Алвару Велю
Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра Надежда (1)

(8 юли 1497 г. — 25 април 1499 г.)

В името на бога, амин. През 1497 година кралят дон Мануел, първият с това име от португалските крале, изпрати четири кораба^[1] да открият път за Индия и да търсят подправки, капитан-майор на които беше Вашку да Гама, капитан на единия от корабите беше брат му, Паулу да Гама, а на другия — Николау Куелю.

Тръгнахме от Рищелу^[2] в събота, на осмия ден от месец юли на тази 1497 година, по нашия път, който, дано господ бог, нашият господар, да даде да завършим в негово име. Амин.

Следващата събота стигнахме до Канарските острови и прекарахме нощта откъм изложената на вятъра страна на остров Лансароте, на следващия ден осъмнахме при Тера Алта, където около два часа ловихме риба и на другия ден, на свечеряване, вече бяхме преминали Рио ду Оро.

През нощта падна такава мъгла, че от флотата се загубиха корабът на Паулу да Гама, а после и на капитан-майора. А като съмна, не се виждаше нито неговият, нито другите кораби и ние се насочихме към островите Зелени нос — курс, който бе заповядано да следват корабите, които се загубят.

В неделя, когато се съмна, наближихме Иля ду Сал и един час след това забелязахме три кораба и се насочихме към тях, това бяха корабът с провизии и корабите на Николау Куелю и на Бартоломеу Диаш — той щеше да ни придружава до Мина — те също още не бяха срещнали кораба на капитан-майора.

След като се присъединихме към тях, продължихме нашия курс, но вятърът утихна и имахме безветрие до следващата сряда. Този ден в 10 часа сутринта забелязахме кораба на капитан-майора на около 5 мили пред нас и към свечеряване най-сетне с голяма радост можахме да влезем в разговор, гърмяхме с оръдията и свирихме с тръбите от радост, че се бяхме намерили с него.

На другия ден, в четвъртък, наближихме Иля ду Сантягу, където, радостни и доволни, пуснахме котва на Прая ди Санта Мария.

Оттам взехме месо, вода и дърва и оправихме рейте на корабите, защото беше необходимо.

В четвъртък, на 3 август, тръгнахме на изток, а после, като плавахме един ден на юг, реята на кораба на капитан-майора се счупи, това стана на 18 август, може би на 200 мили от Иля ду Сантягу. И на 22 същия месец, когато завихме на юг-югозапад, срещнахме много птици, които приличаха на сиви чапли, и когато настъпи вечерта, те полетяха много енергично на юг-югоизток, както птиците летят към земя; и на същия тоя ден видяхме кит, и то на цели 800 мили в открито море.

На 27 октомври, в навечерието на Св. Симон и Юда, който се падаше в петък, срещнахме китове и едни животни, които се наричат тюлени или морски вълци.

В сряда, на 1 ноември, ден на Вси светители, открихме много признаци, че наближаваме суша, като например няколко водни лилии, които обикновено растат по крайбрежията.

На четвъртия ден от същия месец, събота, преди разсъмване, измерихме дълбочина от 110 разтега, а сутринта в 9 часа видяхме земя и тогава се събрахме всички и дадохме салют в чест на капитан-майора е много знамена, флагове и топовни гърмежи, и всички бяхме празнично облечени. Същия ден се отдалечихме в морето, но не много, понеже не познавахме добре брега.

Във вторник се приближихме към сушата и видяхме, че брегът е нисък и че има голям залив. Капитан-майорът изпрати с лодката Перу ди Аленкер да провери дали е удобен за хвърляне на котва и той намери, че е много добър, чист и защитен от всички ветрове, с изключение на североизточния. Разположен бе от изток на запад; нарекохме го Света Елена.

В сряда хвърлихме котва в този залив и останахме там осем дни, почистихме корабите, поправихме ветрилата и се запасихме с дърва.

На четири мили в югоизточна посока от този залив има река, която идва от вътрешността на сушата, широка един хвърлей с камък и дълбока два-три разтега — и при прилив, и при отлив; тази река се казва Риу ди Сантягу.

В тази земя живеят тъмнокафяви хора, които ядат тюлени и китове, месо от газела и корени от треви; те се обличат в кожи и носят набедрени превръзки. Оръжията им са от обгорени рога, поставени на тояги от дива маслина; имат и много кучета, подобни на тези в Португалия, които лаят съвсем по същия начин. В тая земя и птиците са също като в Португалия; пеликани, чайки, гугутки, качулати чучулиги и много други. Тази земя има здравословен и умерен климат и хубава зеленина.

На другия ден, в четвъртък, след като бяхме хвърлили котва, слязохме на сушата заедно с капитан-майора и хванахме едного от тези хора, който беше дребен на ръст и приличаше много на нашия Саншу Мешия; търсел мед из пущинака, защото пчелите по тези места събират мед в подножието на храстите; ние го заведохме на кораба на капитан-майора; той го покани да седне до него на масата и човекът яде всичко, което ядохме и ние.

На другия ден капитан-майорът го облече с хубави дрехи и заповяда да го свалят на брега.

На следващия ден 14 или 15 от тези хора дойдоха при корабите. Капитан-майорът слезе на брега и им показа много стоки, за да разбере дали по тези места има такива предмети, но те нямаха никаква представа за тях и се държаха като хора, които никога не ги бяха виждали; затова капитанът им даде звънчета и калаени пръстени. Така мина петък, а и в събота беше същото.

В неделя дойдоха още около 40 или 50 души и след като вечеряхме, слязохме на брега; със себе си носехме сейтили^[3] и срещу тях купихме миди като тия, които те носеха на ушите си и изглеждаха като посребрени, лисичи опашки, закачени на пръчки, с които си вееха на лицето. Само за един сейтил аз купих набедрената превръзка, която един от тях носеше, и от това разбрахме, че ценят много медта, защото и самите те носеха някакви медни украшения на ушите си.

Същия тоя ден на някой си Фернау Велозу, от кораба на капитан-майора, се прииска много да отиде с тях до къщите им, за да узнае как живеят, какво ядат и какъв живот водят. И помоли капитан-майора милостиво да му даде разрешение да иде с тях в къщите им. И започна да му досажда с молбите си, и не го остави на мира, докато капитанът не му даде позволение и не го пусна с тях; после ние се върнахме да вечеряме на кораба на капитан-майора, а той тръгна с ония негри. Щом се отдалечили от нас, хванали един тюлен и отишли в пущинака в подножието на планината, опекли го и дали на Фернау Велозу да опита, и още му дали корени от растенията, които ядат. А след като свършили яденето, казали му да се върне на корабите и не пожелали да го вземат със себе си. А тоя Фернау Велозу тръгнал към корабите, но започнал да вика, а те се скрили в гората. Ние още вечеряхме, но когато чухме виковете му, капитаните, а и всички ние, престанахме да ядем и се качихме на ветроходната лодка; негрите започнаха да тичат надолу по брега и настигнаха тоя Фернау Велозу едновременно с нас. Ние искахме да го приберем, но те започнаха да хвърлят по нас копията си и така бяха ранени капитан-майорът и трима-четирима моряци.

Това стана, защото им се доверихме, тъй като мислехме, че са хора с плашливи сърца и че няма да се осмелят да ни нападнат — нещо, което те направиха по-късно; поради това не се бяхме погрижили за оръжие. След всичко това се прибрахме на корабите.

Щом като снабдихме нашите кораби с всичко, като ги почистихме и взехме дърва, отплавахме от тая земя в четвъртък сутринта на 16 ноември. Никой от нас не знаеше на колко път сме от нос Добра Надежда, само Перу ди Аленкер казваше, че най-много да сме на около 30 мили от носа, но не беше много уверен в това, защото на идване от носа бил минал край него нощем, с попътен вятър, а и на отиване минали доста настрани и поради тия съображения не ни беше известно откъде минаваме; затова се отправихме по-навътре към морето в посока юг-югоизток, а в събота след обед видяхме споменатия нос Добра Надежда.

Същия ден се отправихме към сушата. В неделя сутринта, на 19 ноември, отново се насочихме към носа, но не можахме да го заобиколим, защото вятърът духаше от юг-югоизток, а носът лежи от североизток на северозапад. Същия ден отидохме навътре в морето, а вечерта в понеделник наближихме сушата. В четвъртък преминахме споменатия нос с попътен вятър, плавайки покрай брега.

До този нос Добра Надежда, на юг има един много голям залив, който влиза навътре в сушата на цели 6 мили, а устието му е също толкова широко.

В събота следобед, на 25 ноември, на Света Катарина, слязохме в залива Свети Браш, където прекарахме тринадесет дни, защото в тоя залив разтоварихме кораба с провизиите и ги прехвърлихме на другите кораби.

Следващия петък, докато още бяхме в залива Свети Браш, дойдоха още 50 тъмнокафяви люде, също като онези от залива Света Елена; една част от тях вървяха по брега, а другите се спряха на хълмовете. В това време всички, или по-голямата част от нас, бяхме на кораба на капитан-майора. И щом ги видяхме, тръгнахме с лодките, които бяха много добре въоръжени, към брега. Когато достигнахме сушата, капитан-майорът почна да им хвърля звънчета по брега и те ги вземаха. Те не само събираха онези, които им хвърляхме, но се приближаваха да вземат и от ръцете на капитан-майора. Това много ни учуди, защото когато Бартоломеу Диаш бил тук, те бягали и не вземали нищо от него. Даже напротив, един ден, когато се запасявал с прясна вода от едно много хубаво място тук, до морския бряг, от възвишението над него те започнали да хвърлят камъни, за да го прогонят, а пък Бартоломеу Диаш стрелял с арбалет и убил едного от тях. Предположихме, че от хората в залива Света Елена, откъдето минахме по-рано, и който е на 60 мили по море от това място, са научили, че не правим зло никому и сме готови по-скоро да дадем от своето на другите, и затова не бягаха от нас.

Но капитан-майорът не пожела да слезе на брега, защото там, където бяха негрите, имаше голяма гора и затова той заповяда да се преместим и ние пуснахме котва на друго открито място, където той можеше да слезе; дадохме знак на негрите да тръгнат нататък, където отивахме и ние, и те ни последваха. Капитан-майорът и другите капитани слязоха на брега, придружени от въоръжени войници, между които и няколко с арбалети. Капитан-майорът заповяда със знаци на онези да се отдалечат, а да дойдат само един или двама. На тия, които се приближиха, капитанът даде звънчета и червени шапки, а те ни дадоха гривни от слонова кост, каквито носеха много по ръцете си и от това разбрахме, че в тоя край има много слонове; намерихме и тор от тях там, където са идвали да пият вода.

