Към текста

Метаданни

Данни

Серия
В смъртта (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seduction in Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 52 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
savagejo (2009)
Корекция
ganinka (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)
Допълнителна корекция
ganinka (2014)

Издание:

Нора Робъртс. Прелъстяване в смъртта

ИК „Златорогъ“, София, 2001

Редактор: Розия Самуилова

ISBN: 954-437-101-X

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от ganinka

Трета глава

— Извратеният мръсник заслужава да му отрежат топките с ръждив нож! — възкликна Пийбоди.

Ив се облегна на седалката на колата:

— Така те искам! Дай воля на гнева си, не го потискай. Обясни ми какво чувстваш.

— Как мислите, че се чувствам? Сърцето ми се късаше, като я гледах просната на проклетата хирургическа маса. Спомних си колко е била красива, вълнението, с което съобщи на приятелката си, че има среща с онзи откачен. Въобразявала си е, че ще се срещне с романтичен любител на поезията, с прекрасен човек, с когото може би ще има сериозна връзка. А този прекрасен човек е мислил само как да я…

— Изчука до смърт ли? Не зная дали го е планирал, но резултатът е налице. Ще се постарая да го обвинят в углавно престъпление — отнемане на човешки живот чрез наркотични вещества, но най-вероятно ще бъде осъден за непредумишлено убийство. Не бързай да бълваш змии и гущери по адрес на съдебната ни система. Ще го обвиним още в сексуално насилие, както и в укриване на веществените доказателства, което му гарантира доживотна присъда.

— Той заслужава много по-жестока съдба! — пламенно възрази Пийбоди. В очите й напираха сълзи, което накара Ив да се сепне — уравновесената й помощничка беше неузнаваема. — Понякога доживотният затвор не е достатъчно сурово наказание!

Ив мълчаливо се загледа през предното стъкло, за да й даде време да се овладее. Цяла тайфа хлапета със скейтбордове кръжаха по тротоара, предизвиквайки смут сред пешеходците. Изглеждаха толкова невинни и щастливи и дори не подозираха, че съвсем наблизо се намира последният дом на мъртъвците.

— Достатъчно е — каза най-сетне, — защото само това можем да постигнем. Нашата задача е да изправим пред съда убиеца на Брина Банкхед. После… — Тя замълча за миг, като си спомни как само преди няколко часа защитникът на обвиняемия се опитваше да изопачи истината. — После остава да се надяваме, че правосъдието ще си свърши работата, а ние забравяме случилото се. Ако не го забравиш, те се трупат. Мъртвите се трупат един върху друг — добави, като забеляза въпросителния поглед на помощничката си. — Докато купчината стане толкова висока, че не виждаш отвъд нея и не можеш да вършиш работата си.

— А вие забравяте ли ги? Признайте, лейтенант, забравяте ли ги?

Ив предпочиташе да не си задава този въпрос… и при все това непрекъснато размишляваше върху него.

— Мнозина от служителите в нашия отдел ежедневно се сблъскват с жестоки убийства. Минават години, спомените за мъртъвците се трупат в съзнанието им, терзаят ги, докато накрая ги довършват. Харесвам професията си, затова няма да позволя на мъчителните спомени да ме сломят. — Въздъхна и кисело се усмихна: — Но ако живеехме в съвършен свят, най-подходящото наказание за онзи мръсник щеше да бъде операцията с ръждивия нож.

— Когато ме направихте ваша помощничка, лейтенант, мислех, че служителите в отдел „Убийства“ вършат неоценима работа в името на обществото. Измина близо една година, но не съм променила мнението си.

— Радвам се. Точка по въпроса! — Ив включи двигателя и с рязко завъртане на волана се включи в движението. — Ще се отбием в болницата на улица „Канал“, но преди това искам да разбера дали момчетата от компютърния отдел са се справили със задачата.

Използва видеотелефона, вграден в таблото на колата, за да се свърже с отдела на Фийни, и усети как Пийбоди се скова, когато красивото лице на Макнаб се появи на екрана.

— Здрасти, лейтенант — поздрави младежът, но като видя кой седи до нея, усмивката му застина като изражението на Пийбоди.

