Нора Робъртс
Среща с огъня (4)

Трета глава

— Какво си направил?

Зак пъхна глава в хладилника и затършува за бира. Познаваше този тон. Съпругата му не го използваше често и именно затова въздействието му бе толкова силно. Бавно извади бирата и се постара лицето му да има спокоен израз, когато отново се обърна към нея.

Нел стоеше пред фурната, в която се печеше нещо апетитно. Беше опряла юмруци на хълбоците си, с дървена лъжица в едната ръка. Изглеждаше секси и приличаше на Бети Крокър в заплашителна поза.

В момента не му се стори уместно да изрече това.

— Поканих Сам на вечеря — усмихна се гузно и отвори бирата. — Обичам да се хваля с изключителните готварски способности на красивата си съпруга.

Нел само присви очи и той отпи голяма глътка от бутилката.

— Проблем ли има? Винаги ти е било приятно да имаме гости за вечеря.

— Нямам нищо против гости. Но не каня разни гадняри в дома си.

— Нел, може би понякога Сам е постъпвал безразсъдно като юноша, но никога не е бил гадняр. Освен това е един от най-старите ми приятели.

— Но е разбил сърцето на една от моите… от нашите приятелки. Хладнокръвно я е изоставил и е заминал за Ню Йорк, където повече от десет години се е занимавал Бог знае с какво. А сега… — продължи тя с още по-гневен тон — … сега се довлича обратно на острова и очаква всички да го приемат с отворени обятия — стовари лъжицата върху плота. — Аз лично няма да устроя на Сам Лоугън посрещане с фанфари.

— Е, поне един фанфарист?

— Нима ти се струва забавно?

Нел се завъртя на пети и сърдито закрачи към задната врата. Зак я изпревари и сложи ръка на дръжката.

— Не. Извинявай, Нел — прокара пръсти през заплетените си коси. — Слушай, съжалявам за случилото се между Сам и Миа. Още тогава съжалявах. Със Сам наистина сме израснали заедно и бяхме приятели. Добри приятели.

— Не смяташ ли, че ключовата дума тук е бяхме!

— Не и за мен — за Зак нещата бяха толкова прости. — Държа на Миа, както и на него. Не искам да бъда принуден да взема страна, не и в собствения си дом. И най-вече — не искам да се карам с теб. Не биваше да го каня на вечеря, без да те попитам. Ще му се обадя да не идва.

Нел сдържа въздишката си, но не успя да се престори на обидена.

— Държиш се така, за да ме накараш да изпитам неудобство.

Зак остана мълчалив за миг, после попита:

— Успях ли?

— Да, по дяволите! — побутна го леко. — Не ми пречи. Щом ще имаме гост за вечеря, не е желателно да загори.

Но той не помръдна, а хвана ръцете й и ги притисне между своите.

— Благодаря.

— Не бързай да ми благодариш, преди да съм изтърпяла компанията му, без да го превърна в пъпчив грозник.

— Разбрано. Да сложа ли масата?

— Ако обичаш.

— Искаш ли свещи?

— Да, черни — отвърна тя и самодоволно се усмихна, когато се приближи към прозореца да нагледа дивия си ориз. — Против отрицателна енергия.

Зак въздъхна тежко:

— Очертава се страхотна вечер.

 

 

Сам донесе бутилка хубаво вино и букет нарциси, но не успя да спечели благоразположението й. Беше безкрайно учтива. Поднесе виното на удобната веранда отпред и сервира канапе, което бе успяла да приготви в последния момент.

Не бе сигурен дали го приема като приятел, или се опитва да му покаже, че ще бъде приет постепенно.

— Надявам се, че не създавам неприятности — каза Сам. — Няма нищо по-досадно от неочакваните гости.

— Така е — любезно отвърна тя. — Сигурно не си свикнал да те гощават с какво да е, така че се наложи доста да се потрудя.

Когато Нел се върна вътре, Сам дълбоко въздъхна. Вече бе сигурен: щеше да се сприятели с нея, но на мъчителни етапи.

— Страхотно отношение!

