Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Дневникът на Пенелопа
1193 г.пр.Хр. — ? - Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Послеслов
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Костас Варналис. Дневникът на Пенелопа
Редактор: Ана Златкова
Художник: Николай Пекарев
Художник-редактор: Ясен Васев
Технически редактор: Георги Киров
Коректор: Пламен Петков
Издателство „Народна култура“, София, 1981
История
- — Добавяне
Костас Варналис има много общо с друг мой любим автор — Никос Казандзакис. Не само в проницателността, но и в начина си на излагане на видяното. Техният начин на изразяване доказва, че и за най-сложните неща може да се пише ясно и просто: с обикновени думи, за обикновените хора. Но тъкмо тази простота е най-трудна за постигане, защото само един истински талант, който няма какво да крие, успява да се домогне до нея. Така както единствено истинският актьор достига онази естественост на тона и израза, която завладява и убеждава. А маниерниченето може да прикрие, при това твърде зле, бездарието.
В този свой личен почерк Костас Варналис дръзва да отиде наглед опасно далеч — до просторечивостта. Но това съвсем не е неосъзнато подвеждане, неволно изтърваване, а умишлено, хитро поставена уловка, за да накара читателя да погледне и на най-неприкосновените, и на най-недосегаемите светини — личности и идеи! — на един ред, изграден върху лицемерие и раболепие, несправедливост и неравенство, като на напълно смъртни неща. И не само смъртни, но и далеч не заслужаващи онова всеобщо и всевечно страхопочитание. Това е своеобразно развенчаване на митологизираните исторически личности, това е събаряне от пиедестала им на статуите на псевдобожествата.
Когато преди години у нас излезе книгата му „Диктаторите“, намериха се хора, които изразиха пред мен възмущението си от тази демитологизация и от начина, по който е направена. А някои стигнаха дотам, че ме обвиниха в недопустима волност на перото, като считаха, че аз лично съм си позволил тази просторечивост. Очевидно те не бяха разбрали Варналис. Защото не бяха могли да го почувствуват.
Варналис е майстор на нюансите. И в стила, и в смисъла. Най-малко той, отличният познавач на гръцкия език, не би съумял да използува възможностите, които неговият богат и сложен речник му предлага. Двойната форма на този език, книжовната и говоримата, представлява неизчерпаем източник на словосъчетания, сами по себе си смехотворни, парадоксални, неправдоподобни. И когато те излизат изпод перото на един такъв проницателен и присмехулен ум, който съумява да вплете в тях и блестящи, и тъмни нишки от съкровищницата на гръцката история и митология, получава се нещо наистина и силно, и странно въздействуващо. Духовно питие с необикновен вкус и скрита мощ, което може да удари в главата несвикналите с него.
Именно за да ги предпазя от евентуално главоболие или поне да го облекча, си позволих горните редове. Нека те не бъдат приети като поучения, а като най-добро желание да спомогна да се избегнат недоразумения при тълкуването на творбите на човека, който написа и „Истинската апология на Сократ“.
Нескромно би било от моя страна, ако ги нарека „Апология на Варналис“.
Исполините нямат нужда от пледоария.