Книстер
Лили Чудото и невероятното индианско приключение (2)

Първа глава

Лили седеше по индиански на пода в стаята си и четеше книга. Тя май беше доста интересна, защото момичето се беше съсредоточило и от време на време примигваше невярващо. По едно време дори дясната й ръка започна да трепери.

БУМ! Какво беше това? Кой стреляше? Лили вдигна поглед от книгата и видя Леон, по-малкия си брат. Той отново беше нахълтал в стаята й, без да чука. Стоеше пред нея като каубой, който току-що беше спечелил дуел и духна в дулото на пистолета-играчка. Това обаче не се стори на Лили особено забавно.

— Как се осмеляваш да ме плашиш така?

Леон я погледна малко гузно и прибра пистолета в старата чанта на мама, която му служеше за кобури.

— Отново ли четеш каубойска книга? — поиска да знае той.

— Не — каза Лили и затвори книгата.

Тя излъга, но не искаше Леон по никакъв начин да разбере какво чете. Иначе отново щеше да има неприятности. Така, както последния път, когато беше чела на Леон един уестърн роман и мама й го беше взела.

Това се беше оказал един много интересен уестърн, но мама беше казала, че той е „прекалено страшен за Леон“ и й го беше взела.

Леон обаче не се отказваше лесно.

— Какво е това? — попита той и се облегна на стола на Лили.

— Сборник със задачи — излъга го Лили.

— Сборник със задачи за каубои?

— Как ти хрумна подобно нещо? — попита го учудено Лили.

— Защото отпред на корицата има снимка на каубой!

И таз добра! Лили отново беше подценила брат си. Беше се оказал по-хитър, отколкото изглеждаше.

Лили си пое дълбоко въздух и кръстоса ръце точно както вожда Пеещия Бик в историята, която четеше.

— Трябва да призная, че малкото бледолико момче има повече ум в главата, въпреки че е още малък на ръст. Хау, аз казах!

— Какво ще рече това? — продължи да я нервира Леон.

— Това ще рече: още преди нашият брат Слънце да се скрие горе на небето, за да се срещне с нашата сестра Луна, Леон ще изчезне, за да не направи сестра му така, че той вече да не знае къде е горе и къде — долу.

Леон се ококори. И преди да беше казал каквото и да било, Лили го избута от стола като повтори: „Аз казах!“, при което Леон падна на земята.

Той се изправи бързо и май изобщо не се сърдеше, че сестра му го е блъснала.

— Всички каубои ли говорят така смешно? — попита той.

— Не — обясни му Лили. — Индианските вождове говорят така! И ако това, което е написано в книгата ми е вярно, Пеещият бик май е пял докато е говорил.

— И това е написано в сборника ти със задачи?

— Да, май че да.

— Значи смятането е много интересно — каза Леон. — Нямам търпение да тръгна на училище. Тогава, докато се уча да смятам, ще науча всичко за индианските вождове.

Лили започна да се кикоти. Личеше си, че Леон няма никаква представа от училище, но като всички малки деца и той го очакваше с нетърпение.

— Между другото аз вече мога да смятам много добре — увери я Леон. — Едно плюс едно е две. А две плюс едно е три.

— Браво! Ти вече можеш да събираш! — призна Лили. Тя се потупа по корема и обясни: — Индианците в Дивия Запад смятат по друг начин, а именно: четири индианци, които са на път, защото искат да ловуват, плюс стадо бизони, които биват преследвани, плюс един каубой, който стреля без причина и подплашва стадото, като така проваля лова на индианците е равно на големи ядове минус един скалп.

Леон подсвирна с удивление, въпреки че не беше разбрал нищо.

А Лили допълни:

— Много важно при смятането в Дивия запад е смятането с дроби. Внимавай! Тринадесет мъже в един салон плюс един пианист, който свири фалшиво е равно на едно раздробено пиано, едно направено на сол огледало на бара, най-малко шест счупени носа, много столове на парчета, барман, на който почти му се къса сърцето и един пианист, който си блъска главата къде да си търси друга работа.

Леон отново не разбра нищо. Обаче дори и учителката на Лили би имала трудности при решаването на тази странна задача.

