Чарлз Дикенс
Големите надежди (49)

Глава четиридесет и девета

Като сложих в джоба си писъмцето на мис Хавишам, което трябваше да ми послужи за оправдание, ако тя прояви изненада от пристигането ми, каквато беше своенравна, аз заминах на следващия ден. Но слязох при странноприемницата на половината път, закусих там и стигнах пеша до града, защото исках да вляза незабелязано, през странични улички, и да си отида по същия начин.

Зимният ден беше към края си, когато минах покрай спокойните кънтящи дворове зад главната улица. Развалините, където са се намирали някога манастирските трапезарии и градини, превърнати сега в скромни навеси и обори, бяха безгласни като старите монаси в гробовете. Звънът на камбаните от катедралата^[1] не бе ми се струвал никога толкова тъжен и далечен както сега, когато бързах да се промъкна незабелязано, глухият звук на старинния орган достигаше до слуха ми като погребална музика; а гарваните, които прелитаха около сивата кула и се люлееха по оголените клони на високите дървета в манастирската градина, сякаш ми викаха, че всичко тук е променено и Естела е напуснала завинаги този край.

Вратата ми отвори възрастна жена, която бях виждал и по-рано — една от прислужниците, обитаващи пристройката отвъд задния двор. Запалената свещ стоеше както някога в тъмния ходник, откъдето я взех и се качих сам горе. Мис Хавишам беше не в своята стая, а в залата от другата страна на площадката. Когато надникнах през вратата, след като бях почукал напразно, я видях, че седи в едно изпокъсано кресло до самата камина и съзерцава унесено покритата с пепел жарава.

Влязох и застанах до старинната камина, както бях постъпвал неведнъж досега, за да може мис Хавишам да ме види, когато вдигне глава. Тя изглеждаше така неизказано самотна, че щях да я съжаля, дори да ми бе нанесла умишлено по-дълбоко страдание от това, в което можех да я обвиня. Докато я наблюдавах със съжаление и мислех как с течение на времето злата участ на този дом бе засегнала и мене, тя вдигна поглед и ме видя. Погледна ме втренчено, после каза тихо:

— Истина ли е това?

— Аз съм, Пип. Мистър Джагърс ми даде вчера писъмцето ви и аз не закъснях.

— Благодаря ти. Благодаря ти.

Когато занесох край камината още едно изпокъсано кресло и седнах в него, забелязах по лицето й едно ново изражение — на страх от мене.

— Желая — подзе тя — да поговорим по въпроса, който ти засегна, когато беше тук миналия път, и да ти покажа, че сърцето ми все пак не е от камък. Но ти може би няма да повярваш, че в моето сърце има някакво човешко чувство.

Когато казах няколко успокоителни думи, тя протегна треперещата си десница, сякаш искаше да ме докосне; но я отдръпна още преди да разбера движението й и да реша как да се отнеса към него.

— Когато говореше за приятеля си, ти ми каза, че можеш да ми обясниш как бих могла да сторя нещо полезно и добро. Нещо, което ти би искал да сторя, нали?

— Нещо, което много бих искал да сторите.

— Какво е то?

Започнах да й разказвам тайната на съдружието. Не бях говорил много, когато забелязах по изражението й, че разсеяната й мисъл е заета с мене, а не с това, което говоря. Явно беше, че е така, защото след като престанах да говоря, минаха няколко минути, преди тя да забележи, че съм млъкнал.

— Защо млъкна? — запита тя с предишното изплашено изражение. — Защото ме мразиш толкова, че не искаш и да ми говориш ли?

— Не, не — отвърнах аз. — Как можете да мислите такова нещо, мис Хавишам! Млъкнах, защото ми се стори, че не слушахте, каквото ви говоря.

— Може и да не съм слушала — отговори тя, като сложи ръка на челото си. — Започни отново, а аз ще гледам на другаде. Хайде, започни!

Тя се облегна на бастуна си с решителното изражение, което й беше така присъщо понякога, и загледа огъня с явно намерение да внимава. Продължих разказа си, казах как съм се надявал да изпълня със собствени средства договора и как съм загубил надеждата да го сторя. Този въпрос (припомних и аз) включваше подробности, които не можех да й разкажа, защото те бяха гнетяща чужда тайна.

— Така — рече тя, като кимна, без да ме погледне. — А колко пари са потребни, за да се изпълни договорът?

Страхувах се да кажа, защото сумата беше наистина голяма.

— Деветстотин лири.

— Ако ти дам тази сума, ще запазиш ли това в тайна, както си запазил своята постъпка?

— Ще я запазя също така свято.

— И ще ти стане много по-леко на душата?