В събота дойдоха около 200 стари и млади негри и доведоха със себе си дванадесет говеда — волове и крави, и четири-пет овена; щом ги видяхме, веднага тръгнахме към брега. Тогава те започнаха да свирят с четири или пет флейти и свиреха едните високо, а другите ниско, така че звучаха хармонично — твърде добре за негри, от които не може да се очаква, че знаят музика; и танцуваха като негри. Капитан-майорът заповяда да се свири с тръбите и ние затанцувахме в лодките заедно с капитан-майора. И след като свърши празненството, слязохме на брега, където бяхме ходили миналия път, и там купихме един черен бивол за три гривни; с него вечеряхме в неделя, беше много тлъст и месото му беше тъй вкусно, както биволското месо в Португалия.

В неделя дойдоха пак толкова мъже, които водеха жени и малки деца; жените застанаха на едно възвишение близо до морето и при тях имаше много волове и крави. А мъжете се разделиха на две покрай брега и свириха и пяха, както в събота. При тези хора има обичай младежите да остават с оръжията си в гората. А мъжете дойдоха да говорят с нас; носеха къси пръчки с лисичи опашки, за да си веят. Докато разговаряхме така със знаци, видяхме в гората приведените фигури на момчетата, които държаха готови оръжията.

Капитан-майорът изпрати на брега един човек на име Мартин Афонсу, който беше ходил в Маниконго, и му даде гривни, за да купи един бивол. Те приеха гривните, хванаха го за ръка и го заведоха да му покажат къде има сладка вода и го попитаха: „Защо ни отнемате водата?“ И започнаха да гонят биволите към гората. Капитан-майорът видя това и заповяда да се прибираме, както и този Мартин Афонсу да се прибира, защото разбра, че готвят някакво предателство. След като се събрахме, ние тръгнахме към мястото, където бяхме слизали първия път, а те ни последваха. Капитанът заповяда да излезем на брега с копия, с готови за стрелба арбалети и облечени с ризници; не толкова защото искахме да им навредим, а по-скоро, за да им покажем, че сме силни и можем да им сторим зло. Когато видяха това, те започнаха да се събират на групи и да тичат насам-натам. Тогава капитанът, за да не допусне да бъде убит някой от тях, заповяда да се съберем всички при лодките; и за да ги накараме да разберат, че можем да им навредим, но не искаме — когато се събрахме всички, той заповяда да стрелят два от топовете, които бяха на кърмата. Всички те се бяха настанили на брега край гората и когато чуха топовните гърмежи, хукнаха с всички сили към гората, захвърляйки кожите, с които бяха покрити, и оръжията си, но след като стигнаха дотам, двама души се върнаха, за да ги приберат. Тогава пак се събраха и затичаха към планината, като гонеха пред себе си добитъка.

Биволите в този край са много едри, като биволите в Алентежу, те са превъзходни, много тлъсти и много кротки; кастрирани са и много от тях нямат рога. На най-охранените негрите слагат дъсчени самари, каквито има в Кастилия; поставят няколко пръта, отгоре на самарите слагат носилки и така се возят на тях. А в ноздрите на животните за продан вкарват пръчки, за които ги водят.

В тоя залив, на разстояние три изстрела с арбалет, има едно скалисто островче и на това островче има много тюлени; някои от тях са едри колкото големи мечки, много са страшни, имат огромни зъби; и нападат хората и никакво копие не може да ги рани, колкото и силно да се хвърли. Има други по-дребни и трети съвсем мънички; големите реват като лъвове, а малките блеят като козленца. Един ден, като дойдохме тук на разходка, наброихме около три хиляди, големи и малки, и от морето гръмнахме по тях с топовете. На това островче има и някакви птици, големи колкото патици, но те не летят, защото нямат пера на крилата, наричат ги солиситамос („молим се“)^[4]; ние ударихме от тях колкото искахме; тези птици реват като магарета.

Една сряда, когато слизахме на брега да вземем вода в залива Свети Браш, поставихме там кръст и Възпоменателен стълб^[5]; направихме кръста от бизанмачтата и той стана много висок.

На другия ден, в четвъртък, когато се канехме да вдигнем котва от този залив, видяхме около 10–12 негри, които преди още да бяхме отплавали, събориха и кръста, и стълба.

Тъй като имахме всичко, което ни беше необходимо, ние тръгнахме, но още същия ден отново хвърлихме котва на две мили от мястото, откъдето бяхме отплавали, защото вятърът утихна.

В петък сутринта, в деня на Света Богородица, опънахме ветрилата и продължихме пътя си.

Във вторник, един ден преди Света Лучия, имаше буря и ние се понесохме напред с наведена фокмачта. Сутринта на същия ден корабът на Николау Куелю се загуби, но при залез-слънце го забелязахме от марса на четири-пет мили зад нас и ни се стори, че и той ни видя; запалихме огньове и пуснахме котва. И като приключи първата вахта^[6], той ни наближи; не защото не ни беше видял през деня, а защото вятърът беше насрещен и той можеше да се приближи до нас само по килватера.

Сутринта в петък видяхме земя, това бяха островите Шаос, които са на пет мили по-нататък от островчето Илеу да Круш. От залива Свети Браш до това островче има 60 мили, колкото и от нос Добра Надежда до залива Свети Браш, а пък от островите Шаос до последния стълб, издигнат от Баротоломеу Диаш, има още 5 мили, а от този стълб до Рио ду Инфанте има 15 мили.

В събота минахме покрай този последния стълб и докато плавахме покрай брега, редом с нас по морския бряг затичаха двама души. Тази земя е много хубава и с много добър климат, видяхме много добитък тук и колкото по-нататък отивахме, толкова по-хубава ставаше земята и по-високи дърветата.

През нощта пуснахме котва, защото достигнахме Рио ду Инфанте, последната земя, до която беше стигнал Бартоломеу Диаш. На другия ден продължихме покрай брега с попътен вятър до свечеряване, тогава излезе източен вятър и ние се отдалечихме от брега. И продължихме ту да се приближаваме, ту да се отдалечаваме от брега и във вторник, малко преди залез-слънце, вятърът задуха от запад; затова легнахме на дрейф, за да можем на другия ден да видим каква е тази земя и откъде минаваме. И когато съмна, се насочихме направо към сушата и в 10 часа сутринта се намерихме пак пред островчето Илеу да Круш, място, след което сигурно бяхме изминали 60 мили; това се дължеше на теченията, които тук са много силни.

И същия тоя ден отново изминахме разстоянието, което бяхме минали вече, със силен попътен вятър, който продължи три или четири дни, и така преодоляхме тези течения, поради които се страхувахме, че няма да достигнем нашата цел. И от тоя ден нататък бог пожела да тръгнем напред, а не назад: дано бъде угодно на божията воля винаги да е така.

На Рождество, което бе на 25 декември, вече бяхме открили земи на 70 мили по крайбрежието. Тоя ден след вечеря, като прибирахме едно малко допълнително ветрило, открихме на мачтата, на един разтег под марса, цепнатина, която се отваряше и затваряше. Стегнахме мачтата с въжета, докато стигнем пристанище, добре защитено от вятъра, където да я оправим.

В четвъртък хвърлихме котва край брега и наловихме много риба. Когато слънцето залезе, отново опънахме ветрилата и продължихме нашия път, но една от котвите потъна тук, като скъса корабното въже.

И оттук нататък плавахме толкова време, без да се отбиваме в пристанище, че водата за пиене се свърши и си готвехме с морска вода. Даваха ни само по половница вода за пиене и беше необходимо да потърсим място за спиране.

И рано в четвъртък, на 11 януари, видяхме една малка река и пуснахме котва край брега. На другия ден се отправихме с лодките към брега и видяхме много черни мъже и жени, високи на ръст, там беше и техният вожд.

Тогава капитан-майорът нареди на двама души — на Мартин Афонсу, който е живял дълго време в Маниконго, и на още един човек — да слязат на брега; там ги посрещнаха много сърдечно. Капитанът изпрати на вожда жакет, червени панталони, шапка и шал. А той казал, че ако имаме нужда от нещо от неговата земя, с голяма радост ще ни го даде; това разбра от думите му Мартин Афонсу. Вечерта Мартин Афонсу и другарят му отидоха заедно с вожда да нощуват в неговите къщи, а ние се върнахме на корабите. А вождът още по пътя облякъл нещата, които му бяхме подарили, и на всички, които излизали да го посрещнат, казвал с голямо задоволство: „Виждате ли какво ми дадоха?“ И те пляскали с ръце от вежливост; това се повторило три или четири пъти, докато пристигнал в селото, и там той обиколил навсякъде, облечен с тези дрехи, и най-сетне си влязъл в къщата и заповядал в едно оградено място да нагостят двамата мъже, които го придружили, изпратил им каша от царевица, която расте много в тая земя и кокошка, досущ като португалските кокошки на вкус. Цялата нощ много мъже и жени идвали да ги гледат. А на сутринта при тях дошъл вождът и ги отпратил. Дал им кокошки за подарък на капитан-майора и казал, че ще покаже техните подаръци на един голям вожд, който, както разбрахме, сигурно е кралят на тази земя; и когато пристигнаха при корабите, те вече бяха наобиколени от най-малко 200 души, които идваха да ги погледат.

Струва ни се, че тая земя е много населена и в нея има много вождове; жените като че бяха повече от мъжете, защото, където се наброяваха 20 мъже, имаше 40 жени. Къщите тук са сламени, а оръжията на тия хора са огромни лъкове, стрели и къси железни копия. И в тоя край, изглежда, има много мед, защото те носят много медни украшения по краката и ръцете си или заплетени в косите им. В тоя край също така има калай, от който те правят дръжките на камите, а пък ножниците им са от слонова кост. Тукашните хора много ценят лененото платно; и ни даваха много медни предмети срещу ризи, ако желаехме да направим размяна. Хората тук носят с големи кратуни солена вода от морето, изливат я на земята, в локви и от нея получават сол.

Останахме тук пет дни, за да вземем вода; хората, които идваха да ни разглеждат, ни я донасяха до лодките. Не можахме да се снабдим с достатъчно вода, защото задуха вятър, благоприятен за нашето пътуване.

Бяхме хвърлили котва край брега, там, където морето е по-дълбоко. Тая земя нарекохме Земя на добрите хора, а реката — Медна река.

Продължихме по море и един понеделник видяхме една много ниска земя, покрита с високи и гъсти дървета. И като продължихме все по тоя курс, видяхме една река с широко устие; и тъй като е необходимо да опознаваме и изследваме земите, край които минаваме, хвърлихме котва тук, а в четвъртък вечер навлязохме в устието, където още от 1 януари беше „Бериу“.

Тая земя е много ниска и блатиста и в нея има много големи дървета, които дават много различни плодове, и тукашните хора ги ядат.

Тези хора са черни и с хубави тела; ходят почти голи, имат само едно малко парче плат, което покрива срамните им части, и вождовете също носят такива набедрени превръзки. А младите жени са много красиви и носят заврънкулки от калай на устните си, които са пробити на три места. Тия хора много се зарадваха на нашето пристигане; и ни носеха на корабите със салове, каквото имаха. Ние също отивахме в тяхното село и взимахме вода.

