Михаил Лъкатник
Приятна ваканция

Така или иначе, зимната ваканция дойде. За едни — тъжна, за други — весела, но все пак нали е ваканция, човек ще си отдъхне за малко от уроците. Разбира се, ще си отдъхнат тия, които през първия срок здраво се трудиха и за които тя наистина е весела. А тия, дето ходеха в училище като гости и за които тя сега е малко тъжна поради двойките в бележниците им, няма какво да си отдъхват. Те въобще не се чувствуват никак уморени. И на едните, и на другите все пак аз пожелавам приятна ваканция, весело прекарване и всичко, каквото е необходимо да се пожелае при един такъв щастлив случай.

Пионерите от нашата махала например са вече напълно във ваканционно настроение. Да почнем с Гого. Той веднага захвърли чантата под кревата. Не благоволи дори да извади учебниците си от нея. Някъде там захвърли и пионерската връзка. Когато го запитах защо е без връзка, сметна ме за много наивен и с насмешка ми каза:

— Я, че нали сме във ваканция!

Това аз си изтълкувах така: щом сме във ваканция, вече не сме ученици, а щом не сме ученици, значи — не сме и пионери.

Бончо пък има хубав алаброс. Завиждат му всички момчета от махалата. Някои от тях си мажат косите с брилянтин, а друг нощно време с дамски чорап на главата спи, а пък един дори си бе омацал темето със сироп от баклава. Но с такъв алаброс като Бончовия не можеха да се сдобият. Затова си ходят с шапки и такета, а Бончо се перчи гологлав по улиците.

Викам му:

— Бончо, тури си шапка на главата, че в тая мъгла ще хванеш синузит и разни други носотечения.

А той ми отвръща:

— Остави, чичо. Не си трови дните с мене. Нали сме във ваканция. Сега ми е паднало да си походя, както си искам.

— Ех — рекох му, — чичовото, походи си, както си искаш, ама ми е жал, че ще се разболееш и няма да си разбереш от ваканцията…

И за беля така и стана. Лежи сега Бончо в къщи и както предполагам, ще оздравее точно навреме — като свърши ваканцията.

И Кинчето се разболя. Кинчето е слабичко, миловидно момиче, иначе добра пионерка, но си има една слабост: обича да се конти. Къде гривнички ще си сложи на китката, къде пръстенчета ще нареди на пръстите си, а един ден взе, че си отряза хубавите плитки и си накъдри косата — едро къдрене на апарат „Вела“ с водна ли, със суха ли ондулация беше, забравих.

Вчера я видях на улицата по рокля. Ама една тънка, копринена рокля (май че на майка й беше), та и аз се разтреперах от студ, нищо, че бях облечен с дебел балтон. И чорапи копринени обула, и на майка си обувките с високи токчета нахлузила.

— Кинче — викам, — тичай в къщи да се облечеш! Не виждаш ли, че сняг прехвърча? Пък и срамота е ученичка с такова облекло…

А тя:

— Нищо, чичо. Пък и сега сме във ваканция. Защо да не се облека и аз като хората.

— Какво ти като хората, бе Кинче? — казвам й аз. — Я се погледни в огледалото. С това облекло на чучело приличаш. Сега да не е маскарад, че си се маскирала така?

А тя се фръцна назад и повече не ме удостои с вниманието си. Запиля се нанякъде и днес гълта горчиви хапове и си оплаква съдбата.

В парка край морето срещнах пет момчета, пак от нашата махала. Запалили цигари и смъркат ли смъркат.

— Какво? — думам. — Да не би тука да ви е пушалнята?

Единият от тях се засрами и стъпка цигарата, но другите продължиха да смъркат и да ме гледат малко подигравателно.

— От кое училище сте? — ги питам. — Там да не би уроци по пушене да ви преподават?

— Айде бе, чичо — отвръща единият. — Нали сега сме във ваканция…

Запомних ги кои са и ще ги обадя на бащите им, ама ми докривя, дето така ми отговориха. Били във ваканция! Че като са във ваканция, не са ли ученици?

Да ви разправям ли за другите си съмахленци? Какво да ви разправям, вие ги знаете. Най-добре е да ви пожелая приятна ваканция и да не приличате на гореизброените. Че то бива, бива, ама за някакви си десетина дни да забравиш, че си ученик и пионер, май че не бива. Какво ще кажете?…