Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spartaco, ???? (Обществено достояние)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 25 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Victor (2003)

Източник: http://bezmonitor.com

Благодарности на Галя Янакиева, която предостави хартиената книга.

 

Издание:

Рафаело Джованьоли

Спартак

Роман

Преведе от италиански Петър Драгоев

Библиотечно оформление Стефан Груев

Редактор и консултант проф. д-р Христо М. Данов

Редактор на издателството Лъчезар Мишев

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Елена Пеловска

Италианска. Седмо издание. ЛГ. VI. Издателски номер 913. Дадена за набор на 10. III. 1982 г. Подписана за печат на 20. IV. 1982 г. излязла от печат на 7. V. 1982 г. поръчка N 8345. Формат 1/16 60/90. Печатни коли 36. Издателски коли 36. УИК 31,16. Цена 2,57 лева.

95376 21632 Индекс N 6256-13-77

Издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2А ДП „Г. Димитров“ клон Лозенец, бул. „Георги Трайков“ 2А

 

Rafaello Giovagnoli

SPARTACO

Parenti Editore

Firenze


I
Щедростта на Сула

При изгрев слънце, на четвъртия ден преди ноемврийския „иди“ (10 ноември) през 675 римска година, по времето на консулите Публий Сервилий Ватия Изаврик и Апий Клавдий Пулхер, Рим гъмжеше от народ, който идваше от всички части на града към Големия цирк.

От тесните, криволичещи и извънредно оживени улички на Есквилин и Субура, населени предимно с плебеи, се стичаше постоянно растяща тълпа от хора на различна възраст и с различно обществено положение и се разливаше в главните улици Табернола, Фигули, Нова и др., все към цирка.

Тая безчислена тълпа се състоеше от граждани, работници, безимотни, освободени роби, стари, осакатени и покрити с рани гладиатори, бедни и едноръки ветерани от гордите легиони — победители на Азия, Африка и кимврите, — прости женици, мимове, (Актьори, участвуващи в импровизирани представления.) комедианти, танцьорки и орляк весели и подскачащи деца. С ведрия си вид, с веселия си поглед, с непринудената си реч, с леките си шеги на уста забързаните към цирка хора даваха да се разбере, че отиват на някакво публично, приятно зрелище.

Цялата тая безбройна, непринудена и бъбрива тълпа изпълваше улиците на големия град с онова смътно, неясно и възбудено бръмчене, което биха могли да предизвикат хиляди и хиляди кошери, сбрани на улицата.

Мрачният вид на небето, цялото покрито с навъсени сиви облаци, предвещаващи по-скоро дъжд, отколкото хубаво време, изглежда, съвсем не беше в състояние да намали или още по-малко да смути радостта, която се четеше по лицата на римляните.

Утринният ветрец, който идеше от хълмовете на Лациум и Тускулум, беше твърде хладен. В това човек можеше да се увери, като видеше, че мнозина граждани се бяха хубаво завили в мантиите си, че други носеха на главите си петази (шапки) или пилей (барети) и всички гледаха да се загърнат колкото може по-добре — мъжете в аболи и тоги, жените в столи (Женска дреха, стигаща до глезените.) и пали.

Циркът, построен от Тарквиний Приск през 138 р.г., след завоюването на Апиоли, по-късно разхубавен и разширен от последния цар, Тарквиний Гордий, бил наричан след 533 р.г. „Големия“, за разлика от другия цирк, който в същата година бил издигнал цензорът К. Фламиний и поради това взел неговото име.

Големият цирк, изграден в долината Мурция, между Палатинския и Авентинския хълм, през годината, в която започват събитията, разказани в този роман, не беше още достигнал ширината и блясъка, които му придадоха по-късно Юлий Цезар и Октавиан Август, обаче той представляваше внушителна, грамадна постройка, дълга 2180 стъпки, широка 998 и побираща 120000 зрители.

Сградата, повече продълговата, отколкото кръгла, беше праволинейна в западната страна, а в източната — затворена от крива линия. На запад правата линия се представляваше от опидума, постройка на тринадесет арки, в средната от които се намираше един от двата главни входа на цирка, наречен Тържествената врата, защото оттам преди започване на игрите в арената влизаше шествието с образите на боговете. В останалите дванадесет арки бяха разположени конюшните или карцерите, в които затваряха колесниците и конете, когато циркът служеше за надбягвания, или гладиаторите и зверовете, когато в него трябваше да станат смъртоносните борби, които създаваха наслада за римския народ.

От едната страна на опидума започваха стъпаловидни трибуни (мениани), на които седяха зрителите. Те се насочваха към местата си по стълбичките, които пресичаха трибуните. Тези стълбички стигаха до други, вътрешни стълбички, по които се стигаше до многото изходи на цирка, наречени вомитории. През тези вомитории народът влизаше в арената и излизаше от нея.

