Румен Митков
Бележки (1)

Сбогом на оръжието

Предговор на автора

Тази книга беше написана в Париж, Кий Уест, Пигът, Канзас Сити, Шеридан, а първият вариант бе завършен близо до Биг Хорн. Започнах я през зимните месеци в началото на 1928 г. и я завърших през септември същата година. Преработих я през есента и зимата на 1928 г. в Кий Уест, а окончателния вариант завърших през пролетта на 1929 г. в Париж.

По времето, когато пишех първия вариант, в Канзас Сити с цезарево сечение се роди вторият ми син, Патрик, а докато го преработвах, баща ми се самоуби в Оук Парк. Когато завърших книгата, нямах още пълни тридесет години, а в деня, когато бе издадена, фондовата борса претърпя крах. Все си мисля, че баща ми можеше да изчака поне това събитие, но вероятно е имал свои причини да бърза. Не искам да го съдя, защото го обичах много.

Спомням си всички тези случки и градовете, където живяхме, приятните и неприятните неща, които ни се случиха през това време. Но много по-ярко си спомням как живеех с тази книга и как всеки ден създавах онова, което се случваше в нея. Създаването на картините, на хората и на другите неща ме караше да се чувствувам по-щастлив от всякога. Всеки ден препрочитах книгата от началото до мястото, от което продължавах писането, и всеки ден спирах, преди да се изчерпя, и знаех какво ще се случи по-нататък.

Това, че в книгата се разказва една трагедия, не ме потискаше, защото смятах, че целият живот е трагедия, и знаех, че той може да има само един край. Но откритието, че си способен да създадеш нещо, да го пресътвориш достатъчно вярно, за да ти достави удоволствие, когато го четеш, и да постигаш това всеки ден, беше нещо, което ми доставяше по-голяма радост от всичко, изпитано до този ден. В сравнение с него нищо друго нямаше значение.

Преди това бях публикувал един роман, но когато го започнах, нямах представа как се пишат романи и затова пишех много бързо и в края на всеки ден се чувствувах напълно изтощен. В резултат първият вариант беше съвсем слаб. Написах го за шест седмици и се наложи да го преработя основно. Но докато го преработвах, научих много.

Моят издател, Чарлс Скрибнър, които разбира доста от коне, невъобразимо много от книгоиздаване и, колкото и чудно да е, нещичко от книги, ме помоли да му пиша какво мисля за илюстрациите въобще и за възможността тази книга да бъде илюстрована. Отговорът е съвсем прост: освен ако художникът е поне толкова добър като майстор и илюстратор, колкото е писателят като писател, за автора не може да има по-голямо разочарование от това да види картините, местата и хората, които си е представял, нарисувани и запечатани на хартия от човек, който никога не ги е виждал.

Ако един ден напиша книга за Бахамските острови, искам тя да бъде съпроводена с картини от Уинзлоу Хомър, и то при условие, че той не илюстрира, а просто рисува Бахамските острови така, както ги вижда. Ако бях Ги дьо Мопасан — което нямаше да е никак лошо, — бих искал произведенията ми да бъдат илюстрирани със скици и картини от Тулуз-Лотрек и с платна от средния период на Реноар, но ще настоявам да не развалят нормандските ми пейзажи, защото никой художник не ги е нарисувал по-хубаво.

Мога да продължа да изброявам други писатели и какви илюстрации бих желал, ако бях на тяхно място. Но всички тези писатели са умрели, а и всички тези художници са умрели, както и Макс Пъркинс и още много други през миналата година. Това е една от хубавите страни на тази година: който и да умре през нея, тя не може да бъде толкова лоша, колкото миналата, колкото 1944 или колкото зимата и пролетта на 1945 година. Тези години бяха високосни по отношение на броя на хората, които загубих.

Когато тази година започна в Сън Вали, щат Айдахо, с шампанско, за което плащаха други, и с хора, които играеха съвсем на сериозно някаква игра, състояща се в това да пропълзят под опънато въже или под пръчка, без да ги докоснат с издутите си кореми, с носовете си, с катарамите на тиролските си якета или други свои щръкнали части, аз седях в един ъгъл и пиех с мис Ингрид Бергман шампанското на нашите общи домакини. „Дъще — казах из аз, — тази година ще бъде най-лошата, която сме преживявали досега.“ (Тук пропускам употребените прилагателни.) Мис Бергман ме попита защо годината ще бъде толкова лоша. Тя се беше радвала на няколко много успешни години и сега не й се искаше да приеме моите пророчества. Отговорих и, че няма да се впускам в подробни обяснения, тъй като не владея в тънкости английски и произношението ми куца, но знам, че годината ще бъде лоша, съдейки от доста, макар и все още неизяснени докрай обстоятелства, и че гледката на тези богати и весели хора, пълзящи по гръб под опънатото въже или под пръчката не ми вдъхва ни най-малко успокоение. С това приключихме въпроса.

И така, тази книга беше отпечатана през 1929 г., в деня, когато борсата претърпя крах. Илюстрираното издание ще се появи през тази есен. Скот Фицджералд умря, Том Улф умря, Джим Джойс умря (той беше много приятен в компания за разлика от официалния Джойс, описан от неговите биографи, и веднъж, когато беше пиян, ме попита дали не смятам, че книгите му са прекалено еснафски), Джон Бишоп умря, Макс Пъркинс умря. Много хора, които трябваше да умрат, също умряха, провесени с главата надолу пред една бензиностанция в Милано или обесени, повече или по-малко сполучливо, в тежко бомбардираните германски градове. Умряха и много безименни хора, повечето от които обичаха живота.

