Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вещерът (7)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Pani jeziora, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Господарката на езерото. Том 1

Превод: Васил Велчев

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“ — София, 2010 г.

ISBN: 978-954-761-465-9

 

 

Издание:

Анджей Сапковски. Вещерът: Господарката на езерото. Том 2

Превод: Васил Велчев

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „ИнфоДар“ — София, 2010 г.

ISBN: 978-954-761-469-7

История

  1. — Добавяне

Направени сме ние

от сънища и сън отвред обгръща

тоз малък наш живот!

Шекспир, „Бурята“[1]

Първа глава

Продължили нататък, докато не стигнали до езеро, обширно и красиво. Артур видял насред езерото ръка с ръкав от бял атлаз, стиснала изящен меч. После съзрели девойка, която смело пристъпвала по водното огледало.

— Коя е тази прелестна девойка? — попитал Артур.

— Това е Господарката на езерото — отвърнал Мерлин.

Томас Малори, „Смъртта на Артур“

Езерото беше омагьосано. Нямаше никакво съмнение в това.

Първо, то се намираше до входа на омагьосаната долина Кум Пука — загадъчна долина, вечно обвита в мъгла, известна с вълшебствата и магическите си явления.

Второ, достатъчен беше само един поглед.

Водната повърхност беше дълбоко и непроницаемо синя — като шлифован сапфир. Беше гладка като огледало — до такава степен, че отраженията в нея на върховете на планинския масив И Уидва изглеждаха по-красиво от самите върхове. Откъм езерото повяваше студен ободряващ вятър, а величествената тишина, не се нарушаваше от нищо, дори от плясъка на риби или крясъци на водни птици.

Рицарят внезапно излезе от съзерцанието. Но вместо да продължи да язди към хребета на хълма, насочи коня надолу, към езерото. Сякаш бе привлечен от магическата мощ на вълшебството, дремещо там, долу, на дъното, в бездната на водите. Конят стъпваше боязливо по ситните камъчета, с тихо пръхтене, давайки да се разбере, че и той усеща магическата аура.

Когато се спусна до долу, до самия бряг, рицарят слезе от коня и го поведе за юздата. Приближи се до края на водата, където сред цветните камъчета си играеха малки вълни.

Клекна, скърцайки с ризницата си. Подплашвайки дребните рибки, загреба вода в събраните си длани. Изпи я бавно и внимателно — от леденостудената вода устните и езикът му изтръпваха, болка пробождаше зъбите му.

Когато отново загреба от водата, до него долетя звук, носещ се по повърхността на езерото. Той вдигна глава. Конят изпръхтя, сякаш потвърждавайки, че и той е чул.

Рицарят наостри уши. Не, не му се беше сторило. Чуваше някой да пее. Жена. Или по-скоро — девойка.

Както всеки друг рицар, и този беше възпитан със стиховете на бардовете и рицарските романи. В девет от десет случая пеенето или стоновете на девойките бяха примамки; насочилите се към гласовете рицари редовно попадаха в капани. Нерядко смъртоносни.

Но любопитството надделя. В края на краищата рицарят беше само на деветнайсет години. Той беше страшно смел и изключително лекомислен. Славеше се с първото и беше прочут с второто.

Провери дали мечът се движи добре в ножницата, след което поведе коня по брега в посоката, от която се носеше пеенето. Не се наложи да ходи далеч.

Брегът беше осеян с големи скали, донесени от ледници — тъмни, полирани до блясък, сякаш играчки на великани, небрежно нахвърляни или забравени след приключване на играта. Някои от скалите лежаха във водите на езерото, чернееха се под прозрачната повърхност. Други се подаваха над водата, наподобяващи гърбове на левиатани и вълните ги отмиваха. Но повечето от скалите лежаха на брега — от плажната ивица до гората. Част от тях бяха заровени в пясъка, подавайки се само частично, и можеха да се правят единствено догадки за това какви са истинските им размери.

Пеенето, което дочуваше рицарят, се носеше точно иззад тези крайбрежни скали. А девойката, която пееше, не се виждаше. Рицарят дръпна коня, придържайки го за мундщука, за да не цвили и да не пръхти.

Дрехите на девойката лежаха на една скала, потопена във водата и плоска като маса. Самата девойка, гола, потопена до кръста, се къпеше, пляскайки във водата и припявайки. Рицарят не разбираше думите.

И в това нямаше нищо чудно.

Девойката — той можеше да си заложи главата — не беше човек от плът и кръв. За това свидетелстваха слабото й тяло, странният цвят на косите, гласът й. Рицарят беше сигурен, че ако тя се обърне, той ще види огромни бадемови очи. И ако девойката отметне пепелявите си коси, под тях със сигурност ще се покажат уши с остри върхове.