— Миа означала много за нея. Поради много причини.

Сам кимна и застана до парапета на верандата. При него дойде Люси, черният лабрадор на Зак, легна на пода в очакване да я почешат по корема и размаха опашка. Сам се наведе да погали кучето.

Знаеше причините за предаността на Нел към Миа. Беше намерил начини да се осведомява за всичко, което става на острова. Знаеше, че Нел е пристигнала на Трий Систърс, бягайки от жестокия си съпруг. Беше инсценирала собствената си смърт — не можеше да не се възхити на смелостта й затова! — и с променена самоличност бе пътувала из страната и бе работила на различни места като сервитьорка или готвачка.

Беше гледал телевизионните репортажи за Евън Ремингтън, който в момента лежеше в строго охраняван приют за опасни душевноболни.

Знаеше, че Миа е назначила Нел за готвачка в кафенето и й е предложила дом. Подозираше, че освен това я е научила да използва свръхестествените си способности.

От пръв поглед бе разбрал, че Нел е едната от наследниците на Трите сестри.

— Много трудности е преживяла твоята Нел.

— Твърде много. Рискувала е живота си, за да се избави. Когато дойде тук, Миа й даде шанс да се установи и да намери своето място. Аз също трябва да й бъда благодарен за това. И за друго — добави и изчака Сам отново да се обърне. — Навярно си чул за Ремингтън.

— Холивудски мениджър, съпруг, насилник и психопат — Сам се изправи. — Знам и че те е ранил при опита си да се докопа до Нел.

— Да — Зак вяло потърка рамото си, където Ремингтън бе забил ножа. — Проследи я дотук и я нападна, преди да стигна до къщата, а после едва не ме очисти. Тя побягна към гората, за да тръгне той след нея и да няма време да ме довърши — лицето му помръкна при този спомен. — Когато ги настигнах, там бяха Рипли и Миа. Бяха разбрали, че Нел е в беда.

— Да, Миа винаги би усетила.

— Онова копеле опря нож в гърлото й — всеки път, когато си спомнеше за това, у него се надигаше гняв. — Беше готов да я убие. И да стрелям, и да не стрелям — щеше да го направи. Но тя го победи. Събра силата, която е в нея, и заедно с Миа и Рипли насочиха собствената му същност срещу него. Всичко това стана пред очите ми — продължи Зак. — В горичката до къщата, в която живееш сега. Изневиделица се появи кръг от светлина и след миг Ремингтън се гърчеше на земята и стенеше.

— Тя притежава смелост и вяра.

— Така е — съгласи се Зак. — Нел е всичко за мен.

— Късметлия си — при мисълта, че една жена — която и да е тя — може да означава толкова много за един мъж, в съзнанието на Сам изплува нечий образ. — Любовта й към теб е очевидна. Дори когато ти е сърдита — отбеляза с лека усмивка, — както сега, защото си поканил Юда на вечеря.

— Защо го направи? Защо напусна острова?

Сам поклати глава:

— Поради много причини, някои от които самият аз все още не мога да си обясня. Когато ги проумея, ще кажа на Миа.

— Искаш от нея твърде много.

Сам се загледа в чашата си с вино:

— Може да е било винаги така.

 

 

Зак се стараеше да поддържа непринуден приятелски разговор по време на вечерята. Обикновено за цяла седмица не изричаше толкова думи, колкото сега за един час. Но всеки път, когато отправеше умоляващ поглед към Нел, тя си даваше вид, че не го забелязва.

— Разбирам защо кафенето отнема толкова голяма част от клиентелата ни по обяд — отбеляза Сам. — Вие сте майстор на кулинарното изкуство, мисис Тод. Безкрайно съжалявам, че не сте влезли в хотела, вместо в кафенето, когато сте пристигнали на острова.

— Влязох там, където е било писано да вляза.

— Значи вярвате в това? В предопределението?

— Искрено — Нел стана и се залови да разчисти масата.

— Аз също. Искрено — Сам се изправи и вдигна чинията си. Многозначително кимна на Зак зад гърба на съпругата му: „Разкарай се“.

