Михаил Лъкатник
Песен за алената чайка

Аз я помня. Аз я зная.

Аз я виждам и сега.

Чайка, в погледа с оная

тиха болка и тъга.

Малка чайка, златокоса,

тръгнала по страшен път.

През лозята тича боса

и загръща я прахът.

Ах, да можеше да литне!

Облаче прахът да бе,

да я дигне с нишки ситни

горе в синьото небе!…

Малка чайка, златокоса,

тръгнала по страшен път.

През полята тича боса…

Ето, ето го брегът…

Ето, ето го морето

и оная лодка там.

А във лодката момчето

и един юнак голям.

И един юнак — морякът,

тоя приказен моряк,

дето у дома го чакат

с вести от Русия чак…

 

Чайката ръце разпери.

Не ръце, а две крила.

От гласа й потрепери

беловърхата скала.

— Баткооо. Бягайте! Стражари!

Залп момичето срази.

Стенат морските чукари.

Стенат птици и лози…

Досами прибоя падна

чайката на ранина

и погали я прохладна,

тъжна, ласкава вълна.

 

С крясък хукнаха стражари,

страшни в ясната зора,

но морето ги превари —

чайката си то прибра.

И заля я с изгрев ален,

пътя й покри с цветя,

а от изгрева запален

стана алена и тя.

Литна, за да оживее

през тревоги и беди.

 

Днес крилата й искреят

върху вашите гърди!