Срещу Тържествената врата се намираше Триумфалната порта. През нея влизаха победителите, а в дясната страна на опидума, по-близо до Тържествената врата, отколкото до Триумфалната, се намираше Либитинската врата, тоест Вратата на смъртта. През тая зловеща врата нарочните слуги в цирка извличаха навън с дълги куки обезобразените и окървавени тела на убитите или умиращи гладиатори.

Върху платформата на опидума се издигаха трибуни, предназначени за консулите, сановниците, весталките и сенаторите; подобно разделяне или разпределяне на останалите трибуни нямаше.

Посред арената, между опидума и Триумфалната врата, се простираше ниска стена, дълга около петстотин стъпки, наречена „спина“. Тя служеше за определяне дължината на бягането и на двата й края имаше колонки, наречени „мети“. Край спината, точно по средата й, се издигаше Обелискът на слънцето, а от двете му страни имаше ниши, колони, олтари и статуи, между които статуите на Церера и на Мурцианската Венера.

Във вътрешната страна на цирка беше разположен парапетът, над който се издигаха трибуните. Парапетът беше висок 18 стъпки и се наричаше подиум; отвъд този подиум течеше вода в един канал, наречен „еврип“, пред който имаше железна решетка. Подиумът, еврипът и решетката служеха да закрилят живота на зрителите от зверовете, които ревяха и се биеха на арената.

Такова беше най-пространното място, предназначено за зрелища в Рим през 675 р.г. от основаването му.

В тази грамадна постройка, достойна по всичко за народа, чиито победоносни орли бяха прелетели цялата земя, всеки час, всяка минута се сгъстяваха все повече и повече не само безбройните плебеи, но и гражданите, патрициите, матроните — безгрижните люде, които жадуваха за най-приятно и весело развлечение.

Какво ставаше на този ден? Какъв празник се чествуваше? Какво щеше да бъде зрелището, което привличаше толкова много хора в цирка?

Луций Корнелий Сула — Щастливеца, господарят на Италия, ужасът на Рим, вероятно за да разсее досадата, която му причиняваше неизцеримата кожна болест, от която страдаше от две години, беше обявил преди няколко седмици, че ще даде на римския народ в продължение на три дни угощения и игри.

Още предния ден всичките плебеи на Рим се бяха разположили на Марсово поле и покрай Тибър на масите, приготвени по заповед на свирепия диктатор. Те бяха пирували до късна нощ, като накрая се бяха отдали на най-ненаситна лакомия. Страшният неприятел на Гай Марий бе придал на пира царски блясък и бе наредил да се поднесат на трапезите, приготвени на открито, превъзходни гозби и вина в нечувано изобилие.

През тези празненства и игри, устроени в чест на Херкулес, комуто щедрият Сула бе обрекъл за онези дни една десета от богатствата си, всеки ден се хвърляше в реката грамадно количество ядива и се поднасяха четиридесет и повече годишни вина.

Така Сула предлагаше с лявата си ръка в дар на римляните част от онези богатства, които бе заграбил с дясната. И синовете на Рим, които в дълбочината на душата си мразеха до смърт Луций Корнелий Сула, приемаха с привидно спокойно лице игрите и угощенията от оня, когото целият римски народ презираше.

Между това денят бе напреднал. Слънцето, което с живителната топлина на лъчите си бе прерязало тук-там облаците, започваше малко По малко да засилва блясъка си и да позлатява върховете на седемте хълма и храмовете, базиликите и белеещите се мраморни дворци на патрициите. Неговите лъчи ободряваха с благотворната си топлина плебеите, които се тълпяха по трибуните на Големия цирк.

Над сто хиляди граждани вече бяха насядали в цирка, за да присъствуват на най-приятното зрелище, което можеше да се предложи на римския народ: кървавите сражения на гладиаторите и борбата им със зверове.

Между тези сто хиляди зрители изпъкваха, пръснати на купчини тук-там, на най-хубавите места, матроните, патрициите, благородниците, гражданите, банкерите и богатите чужденци, които се стичаха от всички краища на Италия и на света във Вечния град.

Макар да бяха дошли по-късно от простия народ, тези любимци на съдбата бяха успели да намерят най-хубавите и най удобните места. Между многото леки занаяти, упражнявани от мнозина римски граждани, на които можеше да липсва почти винаги хляб и често покрив, но никога гордостта да възкликнат: „Noli me tangere: civis romanus sum!“ („Не ме докосвай: римски гражданин съм!“) — между леките занаяти на тези славни безделници беше и занаятът да отиват рано на публичните зрелища и да заемат най-добрите места за сметка на богатите граждани и на патрициите. Последните идваха в цирка късно, когато им се искаше, и срещу възнаграждение от три или четири сестерции (Дребна сребърна или медна монета в древния Рим.) получаваха от локария (Така се наричал оня, който отивал да заеме място за друг.) място.

Би било трудно да си представим внушителната гледка, която предлагаше циркът, изпълнен с повече от 100000 зрители от двата пола, от всички възрасти и с най-различно обществено положение.

Хилядите багри на латиклавиите, (Туника, снабдена с широка пурпурна ивица, която се спуска над гърдите — от врата до долния край, и сочи сенаторски сан.) на претекстите, (Римска тога, обшита с пурпур, която носили синовете на сенаторите, както и самите сенатори, магистрати и жреци на публични игри.)

