Михаил Лъкатник
Каквато е дрехата, такъв е и човекът

Ако някой попита Ванко: „Защо не си изгладиш панталона?“ — той ще го изгледа слисано и ще си помисли: „Гледай ти, човек! Аз му разправям за ракетата — как да я измайсторим, а той — защо не съм си изгладел панталона. Ясно! От него космонавт няма да стане, ами да си търся друг приятел.“ И наистина ще тръгне да търси друг.

А бедата не е само в това, че Ванко не си глади панталона. Ако го огледаш хубаво отпред, отзад и в профил, доста дефекти ще му намериш. Панталонът, че е смачкан, смачкан е, но и левият крачол е разпран чак до коляното и когато Ванко ходи, тоя крачол се развява като корабно платно. Обувките му не са виждали боя и четка, откакто са купени, на ризата му копче за цяр не ще намериш, а цвета на връзката му по никакъв начин не ще успееш да определиш. Подстригва се веднъж в годината, а ми се струва, че и лицето си не мие всяка седмица. Не ме прекъсвайте. Не съм сбъркал, като казах всяка седмица, а не всеки ден. За всекидневно миене Ванко няма време, пък и вече доста захладя и водата е студена.

Между нас казано, то и аз не съм много от чистите и спретнатите, но благодарение на мамините упорити усилия движа се из обществото в приличен вид.

Един ден Ванко дойде у нас. Като го видя, мама не искаше да го пусне. Кой знае за какъв го взе. На ученик не приличал, а на пионер — никак. Щял да й изцапа чергата. След като се намесих и аз, след като накарах Ванко да си изтрие добре обувките, мама склони и му разреши да влезе в моята стая. Той веднага се тръшна с мръсните си панталони на леглото и въздъхна:

— Ух, че чистница майка имаш. Как можеш да живееш с нея?

Аз, разбира се, му казах, че не съм се замислял над тоя въпрос. Никой човек не избира сам майка си. На мен още от рождение ми се е паднало да живея с моята майка и, между нас казано, нямам причини да се оплаквам от нея. Напротив, тя вероятно има за какво да се оплаче от мене, но тъй като ми е майка, наложило й се е да ме търпи…

— Ама че философ! — прекъсна ме Ванко. — Не съм дошъл да си губя времето с тебе, а по работа. Искаш ли да правим ракета?

— Ракета? Та това е моята мечта. Само че, ако може, да я правим у вас или някъде другаде. Виждаш, мама втори път няма да те пусне в къщи.

— Това ми е ясно — без да се обиди, отвърна Ванко. — Ще работим в нашата барака. А сега вземи да се запознаеш с чертежите.

Той измъкна един смачкан лист и ми го подхвърли. Аз го разгърнах върху масата и веднага почувствувах непреодолимото желание да си измия ръцете. Толкова беше мръсен този лист. От мастилени петна, от някаква друга чернилка и от мас чертежът на ракетата почти не личеше.

— Какво си направил? — казах. — Банички ли си увивал в тоя лист?

— Крушата не пада по-далеч от дървото! — назидателно заяви Ванко. — Ако не приличаш на майка си, на кого ли ще приличаш?… Ти чертежите гледай.

— Какво да ги гледам, като не се виждат? Ти знаеш ли съветските инженери с каква точност, с каква прецизност чертаят плановете за ракети? Една нищожна прашинка върху чертежа може да обърка цялата работа! — казах аз. — Не искам да работя с тебе.

— Ако искаш! — отвърна Ванко и си прибра амбалажа. Аз се замислих. Щом външно човек не е чист и спретнат, то и работата му ще бъде такава, като Ванковата. Ненапразно учителката по български търсеше пинсети, за да му разгърне тетрадката. Не искаше да си цапа ръцете жената.