— Трябва ми шефът ти — заяви Ив.

— Току-що излезе.

— Щом се върне, веднага му предай да ми се обади.

— Почакайте, почакайте, почакайте! — Той се приведе и лицето му изпълни екрана. — Не изваждайте диска, преди да сте чули песента. Капитанът възложи на мен да открия адреса на онзи тип.

Ив зърна пролука в движението, прехвърли се в съседното платно и избегна поредното задръстване. Когато приключи маневрата, подхвърли на младежа:

— Задачата е прекалено рутинна за голям специалист като теб.

— След като колегата удари на камък, прибягнаха към моите услуги — самодоволно заяви той. — Вашият електронен Казанова добре си е опекъл работата — защитил се е с пароли и шифри. Но тъй като съм голям специалист, преодолях блокадите и се добрах до адреса му.

— След като приключиш самохвалната си тирада, ще бъдеш ли така любезен да ми го дадеш?

— С удоволствие, лейтенант, но няма да ви свърши работа. Адресът е в Карпатите.

— Какво е това, мътните го взели?

— Планинска верига в Източна Европа. — Макнаб тръсна глава, при което дългата му руса коса, прибрана на конска опашка, се разпиля. — И аз не знаех, но проверих в речника. Преди да ме попитате какво търси престъпникът в някаква си планина на другия край на света, ще кажа, че той не се намира там. Адресът е фалшив като циците на моята братовчедка Шийла.

— Излиза, че хвалбите ти по адрес на собствената ти гениалност са били пресилени — май не си преодолял блокадите.

— Много бързате, лейтенант. Свърших най-голямата работа, а само след час ще се добера до истинския адрес.

— Обади ми се, когато имаш резултат. И още нещо — човек, който е виждал циците на братовчедка си, е перверзник!

Тя прекъсна връзката и избухна в смях, сетне се обърна към помощничката си:

— Голям хвалипръцко е, но го бива. Убедена съм, че ще се справи. Щом работата му е отнела толкова време, нашият Казанова не е обикновен хакер. Постарал се е да заличи следите си, което, ако използваме баналната, но уместна фраза, ще бъде още един гвоздей в ковчега му.

Млъкна, втренчи се в начумерената Пийбоди и подхвърли:

— Престани с тези кисели физиономии.

— Не съм кисела.

Ив изсумтя и рязко свали сенника, на който беше монтирано огледалце:

— Погледни се! Нима искаш онзи фукльо да разбере, че страдаш за него? Нямаш ли капчица гордост?

Пийбоди се втренчи в огледалцето и си каза, че както обикновено началничката й има право. Опита да се усмихне, но след като не се получи нищо, вдигна сенника и смотолеви:

— Размишлявах за нещо, това е всичко…

Ив зави по улица „Канал“, преминавайки през открития базар, където се предлагаше изобилие от евтини стоки, а черната борса процъфтяваше. Ежедневно поне неколцина туристи ставаха жертви на измами и подаваха оплаквания в полицията. Проверките обаче бяха безрезултатни, тъй като щандовете променяха местоположението си по-често и по-бързо от пътуващ цирк. Според Ив всеки наивник, който вярва, че може да се купи часовник „Ролекс“ на цената на голяма пица, заслужаваше да бъде измамен.

Само след няколко пресечки пъстротата на сергиите отстъпваше място на гетото за бездомните и отрепките — истинско бунище за човешки същества. Отхвърлените от обществото живееха в големи кашони или в палатки, обединяваше ги отчаянието. Онези, които имаха разрешителни за просия, пък и онези, които нямаха, бродеха из града с надеждата да им подхвърлят няколко кредитни жетона за бутилка долнопробен алкохол.

Мнозина умираха нощем, а на сутринта служителите на полицейския отдел, известни като „чираците“, закарваха труповете в моргата, за да бъдат кремирани.

Ала гетото никога не опустяваше, защото на мястото на мъртвите се появяваха нови и нови обитатели.

Въпреки усилията си, градските съветници не можеха да променят този цикъл.

