Джеймс Патерсън
Двойна заплаха (97)

95.

Бързах да стигна при Бри в спешното отделение на болницата „Сейнт Антъни“, точно където почина съпругата ми Мария. Не можех да избия от главата си тази ужасна, крайно болезнена мисъл. Когато се втурнах вътре, тъкмо приключваха с шевовете на Бри. До мен достигна слухът, че трябвало едва ли не насила да я домъкнат до спешното. За нещастие другият полицай, чието име било Хауи Пиърсол, загинал. Още един убит полицай.

Бри заговори веднага щом ме видя.

— Днес той допусна огромна грешка, Алекс. Сигурна съм, че не е очаквал да стане така.

— Той не е мислел, че ще те види там. Не, не е планирал. Ала не можем да бъдем стопроцентово сигурни в това, Бри. Той винаги всичко планира, нали?

Тя трепна при довършването на последния шев. Докторът, който я обработваше, ме погледна с безмълвна молба за помощ, но Бри продължи да говори:

— Все пак се възползва докрай от ситуацията. Присмиваше ми се и ме дразнеше, Алекс. Остави ме да видя ролята, която играеше — на репортер от „Асоушиейтид Прес“. Дори ми каза името си — Нийл Стивънс. Говори ли ти нещо това име? Или фактът, че този път е избрал да се прави на репортер? Спомена още, че бил от Чикаго.

— Нека по-късно да говорим, когато се оправиш — казах и стиснах ръката й.

Тя остана смълчана за няколко секунди.

— Знаеше ли, че Хауи Пиърсол съвсем наскоро се беше оженил? — попита тихо тя. — Преди две седмици. Жена му е учителка.

Кимнах, докато се опитвах да я накарам да мълчи поне докато хирургът не свърши с шевовете й.

— Никого другиго не видях, Алекс. Никаква жена не се появи. Може би тя е била само за еднократна употреба. За да ни заблуди. Хей, внимавай повече с тази игла, става ли?

— Съжалявам, детектив — извини се докторът от спешното.

— Не съжалявай, а само бъди по-внимателен.

След това двамата с Бри седнахме в чакалнята да поговорим. Имах да й кажа няколко неща, за които отсега знаех, че не би искала да чуе.

— Бри, положението се промени. И двамата го знаем. Ако той днес не те е убил, това е само защото не се е вписвало в другия план, който вече си е съставил. Не си пасвала на ролята, в която е възнамерявал да се превъплъти. Ще се чувствам много по-спокоен, ако не работиш сама до края на случая. Съгласна ли си, че така е най-разумно?

— Алекс, не бях сама в къщата. Отидох заедно с още един полицай. Но сега той е мъртъв.

Кимнах.

— Добре. Разбирам. Не исках да прозвучи снизходително. Но трябва да ти кажа още нещо. Искам да дойдеш у дома…

— Не, благодаря. Няма да се местя заради него. Вече видях този кучи син. Ще го заловим. Обещавам ти го. Каквото и да ми струва.

Каква ирония. Колко пъти самият аз съм бил на отсрещната страна в подобни разговори? Действително не очаквах Бри да възприеме идеята ми. Прекалено много я уважавах, за да допусна за миг дори, че ще се съгласи да се оттегли от разследването. А и тя в никакъв случай не би го сторила.

— Добре съм, Алекс. Наред съм. Благодаря ти за милото отношение. Хайде да се махаме оттук. Хората умират в болниците.

Вървяхме към колата ми, когато Сампсън ми се обади. Звучеше необикновено възбуден.

— Алекс, кракнахме онзи Ай Пи адрес. Мисля, че току-що сайтът се активира. Но между другото той има нов уебсайт.

— Господи, ти се шегуваш. Нека първо се погрижа за Бри, а после идвам направо при теб.

— Моля? — Бри ме изгледа възмутено. — Идвам с теб. И точка. Край на дискусиите.

— Сампсън, двамата идваме при теб.