на моста.

— Някога? Сигурно не е имало!

— А откога е музеят? — попита другият от нас, командированият да се срещне с активистите от местната пионерска дружина.

— Съвсем отскоро. Решихме веднъж по случай една кръгла годишнина да издирим разни неща, свързани с героичното минало на нашия край. Цяла година обхождахме бивши партизани, ятаци… Събрахме доста експонати и… открихме музейна сбирка. Елате, ще ви покажа.

— Ще ви бъдем благодарни — казахме ние в един глас и тръгнахме след момичето, което сигурно беше от търсените активисти.

Музеят не приличаше съвсем на истински. Имаше една единствена зала, по-скоро заличка. Затова пък експонатите не бяха малко.

— Това е партизанска раница. А това е яташка пушка. Това пък тук… — чуруликаше момичето, т.е. уредничката на музея, и ние спирахме ту пред едно, ту пред друго.

— Раницата откри Стефчо. Сигурно не го познавате. А пушката домъкна от селото на дядо си Бойка. Сигурно и нея не познавате. От нашата дружина са — чуруликаше уредничката на музея, т.е. момичето, а ние слушахме и гледахме в захлас.

— А тази кратунка тук? — попита единият от нас, не помня кой беше.

— Това не е обикновена кратунка. В нея са държали барута, от който ятаците правили патрони за партизаните.

— А това кречетало?

— Това не е обикновено кречетало. С него са сигнализирали, когато е имало опасност. Пак с него са давали отбой. Зависело от завъртанията.

— Ясно! — казахме ние и продължихме нататък.

— Гледай, гледай! Това пък какво е? — почти извика единият от нас, изглежда, този, командированият, защото другият в същия момент се мъчеше да си спомни нещо познато.

— Това някога се е наричало кънки.

— Дървени кънки? — чудеше се командированият, докато другият почти и спомни: — Всъщност, да! Имаше някога такива кънки. Сами си ги правехме от две поставени перпендикулярно дъски. Отдолу ги подковавахме с тенекия или някакво желязо, както са и тези.

— А какво търсят някакви си дървени кънки в музея, който вие почти нарекохте: „на революционното движение във вашия край?“

— Това не са обикновени кънки — изчурулика уредничката на музея.

— Ясно е, че не са обикновени. Дървени са! Вижда се и с просто око.

— Не е в това работата — продължи чуруликането. — Тези кънки са исторически!

— Исторически?

— Да, да! Съвсем исторически!

— Виж ти! Хем кънки, хем дървени, хем исторически! Да не са замеряли с тях полицаите?

— Не се шегувайте! Ако искате да знаете, това е един от най-интересните експонати. Никой друг музей няма такъв експонат.

— Вярно е, че няма! — съгласихме се ние. — Кой музей ще се хвали с някакви си кънки. И то — дървени! Освен ако има музей на кънките, но доколкото знаем, в България няма такъв.

— А в другите музеи имат ли пистолети?

— Имат! Музей без пистолети не е музей.

— А защо имат?

— Защото… Защото пистолетите са участвували в борбата. С тях борците са стреляли, спасявали се от полицаите… Въобще много герои дължат живота си на своето оръжие.

— Точно така! И затова пистолетите са в музеите. Както и тези дървени кънки. Те също са спасили живота на герои.

Хм! Ставаше интересно. Кънки, спасили живота на герои! Никъде не бяхме чели, никъде не бяхме слушали такова нещо. И щом момичето така горещо защищаваше правото на този експонат да бъде в музея, значи…

— Вярваме, че кънките са заслужили мястото си тук. Но да си признаем… — смънкахме ние.

— Още не ви е ясно, нали? Правилно! — каза момичето с глас на истински уредник на музей. — Тя е дълга история. Не може да се обясни с две думи. Но ако искате…

— Искаме — казахме в един глас. — Искаме да научим историята на тези дървени кънки. Щом са спасили живота на герои… Щом са заслужили място в музея…

— Мога да ви разкажа подробно. Но ако и утре сте тук, ще ви запозная с учителя по физкултура в нашето училище.

— Чудесно! Само че… какво общо има той с тези кънки?

Момичето се усмихна хитро:

— Кънките са негови!

— Чудесно! — казах само Аз, защото другият Аз, този, дето някога крал джанки и падал от моста, изведнъж изчезна. — Чудесно! — повторих.

— Интересно ли ви стана? Два пъти повторихте думата „чудесно“!

— Чудесно! — потретих. — Утре съм в училище.

— Ще ви чакам — махна ми с ръка на довиждане момичето.

На другия ден, още преди да бие първият звънец, бях в училище. Не, не заради срещата с активистите от пионерската дружина. Отказах се от нея. Исках час по-скоро да се срещна с някогашния собственик на „историческите“ дървени кънки. С учителя по физкултура.

Срещата се състоя. След нея се наложи да отскоча и до съседното село, да разговарям с още не един и двама… Докато историята се изясни. Историята на чифта дървени кънки.

Искам да разкажа тази история. Без да бързам. Ще започна отдалеч, преди да стигна до най-интересното.