Два-три дни след като пристигнахме тук, двама вождове от тая земя дойдоха да ни видят; те бяха тъй зле настроени към нас, че не харесаха нищо от подаръците, които им поднесохме. Единият от тях носеше на главата си тюрбан от везана коприна, а другият — шапка от зелен атлаз. Придружаваше ги един младеж, за когото те обясниха със знаци, че бил от някаква далечна страна; той каза, че е виждал такива големи кораби като нашите и тези признаци много ни зарадваха, защото, изглежда, вече наближавахме желаните места. Те заповядаха на брега срещу корабите да им построят навеси и стояха там около седем дена, и всеки ден изпращаха на нашите кораби за продан тъкани, на които имаше клеймо от червена охра; а щом им омръзна да стоят там, заминаха със салове нагоре по реката.

Край тази река прекарахме тридесет и два дни, през които взехме вода, почистихме корабите и поправихме мачтата на „Рафаел“. Много от нашите хора се разболяха тук, краката и ръцете им отекоха, а венците им така се подуха, че не можеха да се хранят^[7].

Поставихме и тук един стълб, който кръстихме стълб на Свети Рафаел, защото бяхме на този кораб, а реката кръстихме Река на добрите признаци.

Оттук отплавахме в събота, на 24 февруари; същия ден излязохме в открито море, а вечерта на другия ден се отправихме на изток и се отдалечихме от брега, който радваше очите ни с хубостта си. В неделя тръгнахме на североизток и в следобедните часове видяхме три малки острова в морето; два от тях покрити сгъсти гори, а третият скалист и по-малък от тях. Може би между тях имаше 4 мили разстояние.

На другия ден продължихме пътя си и плавахме шест дни, а нощем се спирахме.

В четвъртък, на първия ден от месец март, следобед, видяхме острови, зад които се виждаше земя. Тъй като беше късно, ние се отдръпнахме в морето и застанахме на дрейф до сутринта. Тогава отново се насочихме към сушата. В петък сутринта, когато Николау Куелю насочи кораба към залива, не прецени добре посоката и се натъкна на плитчина. И докато се обръщаше към другите два кораба — на капитан-майора и на брат му, които идваха зад него, за да може да ги спаси, видяхме, че се приближават няколко ветроходни лодки от селището във вътрешността на острова. Ние отново се върнахме в открито море, за да спрем на котва; но колкото повече се отдалечавахме от сушата, толкова по-упорито ни следваха ветроходните лодки и ни правеха знаци да почакаме. След като застанахме на котва в лагуната на острова, откъдето идваха тези лодки, седем-осем лодки и салове се приближиха към нас, като през цялото време техните хора надуваха своите зурни. Те ни поканиха да отидем в залива на острова и ни предложиха, ако искаме, да ни заведат до пристанището; качиха се на корабите и ядоха и пиха с нас, а като им омръзна, си отидоха.

Капитаните сметнаха за разумно да се влезе в този залив, за да разберем какви са тия хора, и решиха Николау Куелю да отиде с кораба си да сондира пясъчния нанос и ако може да се влезе, да влязат. И когато Николау Куелю тръгна да влиза там, той се блъсна с носа на кораба в подводната част на острова и счупи кормилото; щом се блъсна, веднага се изправи — аз самият бях там. Щом се изправихме, прибрахме ветрилата и пуснахме котва на разстояние два изстрела с арбалет от селището.

Тукашните хора са рижи, с хубаво развити тела, те са мохамедани и езикът им е като на маврите. Дрехите им са от тънки памучни и ленени платове на многоцветни райета, богато извезани и всички носят на главите си чалми с копринени ширити, изплетени със златна нишка. Те са търговци и търгуват с белите маври; сега тук имаше четири техни кораба, натоварени със злато, сребро и карамфил, и черен пипер, и джинджифил, и сребърни пръстени с много перли, и маргарит, и рубин; всички тези неща се носят и от тукашните хора. От техните думи разбрахме, че всичко това, освен златото, се превозва дотук от маврите, и че скъпоценните камъни, бисерите и подправките са толкова много, че не е нужно да се купуват, а може направо да се вземат от кошовете. Това научи един от моряците; които капитан-майорът водеше, и който разбираше какво говорят маврите, защото едно време е бил пленник при тях.

Тия маври още казаха, че по курса, който следваме, ще срещнем много плитчини; и че по крайбрежието има много градове. По пътя ни имало също един остров, чиито жители били половината мохамедани, а другата половина християни, тези християни водели война с мохамеданите; и на този остров имало много богатства.

Казаха ни още, че Преще Жоау^[8] бил наблизо, неговите градове по крайбрежието били многобройни, а техните жители — големи търговци, които плавали с огромни кораби. Но Преще Жоау живеел много по-навътре в сушата и дотам можело да се стигне само с камили; освен това тези маври водеха като пленници със себе си двама християни от Индия. Тези маври ни казаха такива неща, от които така се зарадвахме, че заплакахме от възторг: и се молехме на бога да ни дава здраве, за да видим това, което всички горещо желаем.

В това селище и остров, които се казват Мозамбик, има един владетел, когото те наричат султан, той е нещо като вицекрал; придружен от своите хора, той често идваше на нашите кораби. Капитанът го гощаваше богато и му подари шапки, наметала, корали и много други неща. А той пък беше надут и не харесваше тези подаръци, а искаше да му подарим яркочервени платове, каквито ние не носехме, и затова му поднасяхме, каквото имаме. Един ден капитан-майорът даде в негова чест угощение, което беше отрупано с лакомства и сладкиши, и го помоли да му изпрати двама пилоти да дойдат с него; той се съгласи при условие, че ги възнаградим, Капитан-майорът им даде по тридесет къса злато и две наметала с уговорката, че от деня, в който получат тези неща, единият от тях винаги да остава на кораба, ако другият иска да слезе, и те приеха.

В събота, на 10 март, отплавахме и спряхме на котва на една миля навътре в морето, близо до някакъв остров, за да можем в неделя да отслужим литургия, и да се изповядат и причестят тия, които желаят.

Един от тия двамата пилоти беше останал на острова и след като хвърлихме котва, спуснахме две лодки, за да идем да го вземем; в едната лодка влезе капитан-майорът, а в другата — Николау Куелю. И тъкмо бяха тръгнали, когато насреща им излязоха 5 или 6 лодки, пълни с хора, въоръжени с лъкове, дълги стрели и щитове, които им даваха знаци да се насочат към града. А капитан-майорът, като видя това, хвана здраво пилота, който беше в неговата лодка, и заповяда с оръдията да се стреля по хората в лодките. А Паулу да Гама, който беше останал на кораба, за да може да се притече на помощ, ако нещо се случи, щом чу оръдията, вдигна ветрилата на кораба „Бериу“. Като видяха приближаващия се кораб, маврите побягнаха много по-бързо, отколкото по-рано бяха бягали от нашите кораби, и преди „Бериу“ да ги стигне, вече излязоха на брега и затова ние отново пуснахме котва.

Корабите в този край са големи, безпалубни и не са сковани с гвоздеи, а дъските им са привързани една о друга с въжета, както е при лодките; а ветрилата им са палмови рогозки. Техните моряци имат компас, по който се водят, квадранти и морски карти.

Палмите тук дават едри като пъпеши плодове, сърцевината им се яде и има вкус на захарна тръстика; тук има също много краставици и пъпеши, които ни носеха за продан.

Един ден, когато Николау Куелю влезе навътре в острова, владетелят, който беше там, дойде с много хора на неговия кораб. Той му оказа сърдечен прием и му подари червена шапка, а на него владетелят подари броеница за молитва от черни зърна, които му даде като пропуск; после поиска от Николау Куелю лодка, за да си иде с нея, и той му я даде. Като слезе на брега, заведе у дома си онези, които го бяха придружили с тая лодка, и ги нагости. И после, като ги отпрати обратно, изпрати на Николау Куелю едно гърне с пресовани фурми, в които имаше карамфил и тамян и така после изпрати на капитан-майора много неща. И това беше, докато още мислеха, че ние сме турци или маври от някаква друга страна, защото ни питаха дали не идваме от Турция и искаха да им покажем лъковете от нашата земя и книгите от нашата вяра. И след като узнаха, че сме християни, наредиха с измама да ни хванат и да ни убият, но пилотът, когото взехме със себе си, ни откри какво гласят да ни сторят, ако изпълнят плана си.

В неделя отслужихме литургията на острова^[9] под едни много високи дървета, а след литургията се качихме на корабите. След това вдигнахме ветрилата и продължихме пътя си, сега имахме много кокошки, много кози и гълъби, които накупихме за няколко жълти стъклени мъниста.

Във вторник видяхме земя с високи планини и един нос, покрит с високи редки дървета, които приличат на бряст, тази земя е може би най-много на 20 мили от мястото, откъдето отплавахме.

Тук попаднахме в безветрие във вторника и срядата. На следната нощ вдигнахме ветрила при слаб източен вятър, на другата сутрин видяхме, че сме се върнали с 4 мили по-назад от Мозамбик. Същият ден плавахме до вечерта и пуснахме котва край острова, където отслужихме литургия миналата неделя. Там стояхме осем дни и чакахме благоприятно време.

В това време кралят на Мозамбик изпрати да ни кажат, че иска да сключи мир с нас и да бъде наш приятел. Носител на посланието за мир беше един бял мавър, шариф^[10], т.е. духовно лице, който беше голям пияница.

Докато стояхме тук, един мавър с едно момче, негов син, дойде и се качи на един от нашите кораби и каза, че иска да отплава с нас; бил от земите край Мека и дошъл тук в Мозамбик на един тамошен кораб като пилот.

И понеже благоприятното време не идваше, трябваше да влезем в пристанището на Мозабик да вземем вода, която ни беше необходима; от същата вода пият и жителите на острова, защото там има само солена вода.

В четвъртък влязохме в това пристанище и понеже беше тъмно, изпратихме лодките. Беше полунощ и капитан-майорът, Николау Куелю и някои други от нас отидохме да видим къде е водата, и той се обърка до такава степен, че никак не можа да ни покаже къде е, или не пожела да го стори. И ходихме така до разсъмване и после се върнахме на кораба.

Преди свечеряване отново се върнахме там със същия пилот. Когато бяхме близо до извора, покрай брега се появиха около двадесет души, които хвърляха къси копия, за да ни пропъдят от водата. И капитан-майорът заповяда да стрелят срещу тях три бомбарди, за да се освободи място, където да влезем. И стана тъй, че те се скриха в гората, а ние взехме колкото си искаме вода. Когато се прибрахме към залез-слънце, открихме, че е избягал един негър на кормчията Жоау ди Коимбра.

