Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Anthem, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
zae4eto (2011)
Начална корекция
zara_new (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2012)
Допълнителна корекция
waterjess (2014)

Издание:

Айн Ранд. Химн

 

ИК „МАК“ съвместно с Издателство „Изток-Запад“

ISBN 978–954–8585–21–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от waterjess

I.

Грях е да се пише това. Грях е да се мислят думи, които никой друг не мисли и да се записват на лист, който никой друг няма да види. Това е долно и лошо. Все едно говорим само на себе си и на никого другиго. А отлично знаем, че няма по-черно прегрешение от това, да вършим нещо или да мислим самостоятелно. Ние нарушихме законите. Законите гласят, че хората не могат да пишат, ако Съветът на Професиите не им възложи. Дано ни бъде простено!

Но това не е единственият грях, който ни тежи. Ние извършихме и още по-голямо престъпление, такова, за което няма име. Какво наказание ни чака, ако се разбере за него, няма как да знаем, защото хората не помнят подобно престъпление, а в законите не пише за него.

Тук е тъмно. Пламъчето на свещта не трепка. В тунела не се движи нищо, освен ръката ни по листа. Сами сме тук, под земята. Страшна е тази дума сам. В законите пише, че никой не бива да е сам, никога и в никакъв момент, защото това е голямо прегрешение и в него се коренят всички злини. Но ние престъпихме много закони. И сега тук е само нашето тяло и е странно да виждаме само два крака, изпънати на земята, а на стената пред нас — сянката на само една глава.

Стените са напукани и по тях водата се стича беззвучно на тънки струйки, тъмна и искряща като кръв. Свещта откраднахме от килера в Дома на Уличните Метачи. Ако я разкрие, ще ни осъдят на десет години в Двореца за Поправително Задържане. Но това няма значение. Важно е, че светлината е безценна и не бива да я хабим за писане, тъй като ни трябва за работа, която е всъщност нашето престъпление. Нищо няма значение, освен нашата работа, която е всъщност нашето престъпление, нашата тайна, нечестива, безценна работа. Но трябва и да пишем, защото — дано Съветът се смили над нас! — искаме поне веднъж да говорим само на себе си и на никого другиго.

Казваме се Равенство 7–2521, както пише на стоманената ни гривна с името ни, каквато всички носят на лявата си китка. На двайсет и една години сме. Висок сме метър и осемдесет и три и това е тегоба, защото няма много хора с този ръст. Дори Учителите и Ръководителите ни сочеха, и казваха намръщени: „Равенство 7–2521, в костите ви се крие зло, защото тялото ви е пораснало повече от телата на вашите братя“. Ала ние не можем да променим нито костите, нито тялото си.

Родени сме прокълнат. И това проклятие от край време ни води към забранени мисли и ни вдъхва желания, които хората не бива да имат. Ние знаем, че сме лош, но нямаме нито воля, нито сила за съпротива срещу това. Точно това буди у нас почуда и таен страх — че знаем, а не се противим.

Ние сме един във всички и всички в един

Няма отделни хора, освен великото НИЕ

Единни, неделимо и вечно

Повтаряме си това, но то не ни помага.

Тези думи са изсечени отдавна. Вдлъбнатините на буквите са пълни със зелен мъх, жълти ивици прошарват мрамора, толкова стар, че никой не помни от кога е. И тези думи са истина, защото са написани на Двореца на Световния Съвет, а Световния Съвет въплъщава цялата истина. Така е още от времето на Голямото Прераждане, а и от по-отдавна, от незапомнени времена.

Но ние не бива да говорим за времена преди Голямото Прераждане, за да не ни осъдят на три години в Двореца на Поправително Задържане. Единствено старите си шушукат вечер за това в Дома на Безполезните. Разправят шепнешком за безброй странни неща от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори, за кули, които се издигали до небето, за фургони, които вървели без коне, и за лампи, които горели без пламък. Но тези времена са лоши. На тези времена бил сложен край, когато хората прозрели Великата Истина, която гласи, че всички хора са едно и няма друга воля, освен волята на всички заедно.

Всички хора са добри и мъдри. Само ние, Равенство 7–2521, сме родени прокълнат. Ние не сме като братята си. Като обърнем очи към живота си до сега, виждаме, че е такъв от край време и ни е довел стъпка по стъпка до нашето последно, върховно прегрешение, най-тежкото ни престъпление, скрито под земята.