Лили така се беше увлякла в уестърните, че отново й се прииска да направи пътешествие в Дивия Запад. Това нямаше да е проблем! От последното й приключение там й беше останала една кожена чанта за седло. Ако я притиснеше до сърцето си и кажеше заклинанието, чантата щеше да я заведе в килера на салона на Зили Конкарне.

— Зили Конкарне… — измърмори Лили и изведнъж видя пред себе си смелата барманка от Бърбънтаун. Разбира се, тя беше само във фантазията й. Заедно с нея се появиха и другите герои, с които тя се беше запознала при първото си пътешествие в Дивия Запад: якият Бобес Хобес, Карачо Бил — странният непознат, Груфти — гробарят… Дали той все още имаше толкова много работа? А дали ризата на Шурвол все още го бодеше, когато подушеше опасност? И накрая страховитата банда от трите Торнада. Дано да са вече в затвора! Те се бяха заклели тогава да й отмъстят.

На Лили й се искаше още сега да направи магическия скок в Дивия Запад, но това, разбира се, беше невъзможно. Нито Леон, нито който и да било трябваше да знае нещо за магическия скок. Защото Лили беше тайна магьосница и искаше да си остане такава. А и трябваше да се подготви. Непременно трябваше да се снабди с вълшебни патрони! Обаче за тази цел Леон трябваше да изчезне от стаята й.

— Леон, много ще съм ти благодарна, ако сега ме оставиш сама. Трябва спешно да се подготвя.

— За какво? — пожела да знае Леон.

Обаче Лили само поклати безмълвно глава и в крайна сметка Леон трябваше да излезе от стаята.

Лили изчака още няколко минути, докато наистина се убеди, че наоколо няма никой. След това извади магическата книга от скривалището й и започна да търси някакво листче, на което да си напише заклинанието.

Най-напред потърси това за магическите куршуми. Започна да разлиства книгата и го намери под ключовото название „куршуми, които винаги улучват“. Това й беше известно: те улучваха, независимо от какво разстояние или по каква цел стреля човек. За да направи такива куршуми й бяха необходими най-обикновени патрони, които да омагьоса. И понеже тях можеше да намери навсякъде в Дивия Запад, тя си записа само заклинанието. Изведнъж се стресна. О, не! Как можа да забрави за това? Тук беше написано, че на година човек може да омагьоса само три куршума. А последното й посещение в Дивия Запад беше доста скоро. Ужас! Тези куршуми бяха много важни! Гадост! Лили се замисли. Ами ако…

Изведнъж й хрумна нещо. Може би щеше да намери заклинание, с което да омагьоса няколко стрели. На Лили й се искаше при това свое пътуване във времето да срещне истински индианци. А в едно индианско село винаги щеше да намери истински стрели.

Лили започна да търси трескаво в книгата, но колкото и да търсеше, не намери нищо. Там не пишеше нищо за стрели, които винаги улучват или пък за вълшебни стрели. Не й оставаше нищо друго, освен със заклинанието за вълшебни куршуми да омагьоса стрелите. Може би щеше стане!

Тогава Лили отново се задълбочи в книгата, за да намери заклинания, които биха могли да й помогнат в индианското й приключение.

Докато разлистваше, Лили се сети за това, което беше чела в уестърните за шаманите. Те са лечители и магьосници сред индианците. Често ги наричат „лекари“. Ако Лили срещнеше шаман по време на пътешествието си, можеше да го впечатли с няколко трика.

— А, тук има един — измърмори тя, но изведнъж се спря. Не се ли чу някакъв шум в коридора? Май мама се беше върнала от покупки. Лили бързо прибра под леглото дебелата книга с магии. Мама обаче не надзърна в стаята й, а отиде директно в кухнята. Така Лили можеше на спокойствие да се погрижи за облеклото, с което щеше да направи пътешествието си във времето. От последния карнавал й беше останала една лента за коса. Лили й сложи и едно перо от орел, което беше намерила в зоологическата градина. От стария калъф на чадъра на мама тя си направи колчан, в който сложи стрелите си. Остана й само да извади костюма си на Покахонтас от гардероба и беше готова. Ако мама влезеше сега ненадейно в стаята, щеше да си помисли, че Лили се подготвя за някаква индианска игра. А това беше истина, нали?