Томас Монтелеоне
Кръвта на агнеца (1) (В очакване на второто пришествие)

ПРОЛОГ
Рим, Италия — Понти. 8 август 1967

През петте години служба при отец Франческо Америго Понти беше получавал множество странни и тайнствени задачи. Но нито една не можеше да се сравни с последната.

Първо, йезуитът се бе сдобил със специални пропуски, така че Америго можеше да работи в Папската Академия на науките — малко чудо, като се имаше предвид огромната мрежа на ватиканската бюрокрация. Ала още по-удивителна демонстрация на власт и влияние беше фактът, че отец Франческо му бе дал и специална значка за самоличност със снимка, според която Америго Понти беше член на Папската специална комисия.

Всички в Рим се чудеха каква е тази комисия и защо е толкова „специална“? Къде бяха членовете й? Слуховете, които обикновено обикаляха Свещения град, пазеха учудващо мълчание по този въпрос.

Тази сутрин Комисията се готвеше да започне работа — каквато и да бе тя — в приземните етажи на Папската Академия на науките.

А енергичният млад йезуит Америго Понти държеше ключа към загадката. Щеше да научи всичко за мистериозната комисия. За пореден път Америго остана поразен от властта и влиянието на отец Франческо — човек, още ненавършил четирийсет години.

Инструкциите на отец Франческо бяха ясни — да слезе с асансьора до мазето, да покаже на пазача снимката на значката си за самоличност и да влезе в най-близката тоалетна, където да отвори плика с последните указания.

Докато чакаше асансьора, около него се събраха други правителствени служители. Никой не подозираше, че Понти изпълнява тайна мисия за йезуитите! Изпитваше гордост при самата мисъл за това.

Завършил бе семинарията само преди пет години, а вече беше един от най-доверените воини на братството.

Вратите на асансьора се отвориха и той влезе вътре заедно с неколцина мъже — всички със значки като неговата. Опитваше се да изглежда спокоен и безразличен, но сърцето му туптеше лудешки. „Това е най-важната задача в живота ти — беше му казал отец Франческо. — Не бива да се провалиш.“ И той щеше да успее. На всяка цена.

След проверката, която мина без проблеми, Америго тръгна по главния коридор. Покрай него бързаха служители от Комисията. Всички изглеждаха запознати с огромния лабиринт от коридори на този етаж от Академията — част, скрита от погледите на туристите. Америго вървеше напред твърдо и уверено, сякаш и той познаваше добре разположението.

Вътрешно обаче безпокойството му нарастваше, защото не намираше тоалетна. На всяка врата имаше номер и буква. Дали нямаше някакъв код, който не му бяха казали?

Не, слава Богу. Вдясно съзря врата, на която пишеше „Тоалетна“.

Избра най-отдалечената от входа кабина и бързо извади от джоба си тежкия плик. Счупи личния восъчен печат на отец Франческо и видя един-единствен лист хартия с прикрепен към него ключ.

„Господи! — повтаряше непрекъснато той, докато четеше заповедите, — Невероятно!“

Но въпреки всичко трябваше да повярва… и да ги изпълни, запомни всяка дума, прибра ключа и пусна листа в тоалетната чиния. Той момен тално се разложи при допира с водата.

Излезе и тръгна по главния коридор към упоменатото място. Никой не му обърна внимание, докато търсеше стая 009-С. Намери я, извади ключа и го пъхна в ключалката. Щеше да се получи много тъпо, ако не станеше.

Затаи дъх и превъртя ключа.

Ключалката щракна и той неволно въздъхна. Влезе и бързо затвори вратата. Стаята беше обзаведена като лаборатория и навсякъде имаше колби, епруветки и електронни уреди. В средата, на една маса, стоеше голяма стъкленица. Вътре беше целта на мисията му.

„Santa sindone“ — помисли той. Прекръсти се и се приближи до масата. Работи бързо и сръчно и свърши за петнайсет минути.

Вечерта Америго седеше до барчето на едно заведение в центъра на туристическия район, пиеше кока-кола и се правеше на редовен посетител. Музиката беше силна, проблясваха разноцветни светлини, а жените в къси поли и с дълги прави коси изглеждаха по-предизвикателни от всякога. Беше му неудобно дори да седи в такова място. Не беше подходящо за един Христов воин.

Не можеше да повярва, че отец Франческо бе избрал за среща подобно разпътно заведение.

След малко отец Франческо дойде, при това в цивилни дрехи. Америго никога не го беше виждал в друго облекло освен духовническото и се изуми. Наставникът му беше висок и слаб мъж на трийсет и няколко години — твърде млад, за да бъде толкова влиятелен. Но беше.

— Добър вечер, отче. Изглеждаш… различен.

Свещеникът се усмихна мрачно.

— Носиш ли го?

— Да, отче.

— Имаше ли някакви неприятности? Видя ли те някой?

— Беше лесно! Точно, както обеща. Никой не се усъмни, уверявам те — гордо съобщи за успеха си Понти. Барманът се приближи до тях, но йезуитът го отпрати и каза само:

— Е?

— Какво, отче?

— Няма ли да ми го дадеш? Гласът на свещеника беше суров и студен, а погледът безмилостен.

Америго се изчерви, бръкна в джоба си и подаде на отец Франческо стъклено шишенце. Йезуитът го пъхна в джоба си, без да го погледне.

— Спази ли точно процедурата?

— Разбира се, отче.

И си сигурен, че си взел онова, което исках?

— Залагам живота си.

— Да, естествено — усмихна се свещеникът и огледа клуба.

— Много добре, Америго. Както обикновено, се справи отлично. Хайде, да се махнем от това неприятно място.

На улицата чакаше черен мерцедес. Отец Франческо отвори задната врата и направи знак на Америго.

— Качи се, сине. Тази вечер може да се повозиш с мен.

Америго, изпълнен с гордост и почит, се намести на задната седалка.

Шефът наистина беше доволен от работата му. Отец Франческо седна отпред, до шофьора. Америго се разположи на меката кожа и изведнъж забеляза, че в колата има още някой — мустакат мъж в черен костюм и католическа якичка.

— Америго, това е моят приятел отец Масериа.

— Добър вечер, отче.

— Сбогом, сине — усмихна се Масериа, бръкна в джоба си и извади пистолет.

— Отче, защо…

Чу се само леко свистене и куршумът прониза Америго между очите.

— Бързо — каза отец Франческо на шофьора.

— Към доковете. Там ще го оставим.

Шофьорът кимна и натисна газта.