Да, това беше обитателка на Faërie. Вълшебница. Една от Tylwyth Teg. От онези, които пиктите и ирландците наричаха Daoine Sidhe, Народа на хълмовете. Една от онези, които саксите наричаха елфи.

Девойката за миг престана да подпява, потопи се до шията във водата, закашля се и започна да ругае със съвсем обикновени думи. Но рицарят не се подлъга по това. Както е добре известно, вълшебниците могат да ругаят по човешки. Нерядко — по-цветисто и от каруцар. И много често ругатните им са встъпление към някой от злонамерените им номера, по които много си падаха вълшебниците — например увеличаване на носа на някого до големината на краставица или намаляване на мъжествеността му до размерите на бобено зърно.

Рицарят не се изкушаваше нито от първата, нито от втората възможност. Той вече се готвеше да се оттегли дискретно, когато внезапно го издаде конят. Не, не неговият собствен кон, който той държеше за ноздрите — той беше спокоен и тих като мишле. Издаде го конят на вълшебницата — врана кобила, която рицарят първоначално не беше забелязал между скалите. Тя прокара копито през ситния чакъл и изцвили приветствено. Жребецът на рицаря дръпна глава и отговори най-учтиво. Ехото се чу и под водата.

Вълшебницата изскочи от езерото, за момент демонстрирайки пред рицаря цялата си прелест. Хвърли се към скалата, на която лежаха дрехите й. Но вместо да грабне някой парцал и скромно да се прикрие, елфката хвана меча си, измъкна го със свистене от ножницата и го размаха изключително ловко. Това отне само миг, след който тя клекна или падна на колене, скривайки се под водата до носа си и оставяйки над повърхността само протегнатата си ръка, стиснала меча.

Рицарят се отърси от първоначалното си слисване, пусна юздата и коленичи на влажния пясък. Веднага осъзна кого вижда пред себе си.

— Приветствам те — измънка той, протягайки ръце. — Това е огромна чест за мен… Огромна чест, о, Господарке на езерото. Приеми този меч…

— А може би ще се изправиш и ще се обърнеш на другата страна? — Вълшебницата се подаде над водата. — Може би ще престанеш да зяпаш? И ще ми позволиш да се облека?

Той се подчини.

Чу плясъка на водата, когато тя излезе на брега, чу шумоленето на дрехите й, чу как тя тихо ругае, обличайки ги върху мокрото си тяло. Той гледаше враната кобила и нейната гладка и блестяща като на къртица козина. Несъмнено кобилата беше расова и омагьосана. И със сигурност беше обитателка на Faërie, също като господарката си.

— Можеш да се обърнеш.

— Господарке на езерото…

— И да се представиш.

— Галахад от Каер Беник. Рицар на крал Артур, владетеля на замъка Камелот, владетеля на Топлата страна, а също така и на Думнония, Дифнейнт, Повис, Дифед…

— А Темерия? — прекъсна го тя. — Редания, Ривия, Аедирн? Нилфгард? Тези названия говорят ли ти нещо?

— Не. Никога не съм ги чувал.

Тя сви рамене. Освен меча, в ръцете си държеше обувки и риза. Изпрана и изцедена.

— Така и предполагах. А коя дата е днес?

— Днес е… — зяпна той, крайно удивен — второто пълнолуние след Белтан… Госпожо…

— Цири — отвърна тя машинално, въртейки ръце, за да намести дрехата върху тялото си. Говореше странно, очите й бяха големи и зелени…

С типично женски жест тя отметна влажните си коси назад и рицарят неволно въздъхна. И не само защото ухото й се оказа съвсем обикновено — ни най-малко елфическо, а човешко. Бузата й беше обезобразена с грозен белег. Бяха я ранили. Но възможно ли е да бъде ранена вълшебница?

Тя забеляза погледа му, присви очи и сбърчи нос.

— Да, това е белег! — каза тя с изумителния си акцент. — Защо имаш такъв изплашен вид? Нима белезите са толкова странно нещо за един рицар? Толкова ли е уродлив?

Бавно, с двете си ръце, той свали качулката на ризницата си и отметна косата си назад.

— Наистина не е странно за един рицар — каза той не без юношеска гордост, демонстрирайки своята едва заздравяла рана, спускаща се от слепоочието към скулата. — А уродливи са само белезите върху честта. Аз съм Галахад, син на Ланселот Езерния и Илейн, дъщерята на крал Пелес, господарят на Каер Беник. Тази рана ми бе нанесена от Бреунис Безмилостния, безчестният осквернител на девици, преди да го сразя в честен двубой. Наистина съм достоен да получа този меч от твоите ръце, о, Господарке на езерото…

— Моля?

— Мечът. Готов съм да го приема.

