Дъглас Адамс
Дърк Джентли. Холистична детективска агенция (27)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА…

Настана дълго, стреснато мълчание, по време на което вечерният мрак навън сякаш се сгъсти осезаемо и притисна стаята в хватката си. Каприз на светлината очертаваше ореол от сенки около главата на Рег.

Дърк — рядък момент в неговия живот, изпълнен с изобилно и многословно красноречие — стоеше безмълвен. Очите му блестяха в детинска почуда, а погледът му отново и отново обикаляше по простите очукани мебели в стаята, ламперията по стените, опърпаните килими. Ръцете му трепереха.

Ричард се намръщи леко, сякаш се опитваше да извлече наум корен квадратен от нещо си, после погледна Рег право в очите.

— Кой сте вие? — попита той.

— Представа си нямам — отвърна бодро Рег. — Голяма част от паметта ми е изчезнала безвъзвратно. Много съм стар, нали разбираш. Направо да се шашнеш колко съм стар. Да, според мене, ако ви съобщя на колко съм години, би било справедливо да ви кажа, че ще се смаете. Странното е там, че ще се смая и аз самият, защото не си спомням. Знаете ли, ужасно много неща съм видял. Повечето съм ги забравил, слава Богу. Бедата е там, че като станеш на моите години, чийто брой, както според мене споменах преди малко, е донякъде поразителен… това казвал ли съм го?

— Да, да, споменахте го.

— Добре. Забравих казвал ли съм го, не съм ли. Работата е там, че ти растеш, но не и паметта ти, и сума ти нещо изпада от нея. Така че разбирате — основната разлика между някой на моята възраст и някой на вашата е не колко знам аз, а колко съм забравил. После пък започваш да забравяш и какво точно си забравил, а най-накрая забравяш и че въобще е трябвало да помниш нещо. И тогава придобиваш склонност да забравяш и… ъ-ъ… за какво точно говориш в момента.

Той безпомощно се втренчи в чайника.

— За нещата, които си спомняте… — подсказа му внимателно Ричард.

— Миризми и обеци.

— Моля?

— Кой знае защо, ама човек си спомня тъкмо такива работи. — Рег разтърси озадачено глава. Внезапно седна. — Обеците, които кралица Виктория носеше на сребърната си сватба. Страхотни бяха. На картините от онзи период блясъкът им е донякъде помръкнал, разбира се. Миризмата на улиците, преди по тях да тръгнат коли. Трудно ми е да кажа кога беше по-лошо. Тъкмо затова и пазя толкова жив спомен за Клеопатра, разбира се. Направо опустошителна комбинация от миризма и обеци. Мисля, че точно това сигурно ще остане, когато всичко друго ми се изпари от паметта. Ще седя сам в някоя тъмна стая без зъби, без очи, без вкус, без всичко освен една побеляла стара главица, а в тази побеляла стара главица — странни образи на някакви противни, златно-сини кандилкащи се висулки, проблясващи на светлината, и миризмата на пот, храна за котки и смърт. Чудя се какво ли ще разбирам от всичко това…

Дърк едва смееше да си поема дъх. Заобиколи бавно стаята, като леко докосваше с пръсти стените, канапето, масата.

— Откога — обади се той — това е…

— Тук ли? — прекъсна го Рег. — Само от някакви си двеста години. Откакто се оттеглих.

— От какво се оттеглихте?

— Кажи ми да ти кажа. Ама сигурно е било нещо доста приятно, не смятате ли?

— Искате да кажете, че живеете в същата тази квартира от… от двеста години? — измърмори Ричард. — И досега никой не е забелязал, нито пък на някого му се е сторило странно?!

— О, тъкмо това е едно от най-приятните неща в старите кеймбриджки колежи — отвърна Рег. — Всички са толкова дискретни. Ако всички сега се юрнем да сочим кое на кого му е било странно, сигурно ще си откараме тука чак до Коледа. Свлад, ъ-ъ… Дърк, драги ми друже, моля те, тъкмо сега не го пипай.

Дърк беше протегнал ръка към сметалото, самотно щръкнало сред единственото празно място върху голямата маса.

— Защо? — тросна се Дърк.

— То си е тъкмо онова, на което прилича — вехто дървено сметало — рече Рег. — Само след секунда ще ти го покажа, но първо трябва да те поздравя за могъщата ти проницателност. Мога ли да те попитам как точно стигна до разрешението на загадката?