Спомняме си Дома на Децата, в който живяхме до петнадесетгодишна възраст заедно с всички деца на Града, родени през същата година. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен сто легла. Тогава ние приличахме на братята си по всичко, с изключение на едно прегрешение: биехме се с тях. Малко престъпления са по-страшни от това, да се бием с братята си на каквато и да било възраст и по каквато и да било причина. Така ни казваше Съветът на Дома и ни заключваха в избата най-често от всички деца на същата възраст.

Когато станахме на пет години, ни изпратиха в Дома на Учениците, където има десет отделения, за всяка от десетте учебни години. Хората трябва да учат, докато станат на петнайсет години. След това започват да работят. В Дома на Учениците ние ставахме, когато чуехме голямата камбана от кулата, и си лягахме, когато тя биеше отново. Преди да съблечем дрехите си, заставахме прави в огромното спално помещение, вдигахме десните си ръце и изричахме в един глас тримата Учители начело: „Ние сме нищо. Човечеството е всичко. Позволението да живеем дължим на великодушието на нашите братя. Ние съществуваме благодарение на, чрез и заради своите братя, а те са Държавата. Амин“.

После заспивахме. Спалните помещения бяха бели и чисти, в тях нямаше нищо друго, освен сто легла.

Ние, Равенство 7–2521, не бяхме щастлив през годините, прекарани в Дома на Учениците. Не защото ни беше трудно да учим. Точно обратното — защото ни беше твърде лесно. Да се родиш с пъргав ум е голям грях. Не е добре да се различаваш от своите братя, но да ги превъзхождаш, е истинско зло. Така казваха учителите и ни гледаха намръщено.

И ние се борехме с това проклятие. Мъчехме се да забравим наученото, но винаги го помнехме. Опитвахме се да не разбираме това, което учителите преподават, но винаги го схващахме още преди те да са се изказали. Наблюдавахме Съюз 5–3992, които бяха бледо полуумно момче, и се опитвахме да говорим като тях и да правим това, което правят те, с надеждата да заприличаме на тях, но незнайно как Учителите винаги разбираха, че се преструваме. И ни биеха с камшик по-често от всички други деца.

Учителите бяха справедливи, защото ги назначаваха Съветите, а Съветите са гласът на самата справедливост, понеже са гласът на всички хора. И макар че понякога в най-тайното и тъмно кътче на сърцето си съжаляваме за онова, което ни сполетя на петнайсетия ни рожден ден, ние знаем, че то стана по наша вина. Ние нарушихме закона, защото не се вслушахме в думите на нашите Учители. Учителите казваха на всички:

— Не смейте и на ум да си избирате работа, която искате да вършите, щом напуснете Дома на Учениците. Ще работите каквото определи Съветът на Професиите. Защото Съветът, надарен с голяма мъдрост, знае по-добре от вас, с недостойните ви жалки умове, къде сте нужни за своите братя. А ако не сте им нужни, няма защо да обременявате земята със своите тела.

Ние знаехме това още от детството си, но проклятието над нас прекърши волята ни. Извършихме престъпление и сега го признаваме: извършихме голямото Престъпление на Предпочитанието. Предпочитахме определена работа и определени уроци пред други. Не ни се слушаше за историята на всички Съвети, избиране от времето на Голямото Прераждане насам. Но обичахме Науката на Нещата. Искахме да знаем, да научим за всички неща, които съставляват света около нас. Задавахме толкова много въпроси, че Учителите ни забраниха да питаме.

Ние мислим, че на небето, под земята и в растенията, които никнат, се крият тайни. Но Съветът на Учените е казал, че няма тайни, а Съветът на Учените знае всичко. Всички ние научихме много от нашите Учители. Научихме, че земята е плоска, а слънцето се върти около нея и за това има ден и нощ. Научихме имената на всички ветрове, които духат над моретата и издуват платната на огромните ни кораби. Научихме как се пуска кръв, за да се лекуват всички болести по хората.

Ние обичахме Науката за Нещата. И когато се будехме в мрака и в потайностите на нощта, около нас нямаше наши братя, а виждахме само силуетите им в леглата и чувахме хъркането им, ние затваряхме очи, стискахме устни и затаявахме дъх, за да не могат братята ни и по най-малкото потрепване да видят, чуят или отгатнат как си мислехме, че искаме, като дойде време, да ни изпратят в Дома на Учените.

