Жан Расин
Федра (1)

(Трагедия)

Оригинално заглавие
Phèdre, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Пиеса
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
maket (2012)
Компютърен набор на предисловието и бележките, допълнителна корекция и форматиране
zelenkroki (2012)

Издание:

Пиер Корней, Жан Расин

Френски театър на класицизма

 

Пиер Корней: Илюзията. Сид

Жан Расин: Андромаха. Британик. Федра

 

Превел от френски: Пенчо Симов

Народна култура, София, 1974

Редактор: Марко Ганчев

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Васил Йончев

Техн. редактор: Радка Пеловска

Коректори: Йорданка Киркова, Лидия Стоянова

Дадена за набор: 30.V.1974 г.

Подписана за печат: октомври 1974 г.

Излязла от печат: ноември 1974 г.

Печатни коли 25.

Издателски коли 19.

Цена 2,82 лв.

ДПК „Димитър Благоев“


Предисловие

Ето още една трагедия[1], чийто сюжет е взет от Еврипид. Въпреки че за развитието на действието следвах по-различен път от този автор, аз не пропуснах да обогатя моята пиеса с всичко, което смятам за най-бляскаво в неговата. Дори да му дължех само представата за характера на Федра, бих могъл да кажа, че му дължа може би най-значителното, което съм създал за театъра. Никак не ме учудва, че този образ е имал тъй голям успех по времето на Еврипид, също и че бе така добре посрещнат в наши дни, защото притежава всички качества, които Аристотел изисква за героя на трагедията и които могат да внушат състрадание и ужас. И наистина Федра не е нито съвсем виновна, нито съвсем невинна, тя е въвлечена от своята съдба и от гнева на боговете в една противозаконна страст, от която сама първа се ужасява; тя полага всички усилия да я преодолее; тя предпочита да умре, отколкото да я сподели с някого; а когато бива принудена да я разкрие, говори за нея със смущение, от което се вижда, че нейното престъпление е по-скоро наказание от боговете, отколкото израз на собствената й воля.

Аз дори се постарах да я направя по-малко омразна, отколкото е в трагедиите на античните автори, у които тя се решава сама да обвини Иполит. Прецених, че в клеветата има нещо прекалено долно и прекалено отвратително за устата на една принцеса, която при това изпитва благородни и добродетелни чувства. Тази низост ми се стори по-подходяща за една дойка, която би могла да има по-угоднически склонности и която прибягва до това лъжливо обвинение, за да спаси живота и честта на своята господарка. Федра я подпомага само защото е вън от себе си от възбуда, а малко по-късно идва с намерение да оправдае невинността и да разкрие истината.

Иполит е обвинен, у Еврипид и у Сенека, че е осъществил насилие над втората си майка: „Vim corpus tulit.“[2] А тук бива обвинен само в намерение да го извърши. Исках да спестя на Тезей заблуждение, което би могло да настрои зрителите против него.

Що се отнася до образа на Иполит, забелязах, че древните са упреквали Еврипид, загдето го е представил като философ, лишен от какъвто и да било недостатък: поради това смъртта на този млад принц вдъхва много повече възмущение, отколкото съчувствие. Реших, че трябва да го изобразя с някаква слабост, поради която да е донякъде виновен пред баща си, без ни най-малко да му отнема великодушието, с което пощадява честта на Федра и се оставя да го накажат, без да я обвини. Слабост наричам любовта, която против волята си изпитва към Арикия — дъщеря и сестра на смъртни врагове на баща му.

Тази Арикия не е напълно измислена от мен. Вергилий споменава, че Иполит се оженил за нея и тя му родила син, след като Ескулап го възкресил. Срещал съм и у други автори[3], че Иполит се оженил и отвел в Италия съпругата си — млада атинянка от знатно потекло, която се наричала Арикия и която дала името си на един малък италиански град.

Позовавам се на тези авторитети, защото твърде съвестно се стремях да спазвам преданието. Дори се съобразих с историята на Тезей така, както е предадена от Плутарх.

Именно у този историк открих, че предполагаемото слизане на Тезей в ада, откъдето искал да отвлече Прозерпина[4], всъщност е било пътуване в Епир към извора на Ахерон, във владенията на един цар, чиято съпруга Пейритой[5] искал да открадне. Царят задържал Тезей в плен, след като заповядал да убият Пейритой. Опитах се да запазя правдоподобността на историята, без да загубя украшенията, прибавени от преданието, които са извънредно поетични. Слухът за смъртта на Тезей, основан на това легендарно пътуване, дава повод на Федра да направи любовно признание, което става една от главните причини за нейното нещастие и което тя никога не би се осмелила да направи, ако би вярвала, че съпругът й е жив.

Впрочем аз все още не смея да твърдя, че тази пиеса наистина е най-хубавата измежду моите трагедии. Оставям на читателите и на времето да установят истинската й стойност. Мога да кажа само, че в никоя друга не съм изразявал добродетелта тъй ярко; в нея и най-дребните прегрешения са строго наказани: дори мисълта за извършване на престъплението се разглежда като самото престъпление; слабостите на любовта се смятат за истински слабости; страстите са изобразени само за да се покаже целия безпорядък, който те причиняват; порокът е представен навсякъде с багри, благодарение на които се разпознава и възненавижда неговата уродливост. Това е истинската цел, която трябва да преследва всеки, който твори за публиката; и именно към това са се стремили преди всичко първите трагически поети. Техният театър е бил школа, в която добродетелта е преподавана не по-зле, отколкото в училищата на философите. Затова Аристотел е пожелал да даде правила за драматичната поема, а Сократ, най-мъдрият от философите, не се отказвал да посяга към трагедиите на Еврипид. Би било желателно и нашите произведения да бъдат тъй трайни изпълнени с полезни напътствия като създадените от тези поети. Може би това би било едно средство за помирение между трагедията и известен брой хора, прочути със своето благочестие и своите знания, които я осъдиха в последно време.[6] Без съмнение те биха я преценявали по-благосклонно, ако авторите се стремят да дават повече поука, отколкото забава на зрителите, като следват в това отношение истинското призвание на трагедията.

Бележки

[1] След „Тебаида“ и „Ифигения“

[2] Из трагедията „Федра“ от Сенека.

[3] В анотирания превод на „Картини“ от Филострат.

[4] Съпруга на Аид, владетел на подземното царство на мъртвите.

[5] Цар на племето лапити, приятел на Тезей.

[6] Никол в своя „Трактат върху комедията“ (1659 г.) и принц дьо Конти в съчинението си със същото заглавие (1675) поддържали, че театралните представления вредят на морала.