— Налага се да призная — отвърна Дърк с рядко смирение, — че изобщо не съм стигнал до него. В края на краищата попитах едно хлапе. Разказах му историята с фокуса и го попитах как според него е бил осъществен, а то ми рече, цитирам: „Бе ’ного просто, бе, мамка му, тоа ’начи е имал машина на времето, мамка й и машина.“ Благодарих на малкия си приятел и му дадох един шилинг, задето го бях притеснил. Той ме изрита бая ячко в пищяла и тръгна да си гледа работата. Но тъкмо той разреши загадката. Моят единствен принос беше, че разбрах, че няма как да не е прав. Той дори ми спести труда да се ритна сам.

— Но си бил достатъчно проницателен, за да се сетиш да попиташ дете — възрази му Рег. — Е, тогава нека те поздравя тъкмо за това.

Дърк продължаваше да оглежда подозрително сметалото.

— Как… работи? — попита той, като се опитваше въпросът му да прозвучи достатъчно нехайно.

— Е, всъщност ужасно е просто — рече Рег. — Работи както си поискаш. Нали разбираш, компютърът, който управлява всичко, е доста напредничав. Всъщност е по-мощен от целия сбор от всички компютри на тази планета, в който е включен — тук идва хитринката в цялата работа, — в който е включен и самият той. Това последното всъщност никога не съм го разбирал, да си кажа честно. Но деветдесет и пет процента от тази мощ той използва просто за да разбере какво точно искаш да правиш ти. Аз просто си тропвам там сметалото и той разбира как точно го използвам. Според мене съм се научил да смятам на сметало, когато съм бил… ами… ъ-ъ… детенце, предполагам. Ричард например вероятно би поискал да използва собствения си персонален компютър. Ако го сложиш там, където е сега сметалото, компютърът на машината сигурно ще го поеме и ще ти предложи сума ти приятни, дружелюбно настроени към извършителя свои приложения за пътуване във времето в комплект с всичките му там менюта и допълнителни приспособления, стига да поискаш. Само дето ако набереш година 1066, битката при Хейстингс ще се разрази току пред входната ти врата… ъ-ъ… ако тъкмо това те интересува.

Тонът на Рег предполагаше, че той самият се интересува от съвсем други неща.

— Е, всъщност така си е голям купон — заключи той. — Много по-гот е от телевизията и се използва много по-лесно от видеото. Ако изпусна някое предаване, просто отскачам назад във времето и си го гледам. Иначе съвсем ще я оплескам, ако трябва да се оправям с всичките онези копчета.

Дърк посрещна това откровение с ужас.

— Имате машина на времето и я използвате, за да… за да гледате телевизия?!

— Е, ако можех да му хвана цаката на видеото, хич нямаше и да я използвам. Това пътуване във времето е много фина работа, разбираш ли. Тъпкано е със зловещи капани и опасности — ако вземете и объркате нещо в миналото, можете да разпертушините напълно хода на историята. Освен това, разбира се, прецаква телефоните. Извинявай — обърна се той малко плахо към Ричард, — тъкмо затова снощи не можа да се обадиш на твоята млада дама. В британската телефонна система явно има нещо съвсем необяснимо и то никак не се харесва на моята машина. С канализацията, тока, че дори и с газта никога няма никакви проблеми. Машината се грижи за допирните точки с тях на някакво квантово равнище, което не разбирам докрай, и никога не са възниквали никакви неприятности. С телефона, от друга страна, такива определено възникват. Всеки път, когато използвам машината на времето, а аз и без това я използвам от дъжд на вятър — отчасти тъкмо заради същия този проблем с телефона, — той се смахва и ми се налага да викам някой ръб от телефонната компания да го поправи, а той започва да ми задава разни тъпи въпроси, отговорите на които няма никаква надежда някога да разбере. Както и да е, работата е там, че спазвам едно много строго правило: не трябва да променям нищо, ама нищичко в миналото — Рег въздъхна, — колкото и голямо да е изкушението.

— Какво изкушение?! — рязко го прекъсна Дърк.