— Това е моят меч. Няма да позволя на никой да го докосне.

— Но…

— Какво „но“?

— Господарката на езерото винаги… Тя винаги излиза от водите и подарява меча.

Девойката помълча известно време.

— Разбирам — каза тя най-накрая. — Всяка страна си има своите обичаи. Съжалявам, Галахад, или както там се казваш, но явно не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Аз не подарявам нищо. И не позволявам да ми отнемат нищо. Нека да сме наясно.

— Но нали ти идваш от Faërie, Господарке? — осмели се да попита той.

— Идвам… — отговори тя след малко, а зелените й очи изглеждаха така, сякаш са вторачени в бездна от пространство и време. — Идвам от страната Ривия, от град със същото такова наименование. От езерото Лок Ескалот. Доплувах дотук с лодка. Имаше мъгла. Не виждах бреговете. Чувах само цвиленето на Келпи… Моята кобила, която тичаше подире ми.

Тя разстла мократа риза върху камъка. Рицарят въздъхна отново. Ризата беше изпрана, но не напълно. Навсякъде по нея се виждаха кървави петна.

— Течението на реката ме донесе тук — поде девойката, която или не беше забелязала, че той е видял кръвта, или се направи, че не е забелязала. — Течението на реката и магията на еднорога… Как се казва това езеро?

— Не знам — призна си той. — Важното е, че е в Гуинед…

— Гуинед?

— То се знае. Ето тази планина е И Уидва. Ако се придържаш към лявата й страна и прекосиш горите, след два дни ще достигнеш Динас Динлъй, а след това — Каер Датал. А реката… Най-близката река се казва…

— Няма значение как се казва най-близката река. Имаш ли нещо за хапване, Галахад? Умирам от глад.

* * *

— Какво си ме зяпнал? Страх те е да не изчезна? Да не отлетя в простора заедно с твоя сухар и салама? Не се бой. В моя собствен свят ги надробих едни и се забърках с предопределението, така че в момента не е желателно да се появявам там. Ще се наложи да остана известно време тук. В този свят, в който нощем няма смисъл да се търсят на небето Дракона или Седемте кози. В който сега е второто пълнолуние след Белетейн, а самата дума „Белетейн“ се произнася „Белтан“. Какво си ме зяпнал, питам?

— Не знаех, че вълшебниците се хранят.

— Вълшебниците, магьосниците и елфите. Всички се хранят. Пият. И така нататък.

— Моля?

— Няма значение.

Колкото по-внимателно я разглеждаше, толкова повече се разсейваше аурата на необичайност и толкова по-бързо девойката ставаше човечна и нормална, даже най-обикновена. Но той разбираше, че тя не е такава и не може да бъде такава. Обикновените девойки не се срещат в подножието на И Уидва, в района на Кум Пука, не се къпят голи в планинските езера и не перат окървавените си ризи. Независимо от това как изглеждаше това момиче, то не можеше да е земно същество. Въпреки това Галахад вече съвсем свободно и без благоговеен страх гледаше сивите й коси, в които сега, когато те вече бяха изсъхнали, за негова изненада заблестяха бели нишки. Гледаше тънките й ръце, малкото носле и бледите устни, гледаше мъжките й дрехи с малко странна кройка, ушити от фин плат с необичайно гъста плетка. Гледаше меча й със странна конструкция и орнаменти, който изобщо не изглеждаше като парадно оръжие. Гледаше босите й стъпала, по които беше полепнал засъхнал плажен пясък.

— Да сме наясно — обади се тя, потривайки едното си стъпало в другото, — аз не съм елфка. Магьосница, тоест вълшебница — да, макар и малко нетипична. Всъщност сигурно и такава не съм.

— Жалко, наистина.

— Какво му е жалкото?

— Казват… — Той се изчерви и се запъна. — Казват, че вълшебничките, когато срещнат юноши, ги водят в Елфланд, и там… Под лешниково дърво, върху килим от мъх, ги карат да им се отдават…

— Разбирам. — Тя го погледна бързо, после отхапа голямо парче салам. — Що се отнася до Страната на елфите — каза тя, преглъщайки, — преди известно време избягах оттам, и изобщо не бързам да се връщам. Относно отдаването върху килим от мъх… Наистина, Галахад, не си попаднал на тази Господарка, която ти трябва. Въпреки това искрено ти благодаря за добрите намерения.

— Господарке! Не исках да те обидя…

— Не се оправдавай.

— Всичко е заради това — измънка той, — че си страшно красива.

— Благодаря още веднъж. Но това нищо не променя.

Помълчаха известно време. Беше топло. Слънцето, достигнало зенита си, беше нагряло приятно камъните. Слаб ветрец вълнуваше повърхността на езерото.