Принуден да избира между гнева на съпругата си и изтощителната роля на буфер, Зак стана от масата.

— Трябва да разходя Люси — каза той и използвайки кучето като повод да се измъкне, забърза навън.

Нел хвърли убийствен поглед зад гърба му:

— Защо не отидеш със Зак? Аз ще направя кафе.

Сам разсеяно се наведе и погали сивия котарак, който бе изпълзял изпод масата и се протягаше. Домашният любимец изсъска срещу него.

— Ще ти помогна — рече той, след като едва избегна жестоко одраскване. Видя Нел да кима одобрително на котарака, който по-рано бе нарекла Диего.

— Не желая ничия помощ.

— Не желаеш моята помощ — поправи я Сам. — Зак е най-добрият приятел, който някога съм имал.

Без да го удостои с поглед, Нел отвори съдомиялната машина и започна да слага съдовете вътре.

— Имаш странно определение за приятелство.

— Каквото и да е определението ми, това е факт. И двамата сме привързани към него. Затова предлагам да сключим мирно споразумение.

— Не съм във война с теб.

Сам отново погледна към котарака. Беше се изтегнал до краката на стопанката си и го наблюдаваше с присвити очи.

— Но си враждебно настроена.

— Така е — стовари капака на машината и се обърна. — Иска ми се да те обеся надолу с главата заради това, което си причинил на Миа. А докато висиш, с удоволствие бих запалила хубав огън под теб, за да се опечеш бавно, в адски мъки. Бих…

— Вече добих представа.

— Тогава навярно разбираш, че е безсмислено да се опитваш да спечелиш симпатията ми.

— Нима винаги си правила верния, най-добрия и най-разумния избор, когато си била на двадесет години?

Нел пусна горещата вода и сложи препарат под струята.

— Не съм причинила съзнателно страдание на никого.

— А ако го бе направила — съзнателно или не, — колко дълго би очаквала да бъдеш наказана за това? По дяволите!

Остана мълчалива, сякаш не му обръщаше внимание. Той изруга, приближи се и спря чешмата пред нея.

В отговор тя изрече проклятие и посегна отново да завърти кранчето. Обзет от гняв, Сам притисна ръката й със своята.

Между пръстите им проблесна синя светлина.

Нел застина и изведнъж гневът й бе изместен от почуда. Без да освободи ръката си, бавно се обърна, докато застана лице в лице с него и го погледна право в очите.

— Защо никой не ми каза? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, когато светлината започна да чезне. — Сестричке.

Нел смутено поклати глава:

— Кръгът е създаден от три.

— Трите наследници на Трите сестри: Но стихиите са четири. Твоята е въздух, но онази, която е носила същото име, не е имала смелостта ти. Моята е вода. Вярваш в предопределението. В дарбата. Ние сме свързани и не можеш да промениш това.

— Не мога — трябваше да помисли доста върху тези думи. Бавно издърпа ръката си изпод неговата. — Но нищо не би ме накарало да се радвам, че е така. Или да те харесвам.

— Вярваш в съдбата и мисията, но не и в прошката.

— Готова съм да дам прошка. Когато е заслужена.

Сам се отдръпна и сложи ръце в джобовете си.

— Тази вечер дойдох с намерението да се сприятеля с теб. Да преодолея поне отчасти твоето негодувание и неприязън. Донякъде беше въпрос на гордост. Не е приятно съпругата на най-добрия ти приятел да те презира — взе бутилката вино и наля от него в една от неприбраните чаши. — От друга страна, беше стратегически ход — отпи глътка. — Много добре знам, че двете с Рипли защитавате Миа.

— Не искам отново да страда.

— И си убедена, че аз целя именно това — Сам остави чашата си на плота. — Когато влязох в дома ви, почувствах какво имате вие със Зак. Какво сте изградили помежду си. Седнах на масата и ти ме нагости, въпреки че би предпочела да ме обесиш надолу с главата. Вместо да успея да те впечатля, аз съм впечатлен — огледа кухнята. Помнеше топлата приятелска атмосфера в нея. Някога бе добре дошъл в този дом. — Възхищавам ти се за това, което си постигнала в живота си, и ти завиждам за твоите ясни възгледи и семейно щастие. Зак означава много за мен.