В събота сутринта, на 24 март, деня преди Света Богородица, един мавър дойде направо на корабите и каза, че ако искаме вода, нека отидем да си вземем, ама ни даде да разберем, че има кой да ни попречи. Като разбра това, капитан-майорът реши да отидем да им покажем, че ако искаме, можем да им причиним зло. И затуй с въоръжени лодки, и с бомбарди, поставени на кърмите, ние се отправихме към селото. Маврите бяха направили огради от гъсто наредени колове и дъски, оплетени така, че хората зад тях не се виждаха, а те ходеха по брега с щитове, къси копия и ятагани, лъкове и прашки, с които мятаха камъни по нас. Но ние с бомбардите им отвърнахме така, че им се стори по-разумно да напуснат брега и да се скрият зад оградата, която бяха направили, но от нея имаха повече вреда, отколкото полза. Това продължи около три часа, забелязахме двама убити, един на брега и друг зад оградата от колове. И след като се уморихме, се върнахме да вечеряме на корабите, а те започнаха да товарят вещите си на салове и да бягат към едно село на другия бряг.

След като вечеряхме, отидохме с лодките, за да се опитаме да заловим някои от тях, та да ги разменим за двамата пленени индийци-християни и за негъра, който беше избягал от нас. Затова се насочихме към натоварения с вещи сал на шарифа и към друг, на който имаше четирима негри; Паулу да Гама залови този последния; а когато натовареният свещи сал достигна до другата страна, всички скочиха от него и го оставиха на брега; после намерихме и още един сал, изоставен край брега на морето. Отведохме на корабите негрите, които хванахме. На саловете намерихме много фино памучно платно, палмови рогозки и една стъклена делва с масло, стъкленици с благовония, книги от тяхната вяра и един сандък с памучна прежда, една памучна мрежа и цели кошове с царевица. Всички неща, които завладяхме там, капитан-майорът ги даде на моряците, които бяха с него и с другите капитани, с изключение на книгите, които той задържа, за да ги покаже на краля.

Следващата неделя отидохме да се запасим с вода. В понеделник застанахме с въоръжените лодки пред селището, където маврите се бяха скрили зад къщите, защото не смееха да излязат на брега, и след като гръмнахме с бомбардите по тях, ние се върнахме отново на корабите.

Във вторник отплавахме от селището и пуснахме котва до малките острови Свети Георги, където стояхме три дни в очакване бог да ни прати хубаво време.

В четвъртък, на 29-ия ден на тоя месец, отплавахме от тези острови, а в събота сутринта бяхме на 28 мили от тях, понеже вятърът беше слаб. Сутринта видяхме отново земята на маврите, където бяхме отнесени обратно от силните течения.

В неделя, на първия ден от месец април, наближихме едни острови съвсем близо до сушата. И първия от тях нарекохме Остров на бичуването, защото в събота следобед пилотът-мавър, когото взехме с нас, излъга капитана, че тия острови са част от материка и заради тая негова лъжа той заповяда да го бичуват. Корабите тук минават между сушата и островите, дълбочината е 4 морски разтега и ние се отправихме към тях. Тези острови са многобройни и разположени така нагъсто, че не можехме да ги различим един от друг; те са и гъсто населени.

В понеделник видяхме други острови, които са на 5 мили от сушата.

В сряда, на четвъртия ден от месец април, вдигнахме ветрилата и отплавахме на северозапад и преди пладне забелязахме една обширна земя и непосредствено до нея два острова; покрай тази земя има много плитчини. И когато се приближихме до нея, пилотите я разпознаха и казаха, че островът на християните се намира на 3 мили в обратна посока^[11]. И тогава упорито се трудихме целия ден, за да стигнем до него, обаче западният вятър беше много силен и не можахме. Капитаните тогава решиха да се отбием в пристанището на един град на четири дни път от нас, на име Момбаса.

Пилотите, които водехме със себе си, казваха, че островът, към който се бяхме насочили, е населен с християни; вятърът беше много силен и вече бе късно, и ние застанахме на дрейф. Привечер видяхме един много голям остров, разположен на север, където, както ни казваха нашите пилоти-маври, имало едно селище с християни и друго с мюсюлмани^[12]. През нощта застанахме на дрейф в открито море и когато настъпи утрото, не се виждаше земята; тогава поехме курс на северозапад и надвечер забелязахме земя.

През нощта взехме курс на север-северозапад и през утринната вахта го променихме на север-североизток. Плавайки по вятъра, два часа преди разсъмване корабът „Свети Рафаел“ заседна на плитчина, на две мили от сушата; щом заседна, обади се със звън на другите кораби, които го следваха; щом чуха сигналите, те хвърлиха котва на разстояние един топовен изстрел от него и спуснаха лодките.

Поради прилива, корабът заседна съвсем и от него, и от лодките спуснаха всичките котви; но през деня, при най-високото равнище на прилива, корабът се освободи и всички се зарадвахме.

На брега срещу плитчините има много високи и хубави планини, които нарекохме планините Свети Рафаел; същото име дадохме и на плитчините.

Докато корабът беше още заседнал, при него и при нас дойдоха два сала, които донесоха много портокали, много вкусни и по-хубави, отколкото в Португалия. Двама маври останаха при нас на корабите и ни придружиха до един град, който се казва Момбаса.

В събота сутринта, на седмия ден от този месец, деня преди Цветница, плавахме покрай брега и забелязахме на 15 мили от сушата острови с дължина 6 мили^[13]. Тук има много дървета за правене на мачти, които се поставят на тукашните кораби. Всички острови са населени с маври.

При залез-слънце хвърлихме котва срещу града Момбаса, но не влязохме в пристанището. Когато пристигнахме, към нас се приближи една завра^[14], пълна с маври, и пред града стояха много кораби, украсени с флагове. И ние направихме същото на нашите кораби, за да не останем по-назад, пък и не ни липсваха знамена и флагове, а по-скоро хора, защото и тези, които имахме, бяха много болни. Хвърлихме котва там с голяма радост, като си мислехме, че на другия ден ще идем на брега да чуем богослужението с християните, които, както ни бяха казали, живеели тук отделно от маврите и имали свой градоначалник.

Маврите, които взехме със себе си, казваха, че на остров Момбаса има маври и християни, които живеят отделно едни от други, и едните, и другите имали свой владетел, казваха още, че щом пристигнем тук, ще ни посрещнат с почести и ще ни поканят по домовете си. Те разправяха това по-скоро, както им се искаше да бъде, а не както беше в действителност. В полунощ на една завра дойдоха около сто души, въоръжени с къси шпаги и щитове. Като наближиха кораба на капитан-майора, те пожелаха да се качат на борда с оръжието си, но той не позволи; качиха се само четири-пет души, най-знатните от тях. Те стояха при нас около два часа и после си отидоха. И на нас ни се стори, че това тяхно идване целеше да разберат дали биха могли да завладеят някой от нашите кораби.

На Цветница кралят на Момбаса изпрати на капитан-майора един овен, много портокали, захаросани плодове, захарна тръстика и му подари един пръстен за пропуск — и ако пожелае да влезе в пристанището, кралят щял да му даде всичко, каквото ни трябва. С този подарък дойдоха двама души с много светла кожа, които казаха, а и ние си помислихме, че са християни. А капитан-майорът му изпрати една връзка корали и каза да му предадат, че на другия ден ще влезе в пристанището. Този ден четирима от най-знатните маври останаха на кораба на капитана.

Капитанът изпрати двама души при краля на този град, за да затвърди от своя страна още повече разбирателството; когато слезли на брега, много хора вървели с тях до вратата на двореца и преди да застанат пред краля, те минали през четири врати, и на всяка врата стояли четирима пазачи с извадени ятагани. Кралят ги приел радушно и заповядал да им покажат целия град, после попаднали в дома на двама християни-търговци, които им показали едно изображение на Свети Дух, пред което се молели. И след като разгледали всичко, кралят изпратил на капитана по тях мостри от карамфил, черен пипер джинджифил и пшеница-летница, неща, с които бихме могли да натоварим корабите.

Във вторник, когато вдигнахме котва, за да влезем в пристанището, корабът на капитан-майора не можа да се завърти и се понесе към другия, извърнат с кърмата към него кораб, и тогава отново спуснахме котвите. Като видяха, че ние не отиваме в пристанището, маврите, които се намираха на корабите с нас, се прехвърлиха на една завра; и когато се връщахме назад, пилотите, дошли с нас от Мозамбик, се хвърлиха във водата и хората в заврата ги прибраха при себе си. Беше вече нощ и капитанът заповяда двама от маврите, които, водехме със себе си, да бъдат измъчвани с капки^[15], за да му кажат дали тук е било подготвяно предателство; и те казаха, че е било наредено, щом влезем в пристанището, да ни пленят и да ни отмъстят за това, което сме извършили в Мозамбик. Когато щяха да ги измъчват пак, единият от тях с вързани ръце се хвърли в морето, а другият се хвърли по време на утринната вахта.

Същата вечер, в полунощ, се приближили два сала с много мъже, които се гмурнали и оставили саловете наблизо, и едните се насочили към „Бериу“, а другите — към „Рафаел“; и тези, които нападнали „Бериу“, започнали да режат котвените въжета, и вахтените отначало помислили, че това са скумрии, но като разбрали кои са, викнали и на другите кораби. Имаше няколко души, които вече се бяха добрали до железните въжета на фокмачтата на „Рафаел“, но щом ги усетихме, те се спуснаха надолу, гмурнаха се и избягаха. Такива и много други коварства вършиха тия кучета; но господ бог не даде да сполучат, защото не вярват в него.

Този град е голям и разположен на една височина, където се разбиват морските вълни. Той е пристанище, където всеки ден влизат много кораби и при входа му има стълб. В града, до самото море, има една ниска крепост. Онези, които слизаха на брега, ни казаха, че из града видели много хора с вериги на краката; и ние си помислихме, че те сигурно са християни, защото в този край християните враждуват с маврите.

Християните в този град са временно пребиваващи търговци, те са в подчинено положение и изпълняват каквото заповядва мавърският крал.

Когато стигнахме тоя град, бог в своето милосърдие пожела всичките болни на борда да оздравеят, защото климатът в тоя край е много добър.

Стояхме там още в сряда и четвъртък и изпитахме злите планове и коварства, които тези кучета ни крояха.

Сутринта тръгнахме оттам при слаб вятър и хвърлихме котва недалеч от брега, на 8 мили от Момбаса. На разсъмване от обърнатата към вятъра страна на корабите на около 3 мили видяхме две лодки и се насочихме към тях, за да ги заловим, защото ни трябваха пилоти, които да ни заведат на желаното от нас място. На свечеряване настигнахме една от лодките и я пленихме, а другата успя да стигне брега. В лодката, която пленихме, имаше осемнадесет мъже, злато, сребро, много царевица и провизии, една мавърка и един знатен мавър. Когато ги наближихме, всички се хвърлиха в морето и ги изваждахме от водата с нашите лодки.

Същия ден при залез-слънце хвърлихме котва срещу едно място, което се нарича Мелинде, на 30 мили от Момбаса. Между Момбаса и тоя град са разположени следните селища: Бенапа, Тоса и Нугуо-Киониете.