(Забележка: За названията на местности и населени места и наименования на племена виж справочника на края на книгата.)

столите, туниките, пеплумите (Великолепна горна женска дреха от вълнен плат.) и палиумите, (Широка дреха, достигаща до глезените, на мода в Рим.) които се сменяха и сливаха в безброй съчетания, предлагаха на окото всички възможни оттенъци на дъгата. Виковете на тълпата, подобни на бученето на вулкан, движението на главите и ръцете, наподобяващо буйно вълнение на море при буря — всичко това може да даде само далечна представа за великолепната и безподобна картина, която представляваше циркът в оня момент.

На много места, по трибуните зрителите изваждаха закуските, които си бяха донесли. С голяма охота ядяха солено свинско или студено свинско и говеждо месо, или пък любимата кървавица с питки от сирене и мед или със сухар, като си подхвърляха закачки и срамни остроумия, дърдореха безспир, смееха се шумно и пиеха велитернско или масикско, или тускуланско вино.

На други места продавачите на леблебии и на питки предлагаха стоката си на мнозина плебеи, които купуваха от тези евтини ядива, за да доставят временна занимавка на жените и децата си. Естествено малко след това тия хорица трябваше да прибягнат до продавачите на вина, за да загасят жаждата, запалена от леблебиите, с няколко канчета вино, за което имаха нахалството да твърдят, че било тускуланско.

Тук-там се виждаха да се събират на купчини, бъбрейки и усмихвайки се със заучено прилично държане и подчертано достойнство, семействата на богаташите, благородниците и патрициите. Контетата просваха рогозки и килими върху голите седалки, отваряха и държаха в ръцете си слънчобрани, за да предпазят хубавите матрони и момичета от палещите лъчи на слънцето.

Близо до Триумфалната врата, на третия ред, бе седнала между двама благородници една извънредно хубава жена. Щом човек видеше едрата й гъвкава снага с хубави рамене, веднага се досещаше, че тя е истинска дъщеря на Рим.

Правилните черти на лицето, широкото чело, изящно изваяният нос, мъничката уста, върху която сякаш трепкаше желанието за пламенни целувки, двете големи, подвижни черни очи придаваха на тази жена обайваща прелест.

Меката, гъста и къдрава коса, черна като крило на гарван, се спускаше върху раменете й, свързана на челото с диадема, украсена с бисери. Туниката й беше от бял, много фин вълнен плат, поръбена по края с изящна златна ивица. Върху туниката си носеше красиво надиплен бял палиум, обшит с пурпур.

Тая толкова хубава и така богато облечена жена не беше още прехвърлила тридесетте години. Тя беше Валерия, дъщеря на Валерий Месала и сестра по майка на Квинт Хортензий, прочут оратор, съперник на Цицерон, който после бе консул през 685 р.г. По времето, когато започва нашият разказ, бяха се изминали няколко месеца от деня, в който Валерия бе изгонена от своя съпруг под благовидния предлог, че била безплодна. В действителност той я бе изгонил, понеже в Рим се говореше открито за поведението й. Общественото мнение смяташе Валерия за развратна и разнасяше с хилядите си гласове славата на няколко нейни, не много целомъдрени, любовни увлечения. Както и да е, но тя бе изгонена по начин, който запазваше достатъчно достойнството й от тия обвинения.

При нея седеше Хелвий Медулий, слаб, бледен дангалак, нагизден и напарфюмиран, с пръсти, отрупани със златни пръстени, украсени с двойни бисери, и със златна верижка, която се спускаше от врата му и завършваше с медали и бисери. Изящното му облекло се допълваше с бастунче от слонова кост, с което той си играеше.

На неизразителното лице на този човек личеше отпечатъкът на досадата и леността, които правеха вече живота му еднообразен, макар че той беше едва тридесет и пет годишен. Хелвий Медулий беше от ония развратни и изнежени благородни римляни, които предоставяха на бедния народ грижата да си жертвува живота за отечеството и славата. На този народ олигархите предоставяха задължението да завоюва царства и да подчинява народи, а за себе си запазваха досадата да прахосват в безделие и разврат наследените богатства, когато, разбира се, не предпочитаха да управляват, тоест да ограбват поверените им провинции.

От другата страна на Валерия Месала седеше Марк Деций Цедиций, патриций с кръгло, открито, весело и червендалесто лице, на повече от 50 години, нисък, дебел, с шкембе, който намираше единствено блаженство в това — да седи колкото може по-продължително на трапезата в триклиния. (Обедна стая с три легла, разположени около трапезата. Древните римляни се хранели легнали — Б, р-) Марк Деций Цедиций прахосваше половината от деня в опитване на превъзходните гозби, които му приготвяше неговият готвач, един от най-прочутите готвачи в Рим. Другата половина от деня той пропиляваше в мислено предвкусване на удоволствието, което щеше да изпита отново в триклиния.