— Какво означава… — обади се изведнъж Галахад със странно възбуден глас. — Какво означава копие с окървавено острие? Какво означава и защо страда кралят с прободено бедро? Какво означава девица в бяло, носеща Граала, сребърна чаша?

— А ти добре ли си?

— Попитах те…

— А аз не разбирам въпроса ти. Това някаква парола ли е? Сигнал, по който се разпознават посветените? Бъди така добър да ми обясниш.

— Няма да мога.

— Тогава защо изобщо питаш?

— Защото… — запъна се той. — Е, накратко казано… Един от нашите не попитал, когато имал възможност. Не знам дали си е глътнал езика, или се е засрамил… Но не попитал и му се струпаха куп неприятности. Така че сега винаги питаме. За всеки случай.

* * *

— Има ли магьосници в този свят? Нали се сещаш — такива, които се занимават с магии. Магове. Вълшебници.

— Има Мерлин. И Моргана. Но Моргана е слаба работа.

— А Мерлин.

— Средна работа.

— Знаеш ли къде да го намеря?

— Че как! В Камелот! В двора на крал Артур. Аз съм тръгнал точно натам.

— Далеч ли е?

— Оттук до Повис, до река Хафен, после по течението на Хафен до Блевум, до Морето на Сабина, а оттам вече е близо до равнините на Топлата страна. Някакви си десетина дни езда…

— Доста далеч.

— Пътят може малко да се съкрати — замисли се Галахад. — Ако се мине през Кум Пука. Но това е омагьосана долина. Там е страшничко. Там живеят Y Dynan Bach Teg, зли дребосъци…

— Меча си за украса ли го носиш?

— А какво може да направи мечът срещу магията?

— Ще направи, ще направи, не се бой. Аз съм вещерка. Чувал ли си някога тази дума? Уф, разбира се, че не си чувал. Мен не ме е страх от твоите дребосъци. Имам много познати сред джуджетата.

„Не се и съмнявам“ — помисли си Галахад.

* * *

— Господарке на езерото?

— Казвам се Цири. Не ме наричай „Господарка на езерото“. Това ми навява неприятни асоциации. Така ми викаха в Страната… Как я нарече?

Faërie. Или, както казват друидите, Анун. А саксите — Елфланд.

— Елфланд… — Тя наметна на раменете си полученото от него карирано пиктско одеяло. — Знаеш ли, бях там. Влязох в Кулата на лястовицата и дум — озовах се сред елфите. А те ме наричаха точно така. Господарката на езерото. На мен в началото това дори ми харесваше. Ласкаеше ме. Докато не разбрах, че в онази страна, в онази кула и при онова езеро не съм никаква Господарка, а пленница.

— Там ли си изцапа ризата с кръв? — не издържа той.

Тя мълча дълго.

— Не — отговори най-накрая, и на него му се стори, че гласът й леко потрепна. — Не там. Имаш остър поглед. Какво пък, от истината не може да се избяга, няма смисъл човек да си крие главата в пясъка… Да, Галахад. В последно време доста се цапам с кръв. С кръвта на неприятели, които убивам. И с кръвта на близки, които се опитвам да спася… И които умират в ръцете ми. Защо ме гледаш така?

— Не знам дали си божество, или смъртна… Дали си една от богините… или обитателка на този свят…

— Карай по същество, ако обичаш.

— Бих искал да чуя историята ти. — Очите на Галахад пламтяха. — Ще благоволиш ли да ми я разкажеш, Господарке.

— Много е дълга.

— Имаме време.

— И не завършва особено добре.

— Не вярвам.

— Защо?

— Ти пееше, когато се къпеше в езерото.

— Наблюдателен си. — Цири извърна глава, стисна устни, а лицето й изведнъж се смръщи и се загрози. — Да, наблюдателен си. Но много наивен.

— Разкажи ми историята си. Моля те.

— Е, добре — въздъхна тя. — Щом искаш… Ще ти я разкажа.

Тя се настани по-удобно. Той също. Конете се разхождаха накрай гората, отскубвайки си от тревата.

— От началото — помоли я Галахад. — От самото начало.

— Тази история — заговори тя след малко, загръщайки се по-плътно с пиктското одеяло, — все повече и повече ми изглежда като история без начало. Също така не съм сигурна, че вече е свършила. Разбираш ли, в нея миналото и бъдещето са се преплели. Един елф дори ми каза, че тя прилича на змията, която е захапала със зъби собствената си опашка. Тази змия се нарича Уробос, за твое сведение. А това, че е захапала опашката си, означава, че кръгът се е затворил. Във всеки един момент се крият миналото, настоящето и бъдещето. Във всеки един момент се крие вечността. Разбираш ли?

— Не.

— Това не е беда.

Бележки

[1] Превод Валери Петров — Б.пр.