На Великден маврите, които бяхме пленили, ни казаха, че в този град Мелинде има четири кораба с християни от Индия; и ако желаем да ги заведем там, те ще ни дадат пилоти-християни, както и всичко друго, каквото искаме, като месо, вода, дърва и други неща. Капитан-майорът много искаше да има пилоти от този край и след преговорите с тези маври пуснахме котва на половин миля от града. Жителите на града не се осмелиха да дойдат на корабите, защото вече бяха предупредени и знаеха, че сме пленили една тяхна лодка.

В понеделник сутринта капитан-майорът заповяда да откарат стария мавър до една плитчина пред града, откъдето един сал дойде да го вземе; този мавър отиде при краля да каже какво иска капитан-майорът и да предаде неговото желание за разбирателство. След вечеря мавърът се върна с една завра и с него кралят на града изпрати един свой шариф и един велможа, както и три овена. Той наредил да кажат на капитана, че ще се радва, ако между тях има мир и добри отношения и също, че ако от неговата земя му трябва нещо, ще му го даде с голяма радост — и пилоти, и всякакви други неща. А капитан-майорът заповяда да му предадат, че на другия ден ще влезе в пристанището и после му изпрати по пратениците като подарък една малка едномачтова лодка и две връзки корали, три подноса и една шапка, звънчета и два украсени пояса.

Във вторник ние се приближихме до града. Кралят изпрати на капитана шест овена и много карамфил, тамян, джинджифил, мускатов орех и чер пипер и нареди да му кажат, че ако желае да се срещне с него в сряда в открито море, нека капитанът отиде със своята лодка, а пък той — със своята завра.

В сряда след вечеря кралят се приближи до корабите на една завра, а капитанът парадно облечен, отиде със своята лодка и когато стигна до мястото, където кралят го чакаше, кралят се качи при него в лодката. Там те си размениха много хубави думи, като например ето тези: кралят покани капитана да гостува в неговия дом и каза, че и той би отишъл на неговите кораби; но капитанът му каза, че неговият крал не му разрешава да слиза на сушата, и ако слезе, ще изпадне в немилост пред него. А кралят отговори, че ако се качи пък той на кораба му, как ще обясни това на своя народ и какво ще кажат неговите хора? Той попита още как се казва нашият крал, за да му пише писмо; и добави, че ако се връщаме по същия път оттук, той ще изпрати с нас или свой посланик, или писмо.

И след разговора, в който всеки каза, каквото желаеше, капитанът нареди да освободим и предадем на краля всички маври, които бяхме пленили; и кралят много се зарадва на това; той каза, че повече цени този жест, отколкото ако му бяха дали цял град. И кралят премина край всички кораби с голяма радост, бомбардите дадоха салют в негова чест и той много се забавляваше, като гледаше как стрелят. Всичко това продължи около три часа. Когато си отиде, той остави при нас на корабите един от своите синове и един шариф, а с него отидоха да гостуват в дома му двама души от нашите, които той лично покани да отидат да разгледат неговите дворци. Каза също на капитана, че щом не иска да слезе на сушата, нека мине покрай брега на другия ден, където щял да ни покаже ездата на своите конници.

Ето какви неща ни подари кралят: първо, широка мантия от дамаска, подплатена със зелен атлаз и много разкошна шапка за глава; два бронзови стола с възглавници и кръгъл чадър от яркочервен атлаз, поставен на висок прът. Той водеше със себе си като прислужник един старец, който имаше къса шпага със сребърна ножница; носеше много зурни и две тръби от слонова кост, високи колкото човешки бой, които бяха много красиво гравирани и с които се свири през една дупка в средата, и при свиренето тръбите и зурните звучаха съзвучно.

В четвъртък капитан-майорът и Николау Куелю се качиха на лодките, въоръжени с оръдия на кърмата, и заплаваха покрай града. На брега имаше много хора, между които двама ездачи, които показваха схватки и всички се забавляваха много. Тогава взеха краля от една каменна стълба пред неговите палати и го занесоха на носилка до лодката на капитана. Той отново помоли капитана да слезе на брега, защото неговият парализиран баща искал много да го види, и предложи в замяна на това той и неговите синове да отидат през това време на корабите, но капитанът отказа. Тук имаше и четири кораба на християни от Индия и когато те за пръв път дойдоха на кораба на Паулу да Гама, където беше и капитанът, ние им показахме едно олтарно изображение на Света Богородица с младенеца Христос и апостолите в подножието на кръста. Щом индийците видяха това изображение, те се хвърлиха на пода; и докато стояхме тук, идваха да се молят и носеха като дарове карамфил, черен пипер и други неща.

Тези индийци са мургави хора, облечени с малко и леки дрехи, имат големи бради и косите им са дълги и сплетени на плитки. От думите им разбрахме, че не ядат говеждо месо. Техният език се различава от езика на маврите; някои знаят малко арабски поради продължителното общуване.

В деня, в който капитан-майорът слезе с лодките близо до града, корабите на християните-индийци дадоха много топовни салюти, когато той мина край тях, и викаха радостно: „Христос! Христос!“. Тоя ден те помолиха краля да им разреши да устроят празненство в наша чест. И когато се стъмни, устроиха голям празник, стреляха много с бомбардите, хвърляха много ракети, и викаха високо.

Тези индийци още казаха на капитан-майора да не слиза на брега; и да не се доверява на ласкателствата на тези хора, защото те не говорят нито с чисто сърце, нито с добра воля.

В неделя, на 22 април, след като два дни не бяха идвали на корабите, дойде заврата на краля, с която пристигна един от неговите фаворити; и капитанът заповяда да го задържат на кораба; после заповяда да предадат на краля да му изпрати пилотите, които му беше обещал. И щом получи това известие, кралят веднага изпрати един пилот-християнин, а капитанът освободи велможата, когото беше задържал на кораба. А ние се зарадвахме много на пилота-християнин, когото кралят изпрати.

Узнахме също за острова, населен с християни, за който бяхме чули в Мозамбик — това е остров, на който живее самият крал на Мозамбик и половината от жителите му са християни, а другата половина — мохамедани. На тоя остров има много бисери, а името му е Килуе; пилотите-маври искаха да ни отведат до там и ние също много желаехме това, защото вярвахме, че всичко е така, както ни разказват.

Градът Мелинде е разположен в залив покрай самия морски бряг и много прилича на град Алкошете^[16]; къщите са високи и бели и през него, от брега до джунглата, която е съвсем близо до къщите, се простира една палмова горичка; цялата земя наоколо е ниви с царевица и други зеленчуци.

Ние стояхме девет дни пред този град. И през тези девет дни, през цялото време на брега се устройваха много празненства, имаше състезания по борба и много свирня.

Във вторник, на 24-ия ден от този месец, отплавахме оттук с пилота, който кралят ни даде, към един град, наречен Каликут^[17], за който кралят беше чувал, и за да го намерим, потеглихме на изток.

Брегът е разположен в посока север-юг, защото сушата тук образува голям залив, и има проток; и в тоя залив, според различни сведения, има много градове на християни и маври и един град, който се казва Камбая, и шестстотин известни острова; тук се намира Червено море и Мека.

В неделя забелязахме Полярната звезда, която отдавна не бяхме виждали.

Един петък, на 18 май, видяхме земя с високи планини — след като двадесет и три дни не бяхме виждали бряг; през всички тези дни плавахме с попътен вятър, като при този преход сигурно бяхме изминали най-малко 600 мили. В момента, когато забелязахме земята, до нея сигурно имаше 8 мили; тук спуснахме лота и измерихме дълбочина от 45 морски разтега; тая нощ се отправихме на юг-югоизток, за да се отдалечим от крайбрежието. На другия ден отново се насочихме към брега, но не можахме да се приближим дотолкова, че пилотът да разбере точно коя е тази земя; стана така поради силните дъждове и бури, които срещнахме, когато плавахме към тоя бряг и по крайбрежието. В неделя наближихме едни планини, които са до самия град Каликут и толкова много се приближихме до тях, че нашият пилот ги позна и ни каза, че това е земята, където желаем да отидем. И същата вечер хвърлихме котва на две мили по-надолу от град Каликут, а така стана, защото пилотът взе за Каликут един съседен град, който се нарича Капуа; по-надолу от тоя град има друг, който се казва Пандаране; и ние спряхме покрай брега на около миля и половина от сушата.

И след като застанахме на котва, от сушата към нас се насочиха четири лодки, които идваха да разберат кои сме и ни казаха, че Каликут е тук и ни го показаха.

На другия ден лодките отново дойдоха при нашите кораби и капитан-майорът изпрати с тях в Каликут свой пратеник. Тия хора, с които той пътувал в лодката, го завели при двама маври от Тунис, които знаели да говорят кастилски и генуезки. Първият поздрав, с който го посрещнали, бил следният:

— Дявол да те вземе, какво те носи насам?

И го попитали какво сме дошли да търсим толкова далече. А той отвърнал:

— Дойдохме да търсим християни и подправки.

Те му казали:

— Защо не ви е изпратил насам кралят на Кастилия, кралят на Франция и сенатът на Венеция?

А той им отговорил:

— Кралят на Португалия не беше съгласен те да изпратят хора тук.

А те казали:

— Добре е направил.

Посрещнали го радушно и го нагостили с пшеничен хляб и мед. И след като хапнал дой се върна на корабите и с него дойде един от маврите, и щом се качи на кораба, той започна да нарежда ей тия думи:

— Голям късмет, голямо щастие, много рубини, много изумруди. Много благодарности ще трябва да отправите към бога, че ви доведе в тая земя, където има толкова богатство.

За нас беше голяма изненада да чуем приказките му и не можехме да повярваме, че толкова далеч от Португалия има хора, които разбират нашия език.

Град Каликут е заселен с християни, които са мургави. Те ходят с големи бради и косите им са дълги, други са с бръснати глави, а трети — късо подстригани, като на темето си имат кичури коса, за да покажат, че са християни; имат и мустаци, освен брадите. Ушите им са пробити и в дупките носят много златни украшения. От кръста нагоре са голи, а от кръста надолу се увиват с парче фино памучно платно; тези, които ходят така облечени, са най-знатните, а другите носят каквото намерят.

В този край жените, общо взето, са грозни и дребни на ръст. На шията си носят много златни накити, на ръцете много гривни, а на пръстите на краката си — пръстени със скъпоценни камъни.

Всички са здрави и приятни на вид; но те са хора, които, поне на пръв поглед, са невежи и много алчни.

Когато пристигнахме в Каликут, кралят беше на едно място на 15 мили от града. И капитан-майорът изпрати при него двама души, на които заръча да му кажат, че е пристигнал в Каликут пратеник на краля на Португалия и е донесъл писма, и го пита дали желае да му ги занесе на мястото, където се намира сега.

Като получил посланието на капитан-майора, кралят възнаградил двамата мъже с много хубаво платно. Заповядал им да предадат на капитана, че е добре дошъл, и че той самият скоро щял да се върне в Каликут — както наистина тръгна оттам, придружен от голяма свита.