Преди няколко минути беше дошъл също и Квинт Хортензий, който разливаше широко красноречието си. Квинт Хортензий още не беше прехвърлил тридесет и шестте години. Той бе изучавал дълго време изкуството на жестовете и говоренето и умееше тъй добре да владее всяко свое движение и всяка своя дума, че в сената, в триклиния или дето и да би било във всеки негов жест прозираше благородство и величественост, които изглеждаха вродени и правеха прекрасно впечатление.

Той носеше тъмни дрехи, но гънките на неговия латиклавий бяха разположени толкова изящно и толкова грижливо, че не малко допринасяха за хубавата му външност и за достойнството на личността му.

По онова време той бе взел вече участие в легионите, които се бяха сражавали против съюзените италийци, и в продължение на две години бе станал първо центурион, а по-късно — трибун.

Впрочем Хортензий беше повече изкусен артист, отколкото учен и блестящ оратор, и половината от успехите си той дължеше на благозвучния си глас и на омаята на декламаторското изкуство, което той владееше дотолкова, че заставяше Езоп, прочутия трагичен актьор, и прославения Росций да посещават форума, когато той говореше, за да се учат от него на декламаторско изкуство. Докато Хортензий, Валерия, Хелвий и Цедиций разговаряха помежду си, а един освободен роб бе получил заповед, по желание на дамата, да донесе табличките с имената на гладиаторите, които щяха да се бият, тържественото шествие на жреците, понесли образите на боговете, обиколи спината и ги постави върху площадката.

Недалеч от Валерия и от събеседниците й седяха под надзора на своя възпитател двама младежи, принадлежащи към съсловието на патрициите, в претексти (чисто бели тоги, поръбени с пурпур). Тези двама младежи, единият четиринадесетгодишен, другият дванадесетгодишен, с широките си скулести лица, с резките си изразителни черти, представляваха истинския тип на римската раса. Те бяха Цепион и Катон, от рода на Порциите, внуци на Катон Цензора, който живя през времето на Втората и Третата пуническа война и искаше да се разруши на всяка цена Картаген.

Цепион, по-малкият, изглеждаше по-приказлив и дружелюбен и докато той се обръщаше често към Сарпедон, техния възпитател, младият Марк Порции Катон стоеше мълчалив и намръщен. Още оттогава у него проличаваше упоритостта и твърдостта на характера му и несломимостта на убежденията му. За него разправяха, че още като бил на осем години, по време на войната на италийските градове с Рим за извоюване правото на гражданство, един от италийските пълководци, Марк Помпедий Силон, го грабнал един ден в къщата на чичо му Друз, провесил го през прозореца и го заплашил със суров и страшен глас, че ще го пусне върху камъните на улицата, ако не се застъпи пред чичо си в полза на италийските градове; колкото Помпедий и да го тръскал и заплашвал, детето не продумало нито дума, нито пък направило нещо, което да издава страх и отстъпчивост. У това четиринадесетгодишно момче вродената желязна твърдост, изучаването на гръцката философия и най-вече на стоицизма и постоянното подражание на традициите, завещани от неговия извънредно суров дядо, бяха изваяли вече смелия гражданин, който трябваше, след самоубийството си в Утика, да отнесе в гробницата си последния къс от знамето на латинската свобода, увит в него като в плащаница.

Точно над Триумфалната врата, на един ред, близо до един от вомиторите, седеше със своя възпитател друго патрицианско момче. Младежът говореше разпалено с друг, който едва бе навършил седемнадесет години.

Макар че последният носеше така желаната мъжка тога, лицето му едва се бе покрило с първия мъх. Той беше дребен, слаб, бледен, с черни блестящи коси и с две големи черни зеници, в които припламваха блясъците на извънредно подвижен ум.

Седемнадесетгодишният младеж беше Тит Лукреций Кар, принадлежащ към благородно римско семейство, който щеше по-късно да обезсмърти името си с поемата „De Rerum natura“. На дванадесетгодишното момче бе отредено да заеме с величавия си образ едно от най-блестящите места в историята на събитията, които предшествуваха и придружаваха падането на римската република. Лукреций и Касий спореха оживено. Бъдещият голям поет посещаваше от две-три години дома на младия Касий и се бе научил да се възхищава от извънредно будния му ум и от крайно благородната му душа; и това го бе привързало силно към момчето. От своя страна Касий обичаше не по-малко Лукреций, с когото го свързваха почти еднаквите чувства и въжделения, еднаквото им презрение към смъртта, еднаквата им преценка за хората и боговете.

Недалеч от Лукреций и Касий се виждаше Фауст, синът на Сула, крехък, слаб, с бледо лице, цялото изподраскано и обезобразено от пресни удари, с гъста коса, със сини очи, със суетна и зла външност. Личеше, че му бе приятно да го сочат с пръст като щастлив син на блажения диктатор.

През това време, до пристигането на консулите и на господаря им, който бе предложил на римляните развлечението, учениците-гладиатори усърдно се сражаваха на арената с леки боздугани и с дървени мечове.

