Книстер
Лили Чудото и магическият меч (5)

Четвърта глава

Лили подозираше какво я очаква на върха на планината. Искаше колкото се може по-бързо да разбере със сигурност. Без да дочака завръщането на гарвана, тя забърза нагоре по склона. Колкото по-нагоре се изкачваше, толкова по-трудно й беше. Тя не се решаваше да погледне назад, защото можеше да й се завие свят. Тук на тази височина имаше само изгорели останки от дървета. Гледайки само напред, тя се мъчеше да се закрепи на някой храст или корен. На няколко пъти си одраска пръстите до кръв.

— Браво! Почти успя! — изкрещя изведнъж някой над нея. Това беше Амброций. — Предупредих го, миризмата му не е за нежни момичешки нослета като твоето и той обеща да се въздържа — обясни враната.

— Мисля, че ти имаш повече проблеми, отколкото аз! — извика Лили и избърса потта от челото си.

— Глупости! Той няма търпение да се запознае с теб и те очаква.

Малко след това Лили беше вече на върха. Но тя не видя нито кратер на вулкан, нито нещо друго набиващо се на очи. Само една кръгла площадка, не по-голяма от тенис игрище. Почвата беше суха и напълно обгорена. Нямаше никаква тревичка надлъж и нашир, само тук-там имаше натрошени камъни. Отсреща на ръба имаше натрупани едни върху други големи скални отломки. В средата стърчеше един остър камък. Лили погледна към Амброций.

— А сега? — попита тя неразбиращо.

Гарванът посочи към скалите и Лили погледна натам. Но тъкмо понечи да тръгне и оттам изскочи силен пламък. Неспособна да мисли, тя посегна към раницата си и извади пожарогасителя.

Но веднага се опомни. Амброций я беше предупредил. Тя се окуражи, пое дълбоко въздух и започна да се приближава към скалните отломки. Но продължаваше да държи пожарогасителя пред себе си, защото това й даваше сигурност.

Пуфф, се чу от укреплението и едно малко облаче дим се издигна нагоре. То миришеше толкова ужасно, че Лили почти щеше да изпадне в несвяст. Но тя не се отказа. Мисълта, че скоро щеше да държи в ръце магическия меч Екскалибур, й даваше кураж да върви напред.

Но какво беше това? Това, което видя я накара да изтръпне. Странният връх на каменната купчина се помръдна. В началото едва забележимо, после все повече, докато цялата скала се надигна от земята.

— Дракон! — прошепна Лили със страхопочитание.

— Трябва да говориш по-силно, защото вече не чувам така добре. Ела по-близо, искам да те огледам. От векове не съм виждал младо момиче.

Драконът говореше с глас, който наподобяваше гръмотевичен тътен. Но в същото време той беше толкова мек и нежен, че сърцето на Лили потрепна. Драконът излезе от скривалището си и разпери криле като че ли се протягаше след дълъг сън. Лили я полазиха тръпки.

След като драконът я огледа, той се обърна към птицата.

— Многоуважаеми Амброций, моля да извиниш лекият ми пристъп на кашлица преди малко, но така бях впечатлен от момичето, че не можах да се въздържа. Както вече споменах от много отдавна не съм имал посещение от дами.

Лили се учуди. Въпреки че никога досега не беше виждала дракон, той изглеждаше точно така, както беше очаквала. Дори и тъмнозеленият цвят на люспите по кожата му и малките му уши отговаряха на представите й. Само не беше предполагала, че един огнедишащ дракон можеше да има толкова мили очи и толкова топъл, приятен глас. Лили беше впечатлена и от малките златисти люспички, които бяха разпръснати по корема му, а също и от златните му нокти. Когато човек се вгледаше по-отблизо, можеше да забележи, че те бяха остри и заоблени, така че можеха да се превърнат в страховито оръжие.

— За мен е голяма чест да се запозная с Вас — каза Лили и се опита да направи реверанс.

— О, дамата има изтънчени обноски — въодушеви се дракона. — И колко чаровно се движи само! Личи си, че е дама от класа.

— Дама, дама! — изкряска Амброций. — Виж я само. Така ли изглеждат дамите? Кървящи, мръсни пръсти, счупени нокти… и това облекло! Не искам да я засегна, но…

— Замълчи! — прекъсна го драконът. — Който в присъствието на дама, говори лошо за нея, лесно може да си изгори човката…

Лили пристъпи малко назад и каза:

— Моля те да ме извиниш за момент.