Тя не каза нищо в отговор и Сам отново я погледна.

— Знам, че ти е трудно да го приемеш, но е факт. Не искам да сторя нищо, което би усложнило отношенията ви. Ще си тръгна през задната врата, докато той е зает с Люси.

Нел избърса ръцете си:

— Все още не съм направила кафе.

Сам застана с гръб към вратата и погледите им се срещнаха. В този миг Нел разбра с какво този мъж е привлякъл Миа. Не само с опасния си чар. В очите му се долавяше непоколебима сила, но и болка.

— Няма да ти простя — решително каза тя. — Но щом Зак те смята за приятел, сигурно имаш и някои положителни качества. Седни. Приготвила съм сладкиш за десерт.

 

 

„Тя ме накара да се почувствам жалък“, помисли си Сам по-късно, докато вървеше обратно към жълтата къща. Красивата синеока блондинка — която отначало се бе държала с него с хладна учтивост, по-късно го бе смаяла с прямотата си, а в края на вечерта бе започнала предпазливо да проявява разбиране — го бе поставила на колене.

Рядко държеше да спечели нечие внимание, но сега изпитваше отчаяно желание да заслужи уважението на Нел Тод.

Премина по плажа с бързи крачки, както в детството си, и продължи към родния си дом, както тогава — без чувство на радост.

Как би могъл да обясни, че макар и да бе обичал къщата край залива, никога не я бе смятал за свой дом? Не бе тъгувал, когато баща му реши да я продаде.

Заливът, пещерата — някога те означаваха много за него. Но самата къща бе просто постройка от дърво и стъкло. В нея нямаше топлота. Амбиции — да: да бъде достоен представител на фамилия Лоугън, да преуспее, да се прочуе.

Сам бе постигнал и трите, но се питаше на каква цена.

Отново се замисли за духа в къщата на семейство Тод. Винаги бе вярвал, че всяка къща има свой дух — и в тяхната бе на топлота и привързаност. „Бракът се отразява добре на някои хора — каза си той. — Всеотдайност, единение и общи очаквания за бъдещето. Не само сигурност или обществено положение, а връзка между две сърца“.

Според него това бе рядък и ценен дар.

В неговия дом не съществуваше искрена привързаност. Не бе свидетел на пренебрежение, насилие или злоба. Родителите му бяха добри партньори, но доколкото си спомняше — не и двойка. Бракът им бе продуктивно начинание като всяко бизнес съдружие.

Все още си спомняше колко впечатлен и учуден бе като момче от откритите прояви на привързаност между родителите на Зак. Представи си как сега пътуват със своя дом на колела и се наслаждават на живота. Тази идея никак не би допаднала на неговите родители.

„Доколко атмосферата, в която сме израснали, предопределя какви ще бъдем?“, запита се той. Дали сплотеността в дома на Зак бе предпоставка самият той да изгради щастливо семейство? Дали това бе въпрос на късмет, или зависеше от собствените решения, поредица от избори, всеки от които водеше до нов?

Спря се и се загледа в светлия лъч, който озаряваше водата. Фарът на Миа — върху любимите й скали. Колко ли пъти с надежда се бе взирал в този лъч и бе мислил за нея?

Желаеше я.

Не си спомняше кога точно бе започнало това. Струваше му се, че я желае, откакто се е родил. Не можеше да се отърси от чувството, че е бил тласнат към нея от вълна, надигнала се преди появата му на бял свят.

Колко ли нощи бе изпитвал мъчителна нужда от близостта й? Дори когато тя му принадлежеше, дори след като телата им се бяха слели, този копнеж бе все така силен. За него любовта бе вихър от безгранична наслада и страх.

За Миа това, което бе помежду им, просто съществуваше.

Застана на ръба на склона и изпрати мислите си по тъмната водна повърхност към лъча светлина. Към скалите, към каменната къща и към нея.