Докато учениците-гладиатори водеха безкръвното си сражение — на което, като се изключат старите легионери и освободените гладиатори, оцелели от безброй схватки, никой не се наслаждаваше, — силни, всеобщи ръкопляскания оглушиха просторния амфитеатър.

— Да живее Помпей! Да живее Гней Помпей! Да живее Помпей Велики! — викаха хиляди и хиляди гласове. Помпей бе влязъл в цирка и бе заел мястото върху площадката на опидума, при весталките, които бяха седнали и очакваха кървавото зрелище. Помпей стана от мястото си, направи изящен поклон на тълпата и изпрати няколко целувки в знак на признателност.

Гней Помпей беше около двадесет и осем годишен, висок, с херкулесовско телосложение, с голяма глава, покрита с много гъста коса, която върху челото му почти се сливаше с веждите. Той имаше големи, бадемови, черни, но слабо подвижни и малко изразителни очи.

Строгите и внушителни черти на неговото лице му придаваха хубав и войнствен вид, а мъжествените форми на тялото му на пръв поглед го правеха да изглежда очарователен мъж.

Ако човек се вгледаше внимателно в неподвижното му лице, навярно не би открил нищо, което да говори за величието на мислите и подвизите на този човек, който в продължение на двадесет години бе първи в Римската империя. Още двадесет и пет годишен, той бе вече спечелил победа в Африканската война и бе получил от самия Сула — разбира се, в момент на необяснимо добро настроение — почетното звание Велики.

Във всеки случай, каквото и да се мисли за Помпей, за заслугите, делата и сполуките му, несъмнено е, че когато той влезе в Големия цирк на 10 ноември 675 р.г., благосклонните чувства на римския народ бяха на негова страна. На двадесет и пет годишна възраст той бе сполучил да завоюва победи и да спечели обичта на всички легиони, съставени от ветерани, закалени всред лишенията и опасностите на много сражения. Същите тези легиони го бяха провъзгласили за император.

Обичта, която народът хранеше към Помпей, може би се дължеше донякъде и на омразата, която същият тоя народ хранеше към Сула; омраза, която като не можеше да избие по друг начин, се изливаше в ръкопляскания и похвали към един момък, който, макар и приятел на диктатора, все пак беше единственият човек, способен да извърши подвизи, еднакво велики с подвизите на Сула.

Наскоро след Помпей дойдоха консулите Публий Сервилий Ватия Изаврик и Апий Клавдий Пулхер, чийто мандат изтичаше през януари на идната година. Няколко ликтори с брадви вървяха пред Сервилий, който изпълняваше службата през текущия месец, а други, със снопове пръчки, следваха Клавдий, който бе изпълнявал службата през изтеклия месец.

Когато консулите се появиха на площадката на опидума, всички зрители като един човек станаха на крака, за да поздравят върховните магистрати на републиката.

Щом Сервилий и Клавдий седнаха, седнаха отново и зрителите. До консулите, които по това време бяха на служба, седнаха и бъдещите двама консули, тоест тия, които през септемврийските избори бяха избрани за следващата година: Марк Емилий Лепид и Квинт Лутаций Катул.

Помпей поздрави Сервилий и Клавдий, които му отвърнаха благосклонно, а донякъде и почтително. После отиде да стисне ръката на Марк Лепид, чийто избор се дължеше на усърдието, с което Помпей бе употребил голямата си популярност в негова полза, против волята на Сула.

Лепид посрещна почтително и сърдечно младия император, с когото започна да разговаря, докато в същото време Помпей поздрави студено и важно другия консул — Лутаций Катул. По време на избирането на тези консули Сула, въпреки че вече се бе отказал от диктатурата, се обяви против кандидатурата на Лепид, когото — ненапразно — подозираше като свой противник и привърженик на Гай Марий. Тъкмо противопоставянето на Сула и закрилата на Помпей донесоха големия успех на Лепид и той не само бе избран, но получи повече гласове от Лутаций Катул — кандидат на олигархическата партия. По тоя случай Сула укорил Помпей и му казал, че бил сторил зле, като съдействувал за избирането на най-лошия гражданин и пречел за избирането на най-добрия. Когато пристигнаха консулите, гладиаторите-ученици бяха завършили вече показния бой. Гладиаторите, на които предстоеше да се сражават, бяха готови да излязат от карцерите, за да минат в церемониален марш, според обичая, пред сановниците, и чакаха да им се даде знак. Всички погледи бяха приковани върху опидума, отдето щеше да се даде знак за почване на схватките, но консулите се озъртаха наоколо, като че търсеха някого, от когото да поискат разрешение. И действително те очакваха Луций Корнелий Сула, който, макар и да се бе отказал от диктатурата, беше все още пълновластен господар на всичко и на всички в Рим.

Най-после се чуха ръкопляскания, отначало слаби, после все по-силни, докато оглушиха арената. Всички очи се извърнаха към Триумфалната врата, през която в тоя момент влизаше Луций Корнелий Сула, следван от много сенатори, приятели и привърженици.