— О, просто дреболия… ъ-ъ… от която се интересувам — смънка Рег. — Абсолютно безобидно е, защото се придържам много строго към правилото. Но все пак ми е мъчно…

— Но вие нарушихте правилото си! — избухна Дърк. — Снощи! Променихте нещо в миналото и…

— Е, да — малко притеснено отвърна Рег. — Но това е друга работа. Съвсем друго е. Само да бяхте видели как гледаше горкото детенце. Толкова беше нещастно… Тя си мислеше, че този свят най-вероятно е прекрасен, а всичките тези гадни стари професори изливаха върху й смрадливото си презрение само защото за тях той вече не е чак толкова прекрасен… Искам да кажа — обърна се той към Ричард, — я си спомни например Коули. Студенокръвен дърт пръч! Някой трябва да му вкара малко човечност, та ако ще и с тухла да му я набие в тиквата. Не, онова си беше съвсем оправдано. Иначе спазвам много строго правилото…

Ричард го погледна. Като че нещичко беше започнало да му просветва.

— Рег — любезно се обърна той към него, — бихте ли приели от мене един мъничък съвет?

— Разбира се, драги ми друже, бих бил възхитен! — отвърна Рег.

— Ако този тук наш общ приятел ви предложи да ви изведе на разходка по брега на река Кейм, недейте да ходите.

— Какво искаш да кажеш, за Бога?

— Иска да каже — сериозно се намеси Дърк, — че според него може би има леко разминаване между онова, което всъщност сте направили, и причините, с които сам го обяснявате.

— О… Изказа го по доста странен начин.

— Е, той самият си е доста странен. Но вижте какво, понякога зад едно или друго събитие могат да стоят и някои причини, за които не е задължително човек да си дава сметка. Като например при постхипнотичното внушение… или обсебване.

Рег пребледня като платно.

— Обсебване… — отрони той.

— Професоре… Рег… Според мене вие сте имали определена причина да искате да се видите с мене. Каква именно?

— Кеймбридж! Гара… Кеймбридж! — От високоговорителите се разнесе бодър грак.

Тълпи от шумни купонджии се заизсипваха на перона, като си подлайваха и вряскаха един на друг.

— Къде изчезна Родни? — обади се един, току-що изтърколил се с мъка от вагона, в който се намираше барът.

Той и спътникът му се огледаха, залитайки, нагоре-надолу по перона. Едрата фигура на Майкъл Уентън-Уийкс изникна мълком зад тях и се отправи към изхода.

Те се помъкнаха, блъскайки се един в друг, покрай влака, като надзъртаха през мръсните прозорци. Изведнъж съзряха липсващото си другарче — още седеше като изпаднал в транс на седалката си във вече празното купе. Взеха да блъскат по стъклото и да дюдюкат. Секунда-две той изобщо не реагира, а после изведнъж се стресна и взе да се озърта озадачено, като че ли не знаеше къде се намира.

— Къркан е! — изврещяха радостно неговите спътници, натовариха се обратно на влака и смъкнаха Родни от него.

Той се изправи на перона, като се клатушкаше лекичко, и тръсна глава. Вдигна очи и съзря между релсите едрото туловище на Майкъл Уентън-Уийкс, който тъкмо напъхваше себе си и голяма, тежка чанта в едно такси. За миг Родни се вцепени.

— Ама работа, а — измънка той. — Онзи там. Разказа ми някаква дълга история за някакво корабокрушение.

— Ха-ха! — изгъргори единият му спътник. — Измъкна ли ти някакви пари?

— К’во? — възкликна Родни смаяно. — Не. Не, май че не. Само дето не било корабокрушение, ами по-скоро катастрофа, експлозия… И май си мисли, че по някакъв начин я е причинил той. Или по-скоро имало някаква катастрофа, а пък той се опитал да оправи положението и причинил експлозия, която изтръшкала всички. След това рече, че гниещата кал се трупала с години, а после изпълзели онези лигавите с краченцата. А бе, цялата работа си беше доста смахната.

— А стига бе, Родни! А стига бе, Родни нацелил някаква откачалка!

— Сигурно е бил луд. След това изведнъж го даде по тангентата и взе да приказва за някаква си птица. Каза, че онова за птицата било дрън-дрън открай докрай. Щяло му се да се отърве от онова за птицата. После обаче рече, че иде се оправи. Всичко щяло да бъде поправено. Като го рече, кой знае защо не ми хареса.

— Да беше дошъл с нас в бара. Голям майтап падна. Ние…

— Освен това не ми хареса как ми каза „довиждане“. Хич даже не ми хареса.