Но стената, която тя бе издигнала около своите владения, ги отблъсна и ги изпрати обратно към него.

— Трябва да ме допуснеш там — промълви той. — Рано или късно.

Но засега се примири и продължи към жълтата къща. Уединението, което бе добре дошло за него през първия ден, вече го потискаше и се превръщаше в самота. Разсея това чувство и вместо да свие към къщата, навлезе в гората.

Преди Миа да склони да поговори с него, щеше да се добере до нещата, които трябваше да узнае по друг път.

Нищо не нарушаваше непрогледния мрак, освен звездите и лунния сърп. Но имаше други начини картините да се разкрият пред него. Потопи се в нощта. Чу ромона на малкия поток и усети дъха на спящите край него диви цветя. В храстите изшумоля дребно животинче и отекна глас на бухал. Единият щеше да се нахрани, а другият — да загине.

Долови мирис на влажна пръст и вода и разбра, че преди разсъмване ще завали.

Почувства прилив на енергия.

Придвижи се в мрака сред дърветата така уверено, сякаш вървеше по главната улица в неделен следобед. По кожата му премина тръпка на пробуждаща се магическа сила.

Откри сред нападалата по земята шума мястото, където бе създаден кръгът.

„Трите заедно са били силни“, помисли си Сам. На плажа бе усетил същите енергийни вибрации и бе разбрал, че и там е горял светлинен кръг. Но този бе първият и той щеше да се вгледа първо в него.

— Би било по-лесно просто да ми разкажат — каза си той на глас. — Но не би ми доставило такова удоволствие.

Вдигна ръце, обърнати нагоре и свити в шепи, сякаш очакваше над тях да потекат струи.

— Зова стихии три, чиято власт от мен завинаги ще бъде част. Мое огледало е нощта, тайни безброй пред мен разкрива тя. Нека узная как кръгът е сътворен, за да изпълня аз дълга си отреден. Видение да се яви сега. Волята ми е това.

Мракът изтъня и се разтвори като развята завеса. Зад нея имаше страх — като на заек, хванат в капан, омраза, дебнеща като кръвожаден звяр, и любов, обгърната от смелост.

Видя всичко, за което му бе разказал Зак. Нел тичаше през гората и в мислите й имаше страх и мъка, отчаян стремеж не само да избяга, а и да спаси мъжа, когото обича.

Сам сви ръцете си в юмруци, когато видя Ремингтън да се втурва към нея и да опира ножа в гърлото й.

Завладяха го силни чувства. Появи се Миа с черна рокля на сребърни звезди, Рипли — с револвер в ръце, и Зак — облян в кръв, също с насочено оръжие.

Лудостта и ужасът се сблъскаха в нощта.

Зазвуча музика.

Силата заструи от Нел, която засия, щом успя да прогони страха, обгърна Миа, чиито очи имаха сребрист блясък — като звездите по роклята й, и плахо, почти с неохота заискри от Рипли, когато тя свали револвера и хвана ръката на Миа.

След миг пламна син огън.

Сам бе неподготвен и неволно направи две крачки назад, преди да възвърне равновесието си. Но загуби контрол над видението и то затрептя и постепенно изчезна.

— Кръгът не е разрушен — вдигна глава и проследи с поглед облаците, които закриха звездите. — Трябва да ме допуснеш в него, Миа — или всичко това губи смисъл.

 

 

Нощем тя се промъкваше в сънищата му, без да я е канил или очаквал. Те го понасяха назад във времето към годините, когато любовта им бе млада и свежа и означаваше всичко и за двамата.

Тогава бе седемнадесетгодишна, с дълги стройни крака, буйни огнени коси и топли като лятна омара очи. Красотата й бе поразителна. В онзи ден бе замаян от нея, както винаги.

Тя със смях нагази в залива. Беше облечена с жълтеникави къси панталонки и яркосиньо горнище, а талията й бе гола. Сам долавяше аромата й, макар и примесен с мириса на солена вода. Онова неповторимо, опияняваща ухание на Миа!

— Не искаш ли да поплуваме? — отново се засмя тя и го опръска с вода. — За какво си се замислил днес, та гледаш така тъжно?