Тоя необикновен човек беше тогава петдесет и девет годишен. Той беше висок, с хубаво и силно телосложение, и ако в момента на появяването си в цирка вървеше бавно и с олюляване, като човек с отпаднали сили, това се дължеше на срамните оргии, в които бе прекарал живота си и на които по това време се бе отдал напълно. Неговата бавна походка обаче се дължеше най-много на неизлечимата и мъчителна болест, която бе сложила върху лицето му и върху цялата му фигура печат на една печална и предивременна старост.

Видът на Сула беше наистина страшен, — не защото хармоничните и правилни черти на лицето му бяха грозни. Напротив: широкото му чело, добре изваяният му нос с малко лъвски ноздри, голямата му уста, изпъкналите му и властни устни биха накарали всеки да го признае за хубавец, още повече, че тези правилни черти бяха украсени с буйни и гъсти червеникаворуси коси и озарени от две сивосини, подвижни, дълбоки и проницателни очи. Тия очи понякога имаха блясъка на очите на орел, а понякога подозрителният и скрит поглед на хиена — всякога свирепи и дръзки; във всяко тяхно движение прозираше Стремеж към власт или жажда за кръв.

Когато воювал в Азия срещу Митридат, той бил избран да разреши споровете между кападокийския цар Ариобарзан и партския цар, представляван от пратеника си Оробаз. Като се събрали да преговарят, Сула, макар че бил само проконсул, не се поколебал нито за миг да избере за себе си средното от трите приготвени кресла. И седнал най-спокойно, като поставил от дясната си страна Оробаз, представителя на най-мощния и страшен цар на Азия, а от лявата — Ариобарзан. От това партският цар се почувствувал толкова обиден и унизен, че когато Оробаз се завърнал, той го наказал със смърт.

В свитата на Оробаз имало един халдеец, който се занимавал с магия и можел да определя характера на хората по чертите на лицето им. Когато се вгледал изпитателно в лицето на Сула, той бил до такава степен поразен от блясъка в хищническите му очи, та казал, че на този човек му било писано да стане велик и известен, и се учудил как той можел да се примирява да не е пръв измежду всички хора.

Но да се върнем към Сула: верният му портрет, който представихме на читателя, не би могъл да оправдае прилагателното ужасен, с което характеризирахме лицето му, а то изглеждаше наистина такова, защото беше покрито с мръсни обриви, осеяни с белезникави петна, които го правеха твърде сходно — както с атически сарказъм се бе изразил един странствуващ атински певец — с лицето на обрашнен мавър.

Щом неговото лице е било толкова грозно на младини, можем лесно да си представим колко грозно бе станало то с течение на годините. При това онази омразна и соленикава течност, която се промъкваше през жилите му и която бе станала още по-тръпчива поради крайностите на развратния му живот, не само че бе увеличила петната и струпеите, които загрозяваха лицето му, но бе също тъй нашарила цялото му тяло с гнойни пъпки и рани.

Когато влезе в цирка с бавната си походка и с вида на много отегчен човек, Сула носеше туника от чисто бяла вълна, избродирана със златни фигури и арабески, а вместо националния палиум или традиционната тога — много елегантна хламида (Наметало, носено от гърците. — Б. р.) от пламтящ пурпур, също тъй обшита със зла то и прикрепена върху дясното рамо със златна фибула, украсена с редки безценни камъни, които блестяха на слънчевите лъчи.

Тъй като Сула мразеше целия човешки род и особено сънародниците си, бе един от първите и от малцината, които носеха гръцка хламида. Той носеше бастун със златна главичка, върху която с тънко изкуство и смайващ труд бе изобразен един епизод от сражението при Орхомен Орхомен — град в Беотия (област в древна Гърция), разположен на север от (Атика.) в Беотия — където той бе сразил Архелай, пълководеца на цар Митридат: виждаше се как Архелай е коленичил и се предава на Сула. На безименния пръст на дясната си ръка Сула носеше пръстен с голям кървавочервен яспис, върху който бе изобразено предаването на цар Югурта от Бокх на Сула. Тоя пръстен той носеше винаги от деня на победата над Гай Марий, за която дигна много шум, тъй като беше невъздържан и самохвалец по характер; и тоя пръстен бе първата искра, която запали големия пожар на смъртоносната война, възникнала между него и Марий.

При ръкопляскането на тълпата устните му се свиха в зла усмивка и той промълви:

— Ръкопляскайте, ръкопляскайте, глупави овце!

През това време консулите бяха дали знак зрелището да почне и гладиаторите, на брой сто души, бяха излезли от карцерите и обикаляха арената.

Най-отпред вървеше рециарият (Гладиатор, въоръжен с мрежа и тризъбец.) и мирмилонът, (Гладиатор, въоръжен с меч, щит и шлем.) които щяха да се бият първи, и макар че само след няколко минути щяха да се хвърлят един срещу друг, разговаряха спокойно помежду си. След тях вървяха девет ликвеатори, въоръжени с тризъбци и ласа, в които трябваше да се мъчат да впримчат деветте секутори, въоръжени с щитове и мечове.