От Дома на Учените идват всички съвременни велики открития, например най-новото, само отпреди сто години — как се правят свещи от восък и фитил, там са измислили и как да правим стъкло, което да слагаме на прозорците, за да ни пази от дъжда. За да извършват тези открития, Учените трябва да изследват земята, да извличат знания от реките, пясъка, ветровете и скалите. Ние мислехме, че ако ни изпратят в Дома на Учените, и ние ще можем да ги изучаваме. Ще можем да питаме, защото там не е забранено да се задават въпроси.

А въпросите не ни даваха мира. Не знаем защо проклятието, което тегне над нас, ни кара все да се стремим да опознаем неизвестното. Но не можем да устоим. Проклятието ни шепне, че на земята има велики неща и ако се опитаме, можем да ги изучим, но то не ни отговаря. Трябва да знаем, че може да се учи.

И така, желаехме да ни изпратят в Дома на Учените. Толкова силно го искахме, че нощем ръцете ни трепереха под завивките и ние ги хапехме, за да притъпим другата болка, която не можем да изтърпим. Това беше лошо и сутрин не смеехме да погледнем братята си в очите. Защото хората не бива да желаят нещо за себе си. И ние бяхме наказани, когато Съветът на Професиите дойде да ни даде Служебното Разпределение, в което на всички, навършили петнайсет години, се казва какво ще работят до края на дните си.

Съветът на Професиите дойде в първия ден на пролетта и се разположи в голямата зала. След това в залата влязохме всички ние, навършили петнайсет години, и всички Учители. Членовете на Съвета по Професиите седяха на висок подиум и казваха на всеки от Учениците по две думи. И извикваха имената на Учениците и когато те един след друг се изправяха пред тях, членовете на Съвета казваха: „Дърводелец“ или „Лекар“, или „Готвач“, или „Ръководител“. След това всички ученици вдигаха дясната си ръка и казваха:

— Да се изпълни волята на нашите братя.

Ако съвета кажеше „Дърводелец“ или „Готвач“, Учениците с това предназначение отиваха направо да работят, без повече да учат. Но онези Ученици, на които Съветът кажеше „Ръководител“, влизаха в Дома на Ръководителите най-високата постройка в Града, на три етажа. Там те учеха в течение на дълги години, за да могат да се кандидатират и да бъдат избрани в Градския Съвет, Държавния Съвет и Световния Съвет — със свободно и всеобщо гласуване. Но ние не искахме да станем Ръководител, въпреки че е голяма чест. Ние искахме да бъдем Учен.

И така очаквахме реда си в голямата зала и накрая чухме Съветът да вика нашето име: „Равенство 7–2521“. Пристъпихме към подиума, без краката ни да се подкосяват, и вдигнахме глава към Съвета. Той се състоеше от петима души, трима от мъжки пол и двама от женски. Косите им бяха побелели, а лицата — набръчкани като напуканата глина на пресъхнало речно корито. Бяха стари. Изглеждаха по-стари от мрамора, от който е направен Храма на Световния Съвет. Седяха пред нас неподвижно. Дори дъх не докосваше диплите на белите им тоги. Но ние знаехме, че са живи, защото показалецът на ръката на най-стария се вдигна, посочи ни и пак падна. Нищо друго не помръдна, устните на най-стария дори не потрепнаха, когато изрекоха:

— Уличен Метач.

Усетихме как жилите на шията ни се изпъват, когато вдигнахме още по-високо глава, за да погледнем в лицата на Съвета. Бяхме щастливи. Знаехме, че сме извършили престъпление, но сега ни се даваше възможност да се покаем. Щяхме да приемем Служебното Разпределение и на драго сърце да работим за своите братя, за да заличим греха си към тях, за който те не подозираха. Бяхме толкова щастливи, толкова горди със себе си и от победата над себе си. Вдигнахме дясната си ръка и казахме с най-ясния и твърд глас в залата през онзи ден:

— Нека се изпълни волята на нашите братя.

И погледнахме съвета право в очите, но техните очи бяха студени, като сини стъклени топчета.