Болницата, ръководена от Луиз Димато, се намираше сред този океан от човешка мизерия и отчаяние. Младата лекарка също не бе в състояние да разкъса омагьосания кръг и да избави от мизерията обитателите на гетото, но поне се опитваше да направи страданията им по-поносими.

Човекът, попаднал в този район на мегаполиса, в най-добрия случай щеше да остане без обувки, които тук се смятаха за голям лукс. Да паркираш колата си бе крайно рисковано, освен ако не си придружаван от дроиди с бронежилетки, въоръжени с джобни лазери. Служителите на реда, охраняващи квартала с патрулните си автомобили, бяха именно такива.

„Тук поне има достатъчно място за паркиране“ — помисли си Ив и спря колата зад някакво возило, от което бяха останали само шасито и счупеното предно стъкло.

Слезе и едва не се задави, когато от близкия отдушник на метрото изригна облак нагорещена и зловонна пара. Заключи вратите и включи алармата, след което се огледа. Забеляза неколцина скитници, които се облягаха на стените на сградите или надничаха от входовете. Някаква измършавяла проститутка се разхождаше по тротоара с надеждата да впримчи клиент.

— Аз съм лейтенант Далас от нюйоркската полиция — каза Ив, като леко повиши глас, за да привлече вниманието на околните. — Тази шибана таратайка е служебната ми кола. Ако при завръщането ми въпросната таратайка не бъде на същото място и в същото състояние, ще доведа цял отряд ченгета, за да претърсят района в радиус от пет километра и да конфискуват запасите ви от наркотици и алкохол. Гарантирам, че ще ви създадат куп неприятности.

— Гадно ченге!

Ив вдигна поглед към прозореца на отсрещната сграда, откъдето се беше разнесъл гласът:

— Полицай Пийбоди, ще потвърдиш ли мнението на този задник?

— Да, лейтенант, потвърждавам мнението на задника — вие сте супер гадно ченге.

— Какво ще се случи, ако някой докосне колата ми?

— Ще превърнете живота му в ад. Ще превърнете в ад живота на приятелите му и на роднините му. И още нещо, лейтенант — ще превърнете в ад живота на хора, които са му напълно непознати.

— Точно така — усмихнато кимна Ив, обърна се и тръгна към болницата.

— И ще ви достави удоволствие — продължаваше да сипе заплахи помощничката й.

— Достатъчно, Пийбоди, предполагам, че хората те разбраха. — Отвори вратата и влезе в болницата.

За миг й се стори, че е сгрешила сградата. От посещенията през зимата си спомняше чакалнята, претъпкана с пациенти, мръсните стени, разнебитените мебели. Сега се озова в просторно помещение, разделено от ниска стена, върху която бяха поставени керамични саксии с тропически растения. От двете страни бяха подредени столове и канапета — почти всички места бяха заети, пациентите чинно чакаха реда си. Стените бяха боядисани в бледозелено и украсени с картини, които очевидно бяха творби на деца.

Разбира се, чуваха се звуци, типични за чакалнята на всяка болница — кихане, кашляне, пъшкане, но, за разлика от преди, не се долавяха спотаен гняв или отчаяние.

Докато тя се оглеждаше, от кабинета излезе жена със светлозелен гащеризон и се обърна към една от пациентките:

— Заповядайте, госпожо Ласло.

Ив отиде на регистратурата и надникна през стъклената преграда. Забеляза, че на мястото на старата картотека сега има модерно оборудване, създаваше се същото впечатление за ред и добра организация като в приемната.

Зад бюрото седеше двайсетинагодишен младеж с открито и приветливо лице. Като видя Ив, широко се усмихна:

— Добър ден. Какво обичате?

— Искам да се видя с доктор Димато.

— За съжаление графикът на доктор Димато за днес е запълнен. Ако се нуждаете от спешна медицинска помощ…

— Посещението ми е служебно — прекъсна го Ив и му показа значката си. — Когато Луиз се освободи, предайте й да се обади на лейтенант Далас в Централното полицейско управление.

— О, лейтенант Далас, доктор Димато ме предупреди за евентуалното ви посещение. В момента преглежда пациент, ще я почакате ли няколко минути? Ще й предам, че сте в кабинета й.