— Много по-леко.

— Много ли си нещастен сега?

Тя зададе този въпрос все още без да ме поглежда, но с необичайно съчувствие. Не можах да й отговоря веднага, защото гласът ми измени. А тя сложи и лявата си ръка върху дръжката на бастуна и склони чело на нея.

— Съвсем не съм щастлив, мис Хавишам; но за безпокойството ми има и други причини освен онези, които са ви известни. Това са тайните, за които ви споменах.

След някое време тя вдигна глава и погледна отново огъня.

— Много благородно бе от твоя страна да кажеш, че има и други причини за нещастието ти. Наистина ли?

— Да, наистина.

— И нима аз мога да ти помогна, Пип, само като направя услуга на приятеля ти? Като смятаме това за свършено, не мога ли да сторя нещо и за тебе?

— Нищо. Благодаря ви за въпроса. Благодаря ви още повече за начина, по който го казахте. Но нищо не можете да сторите.

След малко тя стана и потърси с поглед из тъмната стая хартия и перо. Като не намери, извади от джоба си комплект пожълтели плочици от слонова кост в рамки от потъмняло злато и почна да пише върху тях с молив в потъмнял зелен калъф, който висеше на шията й.

— Ти си все още в приятелски отношения с мистър Джагърс, нали?

— О, да. Вчера вечерях с него.

— Ето нареждане до него да ти изплати парите, които можеш да употребиш както искаш за приятеля си. Аз не държа тук никакви пари; но ако предпочиташ мистър Джагърс да не знае нищо, ще ти ги изпратя.

— Благодаря ви, мис Хавишам; нямам нищо против да получа парите от него.

Тя ми прочете написаното; нареждането беше точно, ясно изказано с явното намерение да не ме изложи на никакво подозрение, че бих използувал парите за себе си. Когато взех от нея плочиците, ръката й потрепера отново и се разтрепера още повече, когато тя извади верижката с молива и ми я подаде, без да ме погледне ни веднъж.

— На първата плочица е моето име. Ако можеш някога — дори дълго след като разбитото ми сърце се е превърнало в прах — да напишеш под името ми „Прощавам й“, моля ти се, направи го.

— О, мис Хавишам, та аз мога да го сторя още сега. Тъжни грешки бяха извършени; и аз сам бях толкова сляп и неблагодарен, толкова много се нуждая от опрощение и напътствие, та не мога да се сърдя на вас.

Тя ме погледна за пръв път, след като бе отвърнала глава, и за най-голямо мое учудване, бих казал дори за най-голям мой ужас, коленичи пред мене, вдигнала и двете си ръце така, както ги е вдигала към небето, коленичила до майка си, когато нещастното й сърце е било още младо, жизнено, ненаранено.

Като я видях коленичила в краката ми, с побелели коси и повехнало лице, аз целият изтръпнах. Помолих я да стане, прегърнах я с две ръце, за да й помогна, но тя само стисна едната ми ръка, склони глава върху нея и зарида. Никога не бях я виждал да пролива сълза и като се надявах, че това ще я облекчи, се наведох към нея, без да продумам. Тя не беше вече на колена, а се бе свлякла на пода.

— О! — извика отчаяно тя. — Какво направих! Какво направих!

— Ако мислите за злото, което сте ми сторили, мис Хавишам, позволете да ви отговоря: то е твърде малко. Аз щях да я обичам въпреки всичко… Омъжи ли се?

— Да.

Въпросът ми беше излишен, защото новата пустота в този вече пуст дом ми бе подсказала, че е така.

— Какво направих! Какво направих! — Тя кършеше ръце, скубеше белите си коси и повтаряше непрестанно този стон: — Какво направих!

Не знаех какво да отговоря, как да я утеша. Много добре знаех, че бе постъпила зле, като бе потърсила възмездие за своето безсърдечно огорчение, отритната любов и наранена гордост в осакатяването на една впечатлителна детска душа. Но знаех също, че отстранявайки дневната светлина, тя бе отстранила нещо неизмеримо по-голямо: уединила се бе в самотата си от хиляди естествени, целебни влияния; знаех, че разсъдъкът й, унесен в самотни блянове, се бе поболял, както винаги е ставало, не може да не става и ще става с разсъдък, тръгнал против начертания от твореца път. А можех ли да я гледам без състрадание, когато я виждах така наказана — превърната в развалина, напълно непригодна за света, в който живее, обзета от една тщеславна скръб, превърнала се във всевластна страст като тщеславното покаяние, тщеславното угризение, тщеславната скромност и всички останали чудовищни тщеславия, угнетяващи като проклятия света?