Той изпрати с двамата пратеници един пилот, за да ни заведе на едно място, което се казва Пандаране, където бяхме хвърлили котва отначало — защото там има добро пристанище, а сега ние бяхме пред град Каликут. Той нареди да акостираме там, защото пристанището, където бяхме сега, било много лошо, както си беше наистина; и защото имало обичай корабите, които пристигат в тая земя, да хвърлят котва там, за да са на сигурно място. Капитанът получи посланието на краля и понеже не бяхме на удобно място, заповяда да вдигнем веднага ветрилата и отидохме да хвърлим котва в онова пристанище, но не навлязохме толкова навътре в него, колкото пилотът на краля ни каза.

След като акостирахме и привързахме корабите в това пристанище, за капитана дойде съобщение от краля, че вече е пристигнал в града. Той изпрати за него в Пандаране човек, наречен бале (който е нещо като градоначалник), придружаван винаги от двеста въоръжени с мечове и кожени щитове мъже, за да заведе при него, заедно с още други велможи, капитан-майора. Но в деня, когато дойде съобщението, вече стана късно и капитанът не пожела да отиде.

На другия ден сутринта, понеделник, 28 май, капитанът замина да разговаря с краля и тринадесет души от нас тръгнаха с него, между които бях и аз. Всички бяхме празнично облечени, в лодките карахме бомбарди, тръби и много знамена. Когато капитанът слезе на брега, градоначалникът го чакаше, заобиколен от много въоръжени и други невъоръжени хора, които посрещнаха капитана с голяма радост и сърдечност и се държаха като хора, които се радват, че ни виждат. От този момент тези хора носеха отговорност за нас и затова държаха извадени оръжията си. После донесоха на капитан-майора една носилка, с каквито обикновено пътуват благородниците в този край; а някои търговци заплащат на краля известна сума, за да имат и те право на такава носилка. Капитанът се качи на нея и шестима мъже я вдигнаха и последвани от всичките тези хора, се запътихме към Каликут; минахме през друг град, който се казва Капуа. Там настаниха капитан-майора в дома на един благородник и ни дадоха храна — ориз с много масло и чудесна печена риба, но капитанът не пожела да яде. След като се нахранихме, преминахме с капитан-майора една река, която тече наблизо и минава между морето и материка, покрай морския бряг. Качихме се на две лодки, завързани една за друга, за да можем да плаваме заедно, там имаше и много други лодки, пълни с хора. А да не говорим за тия, които се тълпяха по брега — те бяха безброй и всички бяха дошли да ни видят. Около една миля плавахме по тази река и видяхме много широки и големи лодки, изтеглени на брега, защото там няма пристанище.

След като слязохме от лодките, капитан-майорът отново се качи на носилката. Продължихме пътя си, по който се тълпяха да ни видят толкова хора, че брой нямаха. Жените излизаха от къщите си с децата на ръце и тръгваха след нас.

Заведоха ни в една голяма църква, в която имаше следните неща:

Първо, корпусът на църквата беше голям колкото манастир, целият беше от дялани камъни, а покривът му беше от плочки. При главната порта имаше бронзов стълб, а на върха му имаше птица, подобна на петел; и друг, много дебел стълб, висок колкото човешки бой. В средата на корпуса на църквата се издигаше кула от дялан камък с бронзова врата, колкото да влезе човек, вътре имаше една малка статуя, която те казваха, че е Света Богородица. И над главната порта на църквата, покрай стената, имаше седем малки камбани. Тук капитан-майорът и ние се помолихме заедно^[18].

Ние не влязохме в тоя параклис, защото по обичая тук могат да влизат само определени хора, които извършват църковните богослужения; те се наричат куафи. Тези куафи носят преметнати на рамото си (на лявото рамо) едни върви, които минават под дясното рамо, така както евангелистките свещеници носят епитрахила. Те ни поръсиха със светена вода; дават и една бяла глина, която според обичая на християните от тази земя се слага на главата, на гърдите, около шията и под мишниците. Приложиха над капитана цялата тая церемония и му дадоха глина; капитанът я взе и остави да му я пазят, като даде да се разбере, че после ще си я сложи.

На стените на църквата бяха изобразени и много други светци с диадеми, нарисувани по съвсем различен начин от нашите — зъбите им бяха толкова големи, че стърчаха на един дюйм от устата, а всеки светец имаше по четири и пет ръце.

И под тази църква има голям басейн, направен от дялани камъни, и ние видяхме по пътя си много други, подобни на него.

И оттук ние отидохме пред градските врати, откъдето ни, поведоха към друг град, в който имаше същите неща, за които се разказа по-горе. И тук тълпата, която се стичаше, за да ни види, така нарасна, че не можеше да се върви по пътя. И след като извървяхме доста път по тая улица, поради многото хора, въведоха капитана в една къща, където влязохме и ние.

Кралят изпрати тук брата на този бале, владетел на тази земя, за да придружава капитана, и с него дойдоха много хора с барабани, зурни и фанфари, а един човек с пушка вървеше пред нас и стреляше с нея. Така водеха капитана, с големи почести, такива, ако не и по-големи, отколкото се дават на един крал в Испания. А хората бяха толкова много, че не можеха да се изброят; покривите и къщите бяха препълнени с народ, да не говорим за тези, които се блъскаха в безпорядък около нас, между тях сигурно имаше най-малко две хиляди въоръжени мъже.

И колкото повече наближавахме дворците на краля, толкова повече растеше тълпата. И щом стигнахме до дворците, много знатни мъже и големи владетели посрещнаха капитана, без да се броят тези, които вече го придружаваха; беше сигурно един часът по пладне. Когато пристигнахме в дворците, излязохме на огромен площад през една много голяма врата и преди да достигнем кралските порти, минахме през четири врати, като си пробивахме път през тълпата с блъскане и удари. И когато стигнахме последната врата, зад която беше кралят, оттам излезе един дребен на ръст старец, който е нещо като епископ — съветва краля по църковните работи, — той прегърна капитана на прага на тази врата и през нея минахме с голяма мъка и даже имаше ранени.

Кралят беше в един малък вътрешен двор, легнал по гръб на една кушетка, на която имаше следните неща: отдолу покривка от зелено кадифе, отгоре — много хубав дюшек, върху дюшека белоснежно и фино памучно платно, по-тънко от ленено, и също такива възглавници. От лявата му страна имаше огромна златна делва, висока колкото гърне от половин алмуд^[19] и широка две педи при гърлото; и в тая делва той хвърляше сдъвкани остатъци от треви, които се наричат атамбор^[20]. А от дясната му страна имаше златен леген, широк, колкото един човек да го обхване с ръце, в който лежаха ония треви. И много сребърни кани. А таванът беше целият позлатен.

Щом капитанът влезе, той го поздрави според обичая на тази земя, който повелява да се долепят дланите и да се вдигнат нагоре към небето, както обикновено християните се молят на бога. И след като ръцете са вдигнати така, разтварят се и се свиват бързо в юмруци. И с дясната си ръка той даде знак на капитана да застане край заграденото място до него; но капитанът не можеше да го доближи, защото в тая земя има обичай никой да не се доближава до краля, освен един негов фаворит, който му подава онези треви, а пък когато някой говори с него, трябва да си слага ръката пред устата и да стои на известно разстояние. И след като покани по-близо капитана, той погледна към нас и заповяда да седнем на една каменна пейка близо до него, където можеше да ни гледа. Заповяда да ни донесат вода за ръцете и плодове, подобни на пъпеши, отгоре грапави, а отвътре сладки; и заповяда също да ни донесат други плодове, подобни на смокини и много добри на вкус. Имаше и слуги, които ни ги чистеха, а кралят ни гледаше как ядем и ни се смееше, говореше със своя фаворит, който му даваше да дъвче ония треви.

След това той погледна капитана, който беше седнал пред него, и му каза да разговаря с хората, които го придружават, защото те са високопоставени и той може да им каже какво иска и те ще му го дадат. Капитанът отговори, че е пратеник на краля на Португалия и че му носи послание, което ще връчи единствено нему. Кралят се съгласи и заповяда да отведат капитана в една от залите, после стана от мястото си и го последва, а ние останахме там. Беше към залез-слънце. Щом кралят напусна вътрешния двор, един старец, който беше там, дойде и отнесе кушетката, но не взе съдовете. А кралят, като отишъл в залата при капитана, се изтегнал на друга кушетка, покрита със златен брокат, и задал на капитана въпрос: какво желае?

И капитанът му казал, че е пратеник на краля на Португалия, който е владетел на много земи и притежава много и всякакви богатства — повече от всеки друг крал в онези краища; и че от шестдесет години кралете — негови предшественици — изпращали всяка година кораби да откриват тук земи, защото били чували, че в тия земи има християнски крале като тях. И ето по тая причина са изпращали кораби да откриват тия земи, а не защото им трябва злато или сребро, тъй като го имат в такова изобилие, че няма нужда да го взимат и от тук. Капитаните на тия кораби тръгвали и плавали година или две, докато им се свършели провизиите, и се връщали в Португалия, без да намерят нищо. А сега един крал, който се казва дон Мануел, беше заповядал да се построят тези три кораба и го направил техен капитан-майор; и му казал да не се връща в Португалия, докато не открие този християнски крал, и ако се върне, щял да заповяда да му отрежат главата. И му заповядал, ако го намери, да му предаде две писма, които капитанът щял да му връчи на другия ден, а устно трябвало да му каже, че той е негов брат и приятел.

Кралят отговорил на това, че и кралят ще бъде добре дошъл, че и той го има за брат и приятел, и още, че ще изпрати в Португалия посланици при него с неговите кораби. Капитанът казал, че много го моли за точно тази милост, защото не се осмелявал да се появи пред краля, неговия господар, ако не заведе и няколко души от тази земя.

Тези и много други неща си казали двамата в оная зала, и тъй като отдавна се беше стъмнило, кралят го попитал къде иска да пренощува, „с християни ли, или с маври?“ А капитанът му отвърнал, че не иска нито с християни, нито с маври, и го помолил да заповяда да им дадат отделно помещение, където да няма никой. И кралят казал, че ще заповяда да се направи така. Тогава капитанът се сбогувал с краля и отишъл на верандата, осветена от един бронзов свещник, където бяхме настанени; бяха минали повече от четири часа, откак се беше стъмнило^[21].

Тогава всички заедно с капитана се запътихме към хана, а с нас вървяха безбройни тълпи. Улиците бяха наводнени от големия дъжд. Шестима мъже носеха капитана на раменете си и извървяхме толкова път през града, че най накрая капитанът се ядоса и се оплака на знатния мавър, кралски надзорник, който го придружаваше, за да ни настани в хана. И мавърът го заведе в дома си — там имаше една вътрешна тераса и на едно по-високо място на нея, покрито с плочки, бяха постлани много килими и имаше два много големи свещника, подобни на кралските. Над тях бяха запалени железни светилници със зехтин или масло, а във всеки светилник имаше по четири фитила, които хвърляха ярка светлина; тук хората имат обичай да носят такива светилници вместо факли.

