Михаил Лъкатник
Ледената висулка

Ясно слънчице припече.

Взе да се топи снегът.

— Днес е топло! — мама рече. —

Вадички ще потекат.

 

А капчукът забърбори:

— Кап, кап, кап. Ще потекат! —

Заговори, замърмори:

— Кап, кап, кап. По път, без път…

 

През деня играх на двора.

Легнах вечерта да спя.

До среднощ капчука

чука,

до среднощ капчука пя.

 

Кой го знай кога да чука

и кога да пей е спрял,

но на утрото капчука

като мъртъв бе заспал.

 

Гледам го — красавец славен!

Кой така го подреди?

Няма тук на него равен —

цял е с ледени бради.

 

Колко ледени висулки

под капчука си висят!

Наредени като булки,

в белота блестят, блестят!

 

И усетих страшна жажда.

Те на вкус дали сладят?

Знам, че от вода се раждат

и на топло се топят.

 

Аз намерих прът на двора

и една от тях свалих.

И не чух да промърмори —

думичка не промълви.

 

Взех я във ръка. С езика

близнах крайчето й аз.

Тя не гъкна, не извика

и… изсмуках я завчас…

 

Ала щом си легнах в къщи

и заспах,

и занемях,

във леглото се обръщах.

 

Колко страх

в съня си брах:

малката висулка в мрака

към леглото ми върви.

От уплаха котарака

чак гръбнака си изви.

Приближава тя до мене,

без мустаци, а с брада,

дълга, дълга до колене

и студена — за беда.

Над леглото ми се спира.

Мята шарени поли

и ръцете си простира —

сипе ледени игли.

Аз от студ замръзвам цяла.

Щипят пустите игли.

 

Замълчала,

занемяла,

сякаш че съм се сковала —

тялото ме вред боли.

А висулката ме гледа

с хладни, ледени очи.

Тя е строга, тя е бледа

и мълчи, мълчи, мълчи…

 

В миг висулката премята

ледената си брада.

Задушава ме в кревата

и облива ме с вода.

Нещо в гърлото ми пари,

а ушите ми пищят…

Где са милите другари

в тоя час да ме спасят?…

Утро е. Очи отварям,

а висулката я няма.

 

Но над мене проговаря

като в сън добрата мама:

— Огън имаш. Как гориш!

В пот потънала си цяла.

Все се мяташ и въртиш…

Ти… висулка ли си яла?

Рекох:

— Да!… — не премълчах.

Всичко, всичко си признах.