— Добре, благодаря.

Младежът натисна бутона, чрез който се отваряше вратата към отделението. От двете страни на коридора се намираха специализираните кабинети, в дъното се виждаше портал. Отнякъде се разнасяше детски смях.

— Забелязвам, че сте се поразширили — обърна се тя към младежа.

— Вярно е. Доктор Димато успя да купи сградата в съседство със старата клиника. — Все така широко усмихнат, той преведе Ив и Пийбоди през портала — озоваха се в друг коридор. — Благодарение на нея имаме ново оборудване, отделение по педиатрия и модерна лаборатория. В болницата работят шестима лекари — двама целодневно и четирима на смени. — Отвори някаква врата и добави: — Тя е ангелът хранител на улица „Канал“… Ако желаете, използвайте автоготвача. Доктор Димато ще дойде веднага, щом се освободи.

Въпреки че болницата вече бе разположена в по-голяма сграда, кабинетът на Луиз не беше по-обширен от канцеларията на Ив в полицейското управление.

— Брей, впечатлена съм! — възкликна Пийбоди. — Сигурно е похарчила няколко милиона.

— Сигурно — промърмори Ив и си помисли, че бе дарила или по-скоро беше подкупила Луиз с половин милион долара. Това означаваше, че за кратко време при благотворителни акции в полза на болницата на улица „Канал“ е била събрана крупна сума.

— Тази болница е с по-добро оборудване и обслужване от онази, която аз посещавам. — Пийбоди сви устни. — Може би ще се прехвърля тук.

— Така ли мислиш? — изненадано я изгледа Ив, която мразеше болниците и всички й се струваха еднакви. — Носиш ли електронния си бележник? Ще оставим съобщение на Луиз, трябва да се върна в управлението.

— Май го нося… — Пийбоди посегна към джоба си, в този момент лекарката стремително се втурна в кабинета:

— Имам пет минути. Умирам за кафе. — Отправи се към автоготвача и през рамо подхвърли на Ив: — Казвай!

— Познаваш ли някоя си Брина Банкхед?

— Не.

— Подай ми снимката, Пийбоди. — Показа на Луиз фотографията, която помощничката й извади от папката, и попита: — Това лице познато ли ти е?

Димато отпи от чашата си и приглади с длан косата си, докато съсредоточено разглеждаше снимката. От горния джоб на престилката й стърчаха лекарска слушалка и близалка в червена опаковка.

— Да — промърмори след няколко секунди. — Случвало се е заедно да пътуваме в асансьора, срещала съм я и в супермаркетите, в които пазарувам. Може би дори съм разменяла по няколко думи с нея като с всички съседи, които нямаш време да опознаеш. Убита ли е била?

— Да. — Ив й показа снимката на заподозрения: — А този познаваш ли го?

— Не. — Лекарката остави на бюрото чашата и взе фотографията, за да я разгледа по-отблизо. — Не, никога не към го виждала. Той ли е убил Брина? Защо?

Ив подаде на помощничката си снимките, но вместо да отговори на въпроса на Луиз, попита:

— Случвало ли ти се е да лекуваш пациенти, зависими от наркотици, повишаващи половата потентност?

— Разбира се. Няколко пъти месечно имаме случаи на хора, които са вземали така наречения „Див заек“ или по-скоро производните му, защото чистата дрога е много скъпа. Никога не съм виждала пациент, който е използвал „Уличница“. Разбира се, веществото ми е известно, тъй като в университета преминах специален курс за борба с дрогата, но мисля, че вече не се произвежда.

— Грешиш.

— Господи! Казваш, че онзи тип е упоил Брина с комбинация от двата наркотика, така ли? — Тя притисна длани до слепоочията си. — При това смесени с алкохол, доколкото разбирам. Все едно е пръснал мозъка й с лазерно оръжие. Мръсник! Какво да направя, за да ви помогна да го заловите?

— На първо време разпитай колегите си дали напоследък са имали пациенти, използвали „Уличница“.

— Разбира се. Между другото, знаеш ли откъде произлиза жаргонното название на тази дрога и как е влязла в употреба?