— Преди да й заговориш оня ден и преди да видя в тебе като в огледало онова, което бях изпитала някога сама, не знаех какво съм направила. Какво направих! Какво направих!

И още двадесет, още петдесет пъти: какво бе направила!

— Мис Хавишам — казах аз, когато стоновете й заглъхнаха, — трябва да ме изгоните от мисълта и съзнанието си. Но с Естела е друго: ако можете поне мъничко да поправите злото, което сте й причинили, като сте й отнели част от истинската й природа, по-добре ще е да го сторите, отколкото цяло столетие да оплаквате миналото.

— Да, да, зная, че е така. Но, Пип… мили! — В тази нова нежност имаше искрено женско състрадание към мене. — Мили! Вярвай ми: най-напред, по времето, когато я взех, аз исках само да я спася от страдание като моето. Никакви други намерения нямах отначало.

— Добре, добре! — съгласих се аз. — Надявам се, че е било така.

— Но когато тя поизрасна и започна да се разхубавява, постепенно извърших злото; с похвали, накити и поуки, със собствения си образ, който беше винаги пред нея като предупреждение, подкрепящо поуките ми, аз изтръгнах сърцето й и сложих на мястото му късче лед.

— По-добре би било да й оставите сърцето — не се въздържах аз, — дори да бъде изранено или разбито.

При тези думи мис Хавишам ме погледна за миг разсеяно и започна пак:

— Какво направих! Ако познаваше целия ми живот — проплака тя, — би могъл по-добре да ме съжалиш и разбереш.

— Мис Хавишам — отвърнах аз колкото мога по-внимателно, — струва ми се, че познавам вашия живот; научих го още когато напуснах тия места. Той ми внуши дълбоко състрадание и мисля, че разбирам и живота ви, и влиянието му върху вас. Но дали това, което се случи между нас, ми дава право да ви задам един въпрос, който се отнася до Естела? И то не каквато е сега, а каквато е била, когато е дошла за пръв път при вас.

Тя седеше на пода, облегнала ръцете си върху изпокъсания стол и склонила глава на тях. Когато зададох въпроса си, тя ме погледна право в лицето и отговори:

— Питай.

— Кои са родителите на Естела?

Тя поклати глава.

— Не знаете ли?

Тя поклати пак глава.

— Но тя е била доведена или изпратена от мистър Джагърс?

— Доведена бе.

— Ще ми разкажете ли как стана това?

Тя заговори плахо, шепнешком:

— Отдавна вече се бях затворила в тези стаи (не помня колко отдавна — знаеш как тукашните часовници показват времето), когато му казах, че бих искала да отгледам някое девойче и да го предпазя от участ като моята. За мистър Джагърс бях чела във вестниците, преди да се отделя от света, а го видях за пръв път, когато го повиках да опразни този дом за мене. Той ми каза, че ще потърси някое сираче. Една нощ я донесе тук заспала и аз я нарекох Естела.

— Мога ли да ви запитам на колко години беше тя тогава?

— На две или три. Самата тя знае само това, че е сираче и че съм я осиновила.

Бях дотолкова убеден, че онази жена е нейна майка, щото не се нуждаех от никакви доказателства. Но все пак си казах, че връзката е ясна и пълна. Какво още можех да очаквам, ако продължа разговора? Успял бях да уредя работата на Хърбърт, мис Хавишам ми бе казала всичко, което знаеше за Естела; аз бях казал и сторил, каквото можех, за да я успокоя. Няма значение какво още си казахме на раздяла; ще спомена само, че след малко се разделихме.

Притъмняваше вече, когато излязох на чист въздух. Казах на жената, която ми бе отворила, че засега няма да я безпокоя, защото искам да се поразходя из двора. Предчувствувах, че никога вече няма да се върна тук, и счетох, че угасващата дневна светлина подхожда на тази прощална разходка.

Минавайки покрай изоставените бъчви, по които някога бях вървял, а сега виждах прогнили от дъждовете, с малки локвички вода в най-крайните от тях, аз отидох в запустялата градина. Обиколих я, минах край кътчето, където се бихме с Хърбърт, по пътечките, където се разхождахме с Естела. Навред беше студено, самотно и тъжно!

На връщане минах през пивоварната, вдигнах ръждясалата кука на вратичката и обиколих градинката от край до край. Когато излизах през отсрещната врата — която не се отвори лесно, защото мокрото дърво се бе отметнало и надуло, пантите се бяха разкривили, а прагът беше задръстен от плесен, — аз се обърнах и погледнах назад. При това неволно движение един детски спомен се съживи с поразителна сила в мене и аз помислих, че пак виждам мис Хавишам обесена на гредата. Това впечатление беше толкова силно, щото аз се спрях под гредата, разтреперан от главата до петите, докато разбера, че само така ми се е сторило.