Тя искаше да се хареса на дракона, за да може да се добере до магическия меч. Затова извади една малка бележка от джоба си и измърмори някакво заклинание: ЦАВУШ!

Изведнъж се появи пред тях в прекрасна бална рокля.

Драконът беше така въодушевен, че възкликна:

— Амброций, какво ще кажеш сега? Не дама, а принцеса ми е дошла на гости! Трябва да й посветя стихотворение. Момент…

Драконът се изкашля силно, изправи се и извика:

„Аз съм игумен,

направо запленен

и от чара Ви натъжен.“

— О, не какво казах само! Извини ме, но присъствието на една дама ме прави много разсеян. Исках да кажа:

„Аз съм изумен

и малко откачен

но от чара Ви ощастливен!“

— Глупости! — извика гарванът. — Драконовско бръщолевене! Остава от опиянение да започнеш да бълваш и огън! Да не би жегата да ти е овъглила мозъка? Тя направи роклята си с магия! Омагьосана е! Разбираш ли? Не можеш да различиш магьосница от принцеса!

— Не викай така! — каза Лили, отиде до дракона и го потупа по врата така, както се потупваше кон. Едва сега забеляза, че той имаше златен зъб. Беше много хубав.

Драконът поклати глава от удоволствие и попита:

— Ще ми окажете ли честта да ме придружите на един драконов бал? Много дракони ще отидат с принцесите си. Повечето от колегите ми са отвлекли техните принцеси. Но ако ти дойдеш по собствена воля, ще е голяма чест за мен и ще съм много щастлив — драконът си пое дълбоко въздух, като че ли искаше…

Но Амброций го изпревари.

— Да не си посмял да бълваш огън. Ти обеща!

Лили погали дракона по златните му люспи и каза:

— Предложението Ви много ме радва, но Амброций сигурно Ви е уведомил, че една много спешна работа ни води при Вас. Животът на много хора зависи от моята и Вашата помощ.

Лили извади от раницата си писмото на Мерлин и го подаде на дракона. Още докато той се беше задълбочил в четенето, изражението на лицето му се промени. Тогава погледна Лили и каза:

— Добрият стар мъж ми праща лоши новини. Не трябва да губим време. Много хора са в голяма опасност. Елате!

Той ги заведе зад натрупаните скални отломки и едва сега Лили разбра как този голям дракон беше успял да се скрие зад малките отломки, така че само опашката му да се вижда. В камъка имаше вдлъбнатина и в нея лежеше блестящ магическият меч Екскалибур.

Лили беше като вцепенена. Това беше мечът, който даваше на притежателя му огромна сила. Мечът, за който щеше да се разказва още векове наред. Тя почувства, че коленете й омекнаха и буца заседна на гърлото й.

— Невероятно! — прошепна тя.

— Вземи го — подкани я пазителят му. — Никога досега не съм го давал на момиче, но мъдрият Мерлин ми гарантира, че ти си точният човек. Ще ти го доверя, защото искам да го направя.

Не трябваше да я подканят втори път. Влезе в дупката, поколеба се за миг и преглътна.

— Взимай проклетото нещо и да вървим! — изкряска Амброций. — Чу какво каза драконът.

Лили погледна към него и той й кимна одобрително. Тя докосна внимателно меча и го повдигна. Беше тежък, но колкото повече го държеше, толкова по-лек й се струваше.

— Не трябва да губите време. Положението е сериозно! — предупреди ги драконът.

— А ти Лили, покажи, че си достойна за меча. Не проливай невинна кръв с него. Мечът не знае кое е добро и кое е лошо. Той върви с този, който го носи. Ако попадне в лоши ръце, то тогава лошото ще възтържествува завинаги. Затова никога не го изпускай от ръка. Поверил съм го единствено на теб.

Лили я побиха тръпки. Тя само успя да кимне, дори и Амброций мълчеше. Лили съблече решително роклята си. В евентуална битка тя би й пречила. Определено се чувстваше по-добре в кожените дрехи, които носеше отдолу.

— Екскалибур! — извика тя, вдигна магическия меч във въздуха и очите й заблестяха гордо.

— Точно така! — каза драконът доволно. — И го върни, веднага след като изпълниш задачата си.