— Не.

— Отначало синтетичното вещество е било използвано при експериментално лечение на шизофреници, но се оказало, че има и друго въздействие.

— Какво?

— В процеса на експериментирането било установено, че приемано в малки дози, веществото възстановява нарушените сексуални функции на пациентите. След време започнали да го използват при обучаването на компаньонки. Най-ценното му качество е, че хората не се пристрастяват към него. Разбира се, скоро „вълшебното“ му въздействие става общоизвестно и търсенето му на черния пазар нараства. Купуват го най-вече богати колежани и добре платени чиновници — какво по-хубаво от това да „подправиш“ питието на жената на твоите мечти, за да я накараш да се забрави? — Луиз отново отпи от кафето си, опитвайки да потисне гнева си. — Ето как веществото е получило названието си — продължи. — Ако някоя жена го погълне смесено с алкохол, ще се съгласи да я чукат гола насред ледената пързалка в Рокфелер Сентър. Двигателната й система блокира, поради което жената не участва активно в половия акт, но изпълнява всяко желание на партньора. По-късно споменът за случилото се напълно се заличава от съзнанието й.

— Ами ако към „коктейла“ се прибави „Див заек“?

— О, тогава могат да й се изредят всички морски пехотинци на Съединените щати. Ще позволи да я чукат, сърцето й ще ускорява ритъма си, докато в един момент се пръсне, а мозъчната дейност се прекрати.

— Навярно всеки лекар познава фаталното въздействие на тази комбинация — замислено каза Ив. — Предполагам, че е известно на фармацевтите, медицинските сестри, санитарите… на всекиго, които е изучавал фармация.

— Имаш право. Освен ако човекът, който приема дрогата, е пълен идиот, или пък се отдава на удоволствието, без да го е грижа за последствията.

— Добре, поразпитай твоите колеги от другите болници. Обади ми се, ако откриеш нещо важно.

— Непременно.

— Между другото, моите поздравления. Болницата е неузнаваема.

— Вярно е. — Луиз допи кафето си и пъхна пластмасовата чашка в устройството за рециклиране. — Трите милиона, които ни отпусна, свършиха добра работа.

— Три милиона ли?

— Все някак щях да се справя и със сумата, която първоначално уговорихме. Откровено казано, не очаквах толкова щедра премия.

Ив потисна желанието си да заскърца със зъби и небрежно подхвърли:

— Кога… кога ти дадох допълнителната сума?

Луиз понечи да отговори, но стисна устни, сетне колебливо се усмихна:

— Защо ми се струва, че не знаеш нищо по въпроса?

— Опресни паметта ми, Луиз. Кога ти преведох трите милиона?

— Преводът бе направен в края на февруари от твоя пълномощник.

— Така ли? И кой е този пълномощник?

— Имах удоволствието да се запозная с него — зализан адвокат на име Трикъл от прочутата фирма „Монблан, Сислър и Трикъл“. Обясни ми, че парите ще бъдат преведени на два пъти. Половин милион ще получа веднага, а още два милиона и половина, ако приема да работя в „Докас“ — новосъздаден център за лечение на жени и деца, станали жертва на сексуално насилие, намиращ се в Ийст Сайд. Казаха ми — добави с усмивка, — че на галски език „докас“ означава „надежда“.

— Нима?

— Да. Съпругът ти е страхотен мъж, Далас. Ако някога ти омръзне, с удоволствие ще те освободя от него.

— Ще го имам предвид.

 

 

— Вие ли сте й дали парите за разширяване на болницата? — попита Пийбоди, когато излязоха на улицата.

— Нищо не съм й дала, защото парите не са мои, а на Рурк. Аз съм обикновено ченге, не финансов магнат, да му се не види! Ченгетата не разполагат с купища долари, които да раздават с щедра ръка.

— Според мен сумата е била използвана за благородна кауза. Яд ли ви е, задето Рурк е действал зад гърба ви?

Ив спря на тротоара и дълбоко си пое дъх.