Зад гореописаните девет двойки вървяха тридесет двойки гладиатори, които щяха да се бият на две дружини по тридесет човека и щяха да представят всъщност едно истинско малко сражение. Тридесетте от тях бяха траки, а другите тридесет — самнити. Всички бяха млади, с хубава и войнствена външност и с исполинско телосложение.

Траките бяха въоръжени с къс, закривен на върха меч и с малък четвъртит, изпъкнал щит. На главите си носеха шлемове без забрало, напълно според обичая на народа, чието име носеха. Освен това гордите траки носеха къси пурпурни туники и бяха заболи на шлемовете по две черни пера. Самнитите пък бяха въоръжени с къс и прав меч, носеха шлем със спуснато забрало, малък четвъртит щит и железен наръкавник на дясната ръка и наколенник на левия крак. Самнитите бяха облечени със синя туника и върху шлемовете си бяха заболи по две бели пера.

Шествието завършваше с десет двойки андабати, (Гладиатори, които често се сражавали на кон и с превързани очи.) облечени с къси бели туники и въоръжени само С къс меч, приличащ повече на нож, отколкото на меч. На главите си носеха шлемове със спуснати и затворени забрала, на които имаше съвсем малки дупчици само пред очите, така че тези двадесетина нещастници, хвърлени на арената, трябваше да се бият слепешката, като предизвикваха продължителен смях всред народа. Прислужниците в цирка, наречени лорарии, (Лорариите се грижели за дисциплината между робите-гладиатори. Те ги подканвали да се сражават като ги удряли с железен или въжен стременник.) ги подгонваха с нажежени железа, събираха ги близко едни срещу други и ги принуждаваха да се вчепкват и избиват взаимно.

Стоте гладиатори обикаляха арената всред ръкоплясканията и виковете на зрителите и когато стигнаха под стъпалото, на което седеше Сула, повдигнаха глави и съгласно поръките, които им бе дал ланистът Ациан, възкликнаха в хор:

— Здравей, о диктаторе! (Ave, dictator!)

— Добре, добре! — каза Сула на окръжаващите го, като оглеждаше минаващите гладиатори с набитото си око на победител в толкова много сражения. — Всички са млади, пъргави и смели и обещават хубаво зрелище. Горко на Ациан, ако не бъде тъй! За тези петдесет двойки гладиатори този мошеник ми взе двеста и двадесет хиляди сестерции.

Шествието на гладиаторите бе обиколило цирка и след като поздрави консулите, влезе отново в карцерите. На блестящата като сребро арена стояха вече един срещу друг само мирмилонът и рециарият.

Настъпи дълбоко мълчание и всички погледи се отправиха към двамата гладиатори, които се готвеха да се хвърлят един върху друг.

Мирмилонът, по произход гал, беше хубав, рус, висок и снажен младеж, който носеше на главата си шлем със сребърна риба отгоре. Държеше малък щит и къс, широк меч. Рециарият, въоръжен само с тризъбец и мрежа, носеше обикновена синя туника. Той стоеше на двадесет крачки от мирмилона и сякаш съобразяваше по какъв начин да го нападне и да го увие в мрежата си.

Мирмилонът стоеше разкрачен, с леко присвити колене, с почти отпуснат върху дясното си бедро меч, и очакваше нападението на рециария.

Изведнъж рециарият скочи, спусна се бегом към мирмилона и като го приближи, хвърли върху му с мълниеносна бързина мрежата си. В същото време мирмилонът бързо отскочи надясно и превивайки почти доземи тялото си, избягна мрежата и се хвърли върху рециария, който, като видя, че опитът му излезе несполучлив, хукна да бяга.

Мирмилонът се впусна подир него, но рециарият, който бе по-бърз и по-ловък, сполучи да се отдалечи на достатъчно разстояние, за да може да стигне на време на мястото, дето бе останала мрежата му и да я дигне отново. Но той едва успя да я вземе, когато мирмилонът почти го настигна. Рециарият се извърна изведнъж, тъкмо когато неговият противник щеше да го връхлети, и хвърли върху му мрежата си, която другият можа и тоя път да избегне, като се хвърли по корем наляво.

Мирмилонът подскочи и се изправи на крака в момент, когато рециарият се опита да го промуши с тризъбеца си, чиито острия попаднаха върху щита на гала.

Тогава рециарият отново хукна да бяга и из цирка се понесоха роптанията на тълпата. Тя се чувствуваше обидена от неопитността на гладиатора, който се осмеляваше да се яви в цирка, без да умее да си служи ловко с мрежата.

Тоя път мирмилонът, вместо да бяга подир рециария, се отправи на противната страна и застана на няколко крачки пред мрежата. Рециарият разбра играта на противника си, спря се и започна да се връща обратно, като се движеше съвсем близко край спината. Когато стигна Тържествената врата, той, използувайки за прикритие спината, скочи-в другата част на цирка и се озова веднага близко до мрежата си. Тогава мирмилонът, който го очакваше, започна да го удря здравата. И хиляди гласове завикаха свирепо:

— Удряй!… Удряй! Убий рециария! Убий този некадърник! Убий този страхливец! Заколи го! Заколи го! Прати го да лови жаби на брега на Ахерон!