И така, отидохме в Дома на Уличните Метачи. Той е сива къща в една тясна уличка. На двора има слънчев часовник, по който Съветът на Дома разбира колко е часът и кога да бие камбаната. Щом камбаната удари, всички ставаме от леглата. През прозорците, които гледат на изток, се вижда зелено студено небе. Сянката на слънчевия часовник отбелязва половин час, докато ние се облечем и закусим в столовата, където има пет дълги маси с по двайсет глинени чинии и двайсет глинени чаши на всяка от тях. После взели метли и гребла, тръгваме да работим по улиците на Града. Следа пет часа, когато слънцето се издигне високо в небето, се връщаме в Дома и обядваме. За това разполагаме с половин час. После пак отиваме да работим. След пет часа по тротоара се появяват синкави сенки, небето също е синьо, яркосиньо, но без истинска светлина. Прибираме се за вечеря, която продължава един час. После камбаната бие и ние тръгваме в стройна колона за Обществено Събрание в една от Градските Зали. От Домовете на различните професии прииждат и други колони. Свещите са запалени, Съветите на различните Домове се качват на една платформа и ни говорят за нашите задължения и за братята ни. След това на платформата излизат гостуващи Ръководители и четат пред нас речите, които са произнесени същия ден в Градския Съвет, защото Градският Съвет представлява всички хора и всички трябва да знаят. След това пеем химни — Химн на Братството, Химна на Равенството и Химна на Колективния Дух. Когато се връщаме в Дома, небето е сиво-лилаво. После камбаната отново бие и ние тръгваме в стройна колона към Градския Театър за три часа Социален Отдих. Там на сцената се играе пиеса, в която два големи хора от Дома на Актьорите, като два гласа задават въпроси и отговарят на тях. В пиесите се разказва за труда и какво голямо благо е той. После пак се връщаме в дома в стройна колона. Небето прилича на черно сито, пронизано от сребърни капки, които трепкат, готови да се отронят от него. Нощни пеперуди се блъскат в уличните фенери. След това си лягаме и спим, докато камбаната бие на сутринта. Спалните помещения са бели и чисти, в тях няма нищо друго, освен сто легла.

Така живеехме всеки ден в продължение на четири години, докато преди две пролети не извършихме своето престъпление. Така трябва да живеят всички, докато навършат четиридесет години. Тогава вече не са им останали сили. На четиридесет години ги изпращат в Дома на Безполезните, където живеят Старите. Старите не работят, защото Държавата се грижи за тях. Лятно време седят на слънце, а зиме — до огъня. Говорят рядко, защото са изморени. Старите знаят, че скоро ще умрат. Когато по чудо някои доживеят до четиридесет и пет, им викат Прастарите и децата ги зяпат, докато минават покрай Дома на Безполезните. Такъв трябва да бъде нашият живот и животът на всички наши братя, както и на братята, живели преди нас.

Такъв щеше да е нашият живот, ако не бяхме извършили престъплението, което промени всичко. Проклятието, което тегне над нас, ни накара да го извършим. Ние бяхме добър Уличен Метач и приличахме на всички свои братя Улични Метачи. Различавахме се само по едно — проклетото ни желание да знаем. Вечер гледахме звездите прекалено дълго, гледахме дърветата и земята. А като чистехме двора в Дома на Учените, събирахме стъклениците, парчетата метал и изсушените кости, които те изхвърляха. Искаше ни се да задържим тези неща и да ги изследваме, но нямаше къде да ги скрием. И затова ги носехме на Градското Сметище. Но един ден направихме откритие.

Случи се по-предната пролет. Ние, Уличните Метачи, работим в бригади по трима и онзи ден бяхме със Съюз 5–3992, полуумния, и с Интернационал 4–8818. Съюз 5–3992 са болен и понякога получават гърчове, при което на устата им излиза пяна и очите им се побеляват. Интернационал 4–8818 не са като тях. Те са висок, силен момък и очите им приличат на светулки, защото в тях винаги проблясва смях. Щом погледнем Интернационал 4–8818, не можем да не се усмихнем в отговор. Заради това в Дома на Учениците не ги харесваха — защото не е редно да се смеем без причина. Не ги харесваха и понеже рисуваха с въглен по стените картини, на които хората се смееха. Само на братята ни в Дома на Художниците е разрешено да рисуват картини, затова изпратиха Интернационал 4–8818 в Дома на Уличните Метачи, също като нас.