— Не знам дали ме е яд! — промърмори, сетне опроверга твърдението си, като гневно ритна един уличен стълб. — Можеше да ми каже какво е направил, нали? Но великият Рурк е предпочел да ме държи на тъмно, а сега се изложих пред Луиз. Честно казано, почувствах се като кръгла глупачка.

Пийбоди, която бе романтичка по душа, бе трогната до сълзи от постъпката на своя кумир.

— Според мен жестът му е бил прекрасен — подхвърли плахо, рискувайки да си навлече гнева на началничката си.

— Не смей да ми противоречиш, Пийбоди! Забрави ли, че съм най-гадното ченге?

— Не съм, лейтенант. Колата ви е на мястото си и дори не е издраскана, което означава, че и обитателите на квартала не са го забравили.

— Жалко! — процеди Ив и се огледа с нескрит копнеж. — С удоволствие щях да си го изкарам на някого.

 

 

Като се върна в управлението, изяде едно шоколадче, за да залъже глада си, сетне поиска от компютъра информация за синтетичните наркотици, използвани от убиеца на Брина Банкхед. Дълго се взира в монитора, сетне се свърза с Макнаб:

— Откри ли адреса на онзи тип?

— Не един, а цели двайсет и три.

— Какво?!

— Слушайте, лейтенант, да се срещнем в някоя от залите за съвещания. Във вашата канцелария ме обзема чувство на клаустрофобия. Предлагам да се видим в… — Докато говореше, той натисна няколко клавиша. — А, ето — зала № 426 е свободна. Ще я запазя от ваше име.

— Макнаб…

— Предпочитам да ви обясня лично, не по видеотелефона. Ще се видим там след пет минути.

Той прекъсна връзката, което още повече вбеси Ив.

— Заседателна зала № 426! Веднага! — озъби се тя на Пийбоди и излезе, без да я изчака.

Измарширува през общото помещение с толкова мрачно изражение, че детективите не се осмелиха да я заговорят.

Докато вървеше към залата, гневът й се разпали, липсваше й само подходящ обект, върху когото да го излее.

Фийни имаше лошия късмет пръв да влезе в залата.

— Ти началник ли си или лукова глава? — нахвърли се тя върху него. — Крайно време е да затегнеш дисциплината в отдела. Представи си — Макнаб се осмели да ме командва, да ми затвори телефона и да запази залата от мое име! Отгоре на всичко отказа да ми предостави информацията, която му поисках!

— Почакай, Далас. Аз съм страничен наблюдател.

— Още по-лошо, защото най-често те опират пешкира!

Ирландецът сви рамене и опипа пакетчето със захаросани бадеми в джоба си:

— Не виждам нищо лошо в постъпката на хлапака. Помоли ме да дойда тук, за да съобщи информацията едновременно и на двама ни.

— Аз разследвам този случай, ясно ли е? Ролята на вашия отдел се свежда само до осигуряване на необходимите сведения, нищо повече. Ако командирът разреши, ще сформирам екип, но дотогава Макнаб ще върши черната работа и туйто!

Фийни наклони глава и присви очи:

— И за мен ли се отнася, лейтенант?

— Позна! Разследването е поверено на мен и това, че имаш по-висок чин, не означава нищо! Що за началник си, щом не можеш да научиш подчинените си на ред и дисциплина?

Фийни пристъпи към нея и се приведе, докато носовете им се допряха:

— Не смей да ме поучаваш как да ръководя отдела! Изглежда, си забравила кой те обучи! Уверявам те обаче, че още мога да ти смачкам фасона, затова не ми се прави на голяма работа!

— Отдръпни се!

— Не си познала, Далас. Ако не ти харесва стилът ми на работа, обясни защо. Приведи факти и аргументи, вместо да дрънкаш празни приказки.

Нещо в главата й заплашваше да експлодира. Защо не го беше усетила? Нещо в сърцето й надаваше писъци. Но не ги беше чула. Затова първа отстъпи крачка назад и промълви:

— Упоил я е със силни наркотици. Посипал е леглото й с листенца от рози и я е чукал, докато е издъхнала. После я е изхвърлил през прозореца като ненужна вещ. Да беше я видял как лежи гола сред локвата кръв на тротоара…

Гневът в погледа му се смени със съчувствие:

— Господи!