Мавърът нареди да доведат на капитана един кон, за да иде до хана, но конят беше без седло. Капитанът не пожела да се качи на него и ние продължихме пак нататък и когато пристигнахме там, вече ни чакаха няколко души от нашите, които бяха донесли леглото на капитана и още много други неща, които капитанът носеше за подарък на краля.

Във вторник капитанът щеше да изпрати на краля тези неща, а именно: дванадесет украсени пояса, четири карминови калпака и шест шапки, четири връзки корали, един вързоп, в който имаше шест чаши, сандък със захар и четири бъчви — две пълни със зехтин и две с мед. А понеже тук има обичай нищо да не се носи на краля, докато първо не го види мавърът-кралски надзорник, и след това този бале — капитанът им показа подаръка; те дойдоха и започнаха да се присмиват на даровете. Казаха, че това не са неща, достойни за подарък на краля, и че най-бедният търговец, който идва от Мека или островите на подправките^[22], му носи повече от това; и ако капитанът иска да му направи подарък, трябва да изпрати злато, а тези неща той няма да ги приеме. Като научи това, на капитана му докривя и той каза, че не носи злато и освен това не е търговец, а посланик, и подарява, каквото има от своето имущество, а не от кралското; и каза още, че когато кралят на Португалия го изпрати отново тук, той ще му донесе многобройни и много по-богати подаръци, а ако саморимът^[23] не иска тези сега, то той ще ги върне на корабите. Те повториха своя съвет да не му ги подарява, но не се съгласяваха да ги върне обратно. След като двамата си отидоха, дойдоха разни маври-мошеници и всички се отнесоха с пренебрежение към подаръците, които капитанът искаше да прати на краля.

След като видя тяхното твърдо убеждение, че не може да изпрати тоя подарък на краля, капитанът каза, че щом те не искат да го праща, най-добре е той лично да отиде да говори с краля и каза, че желае после да се върне на своите кораби. Те се съгласиха, но го помолиха да почака малко там, докато се върнат, а после ще го заведат в двореца. И целия тоя ден капитанът ги чака, но те изобщо не се появиха. И капитанът така се разяри, че е попаднал между толкова флегматични и тъй недостойни за доверие хора, че реши да отиде без тях в двореца, но размисли и реши да почака, до другия ден. Въпреки всичко обаче ние не престанахме да се веселим, пеехме и играехме под звуците на тръбите и бяхме много радостни.

Когато настъпи утрото в сряда, дойдоха маврите и отведоха капитана, а заедно с него и нас в двореца. В двореца имаше много въоръжени хора. Капитанът трябваше да чака заедно с тези, които го придружаваха, цели четири часа пред една врата, която не се отваряше, докато не му предадоха заповед да влезе, но да не води повече от двама души, които сам си избере. Капитанът каза, че желае с него да дойдат Фернау Мартинш, който знаеше да говори арабски, и неговият писар; и той, и ние разбрахме, че това разделяне не е за добро.

Щом го въвели, кралят му казал, че го е очаквал да дойде във вторник. Капитанът му отговорил, че не дошъл да го види, защото бил уморен от пътуването. Кралят напомнил казаното от капитана, че идва от богато кралство, и попитал защо не му е донесъл нищо оттам, освен това казал, че носел писмо, а не му го е предал. На това капитанът отвърнал, че не му е донесъл дарове, защото е тръгнал само да гледа и да открива и добавил, че когато отново дойдат тук други кораби, тогава ще види какво ще му донесат, а що се отнася до писмото, за което е казал, че му го носи, е истина и той веднага ще му го предаде.

Тогава кралят попитал: що е това, което е тръгнал да открива, камъни или хора? Ако е тръгнал да открива, както сам казва, хора, защо не носи подаръци? Той добавил, че са му казали, че той носи една Света Богородица от злато. Капитанът казал, че Светата Богородица, която носи, не е от злато; но дори да е от злато, пак няма да му я даде, защото тя го е водила през моретата и пак тя ще го отведе обратно в родната му земя. И още капитанът се обърнал към краля с молба да нареди да повикат някой християнин, който знае арабския език на маврите, тъй като маврите се отнасят с неприязън към него и ще вземат да предадат всичко съвсем наопаки. Кралят се съгласил и веднага заповядал да повикат един дребен на ръст момък на име Куарам. Капитанът казал тогава, че носи две писма — едното е написано на родния му език, а другото на мавритански; той знае, че това, което е написано на неговия език, е много добро, но другото не го разбира и то сигурно е много добро, но в него може да има и нещо сбъркано. Но понеже този християнин не умееше да чете по мавритански, четирима маври взеха писмото и първо го прочетоха настрани, а после го прочетоха пред краля; и кралят остана доволен от писмото.

Той попита капитана какви стоки има в неговата земя. Капитанът каза, че има много жито, много тъкани, много желязо, много бронз и изброи така много други неща. И каза също, че носи от всички тези неща по малко за мостра, и поиска разрешение да се върне с няколко души на кораба, за да свали стоките на брега, а в хана ще останат четири или пет души. Кралят не се съгласи, каза да си отиде и отведе всички свои хора, да завърже добре корабите в пристанището, да свали на брега стоката си и да я продаде за колкото иска. След като се сбогува с краля, капитанът се върна заедно с нас в хана и понеже беше вече късно, реши да не тръгва.

В четвъртък сутринта доведоха на капитана един неоседлан кон, но капитанът не пожела да се качи на него и каза да му доведат един „местен“ кон, т.е. носилка, защото няма да язди неоседлан кон. Тогава го заведоха в дома на един богат търговец на име Гузарате, който заповяда да приготвят носилка, и щом я приготвиха, капитанът се качи на нея и отново придружен от много хора, потегли към Пандаране, където бяха корабите. Но ние не успявахме да го следваме и изостанахме много. И както вървяхме, мина край нас онзи бале, подмина ни и настигна капитана. А ние объркахме пътя и вместо към брега, тръгнахме към гората; и този бале изпрати един човек подире ни, за да ни покаже накъде да вървим. Когато пристигнахме в Пандаране, намерихме капитана в един от хановете, така многобройни по тия пътища — там пътниците и пешеходците се подслоняват от дъждовете.

Заедно с капитана бяха този бале и още много други хора. Щом пристигнахме, капитанът каза на тоя бале да нареди да ни дадат сал, за да идем с него на корабите, но и той, и другите казаха, че вече е късно — и наистина вече беше залез-слънце — и можем да тръгнем на другия ден. Но капитанът заяви, че ако не му дадат сал, той ще се върне да се оплаче на краля, понеже той самият го е пратил да се върне на корабите, а те го задържат, и това никак не е редно, защото и той е християнин като тях. Като видяха, че капитанът се разсърди, те му казаха да тръгва и обещаха да му дадат и тридесет сала, ако иска. Тогава ни поведоха покрай брега и понеже това се видя подозрително на капитана, той прати напред трима души да проверят дали лодките са там и да им каже да се скрият, и ако брат му е там, също да се скрие. Те тръгнали, но не намерили никого и се върнали обратно, а нас в това време ни отведоха в друга посока и не можахме да се намерим.

Заведоха ни в дома на един мавър — защото вече беше късна нощ, и когато влязохме, ни казаха, че искат да потърсят тримата, които не се върнаха с нас, и когато излязоха, капитанът заповяда да се купят много кокошки и ориз и ние се нахранихме, макар че бяхме много уморени от ходенето през целия тоя ден.

А онези хора не се върнаха чак до сутринта; капитанът каза, че сигурно те са много добри хора, защото ясно беше, че не ни пуснаха предишния ден да се върнем през нощта, понеже според тях така било добре за нас; но от друга страна, поради това, което бяхме преживели предишните дни в Каликут, ние се съмнявахме и подозирахме всички. А когато на другия ден те дойдоха пак, капитанът поиска лодки, за да отиде с тях на своите кораби. И тогава всички те започнаха да се разправят един с друг и накрая му казаха първо да заповяда корабите да се приближат още по-близо до брега. А капитанът каза, че ако накара корабите да се приближат, неговият брат ще си помисли, че са го пленили и насила го карат да дава такива заповеди; тогава той ще вдигне ветрилата и ще отплава за Португалия, а те повториха, че ако не заповяда корабите да се приближат до брега, нямало друг начин да отиде при тях. Тогава капитанът каза, че саморимът го е пратил да отиде на своите кораби и ако те не го пускат там, за да изпълни кралската заповед, той ще се върне обратно при него, а пък кралят е християнин като него. Той каза още, че ако самият крал го задържи в своята страна, той ще остане с голямо удоволствие.

А те се съгласиха да отиде при краля, но това бе невъзможно, защото всички врати бяха заключени и вътре беше пълно с въоръжени мъже и никой от нас не можеше да излезе, без да го придружават няколко души.

След това те ни предложиха да им дадем ветроходите и кормилата. Тогава капитанът им каза, че няма да им даде нищо, понеже саморимът го е пратил да се върне на корабите си, без да поставя никакви условия, и да правят каквото щат с него, но той няма да им даде нищо.

И капитанът, и ние бяхме със свито сърце, макар външно да показвахме, че пет пари не даваме какво правят; капитанът каза, че щом не го пускат да се върне на корабите, нека пуснат неговите хора, които умират от глад. Но те не се съгласиха и ни отговориха да си купим храна, щом умираме от глад, но те нямат нищо за даване. И както се разправяхме, дойде един от тримата, които се бяха отделили снощи от нас, и каза, че от вечерта Николау Куелю чака с лодките на брега. Като научи това — колкото можеше по-незабелязано и с голяма хитрост, защото около нас имаше много пазачи — капитанът изпрати човек да каже на Николау Куелю веднага да се върне при корабите и да каже да се отдалечат на безопасно място; като получи заповедта, Николау Куелю отплава бързо с лодките. Когато разбраха това, нашите пазачи приготвиха бързо много салове и се спуснаха да ги настигнат. Но когато видяха, че не могат да ги хванат, те се върнаха при капитана и му казаха да напише писмо на брат си корабите да влязат по-навътре в пристанището. Капитанът каза, че всичко това е много хубаво, но той няма да го направи; но дори и да направи това, неговите хора няма да са съгласни, ако ще да ги убият. А те му казаха: за какво е всичко това? Те много добре знаят, че става, каквото той заповяда и каквото той пожелае.

Капитанът не пожела да заповяда на корабите да навлязат повече в пристанището, защото му се струваше, както и на нас, че щом влязат, ще ги завземат и ще убият първо него, а после и нас, които бяхме задържани като негови подчинени.

Целия тоя ден прекарахме в душевни страдания, както виждате. А когато настъпи нощта, хората с нас станаха повече и не искаха да ни оставят в ограденото място, където стояхме дотогава, а ни заведоха в един малък вътрешен двор, постлан с плочки. И ни обградиха с безкрайно много хора, а ние стояхме сред тях и чакахме на другия ден да ни разделят едни от други, или да ни измъчват, защото виждахме, че са ядосани; обаче това не ни попречи да се нахраним хубаво с каквото намерихме в селището. Тази нощ ни пазиха сигурно повече от сто души, въоръжени със саби, двуостри секири, щитове и стрели. И докато едните пазеха, другите спяха, и така се редуваха цяла нощ.