Интернационал 4–8818 и ние сме приятели. Лошо е да се каже такова нещо, защото е престъпление — тежкото Престъпление на Предпочитанието — да обичаш някои хора повече от другите, понеже трябва да обичаме всички хора и всички са наши приятели. Затова Интернационал 4–8818 и ние никога не говорим за това. Но го знаем, като се погледнем в очите. И тогава, докато се гледаме безмълвно, двамата осъзнаваме и други неща, странни неща, за които няма думи, неща, които ни плашат.

Та, в онзи ден по предишната пролет Съюз 5–3992 получиха гърчове на края на Града, близо до Градския Театър. Ние с Интернационал 4–8818 ги оставихме да лежат в сянката, която хвърля шатрата на Театъра, и тръгнахме да си довършим работата. Отидохме заедно до дерето зад Театъра. Там има само дървета и бурени. От другата страна на дерето се простира равнина, а зад нея е Непозволената Гора, за която хората не бива да мислят.

Събирахме хартийките и боклуците, които вятърът беше довял от Театъра, и изведнъж видяхме сред бурените железен прът. Беше стар, ръждясал от дъждовете. Започнахме да го дърпаме с все сила, но той не помръдваше. Затова извикахме Интернационал 4–8818 и заедно разровихме земята около него — тогава внезапно пръстта под нас хлътна и видяхме стара желязна решетка над черна дупка.

Интернационал 4–8818 стъпиха назад. Но ние дръпнахме решетката и тя поддаде. А под нея видяхме метални пръстени като стъпала, които се спускаха в тъмна шахта без дъно.

— Ние ще слезем — казахме на Интернационал 4–8818.

— Забранено е — отвърнаха те.

— Съветът не знае за тази дупка, затова не може да е забранено — рекохме ние.

А те отговориха:

— След като Съветът не знае за тази дупка, няма закон, който позволява да влизаме в нея. А всичко, което не е позволено със закон, е забранено.

Но ние казахме:

— Независимо от това ние ще влезем.

Тях ги беше страх, но останаха при дупката и ни гледаха как влизаме.

Вкопчихме се в металните пръстени с ръце и крака и започнахме да слизаме. Не виждахме нищо под себе си. А отворът към небето се смаляваше все повече, докато стана колкото копче. Но ние продължавахме да слизаме. Накрая краката ни докоснаха земята. Разтъркахме очи, защото не виждахме нищо. Постепенно свикнахме с мрака, но тогава не можахме да повярваме на очите си.

Невъзможно беше хората, които познаваме, или онези преди тях да са построили подобно нещо. Беше огромен тунел. Стените бяха твърди и гладки на пипане, приличаха на каменни, но не бяха от камък. На земята имаше тънки дълги железни релси, всъщност направени не от желязо, а от нещо гладко и студено като стъкло. Коленичихме и запълзяхме, като с една ръка опипвахме желязната линия, за да следим къде ще ни отведе. Но пред нас беше непрогледна нощ. В мрака проблясваха само железните релси, прави и бели, сякаш ни викаха да ги следваме. Но ние не можехме да продължим, вече не виждахме петното от светлина, останало назад. Затова се обърнахме и запълзяхме обратно, все така с ръка върху желязната релса. И сърцето ни туптеше без причина в пръстите ни. И тогава разбрахме.

Изведнъж осъзнахме, че това място е останало от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори. Значи беше истина — тези времена бяха съществували, както и всички техни чудеса. Преди десетки стотици години хората са знаели тайни, които ние сме изгубили. И тогава си помислихме: „Това място е лошо. Проклети са онези, които докоснат неща от Времената, За Които Не Бива Да Се Говори“. Но докато влизахме, ръката ни следваше релсата, вкопчена в желязото, сякаш не искаше да го пусне, сякаш кожата беше жадна и молеше метала да прелее в нея от тайната течност, пулсираща в студеното му тяло. Качихме са на повърхността. Интернационал 4–8818 ни огледаха и се дръпнаха назад.

— Равенство 7–2521 — казаха те, — лицето ви е бяло.

Но ние не можехме да говорим и само стояхме и ги гледахме.

Те направиха крачка назад, като че ли не смееха да ни докоснат. После се усмихнаха, но в усмивката им нямаше веселие, а недоумение и молба. Но ние все още не можехме да говорим и те казаха:

— Ще докладваме на Градския Съвет за нашата находка и двамата ще ни наградят.