— Ще направя така, че да се гордееш с меча си и ще ти го върна. Да не се казвам Лили иначе!

— Хайде да вървим! — извика гарванът и полетя напред. Надолу беше по-лесно и по-бързо, отколкото нагоре.

Малко след това Лили пристигна пред замъка галопирайки. Там още отдалече видя, че окупаторите бяха започнали вече да нападат. Рицарите бяха закрепили за един остър дънер едно въже и около двадесетина мъже тичаха напред-назад с разбивачката, удряйки по портата на крепостта. Лили отдалече чуваше пращенето и скърцането на вратата.

— Няма да издържи дълго време — каза тя. — Колко жалко, че този замък няма подвижен мост. Тогава врагът нямаше да може да се приближи толкова близо до стената, за да я разбие.

— Подвижен мост? — не разбра гарванът.

— Ако замъкът беше обграден отвсякъде с ров, в който има вода, тогава щеше да има и подвижен мост. — Опита се да обясни Лили.

Но по погледа на гарвана забеляза, че той не разбира нищо. Хрумна й, че във времето, в което се беше пренесла, подвижните мостове все още не са били изобретени. Е, все едно. Сега не му беше времето да се обяснява, а да се действа.

Без да имаше план за нападение, тя пришпори коня и изскочи пред мъжете. Въодушевено размахваше Екскалибур над главата си и надаваше боен вик, който повече наподобяваше на индиански крясък, и не толкова на рицарски вик преди решителен бой. Но все пак имаше ефект: Рицарите изпуснаха разбивачката, само че не от страх, а от неудържим смях. Как така някакъв невръстен младеж се осмеляваше да се изправи сам срещу двадесет добре обучени рицари! Това беше смешно. Само на един от тях смехът му бързо секна, след като видя, че това младо момче яздеше неговия черен кон.

— Мъже, отдръпнете се! — изрева Черният рицар и дръпна едно копие от ръката на мъжа до него. — Този дързък младеж е само мой! Трябва да си плати за това, което ми стори!

Но докато извади алебардата си, Лили вече беше профучала покрай него, защото целта й беше разбивачката. Само след миг Екскалибур свистеше вече във въздуха и с отворена уста мъжете наблюдаваха как за секунди големият дънер стана на пух и прах.

Но това не беше достатъчно. Лили се стрелна и към каменохвъргачката. Размята Екскалибур във въздуха и разряза дебелите вериги все едно бяха от памук.

На рицарите веднага им стана ясно, тук имаше магия! Никой нормален меч не би могъл да бъде толкова остър и здрав. Когато Лили запрепуска към портата, рицарите се разбягаха, за да не бъдат премазани от нея. Черният рицар също побягна, но не за да се скрие, а за да си вземе кон. Лили не го последва, а се обърна с гръб към замъка, за да може на спокойствие да наблюдава как Черният рицар припряно надяваше бронята си.

Тя не беше единствената, която ставаше свидетел на това. Веднага след като бяха пристигнали, Амброций беше отишъл в замъка, за да докладва всичко на Мерлин. И така заедно с магьосника целият град се беше събрал на стената, за да наблюдава битката отвън.

Междувременно Черният рицар беше облякъл бронята си и яздеше директно срещу Лили с копие в ръка.

— Внимавай, той ще те повали от седлото! — чу тя да казва някой отгоре.

— Няма да я повали, направо ще я набоде! — извика друг.

Черният рицар се приближаваше в галоп и вече беше спуснал предпазителя на шлема си. Така изглеждаше още по-заплашителен. Когато Лили го видя пред себе си, се вцепени. Имаше чувството, че Екскалибур ставаше все по-тежък в ръцете й. Тя отчаяно се вкопчи в дръжката му, но страхът й растеше все повече и повече и тогава изведнъж се случи: Екскалибур се изплъзна от ръцете й и падна на земята.

— Гадост! — извика отчаяно Лили.

— О, неееее! — крещяха ужасени хората в замъка.

Лили скочи от коня, за да си вземе меча. Но беше твърде късно! Чу тропота на тежки копита по земята, видя една черна сянка и отскочи в страни. Направи това в последния момент, иначе Черният рицар за малко щеше да я прегази с коня си. Озова се на земята, зад нея беше крепостта, а пред нея злобно се хилеше Черният рицар. Трябваше да мине покрай него, за да успее да си вземе Екскалибур. Той обаче извади меча си и бавно започна да се приближава към обезоръжената Лили.