— Откакто Морис ми го съобщи, не ми излиза от ума — все едно е кост, заседнала в гърлото ми. Извинявай, задето ти се развиках.

— Не се извинявай. Знам, че понякога е трудно да понесеш действителността, с която ежедневно се сблъскват хората с нашата професия, и трябва да си го изкараш на някого.

— Вече имам неговата снимка, неговата ДНК, записите на разговорите, които е водил. Знам на коя маса в бара е седял, когато е пуснал първата доза наркотик в питието, за което жертвата е платила с кредитната си карта. Имам всичко, освен него!

— Ще го заловиш — успокои я ирландецът. Обърна се, когато в залата влезе Пийбоди, следвана по петите от Макнаб. Лицата им бяха зачервени, погледите — убийствени. — Детектив, поиска ли разрешение от ръководителя на разследването да проведем съвещание в тази зала?

Младежът примигна:

— Наложи се да…

— Отговори на въпроса!

— Ами… донякъде се отклоних от процедурата… капитан Фийни. — И без да погледне Пийбоди, младежът знаеше, че тя ехидно се подсмихва. — Извинете, задето превиших правата си, лейтенант Далас. Реших, че информацията, с която разполагам, е прекалено важна, за да я съобщя по видеотелефона или по електронната поща.

Ив със задоволство видя как пламнаха страните му, което донякъде я умилостиви.

— Съобщи я, Макнаб, какво чакаш?

— Слушам, лейтенант — отвърна той и се изпъна, придавайки си сериозен вид.

Ив си помисли: „Не е лесно да се държиш като дисциплиниран униформен полицай, когато си издокаран с тъмночервен панталон и тесен пуловер с цвят на нарцис. Признавам обаче, че младежът донякъде се справя.“

— След доста усилия открих паролата, използвана от заподозрения — започна Макнаб. — Фиктивната фирма се нарича „La Belle Dame“.

— Защо я наричаш фиктивна? — попита Ив.

— Защото в целия щат Ню Йорк не е регистрирана фирма или компания със същото название. Даден е адрес, на който всъщност се намира централната гара.

— Нима очакваш да изпадна във възторг от факта, че си попаднал в задънена улица?

— Почакайте, не съм свършил. Започнах да разделям лейърите, докато стигнах до местата, откъдето са били изпращани писмата по електронната поща. Засега съм открил двайсет и три, все кафенета и квартални клубове, предлагащи достъп до Мрежата. Намират се в Манхатан, Куинс и в Бруклин. Повтарям — засега! Този тип е възприел хитра тактика — изпраща или получава чрез машини в обществени компютърни зали. Единствените писма на този адрес са изпратените и получените от Брина Банкхед.

— Създал го е само заради нея — промърмори Ив.

— Твърде възможно е под това прикритие да има други адреси — продължи Макнаб. — Още не съм преодолял капаните, които е заложил. Едно е ясно като бял ден — този човек разбира от електроника… нещо повече, дяволски е добър. При това е извънредно предпазлив.

— Най-добрата приятелка на жертвата твърди, че никога не го е виждала. Разпитахме и всички живущи в сградата, но и съседите не го познават. — Ив машинално закрачи напред-назад. — Ако Банкхед също не го е виждала, то следва да предположим, че я е набелязал по време на чатовете в Мрежата.

— Знаел е и къде работи — намеси се Пийбоди.

— Но когато най-сетне са се срещнали, Брина не го е познала, приятелката й, която е нейна колежка — също. Това ме кара да мисля, че не е бил постоянен клиент, иначе щяха да го забележат. Нали знаете, дори и в днешно време мъжете, които висят на щанда за дамско бельо, винаги бият на очи. За всеки случай ще направим справка в отдел „Кадри“ на „Сакс“, за да проверим да не би той също да работи в магазина. И още нещо — използвал е клубове и кафенета, предлагащи достъп до Мрежата, което означава, че или е общителен, или се крие сред тълпата. А може би и двете. Ще изпратим снимката му на всички компютърни зали, клубове и кафенета, включени към Мрежата.