— За нищо.

Истината бе, че мислеше за родителите си, които му бяха сърдити заради решението през лятото да поработи в хотела на острова, вместо в Ню Йорк. Питаше се дали не права грешка, ужасна грешка от отчаяното си желание да бъде близо до Миа.

За него би било мъчение да бъдат разделени месеци наред и му се струваше немислимо да не я вижда.

Все пак напоследък бе започнал да се замисля. Всеки път, когато напуснеше Трий Систърс, за да се върне в колежа, бе измъчван от противоречия. Хрумна му да се подложи на изпитание, като си намери извинение да не се върне при нея, на острова, през някой уикенд по време на семестъра.

Но щом се качеше на ферибота за континента, островът и Миа го теглеха обратно. Сега бе отказал да се измъкне през изхода, който му бе поднесен на тепсия. Трябваше отново да обмисли решението си.

Когато видеше Миа на плажа, изпитваше толкова неудържим копнеж да бъде с нея, че не можеше да мисли за нищо друго.

— Щом твърдиш, че не си замислен, докажи го — тя запристъпва назад, докато водата достигна до прасците, коленете и удивително дългите й бедра. — Ела да си поиграем.

— Стар съм вече за игри.

— Аз не съм — гмурна се в морето като русалка и когато изплува на повърхността с мокри коси и залепнало горнище, дъхът му секна. — О, забравих! Ти наближаваш деветнадесет години. Под достойнството ти е да се плискаш с вода — преплува бързо тъмните води на залива и когато Сам я хвана за глезена, закачливо го ритна и със смях се изправи.

Смехът й винаги го омагьосваше.

— Сега ще ти покажа кое под чие достойнство е! — закани се той и я блъсна във водата.

Това бяха невинни закачки, обещаващо начало за едно лято на границата между детството и бъдещето. Но невинността бе дотук.

Плискаха се, боричкаха се и плуваха грациозно като делфини. След това се приближиха един към друг, както винаги, и устните им се докоснаха под повърхността, а след това страстно се сляха, когато двамата едновременно изскочиха от водата. И у двамата напираше желание — силно и непреодолимо, което я накара да затрепери, докато обвиваше тялото си около неговото. Устните й — топли и влажни се разтвориха, за да се слеят с неговите и доверието и очакването й го накараха да затаи дъх.

— Миа! — изгарящ от страст, Сам зарови лице във влажните й коси. — Трябва да престанем. Хайде да се поразходим.

Но докато изричаше тези думи, ръцете му се плъзнаха по тялото й. Поривът бе неудържим.

— Снощи те сънувах — нежно каза тя. Сгуши се в прегръдката му и въздъхна. — Всяка нощ те сънувам. Но тази сутрин, когато се събудих, знаех, че ще се случи днес — наведе глава назад и Сам сякаш потъна в топлите й сиви очи. — Искам да бъда с теб и с никого друг. Искам да го изживея единствено с теб.

Кръвта нахлу в главата му. Опита се да прецени кое е правилно и кое грешно и да помисли за утрешния ден. Но сякаш не съществуваше нищо друго, освен този миг.

— Трябва да бъдеш сигурна.

— Сам — Миа обсипа лицето му с целувки. — Винаги съм била сигурна.

Отдръпна се от него, хвана ръката му и го поведе към пещерата край залива.

Вътре бе прохладно и сухо. Таванът бе твърде нисък и той не можеше да стои прав. Видя одеялото, постлано в дъното, и свещите около него и я погледна.

— Както вече ти казах, знаех, че ще се случи днес. Това е нашето място.

Без да откъсва очи от него, тя посегна към ситните копчета на горнището си. Сам забеляза, че пръстите й треперят.

— Студено ли ти е?

— Малко.

Пристъпи към нея:

— А страх ли те е?

Миа присви устни.

— Малко. Но и двете бързо ще минат.

— Ще бъда внимателен.

Тя отпусна ръце, оставяйки на него да доразкопчае горнището й.

— Знам. Обичам те, Сам.