Заглавието на книгата е „Сбогом на оръжието“ и с изключение на три години, откакто тя е написана, непрекъснато някъде се води война. Някои хора казваха: „Защо този човек е толкова погълнат и завладян от войната?“ Сега, след изминалото от 1933 г. насам време, може би е ясно защо един писател трябва да проявява интерес към това вечно, ужасяващо, кръвожадно и нечисто престъпление — войната. И тъй като я познавам отблизо, без съмнение съм предубеден, надявам се, че съм много предубеден към нея. Но твърдото убеждение на автора на тази книга е, че във войните воюват най-добрите хора на този свят или нека просто кажем истинските хора, въпреки че колкото по-близо се намира човек до фронта, толкова по-истински хора среща, а войните се предизвикват, обявяват и подклаждат от чисто икономически съперничества и от свине, които се облагодетелствуват от тях. Смятам, че всички хора, които се облагодетелствуват от войните и които ги предизвикват, трябва да бъдат разстрелвани още първия ден след началото на военните действия от упълномощени представители на преданите на родината си граждани, които ще се бият в тях.

Авторът на тази книга ще бъде особено щастлив да ръководи екзекуцията, ако бъде официално избран от онези, които ще се бият, ще се погрижи тя да бъде извършена по възможно най-хуманен и справедлив начин (някои от разстрелваните без съмнение ще се държат по-достойно от другите) и ще гарантира, че всички тела ще бъдат погребани най-благопристойно. Може дори да уредим да бъдат погребани в целофан или в някои от другите нови пластмасови материали. Ако в края на деня се намери доказателство, че аз самият съм предизвикал по някакъв начин войната или че не съм изпълнил безупречно задълженията си, няма да имам нищо против, дори ще се радвам да бъда разстрелян от същия наказателен взвод и погребан със или без целофан, или да бъда хвърлен гол на някоя могила.

И така, ето я отново пред вас тази книга след почти двадесет години, а това беше предговорът на автора.

 

Ърнест Хемингуей

Финка. Вихия, Сан Франсиско де Паула, Куба 30 юни 1948 г.

Малко са нещата, които точната библиографска справка може да добави към привидно сухия, но всъщност изчерпателен както по отношение на фактите, така и по отношение на художествените позиции на Ърнест Хемингуей предговор към второто издание на романа „Сбогом на оръжието“. Необходими са по-скоро само някои уточнения.

Работата си над романа Хемингуей започва в Париж на 1 март 1928 г., а първият вариант е завършен едва в края на август същата година. (Тук някак естествено се налага сравнението с романа „Слънце изгрява“, който е завършен в първия си вариант само за шест седмици.) В писмо до Максуел Пъркинс от 22 януари 1929 г. Хемингуей пише, че ръкописът е готов за издаване. На 1 февруари Пъркинс пристига в Кий Уест, за да прочете лично романа, и след като го обявява за „великолепен“, заминава обратно за Ню Йорк. Седмица по-късно Хемингуей получава телеграма от него, в която се казва, че сп. „Скрибнърс Магазин“ иска да откупи правата за публикуване на романа в няколко последователни броя и е готово да заплати за честта сумата от 16 000 долара — най-високия хонорар, предлаган до този момент от списанието. Първият откъс от „Сбогом на оръжието“ се появява на страниците на сп. „Скрибнърс Магазин“ в майския брой за 1929 г. Успоредно с издаването на романа Хемингуей продължава да работи над ръкописа и редакторът на списанието Робърт Бриджис твърди, че за десетте дни от 8 до 18 май Хемингуей е преработил финалните три параграфа на романа точно седемнадесет пъти и едва тогава бил удовлетворен от постигнатия резултат.

Заглавието на романа Хемингуей заимствува от сонет на английския поет Джордж Пийл (1558?–1597?), включен в сборника „Полихимния“ (1590).

Връзката между романа „Сбогом на оръжието“ и разказа „Съвсем кратък разказ“, включен в сборника „В наше време“, е очевидна и документирана. И двете произведения се градят върху спомените на Хемингуей за събитията, последвали раняването му на Италиано-австрийския фронт през Първата световна война, и запознанството му в американската болница в Милано с Агнес фон Куровски — милосърдна сестра в болницата, американка от полски произход. Неоспоримостта на биографичните факти се подсилва от запазено писмо на Хемингуей до Максуел Пъркинс от 7 декември 1938 г., с което писателят моли редактора да смени името на героинята в „Съвсем кратък разказ“ от Аг на Люс, защото се страхува да не бъдат съдени за нанасяне на морални щети.

И още едно, последно, уточнение: в предговора Хемингуей твърди, че романът излиза от печат в деня, когато фондовата борса преживява големия крах, но внимателната справка с историческите документи доказва, че греши. Крахът на фондовата борса е на 30 октомври 1929 г., а романът „Сбогом на оръжието“ се появява в Ню Йори на 27 септември. Издателската къща „Чарлс Скрибнърс Сънс“ отпечатва 31 000 екземпляра от книгата. До 14 февруари 1930 г. са продадени 79 251 екземпляра (средно по 20 000 на месец).

Второто издание на романа е отпечатано на 15 ноември 1948 г. и наброява 5 300 екземпляра. То е съпроводено от цитирания по-горе предговор на Ърнест Хемингуей и е илюстрована от Даниъл Расмусън, Хемингуей не е особено очарован от илюстрациите.

На 28 септември 1929 г. Максуел Пъркинс изпраща телеграма на Хемингуей:

„ПЪРВИТЕ ОТЗИВИ ПРЕКРАСНИ“.

Най-точното определение на романа дава Малкълм Каули:

„Заглавието «Сбогом на оръжието» е символично, защото с този роман Хемингуей казва сбогом на един период, на един подход, на един метод в своето творчество.“