Междувременно и другите рицари се бяха събрали накуп, за да гледат битката. Хората горе в замъка бяха ужасени. Много от тях не смееха да погледнат надолу, а майките отпратиха децата си да играят на двора, за да не гледат това, което щеше да се случи.

Но Черният рицар спря и извика на тълпата:

— Имам по-добра идея! Който е толкова дързък, че да открадне коня ми, трябва да умре от собствения си меч! И без това исках да го огледам по-отблизо…

Рицарят се обърна, за да вземе Екскалибур.

О, не! Лили си спомни думите на дракона: „Не го оставяй никога да попадне в чужди ръце. Магическият меч не знае кое е добро и кое зло. Той служи на този, който го носи…“

С този меч Черният рицар щеше да стане непобедим! Трябваше да й хрумне нещо, иначе бяха загубени.

Със силата на отчаянието Лили извика:

— Спри!

Черният рицар беше толкова изумен, че наистина спря. Лили се изправи и смело се приближи към него.

— Толкова ли си грозен, че не смееш да ми покажеш лицето си? Или си спуснал предпазителя на шлема, за да не мога да видя как зъбите ти тракат от страх?

Настана пълна тишина, всички бяха затаили дъх. Никой не се беше осмелявал досега на такова нещо.

— Ти червей такъв! — изкрещя Черният рицар. — Дори майка ми не говори така с мен. Но с удоволствие ще вдигна предпазителя си, за да…

Не успя да довърши, защото едва беше вдигнал предпазителя и Лили хвърли светкавично пясък в очите му. Рицарят изрева от болка и захвърли шлема си настрана, за да разтърка очите си. Така Лили имаше достатъчно време, за да вземе меча си. Хората в замъка ликуваха. Но сред глъчката Лили чу гласа на Мерлин:

— Трябва да се довериш на Екскалибур! Не се съмнявай в него! — Мечът тежеше в ръката й. — Довери се на магическия меч! — извика магьосникът още веднъж.

Лили си пое дълбоко въздух и погали блестящото острие. Почувства как мечът олекна, размаха го във въздуха и извика пламенно:

— Екскалибур, ти ще успееш!

Мечът като че ли се срасна с ръката й.

— Внимавай! — изкряска нечий глас над главата й.

Добре, че Амброций я предупреди, защото в последния момент успя да се спаси от летящата към нея алебарда, която се заби в пясъка. Черният рицар се стрелна в галоп към нея като размахваше боздугана си — ужасно оръжие, което беше направено от вериги, в чийто край имаше остри като бръснач железни бодли.

Лили запази спокойствие и изчака нападателят й да се приближи. Зрителите затаиха дъх. Едва в последната секунда Екскалибур профуча във въздуха, веригите се оплетоха в него и Лили повали рицаря заедно с оръжието му. Тя се учуди каква сила даваше този меч!

Още докато Черният рицар се въргаляше на земята, Лили се втурна към другарите му, които се бяха скупчили наблизо. Тя така лудо размаха оръжието си, че те се разбягаха панически. Но бяха така непохватни в броните си, че започнаха да се блъскат и препъват един друг. Лили светкавично се обърна към Черния рицар. Дали заради черната му броня, или може би защото вече имаше повече респект към Лили, тя имаше чувството, че той се приближаваше много предпазливо.

— Не може ли да побързаш? — попита го тя. — Или може би си напълнил гащите от страх?

Всички, освен Черния рицар започнаха да се смеят… Лили го пресрещна с твърда походка. Той извади меча си и предпазливо сложи щита пред себе си.

— Бедничката, няма си щит! — извика някой от стената. — Той ще я повали безпощадно!

Но Лили решително се приближаваше към рицаря, защото искаше да го погледне в очите.

— Е, какво? Напълни ли гащите? Сега ще видим!

Бързо като комар, тя се засуети около него, мечът й свистеше толкова светкавично, че човек не можеше да проследи движението му. Чу се удар на метал върху метал и изведнъж рицарят се изправи там само по рицарските си долни гащи. Благодарение на Екскалибур, Лили беше успяла да разреже доспехите му като консервена кутия. Зрителите избухнаха в смях.