Докосна устните й със своите, докато повдигаше памучната материя:

— И аз те обичам.

Зрънцето страх в нея изчезна:

— Знам.

И по-рано се бяха докосвали с неопитни ласки, твърде често прибързани. Сега, докато сваляха дрехите си, свещите пламнаха, а когато се снишиха върху одеялото, пред входа на пещерата сякаш се спусна тънък воал, който ги затвори вътре.

Устните им отново се съединиха, жадни и горещи. Макар и доловил възбудата й, Сам се стараеше да се владее. Пръстите му плахо проследяваха формите на тялото й, сякаш се боеше, че тя ще изчезне.

— Никога няма да те напусна — промълви Миа и въздъхна, когато устните му трескаво достигнаха гърдите й.

Изви се под него и го погали нежно — като солените вълни, чийто мирис лъхаше от кожата й. Когато погледна разпилените й мокри коси и очите й, премрежени от насладата, която той й даряваше. Сам усети прилив на сила.

Накара я да политне и щом чу разтърсващия й стон, се почувства неуязвим. Затрепери при мисълта, че е готова да му отдаде невинността си.

Въпреки че кръвта му кипеше, той се стараеше да бъде нежен. И все пак за миг долови шок.

— Само за минута — замаян, обходи лицето й с целувки. — Обещавам. Само минута — предаде се на поривите на тялото си и се сля с нея.

Ръцете й сграбчиха одеялото и тя прехапа устни, за да сдържи първия вик. Но след миг болката изчезна и бе заменена от топлота.

— О! — Миа издаде нов, задъхан стон. — Разбира се — докосна врата му с устни. — Разбира се.

Раздвижи се и започна да се притиска към него все по-силно. Телата им тръпнеха, обгърнати от топлина и плувнали в пот. Взаимно си дариха несравнимо блаженство.

Докато Миа лежеше в прегръдката му, светлината на свещите стана златиста.

— Тук го е открила.

Сам прокара пръсти по извивката на рамото й. Не можеше да престане да я докосва. Разсъдъкът му бе замъглен от страстта и напълно бе забравил за грижите, които го бяха измъчвали на брега.

— М-м?

— Онази, която се е наричала Огън. Едната от сестрите, чиято наследница съм аз. Тук е намерила своя тюлен в човешки образ и се е влюбила в него, докато е спял.

— Откъде знаеш?

Понечи да отвърне, че винаги го е знаела, но поклати глава:

— Взела кожата му и я скрила, за да го задържи. От любов. В любовта всичко е позволено.

Все още замаян. Сам прокара върха на носа си по шията й. Искаше да остане тук с нея — завинаги. Не желаеше нищо друго и не го бе грижа за никого другиго. Когато осъзна това, се почувства по-скоро силен, отколкото смутен.

— В любовта всичко е позволено.

— Но не могла да го задържи — прошепна Миа. — След години, когато вече имали деца и след като тя загубила сестрите си и кръга, той намерил своята кожа. Това, което направил, било неизбежно. Такава била природата му. Щом открил кожата си, нищо — дори любовта — не могло да го спре. Напуснал я, върнал се в морето и забравил за съществуването й. Забравил и за дома и децата си.

— Тази история те натъжава — Сам я прегърна. — Не тъгувай сега.

— Нали няма да ме изоставиш? — тя потърка лице в рамото му. — Мисля, че бих умряла, също като нея, в самота и страдание.

— Няма да те напусна — но през тялото му премина хладна тръпка. — Тук съм. Виж.

Обърнаха се с лица към стената на пещерата. Той протегна ръка и притисна пръст към камъка. Проблесна светлина и се появи надпис, изсечен в скалата.

Миа прочете галските символи и очите й се премрежиха.

— Сърцето ми ти принадлежи. Сега и завинаги.

Сложи пръст под надписа и в стената се издълба келтски възел. Обещание за единение.

Замъглените й очи срещнаха погледа му.

— А моето принадлежи на теб.

 

 

Сама в къщата си на скалите, Миа зарови лице във възглавницата и в съня си прошепна името му.