Тогава проговорихме. Гласът ни беше твърд, в него нямаше никаква милост.

— Няма да докладваме на Градския Съвет за нашата находка. На никого няма да казваме.

Те си затулиха ушите с длани, понеже никога не бяха чували такива думи.

— Интернационал 4–8818, значи ще съобщите за нас на Съвета и ще гледате как ни бичуват до смърт пред очите ви? — попитахме ние.

Внезапно те се изпънаха и отговориха:

— По скоро ще умрем.

— Тогава мълчете — казахме ние. — Това място е наше. То принадлежи на нас, Равенство 7–2521, и само на нас. Ако някога се откажем от него, ще се откажем от живота си.

И тогава видяхме, че очите на Интернационал 4–8818 са пълни до горе със сълзи, които не смееха да се отронят. Те прошепнаха с треперещ глас, така че едва се разбираше какво казват:

— Волята на Съвета е над всичко друго, защото това е волята на нашите братя, която е свещена. Но щом вие желаете така, ние ще ви послушаме. По-добре да сме лош заедно с вас, отколкото добър с всички свои братя. Дано Съветът се смили над двама ни!

После си тръгнахме заедно към Дома на Уличните Метачи. Вървяхме, без да говорим.

И така всяка вечер, когато звездите бяха високо и Уличните Метачи седяха в Градския Театър, ние, Равенство 7–2521, се промъквахме навън и тичахме в тъмното до нашето място. Лесно е да се излезе от Театъра — когато духнат свещите и Актьорите се качат на сцената, никой не може да види как пропълзявахме под седалката и се промушвахме под платнището на шатрата. А по-късно с лекота се промъквахме и се нареждахме до Интернационал 4–8818, когато колоната тръгваше от Театъра. На улиците е тъмно и няма хора, защото не е разрешено да вървим из града без работа. Всяка вечер ние тичаме до дерето и отместваме камъните, с които крием от хората желязната решетка. Всяка вечер по три часа ние стоим под земята сами.

Откраднахме свещи от Дома на Уличните Метачи, откраднахме също кремък, ножове и хартия и ги донесохме на това място. От Дома на Учените откраднахме стъкленици, прахове и киселини. И сега прекарваме в тунела по три часа всяка вечер и учим. Топим непознати метали, смесваме киселини, режем телата на животни, които намираме в Градското Сметище. Направихме си пещ с тухли, събрани по улиците, и горим в нея клони, които намираме в дерето. Пламъкът трепка, по стените танцуват сини сенки и никакъв хорски звук не ни пречи.

Откраднахме ръкописи. Това е тежко престъпление. Ръкописите са безценни, защото нашите братя в Дома на Писарите цяла година преписват с четливия си почерк по един-единствен ръкопис. Ръкописите са рядкост, пазят ги в Дома на Учените. И така, ние седим под земята и четем откраднатите ръкописи. Две години изминаха, откакто открихме това място. И за тези две години научихме повече, отколкото през десетте години, прекарани в Дома на Учениците.

Научихме неща, за които не пише в ръкописите. Разбулихме тайни, за които Учените не знаят. Разбрахме колко необятно е неизвестното, разбрахме, че и няколко човешки живота не са достатъчни, за да стигнем до края на търсенето си. Но ние не искаме то да свършва. Единственото ни желание е да бъдем сами, да учим и да усещаме как с всеки изминал ден зрението ни става все по-зорко от това на сокол и по-бистро от планински кристал.

Неведоми са пътищата на злото. В очите на нашите братя ние сме вероломни. Не се подчиняваме на волята на Съветите. Единствени сред хилядите, които крачат по тази земя, в този час ние вършим нещо само защото така искаме. Човешкият ум не може да осъзнае колко ужасно е нашето престъпление. Ако то се разкрие, човешкото сърце не би побрало естеството на нашето наказание, което ще ни сполети. Никога, дори в спомените на онези, които са живели преди Прастарите, хората не са вършили това, което вършим ние.

Ала ние не изпитваме нито срам, нито разкаяние. Казваме си, че сме отрепка и предател. Но не усещаме тежест в душата си, нито страх в сърцето си. И ни се струва, че душата ни е прозрачна като езеро, обезпокоявано само от очите на слънцето. А в сърцето ни — неведоми са пътищата на злото! — в сърцето ни за пръв път от години цари покой.