Насърчен от виковете на тълпата, мирмилонът преследваше неотстъпно рециария, който беше съвсем побледнял и се мъчеше да отблъсне с тризъбеца противника си, като правеше последно усилие да сграбчи мрежата.

Изведнъж мирмилонът, отклонил тризъбеца на неприятеля, се впусна върху му, повдигна лявата си ръка с щита, по който се плъзна тризъбецът на рециария.

Върхът на меча му тъкмо щеше да се забие в гърдите на рециария, когато този остави тризъбеца върху щита на мирмилона и с мълниеносна бързина се хвърли върху мрежата си; но не можа да избегне меча на мирмилона, който се заби в лявото му рамо, откъдето бликна изобилна кръв. Въпреки това рециарият побягна бърже с мрежата си и като измина тридесет крачки, обърна се и се отправи към неприятеля си, като извика високо:

— Лека рана, няма значение! А след миг започна да пее:

— Ела, ела, мой красавецо гале, не търся тебе, търся твоята риба, търся твоята риба! Ела, ела, мой красавецо гале!

Тази строфа предизвика весел смях: хитростта, към която прибягна рециарият, за да спечели отново симпатиите на народа, успя великолепно, та избухнаха не малко ръкопляскания за човека, който, обезоръжен, ранен, облян в кръв, можа да намери у себе си смелост да се шегува и надсмива.

Раздразнен от подигравките на рециария и от това, че тълпата го лишава от симпатиите си, за да ги прехвърли върху неговия противник, мирмилонът се хвърли побеснял върху му.

Но рециарият отскочи назад и като избягна предпазливо удара, извика:

— Ела, гале, тая вечер ще пратя пържена риба на добрия Харон.

Тая нова закачка раздразни още повече мирмилона и той се впусна върху рециария, който обаче тоя път хвърли тъй добре мрежата, че неприятелят му попадна цял в нея всред шумния смях на зрителите. Публиката лудо заръкопляска.

Мирмилонът полагаше нечовешки усилия, за да се освободи от мрежата, но все повече се заплиташе в нея. В същото време рециарият се затече към мястото, дето лежеше тризъбецът. Той стигна там, взе го и забърза към мирмилона, като викаше:

— Харон ще има риба! Харон ще има риба!

Но тъкмо в момента, когато се приближи до неприятеля си, последният с херкулесовско, отчаяно, върховно усилие на атлетическите си мишци разкъса мрежата, която се свлече към нозете му, и освободи ръцете си, за да посрещне нападението на рециария; нозете му обаче останаха в мрежата и той не можеше да се движи.

Нови ръкопляскания избухнаха всред тълпата, която следеше със затаен дъх и най-малкото движение на гладиаторите.

Рециарият, стигнал до мирмилона в момента, когато последният разкъсваше мрежата, насочи с все сила тризъбеца върху му. Мирмилонът посрещна удара с щита, който се разби на дребни парченца. Тризъбецът се заби в мишцата на гладиатора и от три места рукна кръв. Но почти в същия миг, с бързо движение, мирмилонът сграбчи с лявата си ръка тризъбеца и се хвърли върху противника си, като успя да забие половината от меча си в дясното му бедро. Раненият рециарий остави тризъбеца в ръцете на неприятеля си и побягна, като опръска арената с кръв; но едва направил около четиридесет крачки, той падна на колене, а след това на гръб. През това време мирмилонът, който, повлечен от тежестта на тялото си, бе паднал, стана, освободи нозете си от мрежата и връхлетя върху лежащия противник.

Бурни ръкопляскания съпроводиха последните минути от борбата и все още продължаваха, когато рециарият, извърнал се към зрителите и опрян на левия си лакът, повдигна мъртвешки бледото си лице и мъчейки се да посрещне смъртта по най-храбър и достоен начин, поиска — защото такова беше правилото, а не защото хранеше някаква надежда — от зрителите да му подарят живота.

Мирмилонът, който бе стъпил с единия си крак върху тялото на противника и бе насочил меча си в гърдите му, повдигна чело и обходи с поглед зрителите, за да узнае решението им.

Повече от 90000 палци на десните ръце на мъже, жени и момчета бяха насочени надолу, знак за смърт, а едва 15000 милостиви палеца бяха насочени нагоре — знак, с който се подаряваше животът на победения гладиатор.

Между тези, които бяха насочили палците си надолу, личаха и девствените милостиви весталки, които искаха да си доставят невинното развлечение със смъртта на падналия нещастник.

Мирмилонът се тъкмеше да промуши рециария, когато последният сграбчи в миг меча на неприятеля си и с все сила го забоде в сърцето си. Мирмилонът го изтегли, облян в кръв. Рециарият подскочи треперещ и извика с глас, в който нямаше вече нищо човешко:

— Проклети!…

Той падна възнак и остана неподвижен.