Макнаб вдигна ръка, за да привлече вниманието й:

— Лейтенант, знаете ли колко заведения от този род има в Ню Йорк?

— Не знам и не ме интересува. Но съм сигурна, че докато обходиш всички, ще знаеш точния им брой. — Ив погледна Фийни: — Ще се включиш ли в екипа, ако Уитни одобри сформирането му?

— Мисля, че с Макнаб вече сме се включили — ухили се ирландецът.

— Действай — обърна се тя към младежа. — Засега ще се разделим и ще работим по двойки. — Въздъхна и добави: — Макнаб и Фийни са експерти в тази област. Но преди да напуснем залата, искам отговор на един въпрос — има ли някой от присъстващите, който не желае да работи съвместно с друг член на екипа?

Макнаб се втренчи в тавана, сякаш никога не беше виждал толкова интересен бял цвят. Пийбоди пък навъсено се вторачи в обувките си.

— Приемам мълчанието ви като отрицателен отговор. Пийбоди, ти си с Макнаб, Фийни ще дойде с мен. Започнете с Уест Сайд, ние ще вземем източните квартали. Ще обиколим колкото е възможно повече заведения и компютърни зали до… — погледна ръчния си часовник, направи наум някакви изчисления и добави: — До двайсет и един часа. Сборен пункт утре в осем сутринта у нас. Предпочитам да проведем поредното съвещание у дома. Фийни, да поискаме необходимото разрешение от Уитни.

Ирландецът я последва по коридора, като си подсвиркваше. Като се отдалечиха от залата, отбеляза:

— Можеше да ни „чифтосаш“ по друг начин.

— Така е. — Тя се озърна, за да се убеди, че не ги подслушват. — Дано не греша, но все си мисля, че така двамата ще изгладят недоразуменията си, а всички ние с облекчение ще въздъхнем и ще си гледаме работата.

Докато се изкачваха с ескалатора, Фийни подхвърли:

— Залагам двайсетачка на Пийбоди.

— Брей, много си хитър! — Тя пъхна ръце в джобовете си. — Не ми остава друго, освен да заложа на кльощавия задник на Макнаб, но е редно да ми дадеш известно предимство, например три към пет.

— Дадено.

Междувременно Пийбоди и Макнаб не бяха помръднали от местата си.

— Не възразявам да работя с теб — най-сетне наруши мълчанието той.

— Че защо да възразяваш? Както виждаш, изобщо не повдигнах въпрос.

— Радвам се.

— Аз също.

Изминаха двайсетина секунди. Той продължаваше да се взира в тавана, тя — в обувките си. Макнаб отново не издържа:

— Напоследък ме отбягваш, та реших, че може би ще се възпротивиш на решението на Далас.

— Не те отбягвам, просто се държа нормално. Забрави ли, че скъсахме?

— Не съм забравил — смотолеви младежът, жегнат от безразличието й. Проклетата Пийбоди не даваше пет пари за него, докато той непрекъснато мислеше за нея.

— Освен това — продължи тя с поучителен тон, — нямаше да си въобразяваш, че те избягвам, ако беше проявил малко повече внимание към мен.

— Внимание ли? Защо да си губя времето? Аз съм зает човек, Пийбоди. Прекалено зает съм, за да се занимавам с най-обикновена полицайка, която през свободното си време се забавлява с някакво жиголо.

— Не намесвай Чарлс! — Тя скочи на крака и кръвнишки го изгледа, макар че сърцето й се късаше.

— Не ми се налага да използвам услугите на проститутки — невъзмутимо продължи младежът. — Заобиколен съм от тълпи красиви момичета, които се стремят да привлекат вниманието ми. — Той протегна крака и присмехулно се изкиска. — Но това не те засяга, нали? Най-важното в момента е да изпълним задачата. Разбира се, ако е по силите ти.

— Слушай, драги, по нищо не ти отстъпвам, дори съм по-добра от теб, ясно ли е! — озъби се тя.

— Ще видим. Ще изготвя списък на местата, които трябва да посетим, после трябва да се залавяме за работа.