И на другия ден, събота, на втория ден от месец юни, онези велможи дойдоха сутринта; и се държаха вече по-приветливо. Те казаха, че са разбрали от думите на капитана пред краля, че ще свали стоките си на брега и му казаха да заповяда да ги свалят; още повече че тукашните обичаи повеляват всеки пристигнал кораб да сваля стоката си на брега, заедно с нея слиза и целият екипаж и търговците и не се връщат на кораба, докато цялата стока не се продаде. Капитанът се съгласи с това и каза, че ще пише на брат си да я свали на брега. А те казаха, че щом дойде стоката, веднага ще го пуснат да се върне на своите кораби. Капитанът написа на брат си да изпрати на брега някои стоки и той веднага ги изпрати. Щом ги видяха, те веднага пуснаха капитана да се върне на корабите, като на брега при стоката останаха само двама души — ние всички се зарадвахме извънредно много на това; и благодарихме на господа бога, че ни отърва от тия хора, които от нищо не разбират и са като някакви зверове, пък и знаехме добре, че щом капитанът се върне при корабите, на други от нас, дори да останат там, няма да им сторят нищо; а капитанът, щом стъпи на кораба, заповяда да не се пращат повече никакви стоки.

И след пет дни капитанът изпрати човек да разкаже на краля, че след като самият той му наредил да се върне на своите кораби, неговите хора не го пускали, и как го задържали по пътя един ден и една нощ, и след като свалил стоката на брега, както била неговата заповед, маврите идвали и й подбивали цената; този човек щял да го помоли да вземе страна по тоя въпрос, защото, макар капитанът да не му дава нищо от тези стоки, и той, и неговите кораби са на неговите услуги. Кралят заповяда да му предадат, че хората, които са му причинили тези неприятности, са лоши християни и той ще ги накаже. После изпрати седем или осем търговци да видят стоката и да я купят, ако желаят. Изпрати още един велможа при надзорника, за да стои там, и ако някой мавър се мерне пак, да го убият безмилостно.

Търговците, изпратени от краля, стояха около осем дни там и вместо да купуват, обезценяваха стоката. Маврите не се появиха повече в къщата, където беше стоката, а поради тая причина те ни намразиха толкова много, че когато някой от нас слезеше на брега, те плюеха на земята и казваха: „Португалия, Португалия“, понеже мислеха, че това ни дразни, пък нали и още от началото търсеха начин да ни пленят и да ни убият.

И когато капитанът видя, че там стоката няма да се продаде, съобщи на краля, че иска да я прати в Каликут, и го помоли да се разпореди за това. Кралят получи това послание от капитана и заповяда на своя бале да прати много хора да я пренесат на гръб до Каликут, и да им плати за своя сметка, и взел, та добавил, че нищо, изпратено от краля на Португалия в неговите земи, не може да струва скъпо. Това беше с цел да ни оскърби, тъй като за нас му бяха говорили лоши неща: че сме били крадци и все гледаме да откраднем нещо — ето защо той постъпваше така, както виждате.

Една неделя, в деня на Свети Йоан Кръстител, на 24 юни, стоката замина за Каликут. И понеже тя беше там, капитанът заповяда на хората, си да ходят в Каликут така: от всеки кораб да отива по един човек и когато се върнат тези двама или трима, на тяхно място да идат други. По този начин всички можеха да отидат да разгледат града и да купят каквото искат, и слизащите на брега бяха посрещани много сърдечно по пътя за града от всички жители-християни; те ги приемаха с радост в домовете си да хапнат и да преспят и им даваха на драго сърце всичко, каквото имаха.

И много хора също идваха при корабите, за да продават риба срещу хляб, и ние ги посрещахме много хубаво, а мнозина идваха и със синовете си и с малките си деца и капитанът заповядваше да им даваме храна. Правехме всичко това, за да бъдем в мирни и приятелски отношения с тях и за да говорят хубаво за нас, а не лошо. Те бяха толкова много, че ни досаждаха; често ставаше късна нощ и не можехме да ги изпъдим от корабите, и това е, защото в тая земя има много хора, а пък храната е малко. И ако понякога някой от нас отидеше да оправя ветрилата и се случеше да носи със себе си морски сухари за ядене, към него се спускаха толкова хора — малки момчета, че и големи мъже, които ги грабваха от ръцете му, че накрая за него не оставаше нищо.

Всички, които бяхме на корабите, слизахме на брега, както ви казах, по двама и по трима, и всеки носеше да продава, каквото има — гривни, дрехи, калай, ризи. Тези неща се купуваха, обаче не струваха толкова скъпо, както очаквахме, откакто бяхме пристигнали от Мозамбик. Една много тънка риза, която в Португалия струва 300 рейса, тук струваше два фанана, които са равни на 30 рейса, но тук 30 рейса се смятат за много пари. И нашите хора продаваха евтино ризите и другите неща, за да занесат в къщи да покажат нещо от тази земя. Купуваха, каквото имаше на пазара в града — карамфил и скъпоценни камъни, и след като всеки купеше, каквото желае, се връщаше на корабите, без никой да го спира. И като видя колко добри са тези хора, капитанът реши да остави със стоката тук един свой управител, един писар и още няколко души.

И когато дойде време да тръгваме, капитанът изпрати на краля един подарък от кехлибар, корали и много други неща. И прати да му кажат, че желае да се завърне в Португалия и ако кралят желае, може да изпрати няколко души при португалския крал, а пък той от своя страна ще остави тук управител, писар и още няколко души със стоката. Изпращайки подаръка, той го помоли да прати на краля, неговия господар, по една пръчка канела и карамфил, а така също каквато и да е друга подправка, която желае, за мостра; и още, че управителят ще спечели пари, с които, ако иска, после ще му ги заплати.

Човекът, който носеше това послание от капитана, пристигнал в кралския дворец, но минали четири дни и не могъл да говори с краля. И когато приносителят на посланието влязъл при краля, той го посрещнал много недружелюбно и го попитал какво иска, и той му предал посланието на капитана по гореспоменатия начин и му поднесъл подаръка. Кралят не пожелал да види какво са му донесли и казал да го дадат на неговия управител. И му казал да предаде на капитана, че щом иска да си ходи, първо трябва да му даде 600 шарафина^[24] и тогава може да си тръгва; обичаят в този край бил такъв и всички, които идвали тук, правели така. Тогава Диогу Диаш (той носеше посланието) казал, че ще се върне при капитана с тоя отговор. Той си тръгнал, но с него тръгнали и няколко души и когато стигнали в къщата, където била стоката в Каликут, вътре поставили няколко души, които да пазят него и другите да не излязат; а също така било заповядано да се разгласи из целия град никаква лодка да не се приближава до корабите.

А когато нашите хора разбрали, че са пленници, те изпратили един млад негър, наш човек, да отиде на брега и да се опита да намери някой да го заведе на корабите, за да съобщи, че са пленени по заповед на краля. Той отишъл в покрайнините на града, където живеят рибари, и за три фанана един от тях се съгласил да го отведе до корабите само защото станало тъмно и от града не можели да ги забележат; като се качил на кораба, рибарят веднага се върнал. Това стана в понеделник, на тринадесетия ден от месец август.

Новината, че наши хора са попаднали в ръцете на враговете, много ни натъжи, още повече че това щеше да забави много нашето тръгване. Съжалявахме също така, че християнски крал, на когото давахме от своето, беше способен на такава подлост. Но от друга страна, не го обвинявахме толкова, колкото имахме право, защото знаехме добре, че маврите тук, които бяха търговци от Мека и от много други места, кипяха от яд при нашето пристигане. И те разправяха на краля, че сме крадци и ако почнем да плаваме по тези места, тук вече няма да дохождат кораби от Мека, от Камбая, от Ингрош и от другаде, а от това той нищо не печелеше; казваха му, че ние няма да му дадем нищо и по-скоро сме щели да вземем от него и неговата земя ще бъде завладяна. Те приказвали така и давали огромни подкупи, за да ни пленят и убият и да не можем да се върнем в Португалия.

Капитаните узнаха за това нещо от един тукашен мавър, който ни разкри какво се готви и им каза да не напускат корабите и да не слизат на брега, а най-вече капитан-майорът. Но освен от този мавър научихме същото нещо и от двама християни: че ако капитаните слязат на брега, ще им отрежат главите, по заповед на краля, която се отнасяла за всички, които идват в неговата земя, но не му носят злато.

На другия ден при корабите не дойде нито една лодка. А на следващия ден дойде един сал с четирима младежи, които носеха за продан скъпоценни камъни, за да проверят дали няма да им сторим нещо; но капитанът ги посрещна гостоприемно и по тях написа писмо на онези, които бяха на сушата. Когато видяха, че няма опасност, всеки ден започнаха да идват много търговци, а и други, които не бяха търговци, но идваха да зяпат. Ние посрещахме всички приятелски и ги гощавахме.

И на другата неделя дойдоха около 25 души, между които имаше шестима знатни. Когато капитанът разбра, че срещу тях може да получи свободата на нашите хора, пленници на брега, той задържа тези шест души, и други 12, по-низши по ранг, и така станаха 18. На останалите даде една от своите лодки, за да идат на сушата и по тях изпрати писмо до мавъра, кралски управител, в което му поръчваше да каже на краля да изпрати на кораба хората, задържани от него, а той от своя страна ще освободи онези, които беше пленил. Когато разбраха, че капитанът е пленил техни хора, много народ отиде веднага при нашите хора в къщата със стоките и без косъм да падне от главите им, те бяха заведени в къщата на управителя.

В четвъртък, на 23 същия месец, ние вдигнахме ветрилата и заявихме, че се връщаме в Португалия, но се надявахме да се върнем много скоро и тогава ще им покажем дали сме крадци. И тогава застанахме на дрейф на около 4 мили от Каликут, защото вятърът беше насрещен.

На другия ден отново се приближихме към брега, но не можахме да преминем едни плитчини срещу град Каликут и тогава отново се отдръпнахме към морето и легнахме на дрейф срещу града.

В събота се отдалечихме и легнахме на дрейф толкова навътре в морето, че брегът почти не се виждаше.

В неделя бяхме на котва в очакване вятърът да се обърне, когато при нас се приближи една дълбокодънна лодка, излязла да ни намери и да ни съобщи, че Диогу Диаш е в кралския дворец и ако капитанът се върне, те са съгласни да доведат нашите хора на борда на корабите. Но капитанът, който мислеше, че сигурно са ги избили и че тези думи са уловка, за да ни задържат, докато подготвят кораби срещу нас, или докато дойдат кораби от Мека, за да ни пленят, им каза да се махат и да не идват на борда без неговите хора или писма от тях, иначе ще заповяда да стрелят по тях с бомбардите и добави, че ако не се върнат скоро с послание, той ще отреже главите на заложниците. След това вятърът се обърна и ние продължихме покрай брега и при залез-слънце отново легнахме на дрейф.