— Екскалибур! — извика Лили и вдигна ръка във въздуха.

— Амброций! — извика самият Амброций, кацна точно до Лили и й прошепна: — Не гледай сеир, а по-добре благодари на мен!

Възгласите зад гърба на момичето ставаха все по-силни, хората отвориха портата и се втурнаха навън. Черният рицар и хората му си плюха колкото се може по-бързо на петите. Мерлин пръв стигна до Лили.

— Благодаря ти, скъпа колежке! Знаех, че ти си избраницата! Чудесно е, че успя да изпълниш задачата си, без да пролееш капка кръв. Всички ние…

Мерлин беше прекъснат от един съвсем непознат за него звук. Лили погледна към китката си. О, това беше часовникът в раницата й. Тя го изрови светкавично, натисна едно копче и сигналът, който трябваше да й напомни за завръщането й в къщи, затихна.

— Какво е това, което пищи така странно? — попита Амброций.

— Един от магическите ми предмети — отвърна кратко Лили. Въпреки това бързо се сбогува с Мерлин, защото знаеше, че й остава много малко време, за да върне меча.

— Мисля, че има още какво да науча от теб — каза Мерлин, когато Лили се изпари пред очите му.

Амброций беше обаче твърдо решен да я последва. Разбира се тя стигна първа до дракона и изхвърли малкото камъче, с помощта на което беше успяла да използва магическия скок.

Златният дракон се зарадва много да види Лили жива и здрава. Тя му разказа на две на три какво се беше случило. Но разказът й беше прекъснат от Амброций, който беше останал без дъх и едва се разбираше какво говори:

— Опасност! Черният рицар! Той ме последва с хората си. Забелязах го едва когато бях вече тук. Той иска меча! Съжалявам! Вината е моя, не трябваше да тръгвам след Лили…

— Близо ли е? — попита драконът.

— Сигурно вече е в подножието на планината!

— Тогава значи знае къде да търси. Прекалено опасно е да оставяме меча тук. Качвай се на гърба ми и се дръж здраво! — заповяда той на Лили. Не й оставаше нищо друго. Тя само погледна към часовника си и каза:

— Не ми остава обаче много…

Другото не се разбра, защото драконът се издигна във въздуха. Когато забеляза Черния рицар и хората му, ги поздрави с огнена мълния. Лили видя как рицарите се разпръснаха във всички посоки, бягайки панически.

— Така е добре, гори ли ви под краката? — изкряска Амброций и се опита да последва дракона, който прелетя през равнината, остави замъка зад себе си и кацна в една гъста гора.

— Това място притежава магическа сила. Забий Екскалибур в тази скала! — заповяда драконът и думите му не търпяха възражение.

Без да се колебае Лили си пое дълбоко въздух и с кратък вик заби с всичка сила Екскалибур в скалата. Мечът я проби все едно беше от масло.

— Отдръпнете се! — драконът обви меча в пламъци, който целия почервеня и каза някакво заклинание.

Тримата мълчаливо гледаха как мечът изстина и отново възвърна своя цвят.

— Сега е на сигурно място и ще бъде изваден единствено от човека, който ще е достоен за него.

— Артур — измърмори Лили. И на висок глас добави: — Как ми се иска да можеше да се запозная с този избраник. Сега обаче наистина е време да ви напусна.

Тя погали дракона нежно по шията. Той се изкашля и тя забеляза сълзите в очите му.

— До скоро! Ще се върна за драконовия празник, на който ще отидем заедно. Обещавам!

Преди да си тръгне, обясни набързо на Амброций как се строи замък с ров и подвижен мост.

— Тази идея ми беше хрумнала много отдавна — изкрещя той. — Това е откритие „Амброций оригинал“!

Лили притисна плюшената си мишка до сърцето и малко след това се озова в стаята си. Бързо скри кожените дрехи под леглото и въздъхна. След това отиде до етажерката и взе оттам голямата книга, която беше заела от библиотеката. Отгоре със златни букви беше написано „Крал Артур и рицарите на кръглата маса.“

Тя започна да чете историята за втори път. В първа глава се описваше как на един млад мъж на име Артур му се отдава да извади магическия меч Екскалибур от една скала. Лили затвори книгата замечтано и каза:

— Май и аз трябва да напиша книга за Екскалибур, защото съм единствената, която знае как мечът попадна в скалата…