Тъжният кът и час и уплахата от това макар и мигновено видение ме изпълниха с неописуем ужас, когато излязох през отворената дървена врата, до която някога си скубех косите, след като Естела бе изтръгнала сърцето ми. Влизайки в предния двор, аз се подвоумих дали да повикам жената да ми отвори заключената врата, или да отида горе, за да се уверя, че мис Хавишам е жива и здрава, спрях се на второто решение и се качих.

Когато погледнах в стаята, където я бях оставил, видях, че тя седи в изпокъсания стол пред камината, съвсем близо до огъня и гърбом към мене. А когато се отдръпнах, за да се отдалеча безшумно, съзрях висок огнен стълб. В същия миг мис Хавишам изтича с писък към мене, обзета от пламъка, двойно по-висок от нея.

Горното ми палто имаше двойна пелерина, а на ръката ми беше метнато още едно дебело палто. Това, че съм ги грабнал и съм я покрил с тях, след като съм я повалил на земята; че съм грабнал за същата цел голямата покривка от масата заедно с изгнилия сватбен кейк и всички скрити в него гадинки; че се боричкахме на пода като непримирими врагове и колкото повече се мъчех да я покрия, толкова по-отчаяно тя пищеше и се мъчеше да се освободи; че всичко това е станало, разбрах от последиците, без да усетя, да разбера или да съзнавам, че съм го сторил. Разбрах го едва когато видях, че и двамата сме на пода до голямата маса, а в задимения въздух още се развяват горящи парчета от онова, което само преди един миг беше извехтяла булчинска рокля.

Когато погледнах наоколо си, видях, че разтревожените хлебарки и паяци бягат на вси страни по пода, а на вратата са застанали задъхани и разплакани прислужници. Продължавах да я натискам с все сили към пода като затворник, който би могъл да ми се изплъзне; съмнявам се дали съзнавах коя е тя, защо се борим, как се е подпалила, как съм я загасил, преди да видя, че късчета от дрехите й падат като черен дъжд около нас.

Тя беше в безсъзнание, но аз не позволих да я преместят или дори докоснат. Изпратихме за помощ; докато тя пристигне, продължавах да я държа, обзет сякаш от безразсъден страх (и, струва ми се, бях наистина обзет), че ако я пусна, огънят ще пламне отново и ще я превърне в пепел. Когато станах след пристигането на лекаря и други хора, видях с изненада, че и двете ми ръце са обгорени; а не бях почувствувал кога е станало това.

След прегледа бе установено, че е получила сериозни, но не и безнадеждни обгаряния; опасността беше всъщност в нервното сътресение. По нареждане на лекаря донесоха постелки и й приготвиха легло върху масата в същата стая, защото така беше най-удобно за превързване на раните й. Когато я видях отново след един час, тя лежеше наистина там, където някога почукваше с бастуна си и казваше, че ще я положат един ден.

При все че — както ми казаха — цялата й рокля беше изгоряла, тя имаше все още някогашния призрачен булчински вид; покрита до шията с бял памук, върху който беше метнат бял чаршаф, тя напомняше все още призрака на нещо, което е било и безвъзвратно се е променило.

От прислугата научих, че Естела е в Париж, и докторът обеща да й пише с първата поща. Роднините на мис Хавишам щях да уведоми аз; възнамерявах да съобщя на Матю Покет, като го оставя да постъпи по-нататък, както намери за добре. Това сторих чрез Хърбърт още на другия ден, щом се завърнах в Лондон.

До някое време тя говореше за станалото свързано, макар и с ужасна възбуда. Към полунощ започна да бълнува, а след това заповтаря пак тихо и бавно: „Какво направих!“ После: „Когато дойде най-напред, исках само да я предпазя от участ като моята!“ или: „Вземи молива и напиши под името ми: прощавам й!“ Без да промени ни веднъж реда на трите изречения, тя изпускаше от време на време някоя дума в едно или друго от тях; но никога не замести изпуснатата дума — просто я изпускаше и продължаваше нататък.

Тъй като тук не можех да помогна, а в къщи ме чакаше основателен повод за тревоги и страхове, които и нейните бълнувания дори не можеха да прогонят от съзнанието ми, още през нощта реших да си замина с първия утринен дилижанс; щях да тръгна пеша от града и след една-две мили да заема мястото си в колата. Така че към шест часа сутринта се наведох над нея и докоснах с устните си нейните — тъкмо когато те мълвяха, и не млъкнаха при тоя допир: „Вземи молива и